Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (2)

Първа глава

В наши дни

Тялото му беше голо, свито под ниските клонести храсталаци като тялото на подгонено животно. Кожата блестеше от влага, но това не беше влагата на утринната роса.

Еленър Хейл беше без очила, затова й се стори, че някой е хвърлил празен чувал от полиетилен в градината й. Сложи очилата си и погледна отново.

Някога — по собствените й думи „много, много отдавна“, тя се беше нагледала на голи мъжки тела. Особено в края на войната, когато беше старша медицинска сестра на полева лечебница. Те не представляваха за нея нищо особено, не предизвикваха в душата й нито ужас, нито любопитство. А жив мъж, при това гол, не беше виждала откакто овдовя преди няколко години. Протегна бастуна си и леко побутна човека пред краката си.

Той с мъка се надигна, очите му бяха замаяни.

— Май сте изгубили дрехите си — рече тя с онова особено удължаване на гласните, от което веднага се разбираше къде е родена и израснала. — Нощта ви май е била доста бурна, а? Страхувам се, че младоженката напразно ще ви очаква в църквата, просто защото се намирате на доста километри от най-близкия храм… Господи, но какво е станало с краката ви? Чакайте тук, не ставайте!

Откри стар шлифер в бараката с инструменти, върна се при голия мъж и му го подаде. Дискретно извърна глава, докато той го навличаше с несръчни движения.

— Останал е от покойния ми съпруг — поясни тя. — Стар, но ще свърши работа. Студено ли ви е? — Вниманието й беше привлечено от странната прозрачност на кожата му, бяла и изпъстрена със сини жилки, като мрамор. Или по-скоро като труп, на каквито се беше нагледала през войната. — Времето не е съвсем като през лятото, нали? — Неволно потръпна.

— А какво е то, моля? — попита той с дрезгав и някак несигурен глас.

От пиенето, а може би и от срам, помисли тя, а на глас каза:

— Най-добре елате да влезем вътре. Една закуска ще ви се отрази добре. А после ще вземете телефонната слушалка и ще подредите живота си. Какво обичате за закуска?

— Гладен съм — последва я той. — Ти не си ли моята майка?

Тя се закова на място, в душата й се пробудиха стари страхове и конфликти. Отново потръпна. „Не, рече си тя. За бога, не!“

— Страхувам се, че не съм — тихо отвърна тя, но не се обърна да го погледне. — Но зная, че мога да ти направя една наистина добра закуска. Хайде, ела…

Влязоха в кухнята. Тя издърпа един стол изпод сгъваемата маса и отстъпи назад.

— Ще започнем с нещо топло. Кафе? А после и нещо за хапване… Яйца с бекон, плюс всички екстри, както обичаше да казва покойният ми съпруг… Няма мъж на този свят, който да не си пада по добрата закуска… Поне англичанин, разбира се… Не съм сигурна дали един истински англичанин ще прекара нощта чисто гол в чужда градина, но ти ми приличаш на англичанин и вероятно помниш името си, нали? Не е страшно и ако си го забравил… Ужасно досадно е да помниш имена…

— Аз трябва да имам име — отвърна той.

В сините му очи се мерна страх, примесен с паника.

— Разбира се, че трябва — отвърна тя. — И сигурно имаш. Но по всяка вероятност си го изгубил заедно с дрехите си. — Смехът й прозвуча прекалено игриво. — След закуска ще направим известни проучвания. А засега ще ти избера временно име… — Започна да чупи яйца и да ги пуска в тигана, в който вече цвъртяха тънки ивици бекон. — Искаш ли?

Очите му се плъзнаха по стария шлифер.

— Можеш да ми дадеш името на съпруга си…

— Доста е библейско, той се казваше Самюел. Мъжете в моето семейство винаги са носели имена, които напомнят за Стария завет… — Гласът й стана тъжен: — Синът ми беше Даниел, а аз, между другото, се казвам Еленър… Последна издънка на рода Хейл…

— Даниел — повтори той.

Ярките лъчи на утринното слънце се плъзнаха върху главата му и тя за пръв път забеляза дълбоките белези от двете й страни, полуприкрити от пясъчнорусата коса.

Сложи чинията пред него и се настани насреща му с чаша кафе в ръка. Широките ръкави на шлифера се бяха дръпнали нагоре, вътрешната страна на ръцете му беше нашарена от иглите на спринцовки, малките дупчици се редуваха с яркочервени ранички, вероятно от включването на системи. Тя добре познаваше грозните дупки във вените, които си причиняваха наркоманите, тези не бяха такива… Ако е наркоман, най-добре да го отпрати веднага, помисли си тя.

За момент, просто за да се хване за нещо, тя си помисли, че този човек е избягал от затвора. Онзи в Дартмур. Това обясняваше бледата и полупрозрачна кожа. Такава е кожата на дългогодишни затворници. Мазната субстанция, с която се беше намазал, подкрепяше тезата за бягство. Вероятно от затворническата болница, за защита от студа. Но Дартмур е прекалено далеч. Той не би могъл да извърви всичките тези мили през тресавищата гол в студената нощ. Да ги извърви ли? Не, по-скоро да ги пробяга. Изранените му крака ясно доказваха това. Но той не е бягал от затвора. Бягал е от тях. И те вероятно вече го търсят. Или скоро ще започнат. Тя непременно трябва да разбере това!

Той остави ножа и вилицата в празната чиния и я погледна:

— Благодаря.

Тя пое дълбоко въздух и се изправи.

— Ще ида да ти потърся някакви дрехи. Все нещо ще ти стане от дрехите на Даниел или на съпруга ми. Имаш късмет, че още ги пазя. А всъщност отдавна би трябвало да съм ги подарила на някого… Е, не са нещо особено, но поне няма да си гол, както майка те е родила…

Очите му не се отделяха от лицето й, но изражението им бе вглъбено и сдържано.

— Дрехи! — твърдо повтори тя. — Ти ме чакай тук, довърши кафето си. Ще включа бойлера, една гореща баня ще ти се отрази добре. Ще потърся и мехлем за краката ти…

Вероятно не беше чул нито дума от всичко това, тъй като мълчаливо я последва нагоре по стълбите.

На площадката тя спря да си поеме дъх. „Той е болен, той е загубен, той е дете, което търси закрила. А ти си квалифицирана медицинска сестра с дългогодишен стаж в психиатрия. Затова трябва да се стегнеш и да намериш изход от положението!“

— Влизай тук — рече тя и отвори вратата на малък килер, превърнат в дрешник. От рафта вдясно свали памучна риза и ръчно плетен пуловер, увити в пластмасови пликчета от химическото чистене, после дръпна чифт панталони от закачалката, отрупана с мъжки дрехи.

Той стоеше, без да мърда, очите му се бяха заковали на военна куртка в защитни цветове, върху реверите на която имаше отличителните знаци на майор.

— Беше на Даниел — тихо промълви тя. — Правена по поръчка, много му отиваше… — Очите й неволно се напълниха със сълзи и тя ядосано тръсна глава. — Вероятно и ти си бил в армията, нали?

Той попипа с пръсти плата, после ръката му погали короната на пагоните.

— Познавах военни — рече.

— Ето, започваш да си спомняш… Много добре. А сега си помисли внимателно — от кой полк?

Той не обърна внимание на въпроса й.

Тя се извърна към стария скрин в ъгъла и измъкна от горното чекмедже комплект ново, все още неразпечатано бельо.

— Имах навика да купувам бельо и да го пазя тук, просто за всеки случай. Даниел често си идваше в неочаквани отпуски, а много мразеше да носи багаж. Най-често се задоволяваше с ей този сак… — Тънката й ръка махна по посока на кожен сак с блестящи месингови закопчалки, поставен върху скрина. — Все му казвах, че прилича на доктор Джекил от онзи филм… — Споменът беше ярък, тя за момент забрави несигурността и се засмя. — А той отвръщаше, че е по-скоро мистър Хайд, особено ако се вземат предвид нещата, с които се занимава в Северна Ирландия… — Пресегна се и докосна дръжката на сака. — „Това, което ни убива там, е навикът да се оглеждаме всяка секунда, казваше той. А всички сме хора и затова ставаме небрежни…“ Даниел не беше небрежен, просто природата му беше друга. Предполагам, че с течение на времето вниманието му е започнало да намалява и те, разбира се, го пипнаха… — Главата й бавно се поклати, на устните й се появи тъжна усмивка: — Животът продължава, казват хората… И наистина е така. Той продължава, но без онези важни неща, които биха запълнили празнотата от загубата… Но кои ли са всъщност те?

Той протегна ръка и стисна слабичкото й рамо.

— А сега вана — забързано рече Еленър. — Или душ, ако предпочиташ. Макар и на затънтено място, тази къща е обзаведена с всичко необходимо… Ела.

Остави го в банята, спусна се в дневната и набра номера на районния полицейски участък.

— Искам да получа малко информация — рече тя на дежурния сержант, когото познаваше благодарение на навика си да дава подслон на разни скитници. Една сутрин се беше появил в блестяща бяла лимузина с ненужно включена синя лампа на покрива и доста рязко й се скара за този навик. Тези хора били цигани, мошеници и крадци, тя не трябвало да ги храни и подслонява. Еленър още не можеше да му прости нафуканото поведение. — Човекът, който ми носи продукти, каза, че от Дартмур били избягали затворници… Вярно ли е това?

Въздишката в слушалката я накара да си спомни как този униформен пуяк я беше поучавал на прага на къщата й, сякаш беше някаква изкуфяла бабичка, която трябва да бъде прибрана в старчески дом. Ядоса се.

— Не трябва да давате ухо на всички слухове, госпожо — промърмори на отвратителното си наречие онзи. — Много съмнителни типове обичат да плашат самотните старици с разни слухове, просто за да си изпросят чаша чай… А във вашия случай — и един добър сандвич!

— Значи в това няма нищо вярно, така ли? — кипеше вътрешно Еленър.

— Нищо, госпожо, можете да бъдете абсолютно спокойна.

— А имате ли съобщение за изчезнали хора?

— Изчезнали ли? Откъде?

— От дома си, може би и от болница… Например за млад мъж?

— Госпожо Хейл, пак ли ви безпокоят разни бездомни типове, разхождащи се насам-натам със старите си брички? В момента няколко от тях се намират в района на Девън. Ако можете да видите отблизо лагерите, които си правят, както аз съм ги виждал, положително ще се откажете от навика да им давате подслон! Бих казал, че всички те са млади и това май е единственото им достойнство!… — В слушалката се разнесе самодоволният му смях. Дори не може да се изразява правилно, сякаш е чужденец, възмути се вътрешно Еленър Хейл. А онзи невъзмутимо продължаваше: — Искате ли да ви пратя една патрулна кола? Големият „Ровър“ ще прелети за нула време до вас. Ще кажа на момчетата да включат сирената и това сигурно ще ви достави удоволствие!

— Не, благодаря ви, сержант. Всичко хубаво, бяхте много любезен.

Остави слушалката и се отпусна на столчето до телефона.

Значи човекът горе е от техните.

Нещо над главата й издумка, тя неволно подскочи и се насочи към стълбите за горния етаж.

— Какво правиш там?

Той се появи на горния край на стълбите. Беше облечен, с наметнат върху раменете пуловер. Изранените му крака бяха все още боси, в ръцете си стискаше кожения сак, лицето му беше напрегнато.

— Защо си го взел? — попита тя. — Иди да го оставиш на мястото му!

— Джъми! — промърмори той.

— Какво?

Веждите му бяха свити от напрежение:

— Джъми… Джеймс?

— Макфий — натъртено отвърна тя. — Откъде знаеш това име? Сигурно си се ровил в нещата на Даниел! Не бива да го правиш!

— Днес той ще умре. Те ще го убият.

— Как можа да го кажеш? — възмути се Еленър. — Искам веднага да си тръгнеш! Задръж дрехите, но сака върни на мястото му!

— Джъми ти е донесъл този сак. Дошъл е да ти каже, че твоят Даниел вероятно е мъртъв… Вътре е имало писмо и касетка със запис от Даниел… В случай че с него се случи нещастие… Даниел казва, че сега е с баща си и двамата бдят над теб… Казва, че те обича и съжалява за болката, която ще ти причини съобщението за смъртта му. Казва още, че това не е краят…

Тя притисна ръце към устата си, лицето й стана бяло като вар.

— Откъде знаеш това? Кой си ти? — Започна да изкачва стълбите, гневът й беше далеч по-силен от страха. — Влязъл си в спалнята и си ровил в писмата ми!

Той стоеше като закован на мястото си, вцепенен от ужасните картини, които рисуваше съзнанието му. Бяха ясни и категорични, но той не можеше нито да ги разбере, нито да ги постави под контрол. После изведнъж се втурна надолу срещу нея. Сграбчи я за слабичките рамене и така я разтърси, че тя се уплаши за живота си.

— Трябва да направиш нещо! Веднага!

— Ти си луд! — изтръгна се от хватката му тя.

Лицето на непознатия беше разкривено от ужас.

— Убиваш го! — изкрещя той. — Нима не разбираш? Аз виждам! Полковник Макфий ще умре. Експлозия във въздуха, много скоро! Трябва да направиш нещо!

Тя отстъпи крачка назад, после се обърна и слезе в дневната. Отвори едно чекмедже на малкото писалище, измъкна оттам тефтерче с телефонни номера и набра един от тях след съответната справка. Очите й не се отделяха от лицето му.

— Просто ще го потърся — рече. — Не искам да изглеждам глупачка. Между другото, Джъми Макфий е майор, а не полковник…

В ухото й прозвуча предварително записано послание:

— Този телефон е временно изключен, всички запитвания трябва да бъдат отправени към Министерството на отбраната, телефон номер…

Записа забързано цифрите на новия телефон на лист хартия и веднага го набра. Отново се сблъска с каменната стена на секретността, въздъхна със сдържана ярост и прелисти тефтерчето си.

— Полковник Саутби, моля! — дрезгаво рече в слушалката тя. — Предайте му, че се обажда Еленър Хейл, вдовицата на бригаден генерал Самюел Хейл. Искам да говоря с него по един спешен въпрос. Веднага!

— Скъпа госпожо Хейл — прозвуча сдържан глас в слушалката, секунди след обаждането, й, — разбирам, че имате някакъв проблем, кажете с какво мога да ви помогна.

— Проблемът е по-скоро ваш, полковник. Току-що се опитах да вляза във връзка с майор Джеймс Макфий. Приятел на Даниел, всички го наричат Джъми. От време на време ми се обажда и зная, че е на служба в Северна Ирландия. За нещастие номерът, който ми е дал, не отговаря. Вероятно по причини на сигурността, нали?

— Аха. Там в момента наистина имаме малък проблем… Дайте ми малко време, ще направя необходимите проверки.

— Полковник, забравяте, че аз съм служила в армията още преди вие да сте получили първото си причастие! Прекрасно зная как лошите новини се слагат на печката и се оставят да прекипят, докато се превърнат в сухо официално съобщение, което на нас, цивилните, не ни говори абсолютно нищо! Затова направо ми кажете какво става!

— Много добре. Вие действително трябва да знаете истината… Случило се е преди броени минути. Минна атака, ако можем да приемем за мини това, с което ни нападат онези мерзавци… Смъртоносно оръжие. Щабът е бил улучен пряко, две попадения, ако съобщението е вярно… Оцелели няма, това вече е сигурно. Макфий е бил вътре. Смъртта му е била мигновена, нищо не е усетил. Вероятно така е по-добре… По съвпадение той съвсем наскоро беше произведен в чин полковник… Съвсем заслужено, разбира се. Ех, ако ни бяха позволили да си свалим кадифените ръкавици в онази проклета страна!…

— Довиждане, полковник — тихо каза Еленър. — Благодаря за откровеността. — Остави слушалката и погледна към непознатия: — Ти беше прав, Джъми е мъртъв… Мили боже, само няколко секунди и може би щяхме да успеем да го предупредим! — Отпусна се тежко на близкия стол и попита: — Още колко души ще умрат там?

Той седна насреща й, лицето му беше мрачно като пейзажа зад прозореца.

Тя мълчаливо го гледаше, но виждаше лицето на мъртвия си съпруг. Болката от безсилието беше страхотна. Нима наистина стигнаха дотук, Самюел? От гроба долетя отговорът, който беше изпратил мъжа й там: „Те вече са убедени, че за тях няма нищо невъзможно. Отричат това, което сме били по рождение, манипулират настоящето ни, готвят ни за бъдеще, което е нажежената пещ на ада. Те могат да вършат такива неща с човешкия мозък, че дори ти ще потръпнеш от ужас, Еленър! Етерът поглъща стъпките им, те са спокойни и сигурни. Превръщат човешкото съзнание в каквото пожелаят и нямат никакви угризения. Желанието им е да открият нови, по-висши функции на мозъка, които ние — обикновените хора, хомо сапиенс, не бива да овладяваме. Защото те са безкрайни като вселената… И ако успеят (а аз се страхувам, че ще успеят), първите индивиди, поели по този труден път, ще носят на плещите си въпроси, на които няма да имат отговори. Ние, обикновените смъртни, ще искаме от тях отговори на далеч по-обикновени неща, вероятно свързани с дреболиите на собствения си бит. Но можеш да бъдеш сигурна, Еленър, че ако някога такъв човек се появи в плът и кръв, той ще бъде програмиран изцяло в съответствие с техните планове. Затова нашата задача трябва да бъде една — да използваме този индивид за доброто на човешкия род. Не успеем ли, ще стане страшно…“.

— Това е дарба! — каза решително Еленър и се извърна с лице към младия си гост. — Дарба, която трябва да използваш за спасяване на човешкия живот! Помисли си само колко много можеш да помогнеш на онези бедни момчета в Северна Ирландия! Ще можеш да ги предупреждаваш за бомбени атентати, отвличания, снайперисти… Армията ще ти…

— Не! — изкрещя той и стисна главата си с ръце.

Тя протегна ръка и го докосна по рамото.

— Имам и свои причини да ти помогна. Няма да ме разбереш, но самият ти си една от тези причини… Може би ще дойде време да разбереш всичко… Ти, или по-скоро представата за някой като теб, запълни голяма част от моя живот… Най-лошата част. Мислех си, че всичко е приключило, надявах се да е така. Но не е… Сега искам да ме слушаш внимателно. У теб е заложена страхотна мощ. Това рано или късно трябваше да стане, Самюел ме предупреди… Те нямат разум, няма да се вслушат в ничии съвети. Радват се на промяната, очакват я, дори я търсят… И сега ще искат да се възползват от нея. Нещо, което не трябва да им бъде позволено. Аз самата ще направя всичко възможно да ги спра. И всичко възможно да ти помогна. Пари, връзки, адреси… Но ти трябва да им избягаш. Далеч оттук, там, където трябва да бъдеш. Възползвай се от дарбата, от мощта си…

Той стана и се приближи до прозореца.

— Казваш, че не съм роден тук, в градината ти… Но може би съм роден именно тук, защото нищо друго не зная… Събудих се под листата на храстите и ти ме намери… Това е всичко. Нямам представа от нищо друго…

Нещо в стойката му, в начина, по който държеше главата си, я накара да потръпне от ужас. „Не, безмълвно изкрещя съзнанието й. Не бива! Трябва да имам някаква надежда!“ Отчаяно й се искаше да го задържи, да научи повече. Но не смееше. Страхуваше се, че ще открие живот, който само ще потвърди една окончателна и безвъзвратна смърт. Не искаше това. Не искаше да се лишава от надеждата. Поне за известно време… Ще го остави сам да реши. Но за да може да реши, той ще трябва да опознае света.

Нейният собствен свят заплашително се разлюля, тя направи върховно усилие на волята, за да задържи реалността пред очите си.

— Слушай ме внимателно — започна Еленър. — Когато детето се ражда, то не знае нищо за света. Но се учи. Някои неща научава по инстинкт, но повечето — чрез опита. Ти трябва да избягаш. Защото нямаш избор. Или да се върнеш обратно. Трябва да опиташ. А сега искам да мълчиш, докато свърша…

Седна зад бюрото и се зае с писане. Едно писмо, после второ, трето… Красив, равен почерк. Запечата ги в пликове и внимателно ги адресира. Със същия красив и равен почерк.

Накрая остави писалката и вдигна глава:

— Полицията скоро ще бъде тук — рече. — Обадих се в участъка. Казах им, че не искам да идват, но те ще дойдат. Винаги постъпват така. Можеш ли да караш кола? Не можеш, нали? Аз обаче зная, че това и още много други умения са в теб и просто дремят… Всичко ще бъде наред, стига да се опиташ. Виждам, че си се избръснал… Значи си открил самобръсначката на Даниел в сака, нали така? Никой не ти е показвал как става това, но въпреки всичко ти си се избръснал… Чудесно. Не трябва да се страхуваш, просто опитвай и всичко ще бъде наред. Сега слушай внимателно: написала съм всичко, което трябва да сториш, за да им избягаш. Виж дали ще можеш да подкараш колата. Иначе ще се наложи да вървиш пеша много километри, за да стигнеш до някой главен път или железопътна гара. Но с кола ще бъдеш далеч по-независим. Ще вземеш книжката на Даниел, тя все още е валидна. А сега ми кажи кое е първото име, което се появява в главата ти! Бързо!

— Даниел.

— Забрави за Даниел, за Самюел също!

Бледосините му очи се заковаха в лицето й.

— Името! — заповяда тя.

— Адам.

— Добре — кимна тя, на лицето й се появи безнадеждна усмивка. — Друго?

— Не те разбирам.

— Не се и опитвай. Кажи ми просто какво виждаш.

— Найн^[1].

— Цифрата ли?

— Адам Найн.

Нещо проблесна в очите му, после бързо изчезна.

— Спокойно, всичко е наред. Моля те да запомниш: колата е на Даниел и е в отлично състояние. Поддържала съм я така, както ме е учил да го правя в негово отсъствие. Всеки ден паля мотора и я придвижвам няколко метра напред-назад. Не го правя с особено удоволствие, тъй като тази машина е истински звяр. Вътре има карти. Като познавам Даниел, те са най-добрите, които съществуват. Също и всичко останало. Имам пълния списък на нещата, които трябва да се проверят. В багажника има резервна туба с гориво, също масло и вода. Даниел обичаше тази кола. По време на отпуск почти не слизаше от нея. Обикаляше навсякъде и винаги караше страшно бързо.

Помълча малко, после добави:

— Искам да тръгнеш веднага. Вземи тези писма, адресите им са четливи и ясни. Първото е до колега на мъжа ми, доктор Ерих Хартрампф. Той знае, разбираш ли? Но вече е извън тези неща. Всички пионери в тази операция са мъртви. Като Самюел. Хартрампф е последният. Стар е колкото мен… Самюел го боготвореше, но и се страхуваше от него. Вероятно с основание, макар цял живот да беше вярвал, че общите им мечти ще разрешат всички лични конфликти между двамата. Той така и не доживя този момент, а аз никога не научих достатъчно, за да зная дали наистина е така. Има вероятност Хартрампф все още да е един от тях, но аз не познавам друг човек, който е достатъчно квалифициран, за да ти помогне. Ще се наложи да рискуваш и сам да решиш как да постъпиш…

Второто писмо е до една млада дама, която не познавам лично. Работи в телевизията. Няколко пъти разговаряхме по телефона след изчезването на Даниел. Беше замислила специално предаване за войниците, заложниците, техните семейства… Как понасяме неизвестността, имаме ли предчувствие, че са мъртви… Такива неща. Всичко звучеше тежко и сериозно, бих казала — дори научно. Предаването беше лишено от лековата сензационност, а самата млада дама се оказа изключително приятен човек. Прояви загриженост към мен, каза, че пак ще се обади. Искам да се срещнеш с нея и да й разкриеш необичайните си способности. Имам чувството, че тя ще ги приеме сериозно, докато повечето хора биха те взели за луд. Или поне ще те изслуша.

Третото писмо е до моя лондонски банкер. И от такава помощ ще имаш нужда. Парите стават твои. Защото, реално погледнато, ние ги спечелихме благодарение на теб.

Но на каква цена, добави в себе си тя. Очите й не слизаха от обезобразената глава и неузнаваемото, някога скъпо за сърцето й лице. Разруха. Също като това, в което се беше превърнал животът й. Благодаря на Бога, че ми даде възможност да живея заради Даниел.

— Иди да пробваш колата — изправи се тя. — В гаража е, ключовете са на таблото. Стартерният бутон е до тях. Запали я и виж дали можеш да я караш. През това време аз ще отделя още някои дрехи. Като гледам тези панталони, ти си малко по-слаб от Даниел. Ще ти потърся колан или тиранти. Ще помисля и за обувки… Вероятно чифт кларкове на Самюел ще ти станат, най-много да обуеш по-дебели чорапи…

Изтика го в градината и го остави. Той бавно отвори вратата на гаража и пристъпи в хладния полумрак. Заобиколи ниския спортен силует на колата, покрита с непромокаемо чергило. Щракна ключа на осветлението и свали покривалото. Отдолу лъсна хищното торпедо на спортен ягуар — тип „Е“, боядисано в цвят тъмносив металик. На лицето му се появи колеблива усмивка, която бавно започна да се разширява. По тялото му пробяга свежа тръпка на нетърпеливо очакване. Нова и непозната, но някак близка… Като полъх на отдавна забравен спомен от детството… Страхът и несигурността временно се стопиха, остана само удоволствието. Първата положителна емоция. Стоеше пред колата и се усмихваше като дете пред любимата си играчка. Светът оттатък вратите на гаража беше пълен с несигурност и вероятно враждебен, но това беше един нов свят, който чакаше да бъде опознат.

Аз съм стар. Аз съм дете. Аз раста. Дори в момента, докато си мисля всичко това, аз раста. Второ детство, втори шанс в живота. Раста прекалено бързо. Предпочитам да остана тук, на мястото, където се родих днес. Или се родих отново? В тази къща е топло и сигурно, градината ме предпазва от враждебния свят. Да, бил съм в него някога, това не може да се промени от факта, че сега съм изолиран. Взели са ме от там и са ме пренесли… Но къде? А после са ме върнали обратно в този свят, гол и безпомощен като новородено… А може би аз съм избягал? Избягал съм от нещо, което е превърнало съзнанието ми в черна дупка? Има ли нещо по-ужасно от това?

Качвай се в колата. Действай, без да мислиш. В съзнанието ти няма достатъчно място за ясен размисъл. Ако мислиш прекалено дълго и прекалено усилено, сигурно отново ще пропаднеш в черната дупка и вече никога няма да излезеш оттам. Качвай се в колата.

Завъртя ключа с цялата си сила, после натисна с палец стартерния бутон. Моторът се пробуди веднага, басовото боботене премахна страховете в главата му. Натисна педала за газта и синкавият дим от изгорели газове бързо се разсея.

Еленър Хейл отключи вратите на гаража отвън, слънчеви зайчета пробягаха по дългото излъскано торпедо. Ръцете и краката му знаеха какво вършат и ягуарът бавно изпълзя навън.

— Готово — повиши глас тя, за да надвика боботенето на двигателя. — Много добре се справи. Приготвих ти един куфар. Дрехи, бельо, дреболии за ежедневието.

Той го пое от ръцете й и с пъшкане го настани в багажника. Тя му тикна дебел портфейл.

— Пари, книжката на Даниел, застраховката на колата. Писмата вече са у теб. Не се връщай тук, не се обаждай по телефона. Ще те засекат. — Извърна се към черния път навън и добави: — Няколко километра ще караш по този път, друг просто няма. А после ще започнеш да откриваш цивилизацията. Тя означава асфалтови магистрали, задръствания и отровни газове. Но ти ще се справиш. Всичко е вътре в теб, просто се остави на инстинкта. О, щях да забравя!… — бръкна в джоба на роклята си и извади ръчен часовник на протъркана кожена каишка. — Беше на Даниел, носеше го още като ученик… Подарък от баща му… Можеш да го вземеш.

Той я прегърна. За момент тялото й се олюля, цялото й същество протестираше и казваше „остани“. С усилие на волята го побутна обратно към колата. Той стисна ръката й за последен път, после даде газ и ягуарът се втурна напред.

Тя остана да гледа след него, докато колата се смали и изчезна от погледа й. После се обърна и влезе в градината. Ако не беше отворената врата на гаража и празнотата вътре, сигурно щеше да помисли, че е сънувала.

Спусна плътни завеси пред всякакви мисли. Не искаше да си спомня за нищо, не искаше да наднича в бъдещето. Страхът, че те са постигнали огромен напредък, беше повече от осезаем. Не беше сигурна дали няма да прочетат мислите й като отворена книга.

Нещата са извън контрол, беше казала на Самюел тя. Всичко, в което си вярвал, е загинало. Всичко, което си учил, за което си специализирал, за което си давал клетва… Превърнало се е в своята противоположност, размило се е в техните цели и намерения. Дори и по-лошо — ти превръщаш в действителност техните мечти, техните ужасни кошмари… Със собствените си ръце, с ума и познанията си. Спри! Откажи се! Ако трябва — бягай! Аз съм с теб.

Но не беше. Самюел предпочете да избяга сам. Избяга до двойната цев на ловната си пушка. Посланието му до тях беше ясно: „Не ви оставям нищо, от което бихте могли да се възползвате“.

Влезе в къщата и се зае да изпълни последната си, планирана от години задача.

Качи се на горния етаж и отвори малкия сейф, скрит зад няколко стари шапки в дъното на гардероба. Извади от него жълт плик, завързан с широка траурна лента и запечатан с восък. Слезе обратно в хола. Лицето й беше каменна маска. Седна зад бюрото и написа още едно писмо. Не обръщаше внимание на острата болка в ставите, предизвикана от стар артрит. Свърши, запечата плика и го изнесе на мястото, от което го вземаше пощальона.

Изтощена и почти скована от болка, тя се върна в дневната и седна на дървения стол с висока облегалка. Дали те все още помнят, че съществувам, запита се тя. Дали изобщо ги интересува?

О, да. Положително я държат под око.

Дойде времето на спомените. И на болката.

Когато мечтата на живота се превръща в кошмар, човек трябва да е готов за смъртта.

Самюел, липсваш ми!

Дани, къде се рее твоят дух? Господи, дай му покой. Моля те, Господи!

 

 

Рейндж ровърът подскачаше по посока на усамотената къща. Дребният мъж на задната седалка се поклащаше наляво-надясно, очилата без рамки непрекъснато се изхлузваха от носа му.

— Намали! — рязко заповяда той.

— Проклет калдъръм! — изруга шофьорът.

Едрият мъж до него се обърна назад.

— Не би могъл да стигне чак дотук, нали?

— Напротив — лаконично отвърна дребният.

— Тя е на вратата — обади се шофьорът. — Вероятно ни е забелязала.

— Той е бил тук и тя е готова да ни посрещне — констатира дребният.

Спряха пред затворената врата на гаража. Пръв слезе пътникът отзад, извади кожената обложка с личната си карта и я приготви за легитимиране.

— По-близо — рече тя и сложи очилата си. — Пейж, от Министерството на отбраната… Наистина ли? Съжалявам, но тази година вече си дадох лептата…

Пейж я възнагради със съчувствена усмивка.

— Вече зная за загубата ви, госпожо Хейл.

— Вие знаете всичко за мен. Идвате да си поднесете съболезнованията, нали? А сигурни ли сте, че е мъртъв? Това ли идвате да ми кажете? „Тялото е ваше“… Така ли беше? По-добре вървете по дяволите! Там ви е мястото!

— Знаете защо сме тук. Той е рус, ниско подстриган, висок около метър и осемдесет. Изключително блед, прилича на болен. И наистина е болен, нуждае се от нашата помощ. От висококвалифицирана помощ…

— Разбира се, как не. Нали според вашата философия всички ние се нуждаем от помощ? Съжалявам, но от една седмица не съм виждала жива душа. Тогава ми донесоха продуктите…

Пейж отстъпи крачка назад и даде знак с ръка.

— Ще проверя в задния двор — обади се шофьорът, вече успял да слезе от джипа.

— Нищо подобно няма да стори! — твърдо рече Еленър Хейл.

Едрият мъжага пристъпи към входната врата.

— Влизай вътре — нареди Пейж. — Да се претърси всичко, от мазето до тавана!

— Готово — промърмори едрият, отмести възрастната жена с лекотата, с която се отмества пухено перце, и влезе в къщата.

— Не желая да стигаме до разправии, госпожо Хейл — рече дребният.

— Вие ги създавате, а не аз!

Иззад къщата долетя вик. Пейж я хвана за ръката, влезе в кухнята и отключи задната врата.

— Бил е тук — рече шофьорът. — Ей там, в лехата. Тя си е направила труда да заглади почвата с греблото, но е пропуснала един-два отпечатъка… Просто не ги е забелязала под листата. Като ги гледам така, стигам до заключението, че са от снощи… Вероятно доста са му треперили мартинките!

Пейж поклати глава, хватката му около китката на Еленър се превърна в стоманен обръч.

— Бил е гол, бил е изтощен. Вие сте му дали дрехи и сте го нахранили. Добре, мен ме интересува какво стана после. Как още му помогнахте?

— Вървете в пъкъла, там ви е мястото!

— Дадохте ли му пари? Държите ли големи суми у дома? Вероятно достатъчно големи, за да пропътува значителни разстояния, нали? — Дребният мъж пусна ръката й и се върна обратно в хола. — Трябва да търсиш сейф или някаква касетка! — извика към горния етаж той.

— Готово.

Извърна се към едрия и добави:

— Провери гаража!

— Имате ли кола? — въпросът беше отправен към Еленър.

— Нямам — отвърна тя. — Вече съм стара за шофиране.

— Не ми губете времето. Дали сте му ягуара на сина си. Очевидно е бил в състояние да кара кола. Накъде тръгна? Накъде го насочихте? Искам отговори, госпожо Хейл! При това ги искам веднага!

На вратата се появи едрият.

— Малък сейф горе, в дъното на гардероба — съобщи той. — Зазидан е и не може да се извади. Ключалката е цифрова, ще се наложи тя сама да ни я отвори.

— Качи я горе! — нареди Пейж. — Сигурно му е дала всичките си налични пари! Разбери колко точно са били те.

— Ще се кача сама, ако нямате нищо против — ледено процеди Еленър Хейл и отлепи пръстите на дебелия от ръкава си.

Пейж кимна с глава.

Тя пристъпи към поставката за чадъри до вратата, избра си един бастун и започна да се качва по стълбите. На площадката спря, събра всичките си духовни и физически сили, после замахна с бастуна.

Тежката, обкована със сребро дръжка се стовари върху главата на дебелия. Той изкрещя, по лицето му плъзна кръв. Дръжката се стовари още веднъж върху него. Той падна, ръцете му инстинктивно се протегнаха напред и се вкопчиха в глезените на старицата. Тя падна по гръб, главата й изкънтя върху прага на спалнята.

— Проклета бабичка! — изрева дебелият.

Пейж и шофьорът хукнаха нагоре.

— Иди да се почистиш! — заповяда Пейж. — И внимавай да не оставяш следи! — Един кратък поглед към Еленър Хейл му беше достатъчен. — Хвърли я надолу по стълбите! — заповяда той.

— Какво? — с недоумение го изгледа шофьорът.

— Прави каквото ти се заповядва!

Онзи с нежелание се подчини. Изкачи останалите стъпала, наведе се и подхвана безчувствената жена под мишниците. Внимаваше да не се изцапа от окървавената й глава. Наведе я над стълбището и побутна тялото напред. Еленър Хейл полетя надолу и падна на пода. В стаята ясно се разнесе пропукването на вратните й прешлени.

Дебелият се появи от банята, притиснал кърпа за лице към наранената си глава. Надникна над парапета с мрачно лице, главата му леко се поклати.

Пейж вече беше в спалнята и внимателно прелистваше някакъв дневник, открит на нощната масичка. Кимна с глава, отвори вратичките на гардероба и отмести дрехите, които прикриваха стоманената вратичка на сейфа. Пръстите му сръчно нагласиха цифрите и след известно време вратичката се отвори.

Няколко секунди по-късно фигурата му се появи на площадката.

— Пари няма — обяви той. — Тук е доста уединено, тя положително е държала на разположение сто-двеста лири… А може би и повече.

Дебелият се присъедини към него. На челото му имаше две широки лепенки, очевидно ги беше открил в аптечката.

— Защо постъпи така, да я вземат мътните? — промърмори той. — Нима си е въобразявала, че ще се измъкне от трима здрави и прави мъже?

— Гняв — поясни Пейж. — Гняв, трупан с години.

— Ще докладваш ли?

— Никъде не е документирано присъствието ни в този дом. Полицията може да го приеме както за нещастен случай, така и за инсценировка. И в двата случая това няма да има никакво значение. А ние трябва да открием ягуара. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Шофьорът многозначително погледна ръката на Пейж, стиснала полирания парапет.

— Отпечатъците ни фигурират единствено в нашата картотека и никой няма достъп до тях — успокои го Пейж.

— А неговите?

Пейж само се усмихна.

— Сега пък какво казах? — сопна се дебелият.

— Нищо, просто трябва да го пипнем, преди да е попаднал в неподходящи ръце!

— А ако все пак успее?

— Тогава ще го унищожим. Напълно и без остатък. Да не става за никаква аутопсия.