Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (14)

Тринайсета глава

Джейн Хейвършам изтича обратно към прожекторите на хеликоптера. Беше притиснала глава до гърдите си, дългата й руса коса се вееше от вихрушката на витлата.

Шоу й помогна да се качи и затръшна вратичката, грохотът стана почти поносим.

— Празно е. Вратите са заключени. Всичко е тъмно, кола няма. Изпреварихме ги.

— Ако изобщо имат намерение да идват! — сърдито изръмжа Питърс, вторият агент.

— Вече се разсъмва — обърна се към пилота Джейн. — Искам да прелетим над околността.

— В какъв радиус?

— Горе-долу толкова, колкото може да извърви за една нощ офицер от морската пехота…

— Шегувате ли се? — вдигна глава пилотът.

— Говоря напълно сериозно.

— Минималното разстояние по време на учение е шейсет километра за двайсет часа — намеси се Шоу. — По планински терен, с раница от трийсет килограма на гърба.

— Казвате го съвсем професионално — погледна го Джейн.

— И е така — кимна агентът. — Той е в специалните части, нали?

Тя кимна с глава, избягвайки обвинителния му поглед.

— По-скоро е бил… Оцелял като по чудо след специална мисия в Южна Джорджия в началото на Фолклендската война. Подразделението му попаднало в снежна буря, хеликоптерът, изпратен да ги вдигне, претърпял катастрофа. Знаем, че само той е останал жив, след което е бил докаран някъде из тези места. В нещо като експериментална клиника…

— Трябваше да ни кажете с кого си имаме работа.

— Съгласна съм. Но на мен никой не ми каза, че вашата фирма взема участие в операцията, а Моравец не е знаел за службата му в морската пехота.

— Стига приказки! — прекъсна ги намръщеният Питърс. — Тук сме, за да приберем Джо Нелсън, при това жив и здрав. Да си вършим работата, и толкоз!

— Оставаме тук, госпожице — твърдо изрече Шоу.

— В никакъв случай!

— Оставаме — подкрепи го и Питърс.

— Нямаме никакво намерение да го закачаме — погледна я право в очите Шоу. — Ако мислите, че можете да го убедите, направете го. Това ще бъде добре и за Нелсън. Ако наистина е от морската пехота, това ще е добре за нас. Ще останем тук в засада. Разбрахте ли?

— Не ми остава друг избор.

— Такъв беше изборът и на Джо Нелсън, госпожице.

Двамата скочиха от хеликоптера и се стопиха в мрака.

Пилотът се обърна назад и въпросително я погледна.

— Не беше в добра форма — поясни Джейн. Но го движеше силата на ужаса, добави мислено тя. — Вземете за отправна точка фермата, аз ще ви кажа докъде да стигнете…

Пилотът само се усмихна.

— Не зная колко далеч е избягал! — сопна му се Джейн.

— Добре, но ще трябва да внимаваме за горивото — кимна човекът и издърпа лостовете.

Машината бавно започна да набира височина.

В същия момент ги заля ослепителна светлина, пилотът инстинктивно прикри с ръка очите си, хеликоптерът се залюля, витлата засвистяха в опасна близост с повърхността на земята, от която се надигна прашна вихрушка.

— Трябва да се приземя! — изкрещя той и върна ръчката на газта. Машината тежко се стовари обратно на земята, витлата пронизително завиха.

От мрака изскочиха тромави фигури в бойно облекло и бързо обградиха летателния апарат. В ръцете си стискаха автомати, лицата им бяха изпомацани със защитна боя.

Зад веригата се изправиха двама души. Единият беше старши полицейски офицер, а другият — цивилен. Главата му беше извърната настрана от прашната вихрушка.

Във въздуха се разнесе остра команда, очевидно произнесена през рупор.

— Напуснете машината един по един и легнете по очи на земята! Незабавно!

Джейн зърна фигурите на Питърс и Шоу, обградени от войници. Лицето на Питърс беше окървавено, носът му се беше превърнал в безформена пихтия, очите му гневно проблясваха. Шоу изглеждаше примирен.

— Хайде, слизаме! — заповяда пилотът и бавно започна да разкопчава предпазните си колани. — Не се противете и вършете това, което искат. Изглежда намеренията им са сериозни.

Джейн излезе първа.

— На земята! — изрева рупорът. — Веднага!

Тя бавно коленичи върху меката почва.

— Забравете за дрехите — прошепна пилотът и силно я тласна напред.

Войниците ги заобиколиха.

— Всичко е наред! — изкрещя пилотът.

От веригата се отделиха четирима и ги дръпнаха далеч един от друг. Джейн ахна, когато краката й бяха разтворени от тежък ботуш, а груба ръка пробяга по вътрешната част на бедрата й. После същата ръка опипа и останалата част от тялото й.

— Чисто! — излая войникът.

— Той също! — обади се друг.

— На крака! — заповяда рупорът. — По-бързо!

Джейн се изправи, руменината на лицето й се виждаше добре на светлината на прожекторите.

— Аз съм официално акредитирана журналистка! — извика тя по посока на металическия глас. — Имам право да… — Изведнъж изохка и се преви на две след грубо блъскане в гърба.

— Без приказки! — изръмжа войникът зад нея.

— Копеле нещастно! — извика тя, а насреща й зина широка усмивка.

— По-добре млъкнете — посъветва я пилотът.

Към тях пристъпи полицейският офицер, цивилният остана извън кръга на прожекторите. Извади написан на машина лист хартия и започна да чете:

— Арестувани сте по силата на Закона за държавната тайна и…

— Искам адвокат, при това незабавно! — гневно го прекъсна Джейн.

— На основание Закона за борба с тероризма временно сте лишени от граждански права.

— Вие сте луд! Никой от нас не е терорист! Опитвах се да ви кажа, че съм официално акредитирана журналистка и телевизионен продуцент! Имам пълното право да разследвам всякакви…

— Към обвиненията срещу вас се прибавя и умишлено подпомагане на известен терорист от Ирландската републиканска армия. Вие сте му предоставили поверителна информация за секретен обект на Министерството на отбраната с пълното съзнание, че тази информация ще бъде използвана за незаконно проникване в споменатия обект. Целта на горната терористична акция е кражба на експериментални субстанции, които представляват заплаха за човешкия живот. По тази причина ще бъдете задържана под стража без право на адвокатска защита до края на провежданото в момента следствие.

— Махнете този хеликоптер! — излая цивилният, все така изправен извън светлината на прожекторите.

— Не мога да повярвам! — прошепна Джейн и си изпроси нов удар между лопатките.

— Разчистете района! — долетя следващата заповед.

Отведоха я встрани, цивилният бавно пристъпи към нея.

— Той не е с вас, къде е?

— Кой? — вдигна глава тя. — Искам да зная за кого говорите! Кой е той?

— Не ставайте глупава. Отлично знаете, че имам предвид Даниел Хейл! От няколко месеца знаем, че е преминал на страната на ИРА. И очаквахме да направи опит за проникване в центъра за изпитания на биологически оръжия, който се намира в този район. Всичко беше въпрос на време. Баща му ръководеше този център години наред! Типично за ИРА, те винаги си въобразяват, че другите са тъпи колкото тях!

Джейн се закова на място, без да обръща внимание на новия удар в гърба.

— Прикриване, а? Красиво и славно, добре обмислено прикриване! Но няма да успеете! Истината все някога ще излезе наяве!

— Истината се гради от факти! — пристъпи още по-близо до нея цивилният. В хладните му очи се появи нещо като усмивка. — А с какви факти разполагате вие? С някакви сензационни глупости, годни единствено за мръсните вестничета! Забравете всичко и животът веднага ще ви се стори по-лесен!

Мъжът й обърна гръб и се отдалечи.

Джейн остана на място, в съзнанието й с кристална яснота звъннаха думите на Адам: „Еленър Хейл умря гневна и уплашена. Почувствах страха й — това беше страх от мощта. От тайна и неограничена мощ“.

Едва сега разбра всичко, едва сега си даде сметка за безразличието им към нейните заплахи. Те притежаваха тази неограничена мощ и нищо не можеше да ги разтревожи. Отчаяно и се прииска да разбере къде лежат нейните корени.

— Почакайте! — извика тя. — Аз познавах Даниел и това положително ви е известно. Нали знаете всичко? Искам да ми кажете кой е той!

— Човек, когото спасихме — сви рамене цивилният.

— И задържахте на свое разположение, нали?

— Реално погледнато, той беше мъртъв.

— А дарбата му да вижда бъдещето? Тя ваша заслуга, нали?

— Предчувствието за определени събития в бъдещето съществува у всеки от нас, нима сте забравили за доброто старо „шесто чувство“? В някои субекти това чувство остава доста изострено, въпреки столетията на генетични промени. И така, макар и изключително рядко, хората се сблъскват с истинските ясновидци, които трябва да пролеят доста пот, преди да бъдат различени от армията шарлатани. Успеете ли да изолирате гените носители, вече получавате теоретическа възможност да прехвърлите уникалните способности на оракула върху множество обикновени субекти. И да ги използвате според обстоятелствата — от жива система за ранно предупреждение срещу ракетно нападение до дарбата на обикновения пехотинец, който усеща навреме засадата на бойното поле. Работата ни в тази насока продължава.

— За вас той е само експеримент, така ли?

— Не е така. Той е много повече.

— Откъде разбрахте за нашето пристигане? — любопитно го изгледа Джейн.

— Беше неизбежно. Знаехме, че той ще се върне. Въпросът беше кога. И, естествено, какви са пораженията от бягството му… Държим Ретмур Фарм под наблюдение още от нещастието, което сполетя госпожа Хейл.

— Поражения? Върху кого? Върху него самия?

Човекът се спря, извърна глава към войниците и кратко им нареди:

— Почакайте тук.

После дръпна Джейн настрана.

— Поражения върху бъдещето — тихо, но ясно прошепна той. — Не очаквам да ме разберете, но това е истината.

— Значи за вас бъдещето се превъплъщава в това странно и объркано същество? Той е вашият модел за новия човек?

— Само част от него. Сравнително малка, но жизненоважна част. Някой ден вие, а и всички жители на земята, ще бъдете благодарни за това, на което сме отдали силите и живота си. За успехите, които сме постигнали, за тези, които ни предстои да постигнем. — Ръката му гневно се протегна напред, към бавно отстъпващия мрак над тресавищата: — Този свят наоколо е болен! Човечеството е заплашено от всичко, което създаваме — от замърсяването на околната среда, през вроденото ни късогледство до нежеланието ни да изкореним епидемиите просто защото моралът ни е в боклука при всичко останало! Никой няма сили да извика „стига!“.

— С изключение на вас, така ли? Които и да сте вие?

— Да, с изключение на нас.

— Но кой ви дава това право?

— Вие наистина нищо не разбирате — тъжно се усмихна мъжът. — Всички ние имаме това право. Не, по-скоро тази отговорност. Животът е заложен във всеки от нас, следователно всеки от нас е длъжен да го предпазва от унищожение. Или от израждане, което е още по-лошо. Генните механизми на човека вече започват да се израждат. Бавно, но сигурно, вървим обратно към първобитното си състояние. Темповете на израждането са такива, че хората с генетични увреждания, зависещи изцяло от медицинска помощ, ще се увеличават средно с осем процента за всяко следващо столетие. Което означава, че след шестстотин години — един незначителен период на фона на многохилядната човешка история, по-голямата част от населението на Земята ще бъде носител на сериозни генетични увреждания. Причина за това са собствените ни действия. Ние се саморазрушаваме. Единственото противодействие на този процес е преднамерената генетична намеса. Възстановяване на човешкия вид, връщане на възможно най-чистата му форма.

Тя вдигна глава и се взря в чертите на лицето му, все още неясни в бавно отстъпващата нощ.

— Значи сте решили да заместите Бога!

— Бог не е над нас, Бог е пред нас. Ако Той действително съществува, значи и ние действително сме Негови творения. Което означава, че обладаваме Неговите способности и нищо не може да ограничи опитите ни да усъвършенстваме своето тяло и дух. А тялото и духът могат да се моделират, приспособяват, разширяват. Това вече е доказан научен факт. Защо иначе биха ни оставили да експериментираме? Нима имаме друг избор? Нима трябва да се удавим заедно с потъващия кораб, само защото водата е враждебна за човека среда, а плуването — нещо, което трябва да бъде усвоено по изкуствен начин, и следователно погрешно? Волята за оцеляване е всемогъща. А ние сме тези, които осигуряваме оцеляването на човечеството. Нима не сте забелязали как природата се грижи сама за себе си? Чрез промяна и адаптация, чрез различни защитни действия срещу вредното въздействие на човека…

— Но ние имаме право на избор! — избухна Джейн. — Всички, без изключение! Сами трябва да изберем какво да променим у себе си, у своите деца и внуци! А не да чакаме това да стори някакъв ограничен елит!

— И как предлагате да стане това? Чрез референдум, чрез свободни демократични дебати? Вероятно ще продължаваме да спорим и в деня на Страшния съд!

— И по тази причина сте решили да изберете вместо нас, така ли?

— Изборът вече е направен — отсече мъжът и направи знак на войниците: — Отведете я!

— Почакайте малко, мътните да ви вземат! Вие проповядвате създаването на една висша човешка раса. Но как ще извършите подбора си? Чрез масова профилактика и безмилостно отстраняване на всички, имали нещастието да се родят с генетични увреждания? А как ще се оправите с нас, преходното поколение? С хората, които не сте програмирали?

— Никак. Ще оцелеят само най-годните, останалите ще изчезнат. Принципът на еволюцията и естествения подбор…

— Но този подбор няма да е естествен, след като вие го насочвате! Нима не виждате това? Нямате право да променяте живота! Нямате право! — Виковете й не оказаха никакво въздействие. Мъжът й обърна гръб и започна да се отдалечава. Безразличието му беше ужасно.

 

 

Джоузеф Нелсън знаеше, че животът му се крепи на същото острие, върху което опасно се полюшваха последните проблясъци от разум на неговия похитител. Шофираше бавно и внимателно, сякаш на арматурното табло се поклащаше граната с издърпан наполовина предпазител. Беше свалил страничното стъкло, тъй като вонята от предсмъртните изпражнения на Мичъл беше непоносима. Тя не отслабваше дори след като лудият зад гърба му беше изхвърлил трупа на един от завоите.

Ото Фашер с мъка се задържаше в реалността. Колата все по-често се разтапяше в небитието, а на нейно място се появяваше летателен апарат с непозната конструкция. Той беше вътре, очите му опипваха всичко. Апаратът нямаше криле, шумът от моторите пробиваше главата му като свредел. Искаше да извика за помощ. Да я получи от когото и да е. От Бог. От мъртвата си майка. Дори от този schwartzer. Но негърът го нямаше в странната машина. Вътрешността й беше запълнена от мъже с дебело подплатени униформи, в ръцете им имаше автоматично оръжие от непознат за Фашер тип. Те го гледаха малко начумерено, но в погледите им личеше респект и другарско чувство. Той обаче не познаваше никого.

От устата му се изтръгна пронизителен вик.

— Спокойно — обади се Нелсън. — Слънцето скоро ще изгрее, а ние вече почти пристигнахме. Знаеш ли къде точно искаш да идеш?

— У дома — обади се отзад един по-плътен и напълно непознат глас.

Кръвта на Нелсън застина в жилите му.

— Вече не е далеч — продължи гласът. — Ти не беше ли един от онези, които ме измъкнаха от станцията?

Нелсън гледаше право пред себе си, нямаше сили нито да се обърне назад, нито да погледне в огледалцето.

— Кажи де!

Сега, помисли си Нелсън. Ако имаш намерение да останеш жив, трябва да направиш нещо сега. Защото той пропадна.

С крайчеца на окото си видя, че фигурата на човека зад него се облегна на предната седалка, ръцете й обгърнаха облегалката, главата доволно се отпусна.

Но защо покри някъде проклетия пищов? Защото това не е той. Вече се е превърнал в някой друг. Напълно откачен шизофреник, господи! Сега, действай сега! Друг шанс няма да имаш!

Пръстите му небрежно натиснаха бутона за откопчаване на предпазните колани, ръката му се стегна върху волана.

— Не бях — отвърна на въпроса той. — Там бяха други хора…

Кракът му рязко натисна спирачката, едновременно с това лявата му ръка нави волана, а дясната, свита в тежък юмрук, светкавично се стрелна към беззащитно оголеното слепоочие.

Гневът на Нелсън беше страшен. Ръцете му сграбчиха замаяния похитител, главата му нанесе страхотен удар в основата на носа. Последваха го две къси, но тежки крошета, просто за сигурност. После чернокожият агент изскочи на пътя и измъкна след себе си вече неподвижната фигура. Помъкна я към крайпътните храсталаци, като продължаваше да я засипва с ритници.

— Ето ти любимия Дартмур, мръснико! — изрева той, нанесе един последен удар на неподвижното тяло и го натика в канавката. После се върна в колата, откри пистолета на задната седалка и го повдигна за предпазителя на спусъка с помощта на химикалката си. Отнесе го при похитителя и го пусна в тревата до него.

След това седна зад волана и рязко потегли. Слънцето вече позлатяваше хоризонта. Беше запомнил последната телефонна кабина, край която бяха минали, обърна колата и подкара натам. Предстояха му два телефонни разговора — доклад на Виктория и анонимно обаждане в местната полиция. Направо му стана лошо, като си представи колко път го чака обратно до Лондон. Страшно много му се искаше да се отбие в първия мотел и да легне да се наспи. Но Мичъл имаше съпруга, която трябва да бъде уведомена за нещастието. Кръвта му отново кипна. Трябваше да убие това побъркано копеле! В ушите му отново прозвуча странно промененият глас, който казваше: У дома. Потръпна от ужас и натисна педала докрай. Колата фучеше по пустото шосе, от двете му страни се простираха мрачни тресавища, от които се издигаше бледата пелена на утринната мъгла. Трябваха му къщи, трябваше му големият град, за да дойде на себе си! Това място е подходящо единствено за откачени! И твърде много му напомняше за страшните, изпълнени с призраци истории, които разказваше майка му там, в далечната Ямайка… Стисна зъби и продължи пътя си към живите хора…

 

 

— Хайде, Дани-бой — изръмжа единият от тях и тежкият ботуш потъна в ребрата му. За първи път, а може би за хиляда и първи… Вече не знаеше и не се интересуваше. Тялото му беше станало напълно безчувствено, мозъкът отдавна беше изключил действието на нервните възли. Борба за живот, рече си той. Тялото пуска в ход собствените си защитни механизми, за да запази разума. Обзе го радостна еуфория, на устните му заигра усмивка.

— Смешно ли ти е, гадно английско копеле? — изръмжа мъжът и ботушът му отново влезе в действие.

— Достатъчно — обади се брадатият. — Остави малко работа и на палача…

Значи това е. Мъченията приключиха, очаква го избавлението. Е, имаше достатъчно време да се подготви, все пак бяха проявили някаква милост.

Милост ли? Нима е достоен да получи милост? Нима Бог приема неговата кауза за по-справедлива? Да. Те не се интересуват от Бога, въпреки лицемерната им вярност към Рим. Той беше повече католик от тях, беше по-близо до Бога във всяко едно отношение. За тях Бог не е нищо повече от допълнително оръдие за терор. Те са касапи на собствения си народ, готови да го продадат на всеки, който им подаде подходящ сатър. Проклети да са!

— Я ни изпей една стара хайдушка песен! — изръмжа садистът, вдигна го от каменния под и го тръшна върху стола за мъчения. — Чух, че много те бивало…

— Няма да го накарате да проговори — обади се третият, доста по-възрастен от колегите си. — Упорит дявол! Почти го накълцахме на парчета, а още не сме чули глас от него!

В помещението имаше и жена. Беше я забелязал в кратките промеждутъци между припадъците. Привлекателна, но облечена лошо. И умна. Позна по очите й. Изпита чувството, че именно тя го е разкрила. Жените, слабото му място… Колко често го бяха предупреждавали за това!

Те мислят за жените си, както ние мислим за своите мъже. Считат ги за тъпи новобранци, които вършат най-опасната и най-мръсната работа. Просто защото такъв е редът.

На практика не е така, сър, помоли за несъгласието си той. Мъжете в униформа също вършат мръсна и опасна работа. Това сме ние, сър. А техните жени, или поне онези, които се справят наистина добре, най-често са политически мотивирани и именно това ги прави далеч по-добри от гуреливите редови терористи с калашник през рамо. Обикновено те са учили в университет, притежават висока интелигентност и съвсем съзнателно са заменили Библията или „Капитала“ с насилието в най-чистата му форма…

— Чиста форма на насилие? — приведе се над него познатата фигура на командира.

— Разбира се, сър. Когато човек е напълно отдаден на насилието, той го приема чисто, без угризения на съвестта, без морални скрупули. То се превръща в акт на пречистване. Обзема ви облекчение, жертвата ви получава максималното, което сте в състояние да й дадете. С изключение на любовта.

— Мисля, че четете твърде много философска литература, майоре.

„Да, сър.“

— Това е безсмислено — обади се жената. — Безсмислено и опасно. Прекалено дълго го задържахме на едно и също място.

— Няма начин да разберат къде е! — просъска садистът.

— Имат начин, при това повече от един! — хладно го изгледа жената. — Притежават апаратура за проследяване, която положително би те накарала да сънуваш кошмари… Ако имаш достатъчно мозък да сънуваш, разбира се…

— Гадна белфастка крава!

— Какво мислиш, че разнасят в своите хеликоптери? Може би телевизори, за да не изпуснат поредния мач? Лесно могат да засекат група от няколко души в къща за която са сигурни, че дава подслон само на двама. Дори никой да не си показва носа навън. Термални изображения, това е само част от оборудването им…

— Скъпи играчки и нищо повече! Един АК-47 и здрава ръка вършат повече работа. Ще се стоварят на земята с хубавичък гръм, нали?

Тя раздразнено тръсна глава.

— Единственото нещо, което можеш да видиш на земята, са морските пехотинци, пълзящи по корем към теб. И изобщо няма да чуеш „хубавичкия гръм“, с който ще ти видят сметката! Мисля, че е време да тръгваме. При това незабавно!

— Палачът вече е потеглил насам — обади се брадатият терорист. — Трябва да го изчакаме.

— Някой от вас може да го замести.

— Не. Обучават го отскоро, знаеш какъв е изпитът… Ще си развалим отношенията.

Тя сви рамене и напусна стаята.

Садистът се позабавлява малко с портативния генератор и проточените от него назъбени накрайници, но после се отказа.

— Може би наистина трябва да го направим ние — разтревожено промърмори той. — И без това вече е пътник… Нали така, Дани-бой? Тя е права, трябва да се преместим на друго място…

— Няма да им хареса, че лишаваме палача от обучение — поклати глава възрастният.

— Всеки момент ще се появят — намеси се брадатият. — Спокойно.

Вратата се отвори и от прага надникна главата на фермера.

— Идва някакъв микробус — съобщи той.

— Това са те. Изкарай го навън, ще бъде по-лесно за почистване…

Ще се бия, обеща на себе си той. Няма да им се дам като жертвено агне. Аз съм войник, аз съм мъж… Изпита съжаление, че е гол. Смазаните му пръсти несъзнателно потърсиха дрехите по тялото.

Садистът стовари револвера си върху ръката му и тя безсилно се отпусна.

— Ти май си от срамежливите, Дани-бой? Не си ли чувал, че и Исус е бил гол, когато са го разпъвали? Парцалчето върху слабините го е измислил Папата…

Възрастният протегна крак и побутна панталона му по каменните плочи.

— Дай му го, заслужил си е поне малко достойнство.

— Ще му дам аз едно достойнство! — просъска жестокият. — Ама с ботуш!

Стаята изведнъж се освети от ослепителна светкавица. Той реагира по-бързо от останалите, въпреки пребитото си тяло. Защото знаеше какво ще последва. Главата му потъна между раменете, ръцете се притиснаха до ушите. Експлозията беше страхотна. Притисна тяло към хладните плочи и застина на място. Бързи и кратки автоматични редове разкъсаха телата на мъчителите му и ги отхвърлиха към далечната стена.

Остра болка прониза главата му, в устата му се появи странен вкус. Рикошет, изстена умиращото му съзнание. Ей това вече се казва липса на късмет!

Отведете ме у дома, момчета. Не ме оставяйте в тази противна страна!

 

 

Дойде в съзнание с притиснато към остри клонки и изсъхнали листа лице. Внимателно се извърна на една страна и опипа тялото си. Хладният метал на автоматичния пистолет се заби в подпухналите му ребра. Той се намръщи, отмести го и бавно се надигна до седнало положение.

Ръката му инстинктивно се вдигна към главата.

Обръсната?

Е, наистина беше такава.

Оттогава насам косата вече започна да набожда.

От кога?

Бог знае.

Как съм се озовал тук, по дяволите?

Стегни се, Хейл!

Знаеше, че целта му е да се прибере у дома. В Ретмур, при мама. Добре. Но това не даваше отговор на нито един от въпросите, които напираха в главата му.

Всъщност, имаше един отговор. Общ за всички въпроси, но той инстинктивно не желаеше да го приеме. Амнезия. Пръстите му внимателно опипаха дългия белег на слепоочието. Откачените, но несъмнено гениални военни хирурзи все пак бяха успели да му спасят живота. Прибрали са го от гадната Северна Ирландия, върнали са го у дома, в Англия. После са отворили нещастния му череп да измъкнат куршума от онзи рикошет, закърпили са го криво-ляво и са го изпуснали. Не, по-скоро той ги е изпуснал, тъй като честно си призна, че в момента съвсем не се чувства като господар на света.

Ох, ама здравата те сритаха!

Преди колко време обаче?

Очевидно достатъчно за операцията и съответното възстановяване…

Седмици? Месеци? Имаше чувството, че е било едва преди няколко минути…

Пистолетът? Да, „Хеклер“… Същият, който държеше в запас под таблото на стария тип „Е“… Майната му на пистолета! Хайде, момчето ми, ставай! Ставай и тръгвай! Мамо, Дани-бой се връща у дома… Слагай в тигана бекон с яйца… Плюс всички екстри, както обичаше да казва тате…

Сведе поглед към дрехите си. Краката му поеха по пътя, войнишкият инстинкт проясни съзнанието му, посоката беше вярна, сякаш определена от компас. Моето бельо, моята риза, моят пуловер… Сакото на тате? Високите му боти? Но нали те не ми ставаха? Никога не съм мислил, че мога да ги обуя. Няколко чифта така и събират прах в килера… И вече не струват дори петак. Ще ги пробвам, като се прибера у дома. Разбира се, след като закуся и си побъбря с мама… Ох, защо се чувствам толкова зле?

Слухът му долови свистенето на вертолети и витла и тялото му механично се просна на земята. Защо? Нали хеликоптерите са приятели? Някаква неизвестна част от съзнанието му се почувства застрашена. Притисна лицето си в торфа, ноздрите му се изпълниха с миризма на гнило. Вече беше доволен, че е облякъл сакото от туид на баща си. Винаги беше мислил, че за тресавищата неговият цвят е много по-подходящ от маскировъчните военни халати.

Хеликоптерът прелетя точно над него и се отдалечи на север. За частица от секундата се видя вътре, облечен в арктическа униформа и въоръжен до зъби. Наоколо бяха приятелски лица, топката в стомаха по безсъмнен начин доказваше, че им предстои бойна задача. Усмихна се на себе си. Господи, държиш се съвсем като ученик! Та ти си отдавна в армията, не е нужно да мечтаеш за нея!

Оттласна се от земята, изпъшка от болка и продължи напред.

Скоро ще си бъдеш у дома.

Ходом марш!

Изкачи лекото възвишение и пред очите му се разкри фермата Ретмур. Изпита странното чувство, че я вижда за пръв път в живота си, макар да се връщаше у дома. Връщаше се непознат.

Все така се получава, усмихна се в себе си той. Ще ме убие, че не съм й писал! Съжалявам, мамо, но бях зает. Отвори ми се една работа, свързана с умирачката… Къде беше? Не ти ли казаха? Здравото докосване на малката ти ръка положително щеше да ми бъде от помощ…

Но нещо му нашепваше, че вече се е видял с нея. Скоро. Преди няколко дни.

Сънуваш, Дани-бой. Или започваш да чувстваш влиянието на проклетите тресавища. Съвсем като простите суеверни хорица. А може би наистина си станал суеверен, след като ти вкараха в главата метално парче с калибър девет милиметра? Бих предпочел да си го купя, вместо да ми го вкарват в главата… Ако имах право на избор, разбира се…

Какъв студ. Господи! Пръстите му се вкочанясаха, не усещаше тялото си. Сякаш съм умрял! Тикна ръце под мишниците, грубата вълнена материя го накара да се намръщи от болка. Скоро ще ги стопля край старата печка, особено ако им тикна и една голяма чаша горещ чай… Най-хубавото нещо на света!

Утрото бавно встъпваше в правата си, стопанските постройки в двора на фермата вече се виждаха съвсем ясно. Слънцето скоро ще увисне над плевника. Там, където преди години беше положил стегнатото тяло на едно красиво момиче. Избра плевника, тъй като мислеше, че сеното е прясно. Но то се оказа сухо и бодливо… Което съвсем не й направи впечатление, поне за момента. Нали така беше, Дани-бой? А после влязоха в къщата, мама видя омачканата й, пълна със сламки рокля, и разбра всичко. Но не каза нищо. Мама добре разбираше мъжките желания. А и женските. Тате, разбира се, го нямаше… Не беше далеч, но го нямаше у дома. Както винаги зает с интелектуалните си занимания. Човекът на бъдещето — търсещ, неспокоен дух. Веднъж дори го хвана да се моли за спасението на човечеството. Не на Бога, разбира се. Тате никога не си беше падал по религията. Обратното — мечтата му беше да разкрие светото тайнство на живота и да го завещае на следващите поколения.

Аз ли? Аз винаги съм мислел, че човечеството не е нищо друго, освен глутница зверове, които една сутрин са се събудили, за да установят, че опашките им са изчезнали и на тяхно място са получили езици. Но тъй като болшинството от тях говорят със задниците си, аз продължавам да съжалявам за опашките. Природата си е направила несполучлива шега, нали? Надявам се, разбирате какво имам предвид…

— На кого говориш, да те вземат дяволите? — попита на глас той и започна да се спуска по обратната страна на склона. Усети, че по неизвестни причини е започнал да споделя с някого мисловното си пространство. Махай се, заповяда на неизвестния той. Дай ми малко почивка!

ДАНИЕЛ?

Да?

ТЯ Е МЪРТВА, ДАНИЕЛ, СЪЖАЛЯВАМ. ВИДЯХ ГО С ОЧИТЕ СИ. НИЕ ГО ВИДЯХМЕ С ОЧИТЕ СИ…

Закова се на място, падна на колене и стисна главата си с ръце.

Недей!

ИСТИНА Е. ЗНАЕШ, ЧЕ Е ИСТИНА. ВЪТРЕ В СЕБЕ СИ ЗНАЕШ.

Били ли сме тук?

ИЗБЯГАХМЕ ОТТАМ И ПОТЪРСИХМЕ УБЕЖИЩЕ ТУК.

О, господи! Не!

ДАНИЕЛ, НИЕ НЕ МОЖЕМ ДА СЕ ВЪРНЕМ. ЗНАЕШ ТОВА, НАЛИ?

Той се надигна и насочи поглед към Ретмур. Очите му на войник внимателно опипаха имението, спирайки се за по-продължително време върху сенчестите места.

— Но не можем и да продължим — промълвиха побелелите му устни. — Те са там.

ЗНАЯ.

Намесиха се и други гласове. Много и различни.

КЪДЕ СА ТЕ? САМО ТИ ЛИ ЗНАЕШ?

УСЕЩАМ ОЩЕ ЕДИН, НО ТОЙ УМИРА, ДАНИЕЛ. ТОЙ НЕ РАЗБИРА КАТО НАС. ВЗЕХА РЪЦЕТЕ МУ И ГИ ПРЕХВЪРЛИХА НА НАС… ЗАЩОТО НАШИТЕ, НЕ… ПО-СКОРО МОИТЕ, БЯХА СВЪРШЕНИ…

Кой беше ти?

АЗ БЯХ ТИМОТИ.

Да, Тим. Помня те… Винаги потръпвах от студ, когато ме докосваше. Сега също ми е студено.

И НА МЕН МИ Е СТУДЕНО, ДАНИЕЛ. ИСКАМ НИКОГА ПОВЕЧЕ ДА НЕ ИЗПИТВАМ СТУД. РАЗБИРАШ ЛИ МЕ?

Да.

ТРЪГВАЙ КЪМ КЪЩАТА.

Ще ни хванат и ще ни върнат обратно.

АЗ МОГА ДА ВИЖДАМ, ДАНИЕЛ. ЗНАЯ ПЪТЯ НАПРЕД. МОЖЕШ ДА МИ СЕ ДОВЕРИШ.

А знаеш ли какво ще стане… после?

ДА, ДАНИЕЛ.

Кажи ми.

НЕ МОГА, НЯМАМ ДУМИ. ЗНАЯ И ТОЛКОЗ.

Очите му пробягаха отвъд оградата на фермата, към назъбените върхове на скалите, които се издигаха над утринната мъгла като самотни часови.

Много ли ще ми липсва всичко това?

ТО ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕ С ТЕБ, НО В ПЕРСПЕКТИВА КАТО ЧАСТ ОТ НЕЩО НОВО, КОЕТО ВИНАГИ СИ ЦЕНИЛ… НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАШ. ЗНАЯ ТОВА.

Тим?

КАЖИ.

Ще слезем ли там, долу?

ДА, ДАНИЕЛ.

Ще зная ли какво да правя?

Аз ЩЕ ЗНАЯ. ТИ МОЖЕШ ДА СЕ НАСЛАЖДАВАШ НА УТРОТО.

Добре.

ИЗМЪКНИ ПИСТОЛЕТА ОТ КОЛАНА И ГО СЛОЖИ ВЪВ ВЪТРЕШНИЯ СИ ДЖОБ. ПРИ ПИСМОТО.

Да прочета ли това писмо?

ТО НЕ Е ЗА ТЕБ, ДАНИЕЛ. ТО Е ЗА ДЖЕЙН.

Помня Джейн. Красива. Слънчева. По-умна от мен във всяко едно отношение.

НАИСТИНА Е КРАСИВА, ДАНИЕЛ. ТЯ Е ТУК.

Добре. Тогава слизаме.

Спусна се по хълма и се насочи към задната част на имението. Видя вратичката, която водеше към градината, и на лицето му се появи усмивка. Отдавна, още като юноша, я беше кръстил „Вратата на Рая“. Заради милосърдието на майка му, която така и не престана да отваря тази врата за всякакви изхвърлени от живота скитници.

Иззад тухлената стена надникнаха две фигури в защитно облекло.

ПИСТОЛЕТЪТ, ДАНИЕЛ. ХЕКЛЕРЪТ. ИЗМЪКНИ ГО БЪРЗО, НО НЕ СТРЕЛЯЙ!

Ръката му се стрелна към вътрешния джоб на сакото.

— Стой!

Заповедта беше категорична, излетяла от устата на човек, който не търпи неподчинение. Но вече беше късно. Единият от войниците изстреля два куршума, мерникът му беше точен.

Лежеше по гръб, не изпитваше никаква болка.

Тим? Тук ли си? Знаеш, че това не е достатъчно, нали?

НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ЗА НИЩО.

— Умира! — прозвуча някакъв ядосан глас до главата му. — Махнете този глупак по-далеч от очите ми!

— Но той посегна да извади оръжие, сър!

— Трябваше да те застреля, идиот такъв! Хайде, трябва да действаме бързо!

НЕ СЕ БЕЗПОКОЙ, ДАНИЕЛ.

Тя е тук, чувствам го.

ДА.

— Нека ида при него! — примоли се Джейн, лицето й беше обляно в сълзи.

— Добре. Разполагате с една минута, докато кацне проклетият хеликоптер. И това е всичко!

Тя коленичи до него.

— Адам?

Не знае имената ни, така ли?

ЗНАЕ КАКВОТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕ.

Сигурен ли си?

АБСОЛЮТНО. КАТО В СМЪРТТА.

И в покоя…

ДА, И В ПОКОЯ.

Тя положи ръка върху сърцето му, без да обръща внимание на кръвта, която бликаше на неравни тласъци от смъртоносната рана. Горната част на дланта й усети тежестта на пистолета във вътрешния джоб, усети и острото ръбче на плика…

Извади писмото и го прочете. После се отпусна върху тялото му, предната част на дрехата й бързо подгизна от кръв. Ръката й напипа пистолета и го измъкна навън.

— Госпожице?

Войникът се беше дръпнал няколко крачки назад в знак на уважение към мъката й.

— Госпожице, всеки момент ще дойдат да го отнесат…

Тя поклати глава и бавно се надигна. Застана на колене с гръб към униформения и притисна дулото на пистолета в челото на Адам.

— Госпожице!?

Натисна спусъка и го задържа. Продължаваше да го стиска дълго след като пълнителят се изпразни и от мозъка му не беше останало нищо.

Подхванато от утринния ветрец, писмото се завъртя във въздуха и полетя към влажните тресавища.

 

 

Ретмур Фарм

Дартмур

 

Ерих,

Давам ти прошка, въпреки всички ужасни събития — смъртта на Самюел; адът, който изградихте заедно, посегателството ви върху най-съвършеното творение на Бога — човешкото тяло и човешкия дух; наследството, което оставихте в ръцете на хора, по-заблудени дори от вас. Но при едно условие. Когато четеш тези редове, пред теб ще бъде едно от твоите деца. Ако майчинският инстинкт не ме лъже, а той никога не ме е лъгал, те са се докопали до останките на моя син и са го лишили от вечния покой, който Бог обещава на всички нас. Върни му го, Ерих, на колене те моля за това! Но му спести болката, той вече е страдал достатъчно много.

Душата на Даниел е в твои ръце. Дай й възможност да полети свободна.

Еленър Хейл