Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (10)

Девета глава

Седеше в килията съвсем сам. Беше му безпощадно ясно, че излезе ли оттук, връщане няма. Освен ако там, оттатък, не им организират по някоя носталгична обиколка на познатите места…

Хайде стига, какви са тези мисли, укори се наум той и направи опит да се усмихне. Не се получи, лицето му едва-едва се разкриви в напрегната гримаса. Шубе те е, момче, затова се опитваш да мислиш по този начин… Хайде, мръсници, идвайте и да приключваме!

И Фюрерът вече не може да ти помогне, Ото, каза си той. Помнеше името си и от това някак му олекна. Помисли, че сънува, и в душата му нахлу облекчението. Но двойната врата в дъното на коридора се отвори и ужасът отново го обзе.

Вонята от кофата с изпражненията беше толкова силна, че започна да му прилошава. На тях също ще им вони. На тези, които идват за него. Това беше признак на страха дълбоко в душата му. На онази вътрешна вихрушка, която искаше да прикрие с измамно спокойствие. Така искаше да посрещне тези тримата. Щяха да са трима, докато влязат в килията. А после… А после, мили боже, ще станат четирима! Докато от него няма да остане нищо. Просто ще изчезне.

Нищо.

Пратиха свещеник за успокоение на душата ми. Но тялото ми ще хвърлят за храна на прасетата.

„Така ще помогнеш на битката ни с Адолф — изръмжа единият. — Това едва ли ще му хареса!“

Адолф никога няма да научи. Адолф е толкова далеч от реалния свят, колкото след малко ще бъда и аз. Завинаги.

Тежката метална врата издрънча и започна да се отваря. Той скочи на крака. Напрегнат като струна, готов за най-лошото. Но краката му изневериха и се огънаха, миг по-късно пръстите му задраскаха по студения каменен под.

— Ставай, Ото! — изръмжа злобният. — Вече е късно да молиш за милост!

— Млъквай! — сряза го другият. Онзи, който беше съхранил състраданието в душата си. Въпреки бомбите, които всяка вечер методично се изсипваха над родния му град. Въпреки факта, че много от тези бомби падаха тук, благодарение на неговите указания. На Ото Хорст Фашер, проваления шпионин на славния Трети райх.

До слуха му долетя тихият шепот на свещеника.

Това ли е то службата на Бога, отче? Да мърмориш под носа си Неговото слово, да държиш в ръка Неговата книга, но въпреки това да си един бездушен робот? Не убивай, нали така гласеше една от Неговите заповеди? Кажи я, отче. Кажи я, докато си тук, при мен. Но не се приближавай твърде много до кофата, вонята е ужасна… А отвъд нея е вратата към отвъдното… Близо, много близо…

Това ли е всичко, което можеш да ми предложиш? Място в рая? Защо да не го заменим с едно друго място — там, в Хайделберг, на тротоара пред малкото кафене, което все още не съм забравил? Слънце? Момичета? Или само едно момиче, но седнало срещу мен… За няколко часа, отче. Нека започнат да текат малко преди обяд, за да имам на разположение целия следобед с момичето… Някъде, където има меко и прохладно легло. Капаците на прозорците ще оставим отворени, да върви по дяволите любопитният свят! Но нека това да бъде преди войната. Да кажем, когато бях на трийсет. Все още достатъчно млад, за да има какво да науча, едновременно с това достатъчно възрастен, за да бъда мъдър… Чуваш ли ме, отче? Какво, цената е прекалено висока? Глупости, дяволът ще ми отпусне всичко това само с едно помръдване на опашката. Нали срещу него ще получи душата ми? Но твоят Бог иска всичко, разбира се. Моят също. Затова днес ме убиват.

— Време е — рече състрадателният.

То вече изтече, помисли си той и тръгна към вратата.

Тухлените стени в коридора бяха боядисани с блажна боя. Тъмнозелено и кремаво. Пред очите му се появиха алпийските поляни на Австрия и гъсто пенливо планинско мляко. Всичко, върху което се спираха очите му, събуждаше спомени. Искаше му се да крещи от болка, но беше толкова замаян, че не можеше да направи нищо. Имаше чувството, че са го ударили по главата.

Това е невъзможно, това не може да се случи с мен!

В дъното на коридора всичко му стана ясно.

Край.

Оттатък вратата го чакаше ужасът. Предварително беше решил да откаже качулката, дори се беше упражнявал как да го стори. Но сега копнееше за благословения мрак.

Вратата се отвори с меко съскане. Пантите й бяха смазани добре, сякаш за да не напомнят пантите на онази другата, която след малко щеше да се отвори в пода…

Той затвори очи и те го поведоха напред като слепец. Обувките му се влачеха, лишени от връзки и странно безформени. Дали ще паднат, когато увисна на въжето, запита се той. Знаеше, че ще паднат. Ще се освободят от него, ще избягат от вонята на страха. Всичко наоколо му се струваше пълно с живот. Или поне свързано с живота. С изключение на него. Бих си разменил мястото с вас, обувчици. По-добре долу, на дъното на дупката, отколкото увиснал над нея със счупен врат и разкривено лице.

Качулката се плъзна върху главата му. Хладна и мека като коприна. Очакваше да е груба и задушаваща. Чувстваш я хладна, защото кръвта ти кипи в последен протест, каза си той. Тялото му бе пронизано от остра болка. Толкова остра, че му се прииска да умре от нея. Копнеж по всичко, което си отива, съжаление за онова, което не бе успял да преживее. Изпита чувството, че вече не е там, макар тихото мърморене на свещеника да доказваше обратното:

— „… там, в сигурния и светъл свят на вечния Живот.“

Ето сега, помисли си той. Сега ще го направят.

Усети как притискат ръцете към тялото му и ги завързват с широки здрави колани, същото сториха и с краката му. В носа го удари миризмата на кожа и пот, вероятно от техните тела. И на страх. Техният страх, не неговият… Качулката вече не означаваше нищо. Аз съм едно великолепно живо същество, което умее да чувства и усеща, помисли си той. В момента на моята смърт всеки атом от тялото ми трепти от невероятна жизненост…

Потръпна от острата болка в ръката си. Бяха му направили инжекция. Отправи мислена благословия към състрадателния, който беше решил да му спести последния миг, най-ужасния… После дойде мракът. Дойде прекалено бързо, отне онзи последен миг живот, на който искаше да се наслади.

 

 

Събуди се в абсолютен мрак, сам. Леглото беше твърдо и толкова широко, че се наложи да се протегне, за да стигне до ръба. Стана и се насочи към смътната светлина, която се процеждаше откъм прозореца. Беше гол, тялото му лепнеше от пот.

Уличната лампа беше почти на едно ниво с прозореца. Гледа я дълго, после сведе поглед към редицата коли, паркирани на площада. Металносивото туловище на ягуара беше точно отдолу, под лампата.

Мили боже, кой съм аз, почти изкрещя той.

Виждаше съвсем ясно как бронираната кола бавно изпълзява на площада. Почувства студа, който идваше от нея, тялото му се скова. Не е бронирана, а по-скоро хладилна. Не трябваше да е тук, но все пак беше.

Облече се бързо, подтикван от страха. Знаеше, че нейната стая е отсреща, през коридора. Безшумното промъкване беше част от него, придвижваше се в мрака без никакви усилия. Напипа вратата на стаята й, отвори я и се плъзна вътре. Усети тялото й, чу равното й дишане. Прекъсна го с длан върху устата.

— Адам — предупреди я той. — Не казвай нищо, ставай и се обличай. Идват за мен. Хайде!

Тя отлепи пръстите му от устата си, претърколи се и стана. Започна забързано да се облича, дишането й беше плитко и неравно, пропито от страх. Онзи, най-лошия… Страх от неизвестното и невидимото…

Пристъпи към куфара, но той я дръпна назад.

— Ще взема само чантичката — прошепна тя. — Вътре са ключовете на колата.

— Бързо! Вземи обувките в ръце!

Насочиха се към изхода с максимална бързина, босите им крака стъпваха безшумно по полираните дъски на пода. Нищо не се случи. Излязоха на площада, пресякоха за част от секундата кръга светлина от уличната лампа и се насочиха към ягуара. Ключовете бяха готови в ръцете й. Ключалката за момент заяде, той чу нетърпеливото й сумтене. После бяха вътре, двигателят тихо забоботи. Тя леко подаде газ, колата помръдна и се отлепи от тротоара. Леко и гъвкаво, като живо същество. Той се наведе под волана и протегна ръка.

— Какво е това, за бога?

— „Хеклер и Кох“, деветмилиметров автоматичен пистолет.

Тя се обърна да го погледне, усетила промяната в него. Беше станал някак по-твърд и по-самоуверен.

— Беше на Даниел — прошепна. — Няма смисъл да те питам откъде знаеш къде го държи… Какво стана в къщата?

— Сънят изчезна. Онзи от катастрофата в планината. На негово място се появи друг.

— Не е било сън. Станало е в действителност и ти си оцелял.

— Новият сън е такъв, че няма да оцелея. Ако е било сън, разбира се…

— Разкажи ми.

— Екзекутираха ме. Бесилка. Тук, в Лондон. Бях шпионин, германски… Името ми е Ото, а не Адам… Ото Хорст Фашер. Войната вече свършваше. Чувствах го. Но въпреки това ме обесиха.

Тя нервно се обърна да го погледне, в душата й нахлу отчаяние.

— Този път всичко е плод на фантазията ти, Адам. Дори да си бил само на осемнайсет в края на войната, днес пак би трябвало да бъдеш на повече от шейсет! — Натисна спирачката и ягуарът се закова на място. — Я се погледни в огледалото! Имаш ли вид на шейсетгодишен мъж? И ми кажи защо трябваше да избягаме от жилището на доктор Хартрампф!

— Аз избягах.

— Идваха, за да ни пипнат, така ли?

— Идват за мен, ти си без значение.

— Тогава защо ме събуди? — сопна се тя.

— Защото щяха да те убият. Казах, че си без значение, защото те нямат интерес да те оставят жива.

— Но имат интерес да оставят жив теб, така ли? Изведнъж знаеш доста повече за тях и техните намерения!

— Хартрампф ги извика.

Очите й механично се насочиха напред. В далечината се виждаше Бъкингамският дворец, изобщо нямаше представа как са стигнали чак тук.

— Значи Хартрампф ги извика — механично повтори тя. — Кого извика? Чу ли как го прави? Не спомена ли някакво име? Английско име на жив човек, което би могло да ни бъде от полза?

— Гласът му беше студен. Нямаше нужда да чувам какво говори.

— Съжалявам — промърмори тя и отпусна глава върху кормилото. Цялото й същество плачеше за сън.

Той отвори вратата, слезе от колата и мина от другата страна.

— Слез, ще карам аз.

— Но къде ще караш? Хайде да се върнем у дома. Там едва ли ще се сетят да се върнат…

— Изобщо не са си тръгвали — рече той и й помогна да слезе.

Тя се настани на седалката до шофьора, протегна дългите си крака и опря глава на стъклото.

— Адам, най-добре е да помислиш къде можем да преспим тази нощ. Не сториш ли това в рамките на една минута, ще изскоча от тази противно шумна бричка и ще ида да потропам на портата на Нейно Величество за подслон! Ясно ли ти е?

— Мисля, че ще е най-добре да се разделим.

— Я се опитай!

— Къде се намира Уандсуърт?

— Тук, в Лондон. Какво има там?

— Затворът. А може би и гробът?

Тя уморено поклати глава.

— Гробът на шпионина? Само си губиш времето. Шпионите нямат право на надгробни плочи…

— Нищо, така ли? Дори някакъв обикновен знак?

— Адам, изслушай ме, ако обичаш — придърпа се нагоре в седалката тя. — Ти си офицер от десантните войски на флота, преживял си ужасна катастрофа, която те е травмирала. Може би най-сигурното място за теб е при тях. Десантните войски. Сред хора, които те познават. Господи, наистина не виждам къде би било по-безопасно за теб!

— Ти не разбираш.

— А очакваш обратното, така ли? Хайде, стига! Никога през живота си не съм изпитвала подобно нещо, освен… О, стига глупости! Трябва да виждаш нещата от моя гледна точка, просто защото аз не съм в състояние да ги виждам от твоя!

Той остана неподвижен, лицето му беше напрегнато. На синкавата светлина от арматурното табло очите му изглеждаха като две късчета лед.

— Трябва да се върна — каза най-сетне той.

— Къде?

— Там.

— Не, няма да ходиш никъде. Вече знаем кой си и това е достатъчно. Сега ще се концентрираме върху дарбата ти. Ще се възползваме от нея и ще ти върнем миналото. А ти полека-лека ще го приемеш. С тази дарба целият свят е в краката ти. Не е необходимо да търсиш каквото и да било. Господи! Нали през цялото това време бягахме именно от тези хора?

— Наистина ли знаем кой съм аз? Ами ако знаем само част от това, което съм? Ами ако някъде вътре в мен съществуват и други? За които ние не можем да бъдем сигурни, но те могат?

— Недей!

— Ото не умря от въжето. Умря от инжекция. Ето тук, в ръката ми. Почувствах я съвсем ясно. А може би изобщо не е умрял. Може би са убили тялото, но са запазили душата му. Могат ли отново да го сторят?

— Не искам да слушам подобни неща!

— Могат ли да вадят души и да ги слагат в чужди тела? Като пеперуди в буркан? Могат ли, или не? Кажи ми!

— Не! — изкрещя тя. — Не могат, да ги вземат мътните! Господи Исусе! Вече не зная кой какво може и какво не може! Ти кажи, нали можеш да виждаш в шибаното бъдеще?!

— Според мен могат да вършат ужасни неща. И аз съм едно от тях. Именно затова искат да ме приберат. Именно затова убиха Еленър Хейл, именно затова се готвят да убият и теб.

Тялото й се разтърси от ледени тръпки, в очите й се появиха сълзи. Отчаяно много й се прииска да остане сама, да се махне от него и да забрави всичко.

Дланта му покри ръцете й, но тя се дръпна като опарена. Вече изпитваше ужас от него, не по-малък от този, който изпитваше от неизвестните му преследвачи. Прииска й се да отвори вратичката и да побегне, без да се обръща назад. Но знаеше, че вече е късно. Още от самото начало е късно. Чу се как изхълцва, едва сега проумяла ужасната истина в думите му. Необяснимата и невъобразима истина. Тя се намира тук, на сантиметри от нея. Безплътна, но напълно осезаема. Адам не е офицер от десантните войски, не е и немски шпионин. Той е и двете. А нещо в погледа и в начина на изразяване силно й напомняше за присъствието и на трети човек — Даниел Хейл. Чувстваше го, усещаше го… Така, както го бе усетила и Еленър Хейл.

— Джейн?

— Ще се оправя. Само не ме докосвай!

Усети отчуждението и обидата му, но не можеше да стори нищо. Даниел… Спомни си хапливия му хумор, момчешкия му чар, необузданата природа, която прозираше под възпитаните маниери… И вълнуващото усещане за опасност, което се излъчваше от тялото му като статично електричество. Дори когато се любеха… Особено когато се любеха!

Еленър Хейл е знаела. И именно по тази причина й е пратила Адам. Знаела е откъде идва, вероятно е знаела дори как е бил създаден в сегашния си вид. Думите и изреченията в писмото й, които Джейн доскоро приемаше като фантазии на една ексцентрична възрастна дама, изведнъж придобиха истинското си значение: „Цената, която плащаме за бъдещето на своите деца, може да бъде и тяхната смърт. Даниел е мъртъв, вече приемам този факт. Те го убиха. Но дори и в смъртта има живот“.

Те?

Тук не става въпрос за ИРА.

— Цената, която плащаме за бъдещето на своите деца, може да бъде и смъртта им.

Джейн потръпна от възбуда, адреналинът плисна във вените й и прогони страха, неизвестното допреди миг блесна пред очите й с ярка светлина. Писмото! Ключът към загадката се крие в писмото на Еленър Хейл до Ерих Хартрампф! Ако Адам е прав и Хартрампф наистина ги е предал, това означава, че докторът е пряко замесен в конспирацията. Вероятно още от самото начало.

В главата й проблесна кратък, но ярък спомен. Даниел Хейл лежи до нея гол в хотелското легло. А тя разглежда раните, покрили здравото му мускулесто тяло. Гласът му беше ясен, сякаш й говореше в момента: „Ако теориите на баща ми намерят практическо приложение, следващото поколение войници ще имат способността сами да лекуват раните си, а той ще остане безработен…“.

Хартрампф е избягал от нацистка Германия, а бащата на Даниел е направил всичко възможно да му осигури условия за нормална медицинска практика.

Но кога точно е избягал Хартрампф? Преди началото на кошмарните им експерименти, както сам твърди? Или след като е станало ясно, че дните на Хитлер, а следователно и на цялата им дяволска лаборатория, са преброени? Дали Хартрампф не е сторил това, което сториха преди него стотици и хиляди нацистки учени? Да предложи на победителите нещо, което те просто не могат да откажат? И да получи в замяна свободата си? В неговия случай — не само свобода, а и възможност да продължи научната си работа…

Тя запали цигара, дръпна дълбоко и промърмори:

— Писмото на Еленър до Хартрампф… В него са отговорите на всичките ни въпроси… Всъщност не на всички. Част от тях се крият в тресавищата на Дартмур.

— И в мен — добави Адам.

— Да.

— Аз съм различен, нали?

— На това му викаме „изявлението на деня“ — засмя се тя.

— Искам да кажа напълно различен. От теб, от всички останали…

Да, помисли си тя. И Бог да ти е на помощ. Защото ние, човеците, имаме шокиращо досие, когато опрем до това.

Тръсна глава да прогони мрачните мисли и каза:

— Трябва да пипнем това писмо! — В съзнанието й се появи мрачната къща с високи тавани и огромни мебели, отново изпита чувството на детска безпомощност, което я обзе, докато Хартрампф четеше писмото на Еленър Хейл, и вероятно още тогава е започнал да крои своите коварни планове. Тялото й отново се разтърси от хладна тръпка. — Налага се да се върнем обратно!

— Може би те вече са там.

— Още по-добре! — избухна тя. — Този път полицията ще трябва да ми повярва! Видя ли ги, като пристигат?

— Видях камионетката им на площада. Приличаше на блиндирана кола. Беше тъмно, току-що се бях събудил… Действах чрез силата на страха.

— Май нямаме избор — въздъхна Джейн. — Ако наистина желаем да открием истината и да сложим край на това сляпо преследване. Колко време ще ни отнеме според теб?

Адам натисна стартера.

Никой от двамата не обърна внимание на една съвсем обикновена на външен вид лимузина, което се размина с тях, а после обърна в обратна посока с изненадващо плътно боботене на двигателя и почти никакво поклащане на тежкото купе.

Вътре пътуваха двама мъже. Единният от тях включи късовълновата радиостанция и промърмори в микрофона:

— Май промениха намеренията си…

— При нас ситуацията също е променена — долетя отговорът. — Хладилен камион и рейндж ровър. Спряха пред къщата на Хартрампф. Девет мъже, всичките бели. Заповедите на Виктория са ясни: плътно наблюдение, проследяване в случай на необходимост. Обектът е на ваша отговорност. Ако се наложи, трябва да го задържите.

— Разбрано. Ягуарът се връща обратно. Повтарям: връща се към вас.

— Разбрано. В момента Хартрампф разговаря с един от новодошлите. Метър и шейсет и пет, очила, тъмна коса, започнала да оплешивява. От поведението им е ясно, че вече знаят за бягството на обекта. Хартрампф се качва в джипа. Потеглят, камионът ги следва. Ще ги държим под наблюдение.

— Разбрано, желая късмет, изключвам. Виктория, чухте ли разговора? Обектът се връща обратно към площад Ийтън.

— Първи екип, продължавайте наблюдението.

— Разбрано, изключвам.

— Какво става, по дяволите? — попита мъжът зад волана.

— Има ли значение? Ще си пълзим подир тях, и толкоз.

— Какви са тези хладилни камиони?

— Старото момче е доктор, нали? Може би му доставят разни човешки чаркове! Нали помниш оная история за Бърк и Хеър?

— Бърк и кой?

— Някакви шибани шарлатани… Мозъците им се повредили от кислороден глад. Карай, това няма значение…

 

 

— Следят ни — рече Адам.

Джейн се наведе да погледне в страничното огледалце.

— Искаш ли да направим опит да се измъкнем?

— Вече почти стигнахме, ето го площадът…

— Това са те!

Предницата на рейндж ровъра срещу тях сякаш експлодира от включените допълнителни фарове. Белият камион зад него рязко се завъртя и препречи улицата, от него изскочиха мъже в защитни униформи.

— Назад! — изкрещя Джейн и хвърли изпълнен с ужас поглед към Адам, който сякаш беше замръзнал на мястото си.

Когато мръсниците се появят, те ще искат да ти видят сметката, Дани-бой… Гласът в главата му беше абсолютно ясен, със силен белфастки акцент. Съветът ми е да вземеш няколко от тях със себе си. Колкото повече, толкова по-добре.

Изскочи от колата, стисна с две ръце големия автоматичен пистолет и изстреля няколко куршума по посока на втурналите се напред униформени фигури. После светкавично извъртя дулото към ослепителните прожектори на рейндж ровъра.

Никога не мисли за шофьора. Ръцете му са заети с кормилото. Гледай да премахнеш онзи до него, тъй като той положително вече те е взел на мушка.

От дулото на хеклера изскочи дълъг огнен език. Челното стъкло на джипа се пръсна на ситни късчета, през отвора се люшна окървавена фигура, главата й се удари в металния капак с тежък тътен. Кръвта от малката дупка в челото бързо напои лепенките, които прикриваха шевовете на рана в слепоочието, получена само преди няколко дни от удар с тежката сребърна дръжка на старовремски бастун.

Отзад сигурно има още юнаци, Дани-бой. Но те трябва да стрелят над раменете на другарчетата си, освен това им пречи и челното стъкло. Затова съм готов да заложа цялото богатство на папата срещу една бира, че тоя откъм теб ще отвори вратата и ще започне да стреля зад нейното прикритие. Знаеш ги какви са тези автомобилни врати — пълни с разни пружинки, стъкла и механизъмчета, които са достатъчна преграда срещу куршумите. Затова трябва да се целиш в главата, при това, без да губиш време, Дани-бой. Най-важното е да не им позволяваш да се организират. Действай спокойно и целенасочено. Юнаците най-много се плашат, когато видят насреща си човек, който знае да си върши работата. Особено когато тази работа е убийство. Иначе са добри професионалисти, но с нас не могат да се сравняват. Никой не може.

Адам решително се втурна напред.

За секунда всичко потъна в тишина. Дори работещият двигател на камиона и съскането на пробития радиатор на джипа идваха някъде отдалеч. Откъм околните къщи се разнесоха викове, последвани от продължителен детски писък. Някъде светнаха прозорци, после бързо изгаснаха. Един от мъжете в защитно облекло пропълзя встрани от пътя на нападателя, закашля се и умря.

Пипнат ли те жив, Дани-бой, кажи сбогом на всичко, което си обичал на този свят. Те са брутални зверове. Разбираш ли какво ти казвам, момче? Не им доставяй удоволствието да ти причиняват болка. Прати ги по дяволите, синко. За да спечелиш. Дори мъртъв, ти пак ще си победил тези боклуци.

Задната врата на рейндж ровъра се отвори, светлината от уличната лампа за миг се отрази в очилата на мъжа. Лицето му беше бледо и изпотено, но чертите му бяха твърди.

— Прибираме те! — заповеднически рече той.

„Хвърлете я по стълбите“, чу Адам.

„Даниел!“, проплака тя. Вик на отчаяние, вик по-самотен от смъртта.

Идвам, мамо! Прибирам се у дома! Нощта е студена, аз блуждая в мрака, аз съм сляп. Аз съм никой, мамо! Моля те, помогни ми!

В лицето на Пейж влязоха два куршума, почти на едно и също място.

Хартрампф се опита да се измъкне от задната част на колата, но Адам го сграбчи и притисна нагорещеното дуло на пистолета до опръсканото с кръв слепоочие.

— Недей! — изпъшка възрастният лекар.

— Кой съм аз?

— Не съм в тези неща! Отдавна не съм, кълна ти се! Моля те, недей!

— Писмото на майка ми?

— Пресвети боже! Наистина не знаех! Те сами решават кого да използват! — Ръката му затършува из джобовете на сакото: — Ето, прочети го. Тя ме моли да ти помогна!

— А ти реши да ме върнеш обратно.

— Не разбираш.

— Кой съм аз?

— Не е толкова лесно да ти обясня…

— Какво съм аз?

Гордост проблесна в очите на Хартрампф. Гордост, въпреки ужаса.

— Ти си бъдещето!

— Не, аз съм краят! — поклати глава Адам.

Мозъкът на Хартрампф експлодира и се плисна върху задното стъкло на колата.

Адам се насочи към ягуара, нощната тишина отстъпваше пред нарастващия вой на полицейски сирени. Хора по пижами и домашни халати страхливо надничаха иззад вратите си. Никой не смееше да се доближи.

Джейн беше изчезнала.

Адам се обърна и потъна в нощта.

 

 

Рудолф Моравец заспа трудно, сънуваше кошмари. Все същите кошмари от детството. Събуди го настойчивото жужене на телефона до леглото.

— Слушам — вдигна слушалката той и направи опит да прочисти съзнанието си.

— Сериозен проблем — рече директорът на агенцията за сигурност.

— Да?

— Не по телефона. Двама от хората ми са на път, всеки момент ще бъдат при вас.

— Инвестицията ми?

— Жив е. Чакайте хората ми. Предполагам, че редакторите на вашите издания вече въртят телефоните, затова затварям.

На вратата дискретно се почука.

— Мисля, че хората ми вече са тук — промърмори Моравец. — Май трябва да се срещнем, а?

— По-късно — отговори онзи насреща и линията прекъсна.

Моравец стана от леглото и започна да се облича.

— След малко идвам, нека ме почакат в кабинета — извика към затворената врата той. После наплиска лицето си със студена вода, завърза колана на халата и тръгна към кабинета си, разположен на горния етаж на просторния мезонет.

Върху покрития с тъмнозелена кожа диван седеше Джейн Хейвършам с посивяло лице, двамата мъже от агенцията за сигурност стояха прави и разгорещено си шепнеха.

— Събуди доктор Шайрър! — рязко заповяда Моравец на почтително привелия се към него иконом.

— Вече го сторих, сър. В момента се облича.

— Иди да го доведеш, веднага!

— Разбира се, сър.

— Искам всичко, до най-незначителните подробности! — изръмжа Моравец. — Ясно ли е?

Джейн вдигна лице да го погледне, очите й бяха зачервени.

— Не ги обвинявай, те нямат нищо общо със случилото се.

— Плаща им се да имат нещо общо!

— Задачата ни беше само да наблюдаваме, сър.

— Всичко от самото начало! — нетърпеливо се тросна Моравец.

В този момент иззвъня един от телефоните върху масивното бюро, Моравец пристъпи към него и вдигна слушалката.

— Получихме „гореща“ новина — каза редакторът на един от най-печелившите клюкарски вестници на Моравец. — Страхотна стрелба, тук, в центъра на Лондон. Купища трупове. Очевидци твърдят, че са били облечени в защитни униформи, липсва точно описание. Полицията пристига на местопроизшествието, въоръжена до зъби. Отцепва района, вдига труповете и си тръгва без никакви обяснения.

Моравец хвърли един тежък поглед към посетителите си и попита:

— Получи ли специалната информация?

— Всеки момент очаквам да ми позвънят.

— Дръж ме в течение.

Остави слушалката и попита:

— Къде е Адам? Молете се на Бога да не е сред купищата трупове, за които ми съобщиха току-що!

— Именно той им видя сметката — обади се един от мъжете.

— Ти кой си?

— Питърс, сър. А това е Шоу.

— Действахме съгласно вашите инструкции, сър — обади се Шоу. — С втори, също така мобилен екип. На площад Ийтън, имахме постоянна връзка с Виктория. Двата екипа бяха необходими за в случай, че обектите се разделят или пък проведат среща с някого. Присъстващата тук дама напусна къщата на площад Ийтън точно в един и петдесет и три. Мъжът беше с нея. Не знаем имената им, имахме само името на доктора.

— Адам видя как камионът се появява на площада! — прекъсна го Джейн. — Техният камион, разбираш ли?

Моравец мълчаливо кимна.

— Събуди ме и веднага тръгнахме. Озовахме се някъде в близост до Бъкингамския дворец, но не помня как съм стигнала дотам. Бях все още гроги от събуждането… Вече втора нощ не мога да мигна и направо съм труп! — Млъкна, от очите й рукнаха сълзи. Вдигна ръка и гневно ги избърса. — По дяволите! За пръв път в живота си виждам как убиват хора направо пред очите ми! Той ги изби съвсем хладнокръвно, макар някои от тях да не бяха въоръжени!

— Всичките девет човека, сър — вметна Шоу. — Вторият ни екип потвърди това.

— С доктора десет — поправи го Питърс.

Моравец се втренчи в лицето му.

— Хартрампф — поясни Джейн. — Адам застреля и него.

— Той беше последният, сър. Но първо си поговориха. Старият му даде нещо, което държеше във вътрешния джоб на сакото си. Вероятно някакви документи…

— Писмото на Еленър Хейл — уточни Джейн. — За него се върнахме на площад Ийтън. Господи, да бяхме продължили напред! Аз го накарах да се върнем…

— Какво му е толкоз важното на това писмо? — попита Моравец.

— Сигурна съм, че вътре се съдържа отговорът на загадката.

На прага се появи доктор Шайрър.

— Какво става тук, за бога? — раздразнено попита той.

— Познаваш Джейн Хейвършам, нали? — пристъпи към него Моравец. — Току-що е преживяла силен шок. Искам да я заведеш в една от стаите за гости и да се погрижиш за нея.

— Нищо ми няма! — изрази протеста си Джейн.

— Това аз ще реша — промърмори Шайрър и я хвана за ръката. — Хайде, тръгвайте.

— Трябваше да бъдем предупредени, че обектът носи оръжие — рече с обвинителен тон Шоу.

— Ще получите премия — успокои го Моравец. — Но аз също не знаех, че е въоръжен. Може би е открил пистолета в къщата на Хартрампф.

— Сър, ние двамата сме преки свидетели на убийство…

— Всичко ще бъде уредено. Да разбирам ли, че вторият екип го държи под око?

— И още как, макар че положително им е доста напечено, сър. Не се безпокойте, няма да го изпуснат. Следят го от разстояние, но той върви пеша… И двамата имат сателитни телефони, връзката не е проблем. Виктория знае къде се намират, веднага можем да позвъним…

В кабинета отново се появиха Шайрър и Джейн.

— Нищо й няма — обяви докторът. — Един здрав сън и всичко ще бъде наред.

— Той отива в Уандсуърт — съобщи Джейн и хвърли многозначителен поглед по посока на двамата детективи.

Моравец натисна един бутон на бюрото и на вратата се изправи икономът.

— Донеси на тези хора нещо за пиене — нареди той и се извърна към Шоу: — Кажете на Виктория, че искам да зная за всяка негова стъпка. Кажете им още, че не мога да му позволя да се разхожда из града. Много хора се интересуват от него, включително полицията. Намерете начин да го приберете без повече проливане на кръв.

— Рисковано е, сър.

— Вашата компания съществува благодарение на риска, нали?

— Благодарение на пресметнатия риск, сър — поправи го Шоу.

— Уандсуърт? — вдигна вежди Моравец след излизането на детективите.

— Предупреждавам те, че може и да не повярваш на това, което ще чуеш — рече Джейн и отново се отпусна на дивана.

— Аз продавам вестници, момиче. Мога да повярвам на всичко.

— Необходимо ли е моето присъствие? — попита Шайрър.

— Според мен ще ни трябва и мнението на медицинско лице — отвърна Джейн.

Моравец само кимна с глава, после отиде да седне зад бюрото си.

Джейн разказа историята си сбито, с минимално количество думи, после се извърна към Шайрър:

— Шизофрения? Чисто психическо състояние? Имам предвид въображение, без телесна намеса…

— Горе-долу — кимна с рижата си четина Шайрър. — Макар че при екстремна ситуация шизофреникът често прибягва и до физическо превъплъщение, което да отговаря на новата самоличност… Имам предвид дрехи, перуки, грим…

— Говоря за чисто физическо превъплъщение, докторе.

— Нещо не мога да ви разбера…

— У Адам съжителстват няколко личности.

— Той мисли, че е така.

— Не, наистина е така.

— Глупости!

— Какво представлява паметта?

— Мисля, че е доста късно, всъщност — доста рано, за дебати в областта на метапсихологията…

— Отговори на въпроса й! — изръмжа Моравец.

— На нормален език, нали? Е, добре, всички знаем какво представлява паметта… Нали я притежаваме, макар понякога да ни се иска обратното?

— Къде се намира тя? — попита Джейн.

— Където си е била винаги — там, в преуморения ви мозък. Святкат електронни импулси и вечно ви напомнят за най-неприятната част от миналото…

— Само електронни импулси, така ли? Извинявайте, че пак настоявам на своето… но не участва ли и физиката? Клетки, молекули, тъкани?

— Разбира се, че има клетки и тъкани. Нали от това сме направени?

— Възможно ли е изолирането на клетки от онази част на мозъка, която съхранява паметта? И как става това?

— Хвърлили сте едно око на онези проучвания в Мичиган, нали? Опити с дъждовни червеи и плъхове…

— Не съм, но искам да чуя за тях, ако имат връзка с въпроса ми, разбира се…

— Един американски психолог разработва теория, според която молекули на паметта циркулират из цялата нервна система на организма, но могат да предават информацията си само когато стигнат в мозъка. Проведени са били опити с дъждовни червеи — най-простите организми, които притежават мозък. Във вана с вода се пускат изключително слаби електронни импулси и се наблюдава реакцията на червеите. Те, подобно на всички живи същества, реагират на шока. После над ваната се включва лампа, винаги точно две секунди преди предстоящия шок. Твърде скоро червеите се научават да реагират на това предупреждение, сякаш то е самият шок. Тържество на учението на Павлов…

Интересен е следващият експеримент. Червеите се разрязват на две (вероятно знаете, че те могат да възпроизвеждат главите и опашките си). При онези от тях, които възстановяват опашка, се наблюдава запаметяване на реакцията при шока. От което следва, че паметта не се съхранява само в главата… Разбира се, при дъждовните червеи, а не при всички организми… Експериментът продължава. Знае се, че тези червеи имат канибалистични наклонности и части от вече обработените гадинки се предлагат за храна на нови, току-що донесени техни събратя, държани гладни доста продължително време. Бинго! Лампата светва и новите червеи реагират точно като предишните.

Подобни експерименти за пренасяне на паметта са правени с плъхове, мишки, хамстери, птички, а дори със златни рибки. От различни лаборатории, но с неизменно положителни резултати. Разбира се, всеки експеримент е съобразен с желанието да се прескачат бариерите, съществуващи между отделните видове. Мозъчна тъкан от плъхове и мишки, обучавани да избягват нормално предпочитаната от тях тъмнина, се инжектира на хамстери. И те скоро започват да бягат от тъмното. После един неврохимик направи съобщение за свое научно откритие, според което е успял да изолира предварително кодирани молекули от мозъчната тъкан на плъх, приучен да избягва тъмнината. Съставът на тези молекули е пептид в сложна комбинация от аминокиселини. Все още не е осъществено синтезирането на тези молекули в лабораторни условия, но всички учени са единодушни, че то е напълно възможно.

Моравец запали пура, издуха дима към тавана и попита:

— Искаш да кажеш, че паметта може да се синтезира и да се прехвърля от един организъм в друг, така ли? Възможно ли е това и при хората?

— Може би. Особено ако разполагаш с време и неограничени ресурси… Но всъщност ти ме питаш нещо друго: възможно ли е да се моделира мисленето? Нещо, за което всички диктатори по света биха дали дясната си ръка…

Моравец закова тежкия си поглед в доктора, над главата му се издигаше плътен синкав облак.

— Какво толкова казах? — ухили се Шайрър.

— Докторе — намеси се Джейн, — искам да получа ясен отговор на следния въпрос: възможно ли е пренасянето на паметта на един човек — имам предвид всичко, което съдържа тя: идентичност, чувства, умения — в друг човек, с друго тяло, с друг мозък?

— Няма да ме притиснете до стената — усмихна се Шайрър. — Ще ви кажа нещо, което вероятно знаете: доста неща, които според медицинските критерии отпреди десет години са представлявали чиста проба научна фантастика, днес се радват на ежедневно приложение в практиката. На един по-ранен етап през тази дълга нощ аз обясних на Моравец, че с достатъчно финансова подкрепа дори и невъзможните неща могат да се превърнат във вероятно възможни…

Джейн се извърна към Моравец:

— Сега ще ти разкажа това, което установихме със сигурност: Адам е неидентифициран до този момент капитан от морската пехота, въздушнопреносима дивизия. Едновременно с това е немски шпионин, обесен в края на войната в тукашния затвор Уандсуърт. На трето място е и Даниел Хейл. Зная това, защото познавах този човек и открих у Адам всичко негово — външен вид, глас, ако щете и миризма. Несъмнено и майка му го е усетила и именно затова го е пратила при мен. А що се отнася до самата Еленър Хейл, аз съм сигурна, че и тя има немалко участие в тази загадка. Ако греша, значи съм изгубила нюха си към интригите… Човекът, който тази нощ изби безмилостно десет души, изобщо не беше Адам. Той беше Даниел Хейл. Помня как ми разказваше за специалната си подготовка, включваща именно бърза и безмилостна разправа с моторизирани противници. Получил я, преди да замине с тайна мисия за Северна Ирландия.

Шайрър се обърна към Моравец и намигна:

— Страхотна манджа за клюкарските ти парцалчета, а?

Моравец не му обърна внимание, лицето му беше мрачно и намръщено.

— Колко дойче марки и колко човешки живота са инвестирали нацистите в своите зловещи експерименти с живи хора? — запита той. — Отговорът е прост — неизброими количества и от двете. А колко ще плати медицинската наука за резултатите от тези експерименти?

— Отлично знаеш, че никой не се докосва до подобни неща! — раздразнено издаде напред брадичката си Шайрър. — Те са извън моралните ни ценности, следователно и извън материалните! Освен това въпросът ти е чисто емпиричен, тъй като всички резултати от подобни опити са отдавна унищожени.

— Ами ако не са? Ами ако морални ценности не съществуват?

— Но те съществуват, да те вземат дяволите!

— Представи си за момент, че съществува някакъв абсолютно таен експериментален обект или полигон, в който морални ценности наистина няма… Тогава?

— Това е невъзможно!

— Представи си, казах! — извика Моравец и стовари юмрук върху плота на писалището.

— Ако такова място наистина съществува, лично аз ще очаквам от него да ми се покаже Луцифер. Просто защото то ще бъде най-близо до представата за ада, която си е изградил нашият болен и уморен свят…

— Спокойно можеш да го очакваш! — мрачно отвърна Моравец, после се извърна към Джейн: — Залавяй се за работа, цялата ни информационна машина е на твое разположение. Искам името на капитана от морската пехота, искам и това на обесения нацист. Живи ли са, мъртви ли са, изчезнали ли са… Ако има официално регистрирани смъртни актове, искам да зная къде са погребани тленните им останки.

— Името на немеца е Фашер… Ото Хорст Фашер. Адам е бил в неговата кожа минути преди екзекуцията в затвора. Но няма начин да се установи самоличността на жив, пък дори и изчезнал офицер от морската пехота. Зная това, лично се опитах да сторя нещо подобно при подготовката на едно от предаванията си за Северна Ирландия.

— Сигурна ли си, че Хартрампф е бил замесен? — заплашително попита Моравец.

— Адам беше сигурен — кимна Джейн. — Нали затова избягахме?

— Следователно твърдението на Хартрампф, че Адам е някакъв капитан от морската пехота, може би е изфабрикувано от доктора, нали така?

— Не. Аз бях там по време на целия хипнотичен сеанс и видях как Хартрампф изтръгва отговорите от него…

— Сигурна ли си, че това е било хипнотичен сеанс?

— Не бих могла да го нарека нещо друго… Освен може би свръхнормална телепатична способност… Бях свидетел на всяка дума, на всеки жест!

— Познавайки способностите на Адам, би ли отхвърлила напълно идеята за телепатичен контакт?

— Май не… — промърмори след известна пауза Джейн, на лицето й се изписа умора от преживяното напрежение.

— Момент — намеси се Шайрър. — Ако приемате всичко казано дотук за достоверно, не бива да отминавате вероятността, че изровената под хипнозата на Хартрампф идентичност може би съвсем не е истинската идентичност на Адам… Той би могъл да бъде както всеки от тримата, които споменахте, така и нито един от тях… Прав ли съм?

— Аз познавах Даниел Хейл — поклати глава Джейн. — Адам не е той. Поне физически…

— А нацистът би бил твърде стар — нетърпеливо подхвърли Моравец. — Значи остава капитанът от морската пехота. Окаже ли се обаче, че не е и той — край на разследването! Може да бъде кой ли не!

— Или никой — добави сякаш на себе си Шайрър.

— Поясни се, ако обичаш! — нареди Моравец.

Лекарят вдигна глава, очите му пробягаха последователно по лицата на двамата събеседници.

— Да допуснем, че вярвам на всичко дотук — започна той. — Ако тайнствените неизвестни са били в състояние да извършат това, което предполагате, тогава е твърде възможно да заемат мястото на Бога, полагайки последните щрихи на гениалното си творение. В днешно време никой не се учудва на бебета, заченати в епруветка. Създаването на предварително програмирано човешко същество (имам предвид генетично програмиране) от мъжки сперматозоид и женска яйцеклетка в изкуствена утроба е нещо съвършено възможно. Дори нещо повече — в Щатите вече го правят, при това съвсем законно. Селективен подбор на подходяща сперма от анонимни донори и резултатите са напълно задоволителни. Това бих го нарекъл не толкова генно инженерство, колкото генна манипулация…

— Какво би им попречило да направят следващата стъпка? — попита Моравец.

— Вече ти казах — генното инженерство е дяволски опасна работа! Едно леко подхлъзване и не знаеш дали няма да отприщиш бента на сили, които биха унищожили целия човешки род! Питал ли си се някога защо в днешно време има толкова много вируси, които притежават способността да мутират и по този начин да се предпазват? Защо бактерии, които мислим за отдавна обезвредени, изведнъж предизвикват истерия на световните хранителни пазари? Погледни няколко години назад, когато шепа, меко казано, „заблудени“ учени се бяха заловили да ровят слепешком в областта на генетиката, и ще получиш отговора на тези въпроси!

— Нима искате да кажете, че Адам… Че Адам е нечие творение?! — прошепна смаяно Джейн.

— Нали такъв е бил и онзи, първият… Дето му се пада адаш… Всеки вярващ ще потвърди, че библейският Адам е божествено творение.

— Защо тогава са му дали чужда памет?

— Това вече вие ще го откриете.

— Направете предположение — примоли се Джейн.

— Никога не правя предположения.

— Тогава подложете въпроса на размисъл.

— Размисълът води до нещо, само ако човек разполага с всички факти. А това тук е до голяма степен фантасмагория.

— Ами защо не фантазирате? Представете си, че вие сте сътворили един жив човек. Защо бихте го заредили с паметта на други хора?

— Бих казал, че от гледна точка на фантазията имате две възможности — шумно въздъхна Шайрър. — Първо: вашият Адам е част от широка експериментална програма, нещо като сложен опитен плъх. Някаква засечка в тази програма е направила възможно неговото бягство… Или пък то е резултат на нещо друго, но то звучи невероятно дори и за най-безумния фантазьор: опитват да запазят определени умения на „донора“ чрез трансплантация на клетки на паметта. Умения, които иначе ще изчезнат заедно със смъртта на донора… Или пък спасяват тайните на мозък, който е изпаднал в кома? Един господ знае каква е истината… Вече никак не ми се иска да фантазирам. Достатъчно чудовищно е да бъдеш едновременно почтен гражданин и маниакален убиец! Не, благодаря, все пак искам да поспя тази нощ!

— Но защо немски шпионин от четирийсетте години? — продължи да настоява Джейн. — Днес неговите умения и тайни положително нямат никаква стойност, нали? Защо именно двама млади офицери? Не би било трудно да им бъдат намерени заместници, дори ако приемем, че и двамата са били великолепни специалисти в своята област.

— Може би защото са били на разположение — отвърна Шайрър. — Нацистът е бил осъден на разстрел, кой ще плаче за него? Двамата офицери „изчезват по време на акция“ и тази формулировка е напълно достатъчна да замени смъртните им актове. — На лицето му се появи саркастична усмивка. — Дори в света на фантазиите пак трябва да има материал за осъществяване на експериментите!

— А изчезването на тези хора не трябва да предизвиква въпроси — намеси се Моравец. — Точно това се въртеше в амбициозното мозъче на младия Люин…

— Кой е този Люин?

— Един младеж, който използвам за проучване на някои от темите си — отвърна Джейн. — Много решителен, с малко прекалена склонност към риска, но иначе е отличен специалист. В момента се намира в Дартмур. Там, откъдето дойде Адам…

Шайрър пристъпи към масичката с напитките, сипа си една здравословна порция скоч и каза:

— Ако тези хора, или този обект, наистина съществуват, вашият младеж би трябвало да се държи на почетно разстояние. Историята отдавна е доказала, че малко са професиите, които са по-жестоки от медицината… Или от отделни нейни представители, особено ако става въпрос за нововъведения на революционни идеи в практиката… Не бива да се забравя, че буквално довчера, исторически погледнато, разравянето на гробове и отмъкването на трупове за упражнения по анатомия беше една често срещана практика… Времената може и да са се променили, но искам да ви напомня, че Бърк и Хеър се отказаха да изравят трупове, само защото убийството се оказа икономически по-изгодно за тях! — По лицето на Шайрър отново се плъзна ироничната усмивка. — В условията на свободната пазарна икономика това би могло да се нарече и експанзия на бизнеса, нали?

— Никак не е смешно! — укорително тръсна глава Джейн.

— Нямах намерение да ви разсмивам, госпожице Хейвършам. Беше просто един малък, бродиран с ирония коментар. Върху ценностите на нашето време. Вие с Моравец искате да направите пари от тази история и именно затова сте изпратили един, по вашите думи „решителен и склонен към рискове младеж“, на мястото, където може би се крие ключът към загадката. Аз съм тук по абсолютно същите причини — искам да живея още по-добре и още по-приятно… А вашият приятел Моравец насреща вече е доказал, че може да ми помогне в това отношение… Но едно нещо ме тревожи. Вероятно знаете, че не всички на този свят живеят само заради парите, дори когато става въпрос за големи пари. Може би са забравени и на път да изчезнат, но все още ги има… Идеалистите, за които парите не значат нищо. Хората, които живеят само заради своя идеал. Двайсетте и трийсетте години на нашия век бяха златната ера на съвременния идеализъм. Върхът му настъпи някъде през шейсетте, после неизбежно започна залезът… А през цялото това време ние бяхме заети да трупаме пари и всичко останало пращахме по дяволите…

Междувременно обаче (в случай че Моравец се окаже прав) група фанатизирани идеалисти са се заели да планират нашето бъдеще и формулата му вече стои на черната дъска. Става въпрос за дългосрочното бъдеще на човешкия род, според собствените им виждания, разбира се. Създали са истински атлас на човешките гени. Ние нямаме абсолютно никакъв избор. Просто защото не знаем, че промяната е започнала. А ако все пак го имаме, почти сигурно ще ги подкрепим… Защо? Защото няма майка на този свят, която да не мечтае за здраво и силно дете, генетично предпазено от всякакви умствени и физически недостатъци. Ако изборът ни се състои между тази перспектива и някакъв нищожен шанс за дефект на системата, нещата са абсолютно ясни…

Съвършенството е един от най-старите идеали на човечеството, под негово влияние попадаме всички, особено когато става въпрос за децата ни. Е, добре, вече сме почти на фазата, на която просто можем да си го поръчаме. В различни разновидности, стерилно опаковано съвършенство. Въпросът е кой се занимава с опаковката? Експерти по медицина, разбира се. Специално подготвени за тази работа. Нима бъдещата майка ще си направи труда да поиска мнението за бъдещето на човешкия род от хората, които се готвят да й предложат едно съвършено в умствено и физическо отношение дете? Нищо подобно. Дори и през ум няма да й мине. Защото ще мисли единствено за своето дете. Поставен пред такава огромна отговорност, идеалистът вероятно ще бъде обладан от желанието да създаде едно изцяло ново поколение. „Ново“ ще бъде паролата за отприщване на бента. Аз със сигурност съм един стар грешник, но въпреки това не искам да доживея мига, в който ръката на Бога, или на майката Природа, ако щете, ще бъде заместена от ръката на човек, движена от присъщите за човека дребни страсти и духовни заблуди.

— Точно това се опитваме да предотвратим, доктор Шайрър — хладно процеди Джейн, после се извърна да погледне Моравец. — Поне аз мисля така. Отдавна вече не търся финансовата изгода в тази история…

— Но Люин я търси — изръмжа Моравец. — Всичките му действия са подчинени на обещанието, което получи от мен. Всеки ден си имам работа с хора като него…

— Защото ни купуваш и продаваш както си искаш — мрачно се усмихна Шайрър.