Глоувър Райт
Тайната на Осмия ден (15)

Четиринайсета глава

Извънредното заседание на Министерския съвет беше свикано за единайсет часа сутринта на Даунинг стрийт номер десет. Предварително обявеният дневен ред беше формулиран лаконично — обсъждане на някои въпроси, свързани със сигурността в Северна Ирландия — и напълно изключваше проявата на недоволство от страна на трима-четирима министри, отявлени противници на работата през почивните дни.

— Преди всичко искам да ви призова за минута мълчание в памет на Ричард Уордлъв и съпругата му Хариет, зверски убити тази нощ в своя дом в Хертфортшайър — изправи се на крака министър-председателят. — Полицията прави всичко възможно за залавяне на убийците, но признава, че шансовете й не са особено големи. Следователите разчитат на генетична идентификация, тъй като Хариет Уордлъв е била брутално изнасилена. Но този метод е доста несъвършен, особено когато липсват допълнителни улики за самоличността на извършителите чудовища. Може би най-сетне настъпи моментът да проявим своята решимост и да предложим законопроект за прилагане на смъртно наказание при подобни тежки криминални престъпления.

Край голямата, подобна на ковчег, заседателна маса, се разнесе одобрителен шепот, бързо заменен от едноминутното мълчание в памет на убитите.

После министър-председателят тръсна глава и продължи:

— Поканих ви тук заради вероятната вестникарска шумотевица, свързана с една интензивна престрелка, станала тази нощ в Лондон. Първите съобщения за нея вече бяха излъчени по радиото и телевизията. — Главата му се извърна по посока на секретарката, изправена до вратата на заседателната зала. Тя кимна и покани чакащия отвън строен мъж в цивилно облекло, на когото не беше предложен стол. — Полковник Мастерсън от Службата за сигурност ще ви запознае с подробностите, които попадат под действието на Закона за държавната тайна.

Мастерсън отривисто кимна с глава и започна:

— Преди няколко месеца майор Даниел Хейл от подразделението „Колдстрийм Гардс“ на Националната гвардия беше изпратен със секретна задача в Северна Ирландия и впоследствие пленен от ИРА. Вероятно помните случката от съобщенията в печата. Според наши достоверни източници той е бил подложен не само на обичайните изтезания, но и на продължителна психическа обработка с цел да премине на страната на терористичната организация и да бъде използван срещу нас. Вероятна причина затова е фактът, че малко преди секретната си мисия майор Хейл е приел официално римокатолическата религия.

— Но защо, за бога, именно той е бил изпратен с тайна мисия? — попита един от седналите край масата министри. — Човек не сменя религията си просто ей така, за една нощ, това е дълъг и сложен процес на вътрешно убеждение. Този факт не може да не е бил известен на разузнавателните шефове, които са разполагали с предостатъчно време за анализ на ситуацията.

— В Северна Ирландия служат много католици, които не изпитват никакви скрупули от религиозен или идеологически характер — отвърна Мастерсън.

— Господа, нашето заседание няма за цел да предизвиква дискусии или официално разследване — решително се намеси министър-председателят. — Моля, продължете с фактите, полковник.

— Вероятно знаете, че армията стопанисва обширни държавни земи в района на Дартмур. Върху част от тях е разположен секретен институт за разработка и изпробване на биологически оръжия. В основата на провежданите там експерименти лежи синтезирането на сложни микробни вируси, които имат точно определено въздействие за даден период от време, след съответната генна обработка, разбира се. Целта е ясна — изграждане на такива имунни механизми у човека, които биха му позволили да действа в една напълно враждебна околна среда. По данни на нашите експерти тези разработки са доста окуражаващи.

— Какъв е техният обхват? — тихо попита някой.

— Изключително ограничен — отговори министър-председателят, в очите му се появи предупредителен блясък.

— А откъде е знаел за тях майор Хейл? — попита министърът на вътрешните работи. — Предполагам, че тези обяснения бяха свързани с него…

— Точно така. Майор Хейл е съобщил на ИРА за съществуването на този обект. Знаел е за него, тъй като покойният му баща — бригаден генерал Самюел Хейл, е бил ръководител на института в продължение на няколко години.

Няколко от членовете на правителството притеснено се размърдаха, давайки си сметка за мащабите на оформящия се скандал.

— Лоша работа — обади се някой.

— Така е — кимна министър-председателят. — Но майор Хейл е бил безупречен във всяко отношение офицер, а дейността на баща му в дартмурския институт напълно засекретена. Единственият известен факт за Самюел Хейл е бил, че той е бригаден генерал от Медицинския корпус на Нейно Величество. Продължавайте, полковник.

— Благодаря, сър. По сведения на нашите информатори ИРА изтръгва въпросната информация от майор Хейл и решава да проникне в обекта. Целта е ясна — дискредитиране на секретни правителствени програми с помощта на масирана дезинформационна кампания. Тук трябва да добавя, че някои от разработките във въпросния институт са пряко свързани с нашата дейност в Северна Ирландия.

— Всичко това твърде много намирисва на методите, използвани от КГБ — обади се министърът на вътрешните работи. — Познавайки добре стила на терористите, бих казал, че ИРА по-скоро би се опитала да открадне разработките, а ако не успее — да унищожи целия обект…

— По отношение на методите сте прав — съгласи се Мастерсън. — Не отричам, че в този случай противникът действа изключително умно. Едва ли някога ще разберем дали специално е избрал информационната империя на Рудолф Моравец, но фактът е безспорен — на тяхна страна са привлечени известни журналисти, които подготвят платформата им за дезинформационната кампания.

— Мръсни ирландци — промърмори вътрешният министър.

— Аз лично съм доста изненадан от привличането на Моравец — вметна министър-председателят.

— Вероятно става въпрос за големи пари — предположи някой.

— Несъмнено — кимна Мастерсън. — Моравец влиза в играта благодарение на младата телевизионна продуцентка Джейн Хейвършам, която си е спечелила славата на журналист с радикални възгледи и често прави предавания за него. Тя му поднася историята, че един мъж, с когото е била интимна за определен период от време, изведнъж губи паметта си, но в замяна на това е обладан от сензационна дарба на ясновидец. Давайки си сметка, че подобна история ще се смели трудно дори и от вечно гладните за евтини сензации вестничета и телевизионни канали на Моравец, тя предлага да докаже свръхнормалните способности на бившия си любовник. Как? Като го кара да предупреди предварително за бомбен атентат срещу висш армейски офицер в Лондон. С име, дата, време и място на нападението…

— Генерал Уестръм-Лейнг? — вдигна вежди вътрешният министър.

Мастерсън кимна с глава.

— Това тъй наречено ясновидство е демонстрирано по театрален начин на телевизионния екран, предаването се води на живо. Стремеж към сензация на всяка цена, съвсем типичен за Моравец. Разбира се, предсказанието се сбъдва. Не е чак толкова трудно да предскажеш бъдещето, когато си го планирал предварително и разполагаш с необходимата информация. Получена, естествено, от ИРА…

— Тази Хейвършам не е ли авторката на предаването за изоставената оловна мина в Корниш, която възнамерявахме да използваме за сметище на радиоактивни отпадъци? — намеси се министърът на енергетиката. — Ако е тя, трябва да ви кажа, че съм запознат отблизо с материалите й и в тях няма дори намек за симпатии по отношение на ИРА. Не бих я определил като човек с леви убеждения. Според мен тя по-скоро е привърженик на зелените и в много случаи стига до крайности. Но не я виждам като съмишленик на терористите. Разполагам с подробна информация и мога да твърдя това!

— В едно секретно досие се съдържат само онези факти, които искаме да знаем — въздъхна Мастерсън. — Или които противникът иска да знаем… Но в случая ще приема, че мнението ви е правилно. Тя просто е била замаяна от мащабите на получената информация и именно това пречи на правилната й преценка. Мъжът, с когото е поддържала интимни отношения, е именно майор Даниел Хейл. Троянският кон на ИРА. Хейвършам влиза в капана, след като й се обаждат от една частна клиника в Камбърли и й съобщават, че там е настанен Даниел Хейл, открит в безпомощно състояние на автомагистралата от полицейски патрул. Клиниката е най-близкото здравно заведение до мястото на инцидента, а състоянието на Хейл е било критично. Според нас той е бил упоен с наркотици. Една от версиите, по които работим, е, че тези наркотици са му били инжектирани от главния лекар на клиниката — американец, на име Ливзи — човек с дебело досие на бунтар през шейсетте години, който след това е оставил Хейл на магистралата в близост до клиниката и просто е чакал да го открие полицията. Подозренията ни се потвърждават от факта, че снощи Ливзи е бил убит, а клиниката — опожарена. Съвсем в стила на ИРА. В момента екип на Подразделението за борба с тероризма изследва развалините в опит да открие някаква следа от взривното устройство. Операцията е секретна, представители на печата не се допускат, никой не споменава за терористична акция.

Но нека се върнем на Хейвършам. В дрехите на майор Хейл Ливзи открива писмо, адресирано до нея. Обажда й се по телефона късно през нощта и тя се съгласява да помогне на бившия си любим. Взема първия влак за Камбърли, рано сутринта товари Хейл в собствената му кола и го закарва в дома си в Челси. Държи го там, докато постигне финансовото си споразумение с Моравец. Магнатът е убеден, бързо приема, че в ръцете му е попаднал съвременен Нострадамус. Историята е сензационна, жълтите му вестничета ще я глътнат на един залък. Предполагам, че вече е виждал милионите, стичащи се в банковите му сметки. Научихме, че е планирал специално предаване по сателитния си канал, плюс серия от интервюта в най-четените му ежедневници.

— Този човек е глупак! — процеди министърът на вътрешните работи.

— Но информационната му империя би нанесла огромни щети на нашия имидж пред света с подобна сензация — отбеляза министър-председателят.

— Лъжа от начало до край!

— Подплатена обаче с достатъчно истина, за да изглежда достоверна. Дейността на секретния обект е факт. И няма да е трудно този факт да бъде подплатен с необходимата доза дезинформация.

— Това е така — изсумтя министърът на отбраната. — Но какво е трябвало да извърши майор Хейл? Да предскаже някаква катастрофа в обекта, която ИРА ще превърне в действителност? Както при атентата срещу генерал Уестръм-Лейнг?

— Достатъчно е било да каже, че обектът съществува. Че го вижда в съзнанието си, или някоя подобна глупост… Въпросът е да му повярват.

— Проникнала ли е ИРА в този обект, полковник? — рязко попита министърът на енергетиката.

— Не, сър. Но сериозно е нарушена неговата секретност. — Мастерсън се извърна към министър-председателя и добави: — Очаквам спешното ви решение по въпроса.

— Решение ще бъде взето след внимателно обсъждане от всички присъстващи тук — обади се за пръв път заместник министър-председателят, който до този момент само слушаше и си водеше записки.

Всички се обърнаха към него.

— Можем ли да преминем на престрелката по улиците на Лондон? — попита вътрешният министър.

Мастерсън кимна с глава.

— Деветимата убити са били членове на екипа на Специалните служби, натоварен със задачата да залови Даниел Хейл. Десетият е известен психиатър, когото привлякохме в операцията, след като се уверихме в наличието на психическо насилие над майор Хейл. До услугите на този специалист сме прибягвали и в миналото. Очевидно психическото състояние на Хейл вече е било извън контрол. Той просто е полудял и е ликвидирал всички, които са се изпречили на пътя му. Според показания на очевидци Хейвършам е била отведена от двама цивилни мъже, които първоначално считахме за агенти на ИРА. Впоследствие обаче се оказа, че те са служители на частна детективска агенция, наета от Моравец за охрана на Хейл. С тази агенция поддържаме отлични отношения и очакваме пълно сътрудничество в изясняването на случая.

— Защо са прибегнали до нея? — попита вътрешният министър.

— Може би Моравец се е опасявал, че конкуренцията ще му отмъкне кокошката, която снася златни яйца? — вметна министърът на енергетиката.

— Може би — кимна Мастерсън. — А може би се е опасявал, че ИРА ще си прибере Хейл обратно. Разбира се, той през цялото време е вярвал, че майорът е избягал от тях…

Заместник министър-председателят вдигна глава и някак срамежливо попита:

— А как ще обясните специалната екипировка на участниците в акцията и присъствието на белия микробус? За тях се споменава в първите съобщения за инцидента по радиото… Беше много рано сутринта. Случайно ги чух, тъй като ме мъчеше безсънието… В по-късните емисии тази информация липсваше.

— Прибегнахме до информационно затъмнение — търпеливо поясни министър-председателят. — Вече обсъдихме този въпрос.

— Така ли? Аз пък разбрах, че информационното затъмнение, което обсъдихме, се отнасяше единствено за информационните средства на Рудолф Моравец… Не си спомням да сме споменавали ББС… Очевидно сте станали много рано, за да изпратите тези писмени заповеди преди ранните сутрешни емисии… Вие също, полковник Мастерсън…

— Въпросът беше разгледан спешно! — стисна устни министър-председателят.

— Трябва да разберете, че става въпрос за вируси с почти непознато действие — започна да обяснява Мастерсън. — Сигурни сме, че нито Хейл, нито Хейвършам са били в контакт с дартмурския обект, но не биваше да рискуваме. Защитните униформи и специалният хладилен автомобил бяха предпазни мерки. А заповедите за информационно затъмнение бяха издадени веднага, за да се избегне шумотевицата, а вероятно дори и паниката…

— Има ли причини за паника?

— Никакви, сър. Даниел Хейл и Джейн Хейвършам не са носители на зараза. Защитните мерки бяха взети просто за всеки случай, както вече ви обясних.

— И къде се намират тези двамата в момента? — пожела да узнае вътрешният министър.

— Хейл е мъртъв, убит от ръката на Хейвършам. Застреля го с личното му оръжие. Цял пълнител в главата. Несъмнено тя е разбрала, че е била измамена, а вероятно още е открила, че Хейл е убил собствената си майка, след като се е уверил, че тя също е разкрила измамата. Една майка несъмнено може да забележи промяната в поведението на детето си, получена вследствие на въздействие върху мозъка му. Ние знаем, че госпожа Хейл е споделила тревогата си в тази връзка. Полицията все още не е доказала, че нейната смърт е дело на Даниел Хейл, но всички улики сочат натам. Разполагаме с показанията на очевидци, които са забелязали майора зад волана на колата си — лесно забележим ягуар от стар спортен модел — в деня, в който госпожа Хейл пада по стълбите и си чупи врата. Но смъртта й е настъпила от счупване на черепа, получено преди падането — това е категоричното заключение на Съдебна медицина.

— Хейвършам твърди ли, че Хейл е признал това убийство?

— В момента тя е в състояние на шок и всякакви разпити са изключени. Лекарска заповед.

— На кой лекар, полковник? — попита заместник-премиерът. — На полицейския хирург ли?

— Не, сър. Препоръката е на един военен лекар. Произшествието е станало в близост до военния обект, за който говорим.

— Ще я обвинят ли официално в убийството на майор Хейл?

— При създалите се обстоятелства вероятно няма да се стигне до обвинения — отговори министър-председателят. — Ако обвиним Хейвършам в убийството на майор Хейл, ще трябва да мотивираме своето обвинение. Това означава да признаем съвсем определени неща, или по-скоро да откажем коментар на тези неща пред представителите на печата, който изведнъж се оказва засегната страна. А това е лошо. Тръгнем ли по този път, неизбежно ще налеем вода в мелницата на ИРА и ще се наложи да разкрием дейността на един свръхсекретен държавен обект. Положението е изключително деликатно… — Кратък, но красноречив поглед към заместник-премиера: — … Особено в международен аспект. Разполагам с абсолютно достоверна информация от нашето и американското разузнаване, според която руснаците имат най-малко осем подобни обекта за експериментална дейност в областта на биологическите оръжия. Полковник?

— Загорск, северно от Москва, и Покров на изток — започна да изброява Мастерсън. — Омутнинск, Пенза, Свердловск, Курган, Аксу и Бердск, всички в източната част на СССР.

— Благодаря. Те продължават научноизследователската си дейност в тази област, въпреки решителната и широко акламирана позиция на техния президент, обявил се срещу всякакви химически и биологически оръжия. Факт, който американците се готвят да използват в пропагандната война. Очевидно разкритието на подобен обект на наша територия ще минира тази инициатива на Вашингтон, а ние самите отново ще се окажем встрани от промените, към които върви светът. Имайки предвид всичко това, аз възнамерявам да потуля цялата история. Веднъж и завинаги, разбира се, с подкрепата на всички присъстващи тук членове на кабинета.

В залата настъпи напрегнато мълчание. Наруши го министърът на отбраната.

— За момента сте затворили устата на Моравец със заповед за информационно затъмнение — рече той. — Но как ще гарантирате мълчанието на Хейвършам, след като тя се слави с толкова радикални разбирания?

Отговори Мастерсън:

— По всичко личи, че Хейвършам страда от заблудата, че майор Хейл всъщност не е майор Хейл… — На устата му се появи скъперническа усмивка: — Тя е твърдо убедена, че в неговото тяло общуват духовете на три човешки индивида едновременно. Или може би техните мозъци? Не успях да разбера изцяло тази част от обясненията й, но в общи линии тя твърди, че състоянието му не се дължи на шизофрения. Останах с впечатлението, че не е наясно с целите и задачите на обекта за биологически оръжия, тъй като продължава да твърди, че там се провеждат някакви опити с живи хора в стила на нацистите… Не виждам кой би приел твърденията й за сериозни…

— Ето това вече е история, в която Моравец вижда купища пари! Но кой й е внушил подобни идеи? Не ми казвайте, че и това е дело на проклетата ИРА!

— Тези ловци на сензации в телевизията на всяка крачка виждат фашистки заговори — подхвърли някой.

— Моравец е евреин — напомни министърът на вътрешните работи. — Сериозно вярва, че е бил жертва на фашизма. Не му ли затворим устата с решителни мерки, положително ще се впусне в тази афера с цялата мощ на империята си.

— Неговата империя е поставена под контрол — твърдо отвърна полковник Мастерсън.

— Означава ли това, че потулването на случая ще остане без последствия? — попита министърът на отбраната. — След нещастието с Уордлъв и налудничавата му идея за разследване на военните болници, съвсем не ни е до публични скандали и вестникарски шумотевици! Всички сме потресени от това нещастие, но не можем да не си зададем въпроса какво, по дяволите, е искал да направи?

— Вероятно някой му е подшушнал нещо — подхвърли заместник министър-председателят след кратка консултация с бележника пред себе си.

— Спуканата тръба е в моята къща, но аз вече съм взел мерки за поправката! — отсече гневно министърът на отбраната.

— Трябва да вземем решение — смени темата министър-председателят.

— Не съм сигурен, че разполагаме с всички необходими факти — тихо възрази заместникът му.

— Факти има в изобилие, сър — обади се Мастерсън. — Особено в техническо отношение, ако говорим за научноизследователската дейност на обекта… Но те са строго секретни… — Главата му многозначително се извъртя по посока на премиера.

— Сигурен съм, че тяхното обсъждане не е наложително — отсече той. — А и малцина от нас биха ги разбрали. — Няколко души около масата се усмихнаха с разбиране. — И така, господа? — Болшинството членове на правителството кимнаха с глава. — Добре. Случаят да бъде погребан!

Мастерсън леко се усмихна, кимна на своите послушни господари и напусна заседателната зала. Излезе на улицата и се стопи в тълпата. Сив и незабележим поданик на Нейно Величество кралицата.

 

 

Заместник министър-председателят се изправи с намерението час по-скоро да се махне оттук. Отново се беше оставил на течението, но този път изпитваше неприятното чувство, че би трябвало да прояви по-голяма настоятелност. Нещо не беше наред. Ненавиждаше правителствените заседания, на които се потвърждаваха предварително взети решения, не можеше да се освободи от чувството, че събитията се направляват от невидима ръка, вече свършила каквото трябва и където трябва. Това чувство обикновено го обземаше, когато се обсъждаха проблеми от важно значение за американците, но този път някак не можеше да види ръката на Вашингтон. Най-много се ядоса от лекотата, с която бяха приети обясненията на Мастерсън. В тях имаше много неясноти, много въпроси останаха без отговор. Къде можеха да бъдат намерени те? В живота, в истинския живот извън правителствените резиденции. А и тази „абсолютно достоверна информация от нашето и американското разузнаване“… Май доста бързо са се намесили братовчедите! Обикновено премиерът получаваше разузнавателни сведения в Чекърс, но заместникът беше абсолютно сигурен, че от петък насам неговият шеф не е мърдал от Даунинг стрийт. Значи са го информирали тук, на място. Но кой? Кой успя да разбере какво мисли онази телевизионна журналистка, кой успя да разбере дилемата й, кой й даде точно онази информация, която би ни разкрила пред лицето на света и която, следователно, трябва да бъде погребана и забравена? Кой си е позволил да наруши правилата за контакт с американското разузнаване — приети, одобрени и непоклатими? И, споменавайки тези правила, защо не поканиха него самия? Присъствието му на подобни срещи също беше съставна част от процедурата. Но от Даунинг стрийт не го потърсиха. Обадиха му се едва за свикването на извънредното съвещание, което го изтръгна от краткия сън… Почувства как около гърлото му се свиват костеливите, обезобразени от артрит пръсти на онези, които обитават Камарата на Лордовете. Почувства и недотам приятелското побутване в гърба, което го насочваше към тях.

„Трябва да се бориш“, обади се гласът на жена му. Това беше постоянният й съвет.

„С кого, скъпа моя — запита се мислено той, докато влизаше в чакащата го лимузина. — Битката вече е загубена. Не, по-скоро изобщо не е започвала…“

— Какъв беше дневният ред на заседанието, сър? — долетя познат глас откъм тълпата репортери, която дебнеше на Даунинг стрийт, въпреки ранния час.

Той се усмихна и примигна пред блясъка на светкавиците.

— Сигурен съм, че скоро ще го получите от говорителя на правителството — отвърна, после затвори вратата на лимузината и кратко нареди: — У дома, Робърт.

— В града или на вилата, сър? — попита шофьорът.

— На вилата.

Ето, най-сетне едно самостоятелно решение. Върви да се наспиш!

 

 

Увит в халата си, Саутби се надвеси над Фоли и леко го побутна. В ръката си държеше телефонен апарат.

— Един от вашите хора, май се казваше Грант… — обяви той. — Обажда се от телефонна кабина.

— Колко е часът? — изграчи Фоли, главата го болеше до пръсване.

— Минава десет.

Фоли пое слушалката, облегна гръб на дивана и безгласно прокле онези, които бяха измислили алкохола и тютюна.

— Грант? Как ме откри тук?

— Не помниш ли, че аз ти дадох телефона на полковник Саутби?

— Правилно. Още не съм се събудил.

— Да не си настинал?

— Не, виновни са проклетите цигари.

— Нали ги беше отказал?

— Пак ще ги откажа. Още днес, можеш да бъдеш сигурен в това!

— Шефе, крайно време е да се прибереш. Не знам с какво си се захванал, но тук плачат за теб! Правят го тихо и това ме притеснява още повече… Усетих тежката ръка на рамото си — самият окръжен началник благоволи да се занимава с дребна риба като мен. „Къде е старши инспекторът? В Лондон? На какъв телефон може да бъде открит? Вие положително го знаете, нали, инспекторе? Помислете си, сигурно ви е споменал нещо… Може би някой стар случай? Проверка на някогашните информатори? Защо е влязъл във връзка със Специалния отдел? Я седнете оттатък при секретарката, качете си краката на масата и си помислете. Тя ще ви сервира истинско кафе, а не тези боклуци от автоматите… Младо и красиво създание… Сигурен съм, че ще ви хареса…“ За момент дори си помислих, че съм му симпатичен и е склонен да повярва на това, което ще му изпея… Но после го погледнах в очите!

— Съжалявам.

— Не бих имал нищо против един трамплин нагоре…

— Зависи колко дълго възнамеряваш да останеш на служба.

— Хайде сега, какви ги говориш, шефе?

— Може би греша, но имам чувството, че са го притиснали, при това здравата… Като всеки човек и той иска мир и спокойствие, а някакъв дребен инспектор взел да прави бели… Да се надяваме, че е само това, иначе… Както и да е… Грант, казваш, че си го погледнал в очите… Въпросите не ги поставя той, нали? Кой ги поставя на практика?

— Ти ще кажеш.

— Несбит? Сър Дейвид Несбит? Спомена ли се изобщо това име? Нали той ме е търсил вчера?

— Вчера всички те търсиха. Днес също. Не, името на Несбит не беше споменато. А ти обади ли му се?

— Как да му се обадя? Нали трябва да призная, че продължавам едно разследване, което ми е било официално отнето?

— По какъв начин е замесен този човек?

— Не зная, но сигурно работата е дебела.

— Слушай, работата може и да е дебела, но дали си струва да рискуваш пенсията?

Фоли премълча.

— Добре, добре, значи си струва… И нищо не може да се направи. Питър Фоли, прогонено от Лондон ченге, дослужило до пенсия в Девъншайър, отново протяга врат на дръвника…

— Благодаря.

— Това е истината, шефе. Цялата история е подпечатана с щемпел „ПОЛИТИКА“. Ти скачаш за висока топка, но не си от тази група. Прибери се у дома и се залавяй да си косиш ливадата. Това е твоята група.

— За косене разполагам с всичките години, които ми остават. Виж какво, Грант. Най-добре за теб е да се дистанцираш, докато е време…

— Това го знам. И сам ще реша кога да те хвърля на вълците…

— Вероятно вече са ти лепнали опашка…

— Излязох да си купя шибания лешников пай за кафето, по дяволите! Ти май развиваш прогресивна параноя!

— Точно така. Рут у дома ли си е?

— Че къде ще ходи в седми месец бременна, с две деца на главата?

— Веднага й се обади. Направи го така, че да не си личи кой номер набираш. Все едно че продължаваш тоя разговор…

— И какво да й кажа?

— Каквото ти хрумне. Звънял си на нея, а не на мен. Ясно?

— Виж какво…

— Направи го, и толкоз! Да си чул нещо за Найджъл?

— Какво?

— Изчезна нанякъде, остави ми бележка. Действа в посоката, в която действам и аз. Само че е на течение… Което означава, че очаква да ида и да го измъкна.

— Какво става, шефе?

— Работата е дебела, тоя път не мога просто да кажа „дотук“ и да се прибера… Грант, тези хора наистина са потеглили здраво! И изобщо няма да натиснат спирачката, ако отпред им се изпречи някакъв си репортер като Найджъл. Разбираш ли ме?

— Залагам петачка, че в момента си е у дома, гушнал някоя красавица след поредната бурна нощ. Познаваш го това вредно дребосъче! Не си губи времето да се тревожиш за него, шефе, имаш си достатъчно свои проблеми… Ако от това ще ти стане по-леко, мога да отскоча до къщата. А после да пусна заповед за издирване, ако не го заваря да чука, разбира се… С колата си е изчезнал, нали?

— Да.

— Зная модела и помня номера. Ще направя каквото трябва, не се безпокой…

— Неофициално, Грант…

— Ще ти струва доста питиета…

— Цялата кръчма ще ти купя, негоднико!

— Както си тръгнал, ще трябва да ти търсим и стимулатори, все пак си човек на години…

— Има кой да се грижи за мен.

— Блазе ти.

— Грант, благодаря ти и се пази… Обади се на Рут, веднага!

— Добре, ще се видим когато можем.

Фоли се протегна да остави слушалката и изстена от острата болка под черепа.

Саутби му подаде голяма чаша чай.

— В банята има аспирин.

— Бас държа, че момчетата ви обичат.

— Единствените момчета, с които вече си имам работа, са тези от охраната. Останалите са жени, по-скоро момичета…

— Значи се надявате да ви обичат…

— Чух, че споменахте името Несбит… Или може би така ми се е сторило…

— Точно него споменах — вдигна глава Фоли, очите му се присвиха под облаците гореща пара, които излитаха от чашата.

— Защо?

— Срещал съм го в Министерството на отбраната. Един от онези, които дърпат конците и винаги успяват да се държат настрана от вестникарските шумотевици. Всъщност „срещал съм го“ едва ли е най-точното определение. Просто застанах мирно пред големите пагони и няколко подбрани мандарини от Уайтхол. Несбит беше там да представи някакъв бюджет. Нямам представа за какво, просто защото никой не си направи труда да ми обясни. Накараха ме да пресметна колко струват услугите на частна фирма за охрана в сравнение с държавната. Тоест с нас, военните…

— Несбит е един от тях, Саутби. Може би самият шеф.

Полковникът се отпусна в плетения стол насреща му и въздъхна:

— Много се надявам да грешите!

— Разполагам с информатор, чухте ме снощи да разговарям с него. Сега вече мога да ви кажа името му — Мейбъри, истински компютърен гений. Обратен в сексуално отношение, но иначе е страхотен. Имам му пълно доверие. Наех го да се зарови в неща, които официално са недостъпни за мен. Дадох му цялата информация, с която разполагам. Разбирате, че официално погледнато, това е незаконна операция. Когато той си свърши работата и теглихме чертата, нещата започнаха да се изясняват. Аферата е толкова голяма, че моето разследване на някакво си убийство е детска игра. В нея са замесени високопоставени личности от Уайтхол, или най-малкото я държат под контрол. Мейбъри очевидно веднага разбра това, но аз просто не му повярвах напълно. После обаче се свързах с Грант, моя помощник, и от него научих, че някой си сър Несбит ме търси и настоява веднага да му се обадя. Чул това име, Мейбъри моментално спусна кепенците. За нищо на света не иска да се рови в организацията на Несбит. Изхвърли ме на улицата с единствената перспектива да се свържа с вас. Или да скоча от гърба на тигъра…

— От последния ви разговор стигам до извода, че тигърът се е събудил и вече обръща глава към вас — отбеляза Саутби.

— В службата ме знаят като инат, който не се отказва лесно от нещо, което е успял да докопа. И това вероятно може да разтревожи някои хора…

— Бих казал, че вече ги е разтревожило.

— Защо ви безпокои Несбит? Защото е от хората, които дърпат конците, или нещо по-определено?

— Защото програмата, за чието финансиране отговаря Несбит, е свързана с покупка и разработка на големи парцели земя, старши инспекторе. На стойност стотици милиони лири пари на данъкоплатците… Освен това…

— Чакайте! Нали казахте, че не знаете за какво са ви повикали?

— Точно така. Не знаех. Но от мен се искаше точен анализ на разходите по охраната на големи надземни и подземни съоръжения — от началото до края на строителството. Трябваше да ми предоставят конкретни цифри — разбира се, само най-необходимите. Но те бяха достатъчни за съвсем определени изводи. Ставаше въпрос за множество секретни обекти — както надземни, така и подземни, с максимална степен на охраняемост. Това ми стигаше. Включих калкулатора и пресметнах приблизителната стойност по пазарни цени на терените, които искаше Несбит. Казах стотици милиони лири просто като долна граница. Изхождайки от качеството на земята на три от обектите, които ми бяха дадени за сравнителна база, стигнах до заключението, че цената ще бъде доста по-висока. Ако се разработят всички набелязани съоръжения, разбира се… На въпроса защо съм си направил целия този труд, отговорът е прост: аз съм войник, а войниците винаги изпитват любопитство към вероятността да избухне война. Несбит е председател на една парламентарна комисия…

— По екология и човешки ресурси, нали?

— Аха, вашият компютърен гений!… Точно така. Но педантите като мен обичат нещата да са им пределно ясни. И кучетата в тази страна знаят, че когато става въпрос за екология, нещата опират до опазване на природата — дървета и въздух, трева и цветя… Аз обаче реших да надникна в някой добър енциклопедичен речник. И ето каква дефиниция на екологията предлага „Чамбърс“: „Наука за растенията и животните“. Звучи познато, нали? Е, днес всички държат да ги вземат за мъничко зелени… Екология още означава дейност на всички хора и институции, свързана с опазването на природната среда. Прибавете тези дефиниции към човешки ресурси и вече ще можете да схванете картинката, която се очертава пред очите на един стар воин: солидни обекти и съоръжения, построени така, че да издържат на всяка рязка промяна в околната среда. Независимо дали причината за тази промяна е ядрена, химическа или биологическа война… Нито пък някакво природно бедствие от огромен мащаб… С други думи, започнах да си мисля, че Несбит се е заел да строи нещо като център за оцеляване. Или цяла верига от такива центрове. Кръгова отбрана, ако прибегнем до терминологията на нашите братовчеди американците.

— Все още ли мислите така?

— Ако това, което сте открили с вашия Мейбъри, е истина, значи разсъжденията ми са били правилни. Точно това прави проклетият Несбит — кръгова отбрана! Той и всички останали в течение на операцията искат да бъдат стопроцентово сигурни, че това, с което са се захванали, ще продължи да действа и да се развива каквото и да се случи на този свят!

— Задръжте за момент — спря го Фоли и посегна към ръкописа на масата. — Страхът на Самюел Хейл… — Прелисти страниците и бързо откри това, което търсеше: — Ето… „Нашата група от учени в областта на генетиката се срещна с колеги, работещи върху развитието на ядреното оръжие. Целта ни беше да изразим своята загриженост…“ Според мен тази загриженост е била изразена пред онези, които Хейл нарича „бароните“. По всяка вероятност те са били определени членове на Камарата на Лордовете. Ето, слушайте: „Предоставихме им факти, получени в резултат на подробни и внимателно осъществени експерименти, изразяващи нашето мнение за промените в света, които неминуемо ще настъпят след широкото разпространение на атомната енергия както за военни, така и за мирни цели. Според нас най-голямата опасност е мутацията на видовете, която е неминуема. Ще се раждат чудовища, но дори и това не е най-лошото. Ще се промени човекът, неговата генетична заложеност. Промените ще бъдат тежки и необратими. След двеста-триста години нормалният човек, какъвто го знаем днес, ще бъде застрашен от изчезване. На негово място ще дойдат мутантите, базисни версии на това, което наричаме homo sapiens. И скоро ще настъпи моментът, в който най-доброто ще бъде предварително изтрито от генетичната ни памет. А заедно с него и мечтата ни да създадем онзи силен и чист в генетическо отношение индивид, който ще издържи на всички изпитания, предложени му от бъдещето“.

Саутби замислено се облегна назад.

— Разглеждано на ярка дневна светлина и подкрепено от определени прозрения, това твърдение май ще се окаже безпощадно вярно — промълви той.

— Полковник, нещата, за които подозираме, нямат нищо общо с мечтите на Самюел Хейл — настоятелно рече Фоли. — Те са неговите кошмари. Помните ли предупреждението му? Първия от хората на бъдещето открихме в подземните бункери на Германия. Открихме го и го унищожихме. А после откраднахме проектите, за да го създадем отново в Англия. Това беше моментът, в който зад мечтите ни започнаха да надничат кошмарите. — Фоли стана на крака: — А на ярка дневна светлина тези кошмари изглеждат още по-ужасни!

— Не се ли плашите от тях?

— Умирам от страх, когато се изправя срещу някой пияница, нахлул в кръчмата с бръснач в ръка. Изпадам в ужас пред тълпите, които хвърлят тухли и запалителни бомби в центъра на града… Но въображението ми е безсилно, когато трябва да си представя останалото — онова, което лежи между току-що описаните примери и Божието проклятие.

— Всичко, което лежи между гражданските размирици и Божието проклятие, има само едно име: война — бледо се усмихна Саутби.

— Ваша работа е да се погрижите за него — тръсна глава Фоли. — А в момента аз искам да се погрижа единствено за дебелата си глава!

— Вече ви казах — в банята има аспирин. Може би трябва да вземете и малко очистително…

— По-добре да умра!

— Тогава опитайте с леден душ, на мен това винаги ми помага…

— При махмурлук ли? — подвикна от банята Фоли. — Или да прогоните мислите за момичетата, които командвате?

Телефонът иззвъня.

— Дом Саутби — вдигна слушалката полковникът. — О, Фъргал, здравей. Времето ли отложи съботния ти голф? Не, нищо не съм чул, току-що ставам… Снощи ми дойде на гости един приятел и останахме будни до малките часове… Какво?! Я повтори! В дома му? И двамата? Господи, никой вече не може да се чувства в безопасност! Надявам се полицията да пипне бързо тези мръсници! Бързо и без церемонии! Не ти завиждам за това, което те чака в понеделник сутринта… По дяволите, наистина живеем в един болен свят!

Саутби затвори телефона, погледна ръчния си часовник и се наведе да включи радиото.

— Май чух да споменавате полицията — обади се от прага Фоли, увил голото си тяло в голяма кърпа.

— Чакайте да чуем новините.

— Нещо във връзка с нашия проблем?

— Трудно ми е да кажа. Министърът, отговарящ за строевата служба, е бил заклан през нощта в шибания Хертфортшайър… Жена му също е убита, като преди това е била изнасилена. С пушка, право в главите… Слушайте.

Говорителят започна със заглавията на най-важните новини и бързо премина върху детайлите. Смъртта на Уордлъв беше втора по важност.

— Исусе Христе! — изсъска Саутби, кокалчетата му побеляха върху дръжката на бастуна.

Новината свърши.

— Какви са шансовете на полицията? — почти заповеднически попита Саутби.

— Зависи — отвърна предпазливо Фоли. — Приятел ли ви беше?

— Съвсем не. На практика изобщо не го харесвах. Арогантен и надменен тип, но това!…

— Слушайте! — рязко го прекъсна Фоли и пристъпи по-близо до радиоапарата.

„… обвиненията бяха направени пред повече от две хиляди здравни работници, събрали се снощи в Шепърдс Буш Грийн на протестен митинг срещу плановете на правителството за приватизация на медицинското обслужване. Тази сутрин говорител на Министерството на отбраната нарече споменатите обвинения «скандални» и категорично отрече насилственото донорство на органи за трансплантация във военните медицински заведения. Такава трансплантация е възможна само при изрично разрешение в писмена форма от бъдещия донор, подчерта говорителят. По всичко личи, че информацията за официално разследване на операциите по трансплантиране на органи в армията е изтекла от достоверен източник вътре в Министерството на отбраната, като някои наблюдатели дори твърдят, че този източник се намира в канцеларията на убития тази нощ министър Ричард Уордлъв. Полицейското разследване категорично отхвърля възможна връзка между двете събития. Снощи, отново в района на Шепърдс Буш Грийн, стана тежка катастрофа, при която…“

Саутби изключи апарата, изражението на лицето му беше озадачено.

— Ето ви я връзката — тихо промълви Фоли.

— Уордлъв е знаел!

— Но кой го е уведомил?

— Може би никой. Може би просто е обърнал внимание на някакви служебни материали, които са минавали през кабинета му и които са събудили любопитството му. Те все някак трябва да оправдават разходите си, нали? Главата си залагам, че това става чрез бюджета на МО!

— Но защо се стига чак до двойно убийство? Плюс изнасилване?

— Направи ви впечатление тонът на съобщението, нали? Секс, наркотици и убийства — обичайната чорба, която ни се поднася от телевизията всяка вечер. Кой ще повярва, че тук става въпрос за нещо друго? Вие самият едва сега правите връзката, нали? Изнасилването е било козметична операция.

Саутби изруга през стиснати зъби.

— Нещата наистина са сериозни, полковник. Както казах на Грант — работата е дебела. Току-що доказаха, че няма да се спрат пред нищо. Убиха Еленър Хейл, сега премахнаха и Уордлъв заедно с жена му. Един господ знае още колко убийства са извършили. Ако са пипнали и младото ми приятелче, работата му е спукана!

— Фоли! Те убиха член на правителството!

— Нали ви казах, че нищо няма да ги спре?

— Нима не разбирате? Ако сега дадем гласност на признанията на Хейл, полицията едва ли ще продължава да мисли, че става въпрос за убийство, извършено от дрогирани хулигани!

— Мисля, че снощи ви обясних с какво разполагаме. Брътвежи на един самоубиец, записани върху хартия, минути преди да си пръсне главата с два едрокалибрени куршума!

— Това не са празни брътвежи. Всичко е записано ясно и категорично, здравият разум на автора е извън всякакво съмнение. Доказва го логичната постройка и научната аргументация.

— Доказва го на нас, тъй като разследваме определена афера и вече разполагаме с куп непроверени, но логични на вид улики. Но я прочетете всичко това в съда! Там, където ще бъдете изправен срещу най-добрите адвокати на Нейно Величество, ангажирани за защитата на една държавна институция. Там, където председателят положително ще обърне внимание на съдебните заседатели, че става въпрос за предсмъртното писмо на човек с помътено съзнание, написано минути преди да сложи край на живота си! Зная как протичат съдебните процеси, полковник. Зная и как се манипулират съдебните заседатели. Затова зная и какво ще постигнем: крещящи заглавия в жълтата преса, нещо от сорта на: „Неонацистки заговор за покоряване на света, разкрит от полковник инвалид и полицейски инспектор пред пенсия“… Това е положението. Извинете ме за грубия език…

— Няма нищо. Те действително биха ме описали така. А вие вероятно сте прав… Но как тогава да ги накараме да повярват?

— Само като придадем желязна достоверност на предсмъртните редове на Самюел Хейл. Като накараме да му повярват. Като докажем, че самоубийството му не е резултат на душевно разстройство, а начинът, по който е било извършено — пръскане на мозъка с едрокалибрени куршуми — доказателство за действителното съществуване на обект, който използва главите на хората, обречени на естествена смърт…

— Което отново ни връща към Хедъридж.

— Точно така. В началото той е бил там. Чакал е Хейл да излезе от онова съвещание в подземията на Уайтхол. Видял е с очите си онзи ужас в горите на Германия. Единственият жив свидетел, който може би е извън дяволския заговор.

— Аз го открих — кротко рече Саутби.

— Как? Та вие току-що ставате от леглото?

— Преди да заспя, ми хрумна да позвъня в клуба и да попитам дали случайно и Хедъридж не членува в него. В нашия клуб има няколко хиляди действащи и запасни офицери. Нощният портиер ми направи справката. В списъка е и името на Хедъридж.

— Къде се намира клубът?

— Пал Мал. „Клуб на офицерите от армията и флота“. Хедъридж вечеря там всяка събота. Обикновено след някоя среща с избиратели или друга парламентарна дейност. Доста възрастен, може би наближава осемдесетте. Храни се винаги сам, неизменно се занимава с нещо странично. Чете пощата си, преглежда документи. Никога не е канил гости, на практика старателно избягва компаниите. Понякога остава и да пренощува. Една част от обслужващия персонал го счита за студен като риба, друга — за човек, който умее да скрива гнева си. Общо взето го харесват, понеже бил прям.

— Гнева си ли? Може би крие онзи гняв, който се е родил още през четирийсет и пета? Но защо не е предприел нещо, ако случаят действително е такъв, господи? Нали е цял депутат, да го вземат мътните!

— Може би защото са го заставили да мълчи и именно това е причината за гнева му. Преди да предприемем каквото и да било, трябва да сме сигурни в неговите възгледи.

— Но как? Ако той е капитанът на Хейл, не можем да сторим нищо друго, освен да му разкажем цялата история. От началото до края.

— Беше ми трудно да заспя и доста помислих по този въпрос — въздъхна Саутби. — И ето какво измислих: вече ви казах да оставите Хедъридж на мен. Вие трябва да мислите за своя изчезнал приятел, а вероятно и за себе си. Доколкото разбирам, вече са ви обявили за издирване…

Фоли придърпа телефона и набра номера на дома си в Икзетър. Изслуша началото на записаното съобщение, после вдигна глава и попита:

— Имате ли нещо против да оставя вашия телефон за свръзка?

— Не, разбира се.

Фоли с напрегнат глас продиктува кратко съобщение до Люин, добави номера на Саутби и затвори.

— Вашият човек Грант ще свърши ли работа? — попита полковникът.

— Ще направи каквото може. Ще пусне някой и друг слух, вероятно ще поизвие някоя и друга ръка…

— А началниците ви?

— Полковник, сега имам нужда от потвърждението на Хедъридж. Трябва да се върна у дома и да им предложа някакво обяснение за решението да си пъхам носа където не трябва. Аз действам на своя глава, аз пренебрегвам разпореждане за прекратяване на следствие, което се прехвърля към МИ-5. И наистина съм обект на издирване. Отсъствам от работа, за да се занимавам с нещо, което има вероятност и да се окаже съвсем законна дейност на секретен правителствен обект. Защото, съгласете се, от самоубийството на Самюел Хейл все пак е изтекла доста вода… Признавам, че дори случаят да се окаже именно такъв, аз пак няма да се откажа. Защото легализирането на една дейност съвсем не означава, че тази дейност е правилна. По тези причини аз не мога да се върна, без да зная истината. Или такава част от нея, която ще ги накара да ме изслушат и да забравят за момент високопоставените бюрократи, които ги притискат.

— А ако все пак откажат да ви изслушат?

— Тогава няма да имам избор и ще бъда принуден да се обърна към човека, който изпрати Найджъл Люин в проклетите тресавища. Към Рудолф Моравец.

— Нещо като вечеря с дявола, а? — направи гримаса Саутби. — От подпалките, с които поддържа огъня си тоя тип, едва ли ще излезе нещо. Господи, човече, та нали сам преди малко ми цитирахте заглавията, които ще излязат в парцаливите му клюкарски вестничета?

— Зная това, полковник. Но може би то ще се окаже единственият начин да привлечем вниманието на обществеността. Иначе кротко ще си дремем до мига, в който ще се събудим да установим, че кошмарите на Хейл са се превърнали в действителност. И тогава щем не щем ще трябва да се поклоним пред надменната усмивка на новия си господар — HOMO SUPERIOR!