Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Career Girls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Работещи момичета

Преводач: Илвана Гарбедян

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Английски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2005

ISBN: 954-26-0308-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7103

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

В залата витаеше напрежение.

Роуина седеше на скамейките за опозицията, а красивото й лице бе замръзнало като камък. Изглеждаше, сякаш внимателно слуша несвързаната реч на Джилбърт Докър, който защитаваше тезата си с абсурдни аргументи.

В момента той се шегуваше с това как абсолютно невинните комплименти на мъжете началници към подчинените им служителки били нелепо преиначавани от войнстващи феминисти. На пръв поглед думите му не се приемаха зле: голяма група пияни играчи на ръгби от горните курсове, както и гребците от „Ориъл“ аплодираха шумно всеки сексистки намек. Пискливият глас на Джилбърт изтъняваше все повече от удоволствие, а лицето му бе запотено и зачервено от жегата. Роуина забеляза, че всички останали са леко подразнени от него.

Докосна с тънката си ръка слепоочието си в опит да прогони гаденето и усещането за замаяност. „Защо тъкмо на мен? — помисли си тя. — Защо сега?“.

Крис Джонсън, който като най-високопоставен от настоящия комитет седеше на мястото на секретаря, докато Джилбърт говореше, погледна през залата към водача на своята листа. Чувстваше се много притеснен. Залата бе претъпкана до пръсване от студенти, скупчени по скамейките, седнали един до друг на пода и препълнили галериите горе. Беше сряда; изборите щяха да се проведат следващата седмица в петък. Президентският дебат и предизборните речи на кандидатите обикновено се провеждаха вечерта преди изборния ден, но точно тогава се очакваше да държи реч принцеса Виктория, престолонаследница на шведския трон. Необичайният ден правеше дебата още по-решителен за тяхната кампания; „Оксфорд“ щеше да има повече от седмица, за да разсъждава над днешното представяне.

А Роуина Гордън бе истинска звезда. Великолепен оратор. Можеше да разкъса на парчета Джилбърт Докър в деветдесет и девет от сто случая. Всъщност голяма част от събраната тълпа присъстваха само за да станат свидетели на кървавата баня.

„О, наистина ще има кървава баня, мрачно си помисли Крис. Но кръвта може и да не е на Джилбърт“.

Роуина изглеждаше зашеметяващо. В това отношение нямаше никакъв проблем. Носеше вечерна рокля, купена от майка й, с голи рамене, от намачкано червено кадифе, истински оригинал на Баленсиага, която подчертаваше идеално оформените й малки гърди и тъничка талия, а после се спускаше до пода в пищни малиненочервени дипли. Наситеният цвят открояваше блестящата й коса, а ясните й зелени очи гледаха строго и искряха.

„Искрят прекалено силно“, помисли си Крис. Момичетата, които я гледаха завистливо, и мъжете, които я опипваха с погледи, не я бяха видели както той тази сутрин: косата й — мокра от пот, кожата — бледа и лъщяща. Бяха извикали лекар: на сутринта преди президентския дебат Роуина Гордън имаше четиридесет и един градуса температура и в никакъв случай не биваше да става от леглото. Като неин приятел, Крис се опита да я разубеди, но веднага щом лекарят си тръгна, тя стана, стигна с препъване до банята и изгълта десет хапчета „Нурофен“.

— Не си струва, за бога! — бе казал Крис ужасен. — Ще се довършиш.

Трепереща от треската, Роуина го погледна.

— Не, няма — отвърна тя с равен глас. — Ще довърша Джилбърт.

 

 

Откъм галерията Питър Кенеди внимателно наблюдаваше Роуина.

„Нещо не е наред, размишляваше той. Усещам, че не е“.

Помисли си колко забавно би било да я утешава за загубата на президентския пост. Дамите просто трябваше да се научат, че не бива да лапват по-голям залък, отколкото могат да глътнат. Отново я погледна, без да разбира какво точно има, но сега вече бе уверен, че всичко ще се нареди за Джилбърт.

Притежаваше хищническия инстинкт да надушва слабостта.

 

 

Топаз Роси наистина се стараеше да се съсредоточи върху дебата, но не успяваше. Роуина изглеждаше страхотно и щеше да спечели. А ако без да иска, изтърси нещо не на място или случайно пропусне шанса си да разбие на пух и прах Джилбърт, петъчният брой на „Чъруел“ щеше да го довърши.

Роуина се опитваше да събере мислите си, които се рееха в замъгления й мозък. Подръпна червения копринен шал, който обвиваше раменете й. „Стегни се, момиче, стегни се!“ Знаеше, че хапчетата са я замаяли силно.

Усмихна се на приятеля си Ричард Блак, кандидат за поста ковчежник, който седеше точно насреща й. Той й се усмихна несигурно, но неистово размахваше ръце пред гърдите си.

Роуина повдигна вежда. „Какво се опитваш да кажеш?“.

Ричард продължи да жестикулира. Накрая, тъй като не можеше да разбере сигналите му, тя сви рамене и обърна презрителен поглед към Докър.

Джилбърт седна на мястото си сред учтиви ръкопляскания и приветствени викове на групичката от „Ориъл“.

Президентът Джак Харкорт се изправи, за да представи Роуина.

— Бих искал да благодаря на секретаря за тази реч. А сега за мен е удоволствие…

— О, боже, не! — промълви Крис.

— … да поканя Роуина Гордън от „Крайст Чърч“, библиотекар…

И други вече бяха забелязали. Из залата се разнесоха шушукания и смях.

— … да дойде и да защити своята теза.

Роуина успя да се усмихне ослепително, изправи се и се запъти към трибуната.

За миг всички млъкнаха слисани. После залата избухна от гръмогласни викове на одобрение и най-оглушителните ръкопляскания, които Роуина някога бе чувала. Тя се усмихна озадачена. Дори и Гари Линекер не бе посрещнат от толкова ентусиазирана публика. Студентите крещяха, усмихваха се, тропаха с крака. Тя отново се усмихна. Явно всички бяха полудели.

После забеляза самодоволно ухиления Джилбърт и смаяното изражение по лицето на Крис. „О, боже!“, каза си тя.

Сведе поглед и времето сякаш спря, а после потече бавно като петмез.

Роклята й без презрамки се бе смъкнала; корсажът бе увиснал безполезен около кръста й. Стоеше полугола до катедрата и излагаше на показ гърдите си пред цялата зала.

Уплашена, че може да припадне, Роуина сграбчи шала си и го издърпа пред гърдите си, като се вкопчи в него, сякаш от това зависеше животът й. Подвикванията вече се бяха превърнали в гръмогласен смях; хиляда човека ръкопляскаха и подсвиркваха. Всички от нейната листа направо искаха да потънат в земята. Да загубят изборите по такъв начин…

В галерията Топаз, изтръгната от бленуването си, заплака от шок и състрадание.

Питър Кенеди просто не бе на себе си. Тези невероятни малки гърди, изложени на показ, го бяха възбудили направо болезнено.

Роуина стоеше като истукан посред бурята, парализирана като заек под блесналите фарове на някоя кола. Усети как в очите й напират горещи сълзи, гърлото й се стяга, бе готова да повърне. Никога нямаше да го преживее, докато учи в „Оксфорд“.

Виковете не спираха.

„Защо не млъкнат? — крещеше наум Роуина. — Какво чакат?“. И тогава разбра. Чакаха тя неизбежно да избухне в сълзи и да побегне от залата.

Погледна към Джилбърт Докър, който й отправи тържествуваща усмивка, изпълнена с чиста злоба. Нещо вътре в нея сякаш се прекърши и си дойде на мястото. Все още стиснала шала си с лявата ръка, тя вдигна дясната, за да призове към тишина и изненадващо аудиторията млъкна.

Роуина изчака, докато настана пълна тишина, и тогава се усмихна.

— Е, господин президент — каза тя с висок и ясен глас, — от станалото току-що може да се извади само една поука: че опонентите ни трябва много да внимават.

Тя пристъпи крачка напред. Всички погледи бяха приковани в нея.

— Внимавайте — продължи тя, като драматично се обърна към Джилбърт, който още се хилеше. — Защото за нас, от тази страна на залата, никоя жертва не е прекалено драстична, никое унижение не е прекалено голямо, за да спечелим тези избори — и тя се засмя.

Залата отново се взриви, но този път аплодисментите бяха различни. Когато хората осъзнаха колко смело е постъпила току-що, те започнаха да стават от местата си и изведнъж се оказа, че я аплодират прави. Но Роуина още не беше свършила. Все така загърната в шала си, тя издърпа нагоре корсажа със свободната си ръка и го задържа нагоре. После остави шала да се свлече надолу.

— Господин президент — високо каза тя, — ако, имайки предвид ужасната реч, която почитаемият секретар изнесе преди малко, не противоречи на принципите му да помогне на една жена, бих помолила господин Докър да ми помогне с ципа. Изглежда, имам малък проблем с него.

И тя веднага се обърна и предложи гърба си на безпомощния Джилбърт, който стана и закопча роклята на съперницата си, позеленял от гняв.

Крис, Топаз и Ник сложиха началото на нов изблик от приветствени викове.

 

 

Докато дебатът приключи, вече бе посред нощ и над градините на съюза се сипеше проливен дъжд. Студентите излизаха на улицата и хукваха обратно към колежите си или квартирите си или се опитваха да се наблъскат в тясното барче за последни поръчки. Начинаещи агитатори от комитета на секретариата стояха навън под открито небе и разгорещено спореха дали Роуина го е направила нарочно. След това тя бе изнесла вълнуваща, страстна реч и бе спечелила гласуването с огромна разлика.

— Въпреки това ние ще спечелим тъпите избори — избълва Джилбърт Докър в лицето на Крис Джонсън, докато излизаше.

Крис само се изсмя. Вече бе имал удоволствието да откаже на кандидата за ковчежник от лагера на Джилбърт, който доста патетично бе опитал да мине на другата страна.

Топаз излетя от залата, подвиквайки, целуна Роуина и хукна в противоположната посока.

— Ей, къде отиваш? — извика тя след нея.

— В „Чъруел“ — отвърна й Топаз. — Направо нямам търпение да седна пред компютъра, още откакто ти си седна на мястото! Каква история само, момиче!

— Добре, щом казваш — извика след нея Роуина.

Това наистина беше страхотна история и Топаз беше толкова погълната от нея, че не забеляза как Питър се скова, когато го прегърна възторжено.

Обхваната от еуфория, Роуина приемаше поздравления и като съвестен кандидат се ръкуваше с всички близо час и половина, преди да се измъкне и да се върне в малката си стая на улица „Мъртън“, не забелязвайки проливния дъжд.

 

 

В редакцията на „Чъруел“ Топаз светна лампите и включи компютъра си, след което се зае да изпробва различни заглавия. Всички бяха в стила на жълтата преса: „Нека най-добрите гърди победят“, „Гордън Бенет!“, „Съкровища на показ!“. Топаз се засмя на глас. Може би все пак бе време да скъса с традицията в крайна сметка! Напечата огромно заглавие: „ЕДНИ ГЪРДИ НАПРЕД“, и запали цигара. „Сигурно си мислите, че сте видели всичко, пишеше Топаз, до миналия четвъртък и сензационната реч на Роуина Гордън, 85-55-85 (очевидно)“.

Около нея празните стаи на редакцията на вестника бяха тихи и пусти, тишината се нарушаваше само от лекото бръмчене на компютъра и собственото й дишане. Позволи си за миг да си представи колко различно щеше да е всичко след година, когато би могла да работи за истински вестник в Лондон.

Усети как я обзема задоволство. Роуина щеше да стане президент на съюза. Тя щеше да стане журналист — и то в „Таймс“. На всичкото отгоре, и може би, само може би, госпожа Кенеди също.

 

 

Питър наруга здравата Джилбърт.

— Не съм виновен — хленчеше той за стотен път.

— Виж какво — сряза го Кенеди, изгубил търпение, — просто се прибирай у дома, ясно ли е, Докър? Сега аз ще уредя всичко.

— Не можеш да направиш нищо — жално простена Джилбърт, но после забеляза изражението по лицето на Питър и размисли.

Питър тръгна към улица „Мъртън“. Всемогъщи боже, защо трябваше винаги да върши всичко сам?

 

 

Роуина седеше в кабинета си, отпиваше от чашата слаб чай и гледаше как огънят припуква в камината. Беше й удобно и топло в дебелия хавлиен халат за баня, полуизсъхналата й руса коса се стелеше чиста и лъскава по раменете й. Летният дъжд ромолеше на фона на черното небе, през ручейчетата по прозореца можеше да зърне замъглените, размити, блещукащи звезди.

Бе прекалено развълнувана, за да заспи.

Погледна избелялата статия за Дейвид Гефен, закачена над леглото й. Когато стане президент, ще може да го покани да изнесе лекция тук… Все още си фантазираше какво ще му каже при запознаването им, когато на вратата се позвъни.

— Влизай, съкровище — извика тя на Топаз.

— Това е по-топъл прием от този, на който се надявах — отбеляза Питър Кенеди, приведе се леко и влезе в стаята.

Роуина скочи от стола и пристегна още по-здраво халата около талията си.

— Какво правиш тук?

— Ти ме покани, нали така? — спокойно отвърна Питър, затвори вратата зад гърба си и й предложи цигара. Тя отказа, той сви рамене и сам запали. — Добра реч, ако мога да отбележа. Много смело от твоя страна да продължиш.

— Благодаря — отвърна Роуина и леко се отпусна. Въпреки всичко се радваше да го види. Питър не бе идвал при нея след онази целувка на бала на съюза преди седмица. „На кого не се доверявам? — запита се сама Роуина. — На него или на себе си?“.

— Трябваше или да го направя, или да се откажа от всичко, а нищо не може да ме принуди към това. В крайна сметка съм задължена пред останалите кандидати в листата си.

Той дръпна силно от цигарата.

— Нищо не може да те накара да се откажеш?

— Нищо — заяви Роуина, отново нащрек. В този университет имаше само две причини за човек като Кенеди да дойде в стаята й по това време: секс или политика. А той все още се срещаше с най-добрата й приятелка, така че не можеше да е първото. — Кажи ми какво мога да направя за теб, Питър.

— Искам да оттеглиш кандидатурата си от изборите.

Роуина се облегна назад и отпи глътка чай. Беше изненадана, но не и шокирана. По пътя си нагоре по стълбичката бе виждала прекалено много подобни неща — предателство, нерешителност, отмятане към другата страна, така че сега не бе неподготвена. В много от случаите ставаше дума за действия в последния момент. За миг се запита дали Топаз знае за това, после отхвърли идеята: Топаз беше най-близката й приятелка. Това бе удар — тъкмо когато си мислеше, че всичко й е в кърпа вързано, но не чак толкова сериозен. Съмняваше се, че дори и Питър Кенеди би могъл да спаси Джилбърт сега, не и след тазвечерния триумф.

— Опасявам се, че нямам никакво намерение да правя подобно нещо — хладно отсече тя. — Смятах, че подкрепяш мен, Питър.

— Значи си сбъркала — също толкова студено отвърна той.

— Топаз знае ли, че си тук? — попита Роуина.

Сърцето й биеше оглушително. Защо бе дошъл Питър? Защо отново сменяше позицията си? Защото му бе отказала?

Погледна красивото му лице, мускулестото тяло, златистата коса, мокра от дъжда. Не искаше той да й се сърди. Искаше да я харесва.

— Не мога да се отметна от думата, която съм дал на Джилбърт — ядно отвърна Питър. — Защо не можеш да го разбереш? Защо ме караш да се чувствам по този начин?

— Ти и на мен ми даде дума — напомни му Роуина.

Изглеждаше толкова ядосан, виновен и объркан. Знаеше, че той се бори със себе си, за да си изясни своите мотиви, за да постъпи правилно. Почувства се глупаво поласкана заради това, че чувствата му към нея го объркваха така. Вътре в нея се зароди болезнено желание.

— Знам — каза Кенеди. Сапфирените му очи я пронизваха. — Изобщо не биваше да го казвам. Не можах да се сдържа.

За втори път тази вечер Роуина усети как времето забавя хода си. Няколко секунди не каза нищо и двамата останаха заслушани в пращенето на огъня в камината и бурята, която набираше сила отвън, докато вятърът стенеше над покривите на старите сгради.

Накрая тя попита:

— Какво искаш да кажеш?

Сърцето се блъскаше в гърдите й, устата й пресъхна, докато очакваше отговора му.

Питър се пресегна и нежно я погали по бузата.

— Прекрасно знаеш какво имам предвид — каза той. — Кажи ми, че бъркам. Че нямаш чувства към мен. Че не мислиш за мен. Че никога няма да съм за теб нещо повече от приятеля на най-добрата ти приятелка.

Победена от желанието си, Роуина замълча. Докосването му изпращаше нежна, изгаряща тръпка между краката й.

— Кажи ми поне едно от тези неща — продължи той, — и ще си тръгна.

Само за миг Роуина си спомни думите на Топаз за това колко много значи Питър за нея. Как би останала в Англия заради него.

После отново погледна красивото му, аристократично лице, стегнатото, мъжествено тяло, забеляза начина, по който я гледаше, и изпъди тази мисъл от главата си.

— Не — отвърна тя. — Не си сбъркал.