Луиз Бегшоу
Работещи момичета (13)

Тринадесета глава

— Да разгледаме ситуацията — започна Джошуа Оберман.

Посочи цветните графики на таблото за презентации, показващи на членовете на борда на „Музика Рекърдс“ онова, което искаха да видят. Печалбите растяха. Разходите бяха намалели. И за пръв път от години компанията имаше няколко обещаващи групи.

— Можем да сме доволни от резултатите, които имаме — заяви той. — Сам Нийл и Роуина Гордън подписаха договори с по три нови групи. Сам предпочита да се концентрира върху традиционната поп музика, а Роуина успя да ни намери талантливи изпълнители от различни — той потърси по-формалния маркетингов термин — пазарни ниши. Нейната соул изпълнителка Роксана Пердита записа дебютен албум, който стана сребърен, а рейв групата „Битър Спайс“ има сингъл, който тази седмица е номер осем в класациите.

Резюмето му бе посрещнато от безизразни лица около масата. Оберман въздъхна наум. Защо ли си правеше труд? Единствено печалбите бяха като музика за ушите им.

— И групите на Сам се справят също толкова добре — завърши той. — Но смятам, че губим пазарен дял, като ограничаваме търсенето си на таланти само в Англия и Европа.

— Но ние нямаме база в Америка — възрази Морис льо Бек, президент на „Музика“ във Франция.

— Именно това предлагам да създадем — отвърна Джошуа. — Вярно е, че винаги сме били европейска компания. Но това, че сме единствената голяма музикална компания в света, която няма база в Щатите, се превръща в недостатък.

Ханс Бауър, президент на „Музика“ в Холандия, направи скептична физиономия.

Джош веднага разбра мнението му. „Разбира се, че ще кажеш така. Ти си американец“. Бауър бе основният му съперник за поста председател на „Музика“ в световен мащаб, след като Джон Уотсън се пенсионира следващата година.

— Господа — продължи той, — едва ли е нужно да ви напомням, че само английската компания успя да открие нови групи, които продадоха много албуми миналата година. Сега имам служител с изключителна дарба да открива нестандартни таланти. Точно такива, каквито се тълпят в Ню Йорк. А за да действа тя подобаващо, й трябва база там. Не искам да отиде при „Уорнърс“ или „Полиграм“ и те да я глътнат.

— Колко ще струва това? — попита председателят. Оберман назова цифра.

— Това са много пари — неодобрително коментира Ханс.

— Можем да си ги възвърнем само от три добри албума.

— И колко талантливо е това момиче, Джош? — попита председателят.

Той се усмихна на шефа си.

— Джон — каза му, — Майкъл Кребс продуцира нейната група безплатно.

 

 

— Направи го пак, Джо — настоя Кребс.

Роуина седеше на един свободен стол до продуцентския плот и ги наблюдаваше как работят. Вокалът Джо Хънтър записваше „Карла“, голямата балада в албума.

— Роуина, накарай го да спре — каза Джо в микрофона, за да го чуе и тя. — Това сигурно е нарушение на Женевската конвенция!

— Майкъл е шефът — тя безпомощно сви рамене, като му се усмихна широко. — „Музика“ изобщо не би посмяла да се намеси в творческия процес.

— За четиринайсети път повтаряме това, Майкъл — оплака се изпълнителят. — А става дума само за един ред от проклетата песен…

— Хайде, Джо, ще го направиш — нареди Кребс неумолимо. — Не се задоволяваме с нищо по-малко от съвършенството, нали така? Не и за „Атомик Мас“. Направи го пак.

— Проклет робовладелец! — обади се певецът, но го повтори.

Роуина обгърна тялото си с ръце от удоволствие. Толкова беше хубаво да си включен по този начин — точно както бе искала. Джо и останалите момчета вече й бяха приятели, а Барбара Линкълн бе напуснала работата си в музикалната компания, за да стане техен мениджър. Така че Роуина бе част от всеки етап в кариерата им — намирането на мениджър, на добър счетоводител и планирането на турнето, както и обикновените задачи като например маркетинга на групата. Много се стараеше за всичките си групи, но само „Атомик Мас“ я държаха будна и нощем.

— Така е добре — съгласи се Кребс. — Сега можеш да продължиш от „Хубаво е да те видя пак“.

— Уха, вече втория ред — саркастично изръмжа Джо, но с доволен вид.

Майкъл Кребс погледна Роуина и й намигна.

Носеше черен пуловер и черни джинси и изглеждаше страхотно. Роуина смяташе, че той трябва да се облича само в черно. Цветът караше очите му да изпъкват. Правеше го още по-привлекателен.

Харесваше й да е с него. Всичко бе започнало в Ню Йорк преди четири месеца, когато той дойде в хотела и предложи да й покаже града.

Не беше честно. Свари я неподготвена — първо я бе отрязал, после й предложи сделката на века, а след това я качи в една от чудовищните черни лимузини и й показа забележителностите. Мъжът, когото Роуина бе боготворила години наред, с когото буквално си бе фантазирала как разговаря, я водеше на вечеря в Руската чайна и поръчваше ягоди и шампанско. После я заведе на концерт на „Аеросмит“ в „Медисън Скуеър Гардънс“, където им дадоха пропуски с неограничен достъп и можеха да застанат точно до сцената.

Всеки, когото срещаха, се отнасяше с Майкъл като с крал. Роуина направо се замая от цялата слава.

В Кребс имаше много сила. Това бе основното в него. Познаваше и други хубави мъже, или поне така смяташе, но никога не бе попадала на човек, който така изцяло да контролира всяка ситуация. Той бе решил, че Роуина Гордън го интересува, и толкоз. На шоуто на „Аеросмит“ я запозна с толкова много величия в звукозаписната индустрия, че всички се сляха в едно за нея. Тя беше „новата надежда“ на „Музика“. „Изгряваща звезда“. „Невероятно талантлива“. И Кребс каза на абсолютно всички, че Роуина лично го е убедила да продуцира групата й безплатно.

Няколко президенти на музикални компании се бяха наредили на опашка само да й стиснат ръката. Предложиха й работа и двойна заплата незабавно. Но тя поклати глава, усмихната и замаяна.

— Защо не прие някое от предложенията им? — попита Кребс.

— Задължена съм на Джош — простичко отвърна Роуина и му се усмихна, а Майкъл Кребс я изгледа — дългата й, току-що измита коса проблясваше под ярките светлини — и си помисли колко е доволен, че бе влязла в кабинета му.

— Наистина е така — сериозно каза той. — И не го забравяй.

В колата, докато се връщаха обратно, настоя Роуина да му разкаже целия си живот.

— Искам да знам всичко. И трябва да ми го кажеш. Дължиш ми го, защото те заведох да видиш „Аеросмит“.

— Завел си ме на едно шоу? Майкъл, та ти продуцираш групата ми!

Кребс поклати глава и й отправи усмивка, която направо я разтопи.

— За това не ми дължиш нищо, скъпа. Имам пет процента от албума им. Ще си получа своето — и тя му повярва.

Когато лимузината спря пред хотела й и Майкъл галантно целуна ръката й, преди да слезе — господи, беше много странно един американски хевиметъл продуцент да прави такова нещо! — Роуина усети, че е загазила здраво.

А когато на следващата сутрин стигна до летище „Кенеди“ и откри, че Кребс е уредил да я преместят в първа класа, вече бе сигурна.

 

 

Завръщането й у дома стана като в приказките. Макар и да го бе искал, Оберман не можеше да повярва, че Роуина наистина е успяла да го направи. Той я назначи на ръководен пост и отново увеличи заплатата й. „Атомик Мас“ останаха като гръмнати от факта, че ще работят с Майкъл Кребс, и огромната им благодарност се превърна в приятелство, когато Роуина им намери къде да живеят в Лондон и пое делата им. Когато Барбара напусна, за да стане техен мениджър, се сближиха повече.

Двете жени имаха много общо помежду си. Барбара не беше страстен музикален фен като Роуина, а хладнокръвна, логична и много амбициозна. Изобщо не се интересуваше от клюките на секретарките, нито кой с кого спи, нито пък я беше грижа дали „Манчестър Юнайтед“ ще спечели титлата. В резултат я бяха заклеймили като студенокръвна, високомерна кучка и други подобни. Никой не разбираше какво изобщо намира Джош Оберман в госпожица Линкълн. Зад гърба й, а понякога и в лице, я наричаха „символичната чернокожа жена“, пример за показно отричане на дискриминацията.

Роуина знаеше, че не е така. Всъщност Барбара я караше да се чувства неловко. На самата нея й се налагаше да се бори само със сексизма, неодобрението на привилегированите кръгове и предразсъдъците относно външността й. Барбара трябваше сама да си пробива път със зъби и нокти. Беше завършила право в Лондонския университет, с магистърска степен по бизнес администрация от вечерни курсове и усилена специализация по законите в развлекателния бизнес. Имаше блестящи писмени препоръки от преподавателите си и статии в уважавани правни списания. А след това преживя тоталното унижение от факта да й отказват отново и отново в музикалните компании. Винаги стигаше до последния етап и никога не я назначаваха.

„Прекалено квалифицирана“, „без достатъчно опит“. Онова, което никога не изричаха, беше „чернокожа“.

Отначало Барбара реши, че просто е прекалено подозрителна. Може би просто не се представяше достатъчно добре. Но когато поиска списък с чернокожите служители на ръководни постове в седем от големите компании в индустрията, отговорът потвърди и най-лошите й опасения.

Нямаше такива.

Не „един или двама“, не „само няколко“, а нито един.

Тя отказа да се предаде. Продължи да опитва, тропаше на вратите на „Личен състав“ и правеше всичко, за което се сетеше. Накрая написа дълго писмо до президента на „Музика ЮК“ Джошуа Оберман и го маркира „Лично и поверително“.

Оберман я прие. И я нае веднага.

Роуина научи всичко това от самия Джош, докато се връщаха от клуба „Ретфорд“, и на следващия ден покани Барбара на обяд — отчасти за да й благодари, че е уредила Оберман да чуе касетата й, и отчасти, за да задоволи любопитството си.

Сега бяха най-добри приятелки — първата жена, с която Роуина се бе сближила след Топаз Роси.

За която тя никога не мислеше.

Която бе погребала дълбоко в съзнанието си.

„Сега съм различен човек, казваше си тя убедено, който напълно е надраснал социалното високомерие. И никога не би предал приятел“.

 

 

Барбара се забавляваше да гледа как Роуина свиква с факта, че за пръв път в живота си разполага със собствени пари, които е изработила, докато й помагаше да си купи апартамент в Холънд парк, да започне да си купува храна от „Маркс енд Спенсър“ и да започне да се облича в дизайнерски тоалети. Откакто баща й се бе отрекъл от нея, Роуина почти бе забравила какво е.

— Не мога да повярвам колко много струва това! — зяпна тя удивена, разглеждайки една секси къса рокля на „Криция“.

— Ако искаш да си „важна клечка“, по-добре е да се обличаш като такава — засмя се Барбара и преметна роклята на ръката й.

Роуина остави елегантните и изискани тоалети, които някога носеше, в полза на по-младежки, по-ярки и по-самоуверени дрехи. Докато Барбара предпочиташе „Армани“, тя обичаше да се разхожда в рокли на „Дона Карън“. Когато приятелката й обличаше „Шанел“ за фирмени партита, Роуина се появяваше в бляскава рокля от „Валентино“. Двете се допълваха идеално.

И бяха неразделни.

Тогава, на петнайсети март, пристигна Майкъл Кребс.

 

 

— Можеш ли да дойдеш в кабинета на Оберман? — попита Барбара, като надникна през вратата й. — Имаме гост.

Роуина се качи горе, без да се замисля, напълно погълната от представянето на „Битър Спайс“ в клубовете. Прекалено заета, за да забележи многозначителните погледи на Барбара и ревнивите погледи на секретарките. Когато приятелката й отвори вратата на президентския кабинет, Роуина направо подскочи.

Ето го. Седмица по-рано от очакваното. Майкъл Кребс, в изтъркани джинси, маратонки и бейзболна шапка с емблемата на „Мете“, си бъбреше с Джош Оберман, сякаш се виждаха всеки ден.

Изглеждаше толкова зашеметяващо, че сърцето й замря.

— Госпожице Гордън, отново се срещаме — каза Кребс с широка усмивка и стана, за да я поздрави. — Оберман, трябва да ти кажа: ти си абсолютен късметлия, че тази млада дама работи за теб.

Джош изсумтя.

— Подранил си, Майкъл — успя да каже Роуина.

Той сви рамене.

— Имах свободна седмица. Реших, че можем да се заемем с малко предварителна подготовка. Мислиш ли, че ще можеш да събереш групата заради мен?

— О, предполагам, че ще успеем — заяви тя, доволна, че говорят на безопасна професионална тема.

— Добре — отвърна Кребс, оглеждайки я внимателно.

Роуина усети как я обзема желание и се изчерви, надявайки се Барбара да не забележи.

— Освен това трябва да ме разведеш из Лондон. Щом ще живея тук няколко месеца, ще имам нужда от помощ, докато се ориентирам в града.

— Не съм сигурна колко ме бива за екскурзовод — каза Роуина, но Кребс поклати глава.

— Ще се справиш прекрасно — неумолимо заяви той.

— Не можеш да отмъкнеш мениджъра ми на отдел „Изпълнители и репертоар“, Кребс — възрази Оберман. — Тя трябва да се грижи за делата на три групи.

— Спокойно — отвърна Майкъл, без да сваля поглед от Роуина. — Ще има достатъчно свободно време. Само искам да й покажа как аз записвам един албум.

— Ти никога не допускаш музикална компания на десет мили от студиото си! — възкликна Оберман.

Кребс се обърна към приятеля си и вдигна рамене.

— Роуина е различна — каза той.

 

 

В продължение на две седмици Роуина устояваше. Никога не оставаше насаме с него. Опитваше се да не мисли за него. Стараеше се да е заета, излизаше да търси групи, ходеше на партита, гледаше безброй филми. Защото Майкъл Кребс беше опасен. Главозамайващо, безумно опасен — от този тип, който всяко умно момиче трябваше да избягва.

Беше изключително силен мъж.

Двайсет години по-възрастен от нея.

Женен.

Роуина знаеше това. Затова правеше всичко възможно да сдържа чувствата си към него. Защото винаги когато се срещаше с Майкъл — заедно с Барбара или с момчетата — той все повече я запленяваше. Все повече я привличаше.

Този човек не само беше легендарен продуцент, но освен това бе и много интелигентен и добре образован, за изненада на Роуина. Имаше две висши образования от университетите на Чикаго и Бостън. Беше пристрастен към спортуването и всяка сутрин ходеше във фитнес залата в „Челси“. Обичаше кучетата. Интересуваше се силно от история и накара Роуина да го разведе из Националната галерия и Британския музей.

И беше влюбен в звукозаписния бизнес. Страстно.

„Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш“, й казваше той.

„Ти можеш да откриваш таланти. А това означава, че за теб няма нищо невъзможно“, говореше й той.

„Ще ме задминеш в кариерата си, повтаряше й често. Можеш да покориш света. Повярвай“.

Роуина се чувстваше колкото притеснена, толкова и развълнувана от интереса му към нея. Беше безкрайно щастлива да види колко добре се разбираха с „Атомик“ — особено с басиста Алекс Секстън и соло китариста Зак Фрийман — и каква невероятна сила вкарваше той в албума им. Дори и качеството на песните, които момчетата пишеха, се бе повишило значително. Сякаш всеки се стараеше да надмине себе си, за да впечатли Кребс. Така въздействаше той на хората според Роуина. Като всеки роден лидер, той караше човек отчаяно да желае да му угоди.

Имаше чувството, че продуцира и живота й.

Разбира се, не беше сигурна, че е права за чувствата му. Може би наистина й бе просто приятел. Може би искаше само да й бъде наставник. Флиртуваше с нея направо възмутително и тя му отговаряше подобаващо, но в това нямаше нищо лошо. Никога не й посягаше, не избягваше да отговаря на въпроси за семейството си и дразнеше Роуина, че трябва да си намери приятел. Затова се чувстваше объркана. Повтаряше си, че се държи нелепо.

Но понякога, когато го хванеше да я гледа вечер, си мислеше съвсем различни неща.

С течение на времето отношението на Роуина се промени. Без да го признава дори и пред себе си, тя започна да се опитва да привлече вниманието на Майкъл Кребс — като жена, а не като служител в музикална компания. Почна да мие и нанася балсам на косата си всеки ден. Ползваше парфюма „Ред“ на „Джорджио Бевърли Хилс“ винаги когато ходеше в студиото. Избираше най-секси тоалети — прилепнала кашмирена рокля на „Джордж Рекс“, черен костюм на „Дона Карън“, минипола на „Алън Клайн“. И се гримираше. Майкъл реагира, като дори престана да флиртува с нея.

— Изобщо не ме забелязва! — оплака се Роуина на Барбара.

— Не ставай смешна. Направо ми се ще да сложа една клечка помежду ви, за да видя дали ще пламне — отговори приятелката й. — Сексуалната енергия, която кипи помежду ви, направо може да захрани централната електрическа мрежа.

— Той е женен — добави Роуина съкрушено.

— Знам, че е женен. Затова се притеснявам — отвърна Барбара. — Богати и влиятелни мъже като Майкъл Кребс направо лапват момичета като теб за закуска.

— Значи смяташ, че всичките му приказки за това колко съм талантлива, са измислици? — попита Роуина, докато увиваше кичур от русата си коса около пръста си.

Барбара поклати глава.

— Не — каза тя. — Вярва, че е така. И наистина те харесва като приятел. Проблемът е, че му е трудно да потиска сексуалните си желания.

— Не, не му е — заяви Роуина. — Вече престана и да флиртува с мен. Не ме кани на вечеря. Дори спря да ме запознава с разни хора.

— Искаш ли да знаеш защо? Защото сега си заплаха за него. Докато можеше да флиртува с теб безобидно, му харесваше. Но сега ти вдигна залога и той те желае.

— Мисля, че грешиш.

— Ще видиш — спокойно каза Барбара.

 

 

Затова сега, в края на записа, Роуина наблюдаваше с обикновената смесица от интерес, възхищение и смутен копнеж как Майкъл привършва с Джо.

— Добре, човече. Тръгвай си — сухо нареди Кребс на певеца и натисна няколко от бутоните на продуцентския пулт.

Джо вдигна ръка за довиждане към двамата и излезе от студиото без излишни любезности.

— Чудесни маниери. Може би съм прекалено строг с тях — без всякакво съжаление отбеляза Кребс.

— Но песента звучи добре — каза Роуина. Протегна се на стола си гъвкаво като котка.

— Ти пък какво разбираш? — сърдито попита той. — Не можеш да различиш първия дубъл от петнайсетия. Имаш слуха на Бетховен.

— О, аз се вглеждам само в общата картина. Оставям на хора като теб да се потят над подробностите — Роуина му се усмихна.

Последва пауза. И двамата остро осъзнаваха, че вече са насаме.

— Свободен ли си за вечеря днес? — внезапно попита Роуина.

Кребс бавно се завъртя на големия кожен стол и я погледна. От седмици се готвеше за подобен момент. Какво ще каже. Как ще й откаже. Как да запази едно чудесно приятелство, без да рискува нещо повече.

Само че ако тя се бе забавила още миг, той щеше да й зададе точно същия въпрос.

Вечерята си е просто вечеря.

— Защо искаш да излезеш с мен на вечеря? — попита той жестоко. — Насаме…

— Заради удоволствието от компанията ти — бързо отвърна тя, като се изчерви силно.

— Заради удоволствието от компанията ми? Много мило, но ние сме заедно цял ден — изтъкна Кребс, осъзнавайки жестокостта в думите си, но без да може да спре.

Не можеше да откъсне очи от нея, от дългите й, стройни крака, подаващи се под леката синя пола на „Криция“, от стегнатите й бедра, които проблясваха в тънкия чорапогащник, от малките й гърди, които се различаваха ясно през бялата блуза на „Бил Бла“. Дългата й коса се спускаше свободно по раменете й, очите й бяха разширени, а устните — леко разтворени.

Седмици наред тя се разтреперваше като тръстика в негово присъствие. Толкова преливаше от желание, че чак го усещаше с обонянието си.

От няколко седмици насам невинното му възхищение от това привлекателно и умно момиче се бе превърнало в изгаряща страст, която едва успяваше да овладее.

А Майкъл Кребс винаги се владееше. Копнееше да обладае тази жена. Да я има наистина. Да й покаже неща, за които не е и мечтала.

— Е, не е голяма работа — каза тя, а зелените й очи блестяха.

— Ти си увлечена по мен, Роуина — настоя Кребс с неразгадаемо лице. — А аз съм женен. Имам трима сина.

— Глупости, Майкъл — студено отрече Роуина. — Изобщо не ме привличаш.

Двамата се изгледаха ядно.

Телефонът звънна и разкъса напрежението помежду им.

— Кребс — обади се рязко Майкъл. — О, здрасти, Оберман. Не, мина чудесно. Да, тук е.

Протегна слушалката към нея.

— Можеш ли да дойдеш в кабинета ми? — попита шефът й. — Трябва спешно да говоря с теб за нещо. Веднага, Роуина.

— Разбира се — отвърна тя, като с усилие се настрои на делова вълна. — Нещо не е наред ли?

— Не, нищо такова. Просто ела — раздразнено нареди Оберман и затвори.

Тя погледна Майкъл.

— Трябва да тръгвам.

— Роуина… — обади се той внезапно, но тя се отдръпна от него, понеже не искаше кавгата им да се задълбочава.

— Наистина трябва да тръгвам. Ще се видим утре.

— Обади ми се довечера — каза Кребс, и макар да й се искаше да го прати по дяволите, тя знаеше, че той не би приел отрицателен отговор.

— Добре.

— Надявам се — заяви Майкъл и й се усмихна по начина, който караше коленете й да омекват.

Усети да я залива вълна на желание и се обърна възможно най-бързо, като едва не избяга от студиото.

 

 

— Кажи ми нещо, Роуина — какво мислиш за Ню Йорк? — попита я Оберман четиридесет минути по-късно, когато тя седеше от другата страна на бюрото му.

„Господи, изглежда зашеметяващо, помисли си той. Не знам какво става с това момиче напоследък. Винаги е била много хубава, но сега е съвсем различна. Как подхожда тази бледосиня рокля на зелените й очи! По дяволите, нищо чудно, че Стивънсън не я искаше! Възможно ли е такава готина мадама да е толкова добра в работата си?“

— Какво мисля за Ню Йорк ли? — повтори Роуина озадачена. — Била съм там само веднъж, Джош. Страхотен град. Какво да ти кажа?

— Какво мислиш за групите там? — продължи Оберман.

Роуина сви рамене и русата й коса се спусна като водопад върху им.

— Точно сега там са едни от най-добрите групи в света.

Възрастният човек изсумтя доволно.

— Добре. Сега да поиграем на една друга игра. Какво ще кажеш, ако те направя изпълнителен директор — не се вълнувай прекалено, титлата е само протоколна — на малък клон? Мъничък клон на фирмата, всъщност просто едно име, като преден пост на компанията ни. Отначало работата ти ще е единствено да издирваш таланти, но след време ще искам да разгърнеш по-широка дейност. Мислиш ли, че ще се справиш, че ще успееш да работиш сама няколко години? Само с един счетоводител и секретарка?

— Разбира се — отвърна тя, чудейки се какво, по дяволите, е намислил.

— Наистина ли го мислиш? Смяташ, че можеш да си напълно самостоятелна?

Роуина се размърда на стола си. Усещаше, че Оберман неслучайно й задава всички тези въпроси.

— Ами „Атомик Мас“? Не искам да съм далеч от тях точно сега.

Той направи широк, пренебрежителен жест.

— Помислил съм за това. Ще ги преместим да записват в „Мирър, Мирър“.

Разходи се пред бюрото си, като се вглеждаше в Роуина, сякаш се опитваше да проникне през кожата й и да прецени характера й, самоувереността й.

— Останах с впечатлението, че си взела съзнателното решение да промениш живота си, когато се захвана с всичко това, Роуина — каза той. — Е, надявам се, че точно това си искала. Защото тъкмо се връщам от разширено заседание на борда на директорите и мога да ти гарантирам, че животът ти напълно ще се промени. Поздравления, госпожице Гордън. Ти ще ръководиш нашата нова компания.

Наведе се към нея и набръчканото му лице се озари от дяволита усмивка.

— В Ню Йорк.

 

 

Роуина се върна в апартамента си чак в единайсет часа, тъй като прекара дълго време, разговаряйки с Джош, с Барбара и с Алекс и Марк, басиста и барабаниста на „Атомик“, които бяха в офиса на Барбара, когато се отби там. Чувстваше се едновременно нервна и развълнувана.

Натисна копчето и мека, приглушена светлина обля всекидневната в апартамента й, перленобелия килим, елегантното, тапицирано с кретон канапе и бюрото в стил „Крал Джордж“. Събу обувките си и тръгна боса към кухнята с намерението да си сипе джин с тоник и да си приготви нещо леко за вечеря, преди да си легне. Телефонът звънна.

Роуина въздъхна раздразнено и вдигна слушалката.

— Мислех, че ще ми се обадиш — каза Майкъл Кребс.

Подейства й като токов удар. Тръпки на желание плъзнаха по цялата й кожа, когато чу гласа му — закачлив, приятелски, определено възбуден.

— Щях да го направя. Бях толкова заета, че току-що влизам вкъщи.

— Роуина, винаги можеш да отделиш малко време за приятелите си — меко я укори Майкъл.

Роуина пое дълбоко въздух.

— Мислех, че ти отделям прекалено много време — отговори тя.

— Не исках да съм жесток с теб — каза той. — Но бях прав, нали?

Тя усети как дланта й под слушалката се овлажнява.

— Мислила си за това, нали? От известно време, предполагам.

— А ти не си — успя да прошепне тя.

— Не говорим за мен, а за теб — безмилостно отсече той.

— Господи! Майкъл, толкова си самоуверен — отвърна Роуина. — Не проявявам абсолютно никакъв интерес към теб.

Последва пауза. Направо можеше да почувства желанието му. Беше късна нощ, нямаше кой да ги види, кой да ги спре. Знаеше, че са на самия ръб, на прага на нещо, от което няма връщане назад.

— Роуина… — обади се Майкъл.

Само една дума. Лек укор. Закачка, сякаш искаше да каже: „Я стига!“. Но многозначителният му, подигравателен тон я накара да престъпи прага.

За своя изненада, Роуина се чу да простенва от страст. Леко, първично стенание, което не можеше да контролира.

Майкъл го чу и пенисът му набъбна в панталона така, че чак го заболя.

— Аз съм в хотел „Халсиън“, стая 206 — каза той. — Вземи такси. Веднага.

 

 

На Роуина й трябваха дванайсет минути да стигне до хотела и през това време Кребс крачеше из стаята, като си мислеше за нея, представяше си я в различни пози и от време на време леко се докосваше. Пенисът му остана твърд като камък. Когато чу плахото й почукване, едва се сдържа да не хукне към вратата и да я изтръгне от пантите.

— Здравей, Роуина — каза той. — Влизай.

Тя пристъпи в апартамента и усети как тежката врата се затвори зад нея. Цялата тръпнеше и беше влажна между краката. Сърцето й туптеше и се блъскаше в гърдите й толкова силно — бе сигурна, че и той го чува. Застана притеснено в средата на стаята, неуверена какво да прави.

Кребс се взираше в нея спокойно, със скръстени ръце, в продължение на няколко мига, оглеждайки я с удоволствие. Тя се изчерви още по-силно. Толкова отчаяно го желаеше, че й се струваше, че ще припадне.

Майкъл бавно вдигна телефона и заговори в слушалката, без да сваля очи от Роуина.

— Обажда се господин Кребс от 206 стая — каза той. — Задръжте всички позвънявания и нека от румсървиса донесат шампанско и го оставят пред вратата. Ще си взема душ.

Остави телефона и й махна да се приближи.

— Ела тук.

Тя тръгна колебливо към него.

— По-близо — нареди Майкъл и тя се приближи, докато накрая устните й, влажни и леко разтворени, се озоваха само на сантиметри от лицето му.

Приковал поглед в очите й, Кребс бръкна под полата й и грубо смъкна бикините, като притисна ръка към влажните косъмчета между бедрата й и пъхна пръста си вътре, където намери горещия, разтапящ център на женствеността й.

С разтреперани крака, Роуина изхлипа от удоволствие.

— Какво стана с „Изобщо не ме привличаш“ и „Ни най-малко не се интересувам от теб“? — попита той, докато галеше напрегнатия възел от изгарящо желание в нея.

Тя не можеше да говори. Не можеше да откъсне очи от него. Хипнотичното привличане, доминиращото влияние, което Кребс винаги оказваше върху нея, в секса се превърна в толкова пълен контрол, че цялото й тяло потръпваше от спазми на екстаз. Роуина никога не бе изпитвала подобно нещо. Нито с Питър, нито с останалите мъже след това. Чувстваше се като хипнотизирана. Силата на волята му беше могъщо оръжие.

И се смая от дълбокия отклик на тялото си. И по-рано бе изпитвала желание. Удоволствие. Но никога, никога не бе усещала такава страст, каквато сега заливаше цялото й тяло.

— Кажи го — настоя той. — Искам да те чуя как го произнасяш.

— Майкъл, аз… мисля, че си най-привлекателният мъж, когото някога съм срещала в живота си, и винаги съм те желала — прошепна Роуина, като едва не се задави от признанието.

Притисна се към него, усети възбудата му, искаше и той да почувства колко силна е нуждата й. Докосна с устни шията му и я покри с целувки.

— Моля те — изрече тя.

Майкъл пое лицето й в ръце и го обърна към себе си, гледаше я сякаш искаше да я изпие с очи. После я целуна — жестоко, смазвайки устните й, прокара ръце по тялото й, под роклята, разкопча сутиена й, поигра си с гърдите й, погали я между краката, докато тя остана без сили от желание.

— Мечтаех си за това — каза той. — Толкова си красива. Толкова си различна, можеш да подлудиш всеки мъж.

После се отдръпна, като нарочно я задържа на разстояние от себе си.

— Представях си те онзи първи път — продължи той. — Гледах устните ти. Искам да ги видя около пениса си. Искам да го видя как потъва в устата ти.

Накара я да застане на колене пред него.

— И завържи косата си назад — добави той. — За да мога да гледам какво правиш.

Роуина се засуети с косата си, едва успяваше да накара пръстите си да я слушат. Вече бе близо до оргазма, толкова силна беше възбудата й. Затрудни се да разкопчае ципа му, понеже платът бе силно изпънат заради набъбналия му пенис. Кребс не й помогна.

Когато накрая го освободи, Роуина остана без дъх.

Беше голям. Нямаше никакво съмнение. Дълъг и дебел. Мисълта за него вътре в тялото й направо я уплаши. Копнееше да го вкуси.

Винаги твърдо бе отказвала да го прави, независимо колко я молеха партньорите й. Но сега изобщо не можеше да става дума да откаже на Майкъл Кребс онова, което той желае. Намираше се изцяло под властта му и това й харесваше.

Искаше да го усети в устата си. Да го задоволи. Да му се подчини.

Нежно и предпазливо отначало, после по-смело, по-уверено, започна да го смуче.

Кребс усети сладкото докосване на езика й и удоволствието се надигна в него — бурно, стихийно сексуално удоволствие. Знаеше, че й е за първи път, и това дори го правеше още по-хубаво.

Наблюдаваше я — очите й бяха затворени в захлас, меките й, пухкави устни трескаво го галеха.

Най-сетне се насили да го издърпа от устата й. После се свлече на земята до нея, без да каже нищо, разтвори краката й и проникна веднага, като държеше лицето й в дланите си, за да я гледа, докато свършва.

Роуина усети оргазма миг преди да настъпи. Вълните от сексуално удоволствие се надигаха и растяха, втурваха се към слабините й откъм върховете на пръстите на ръцете и краката й, откъм шията й. Екстазът бе толкова силен, че я замая. Виждаше единствено лицето на Майкъл, блесналите му тъмни очи, които я наблюдаваха. И тогава усети как стига до края — невероятно силен, смазващ оргазъм я разтърси цялата. Тя се замята в прегръдките на мъжа до себе си и усети как той избухва в нея, стенейки от наслада. После, когато постепенно всичко се уталожи и тя отново се взря в очите му, разбра с абсолютна и непоколебима сигурност, че вече е открила единствената голяма страст в живота си.