Луиз Бегшоу
Работещи момичета (32)

Тридесет и втора глава

Питър Вайс се взираше с истинско удивление в младата жена, седнала насреща му.

Тя вече не изглеждаше измършавяла, безжизнена и бледа. Напротив, беше загоряла, стройна трийсетгодишна жена в елегантен розов костюм на „Шанел“. На дясната й китка имаше платинен „Ролекс“, а на лявата проблясваше годежен пръстен със сапфири. Русата й коса бе подстригана на пластове, за да се придаде обем и раздвиженост на прическата. Дългите й крака бяха обути в изключително тънки чорапи и обувки на висок ток от „Азедин Алая“. Имаше лек грим, само колкото да се подчертае деликатната й кожа, и ухаеше приятно — точно кой парфюм използваше, Вайс нямаше представа, но долавяше аромата на сандалово дърво. И жасмин.

Бяха изминали едва няколко месеца от последната им среща, но Роуина Гордън изглеждаше като съвсем различен човек.

Това отчасти, разбира се, би трябвало да се очаква. След скандала с Джейк Уилямс и последвалото й изгонване от „Музика — Северна Америка“ Роуина бе дошла в офиса му, понесла на крехките си рамене тежестта на публичното унижение и загубата на препитанието си.

Ясно си спомняше срещата им. Като първата жена президент на голяма звукозаписна компания в Съединените щати, госпожица Гордън бе един от най-известните им клиенти и неговите партньори бяха настояли, след като й изложи плачевното състояние на финансите й — относително казано — да я уведоми, че „Вайс, Флетчър енд Баум“ няма да могат да я представляват за в бъдеще. Вместо това, той бе толкова шокиран от измършавялото й тяло и толкова впечатлен от достойнството, с което тя се държеше, че накрая й бе предложил да намали цената на услугите им, за да може тя да задържи счетоводителите си.

Беше съвсем импулсивно предложение. Напълно нехарактерно за него.

Но сега Роуина Гордън отново се намираше в кабинета му. И този път не като частен клиент, затънал в сериозни неприятности, а като председател на собствена компания. „Каухайд, Инк“. Имаше клиенти във всички сфери на развлекателния бизнес — филмови студиа, телевизионни станции, рок групи, спортни отбори. Компанията подбираше клиентите и проявите си много прецизно, като се заемаше само с трудни задачи за известни хора. По този начин с всеки следващ успех фирмата на Роуина ставаше все по-прочута — и по-скъпа.

Вайс знаеше, че натискът върху „Каухайд“ да се разрасне бе огромен. Роуина имаше шестнайсет служители, а би могла да има шейсет. Поемаше само по три проекта на месец, а трийсет други отчаяно се опитваха да се възползват от услугите й.

„Каухайд“ има страхотно „здрава кожа“, пишеха във „Варайъти“. „Роуина властва!“, тръбеше „ХИТС“. Напористата „Каухайд“ печели договора за „Рейдърс“, обявяваше „Билборд“.

Бяха получили предложения от всевъзможни източници, които искаха да ги купят — „САА“, „Уилям Морис“, „ICM“, „Търнър Ентъртеймънт“. Роуина бе отказала на всички, поне доколкото му бе известно. Тя определено изглеждаше като млада жена, която знае точно какво прави.

И все пак той не вярваше на ушите си.

— Уверена ли сте в това, госпожице Гордън?

— Напълно, господин Вайс. Искам вашата кантора да представлява „Каухайд“, както в общия случай по отношение на правните въпроси, така и по-специално за… за всяка финансова дейност, която изникне — довърши тя неопределено.

— Но ние обслужваме частни лица, госпожице Гордън. Малка фирма сме. За компания като „Каухайд“ по-добре ще подхожда някое голямо име — „Купър енд Лайбрънд“ или друга като тях — Вайс се прокашля притеснено. — Мой дълг е да ви посъветвам да не го правите.

Тя се усмихна — сериозно и вежливо.

— Вече го направихте, господин Вайс. Въпреки това именно „Вайс, Флетчър енд Баум“ е фирмата, която искам. Ако смятате, че са ви нужни още сътрудници, за да се справите с нашата дейност, непременно наемете такива.

Тя порови в чантата си и извади прилежно сгънат документ.

— Надявам се, че ще ми простите — вежливо продължи тя, — но си позволих да донеса заверен чек за едногодишно авансово заплащане на услугите ви. Ако приемем, че партньорите ви са съгласни да поемете нашите сметки.

Хипнотизиран, Питър Вайс разгъна чека. Беше на името на кантората им на стойност един милион долара.

— Преди няколко месеца ми казахте, че ми имате доверие, господин Вайс, когато обстоятелствата бяха доста различни — продължи Роуина, като забеляза, че той е прекалено смаян, за да отговори. — „Каухайд“ отвръща на жеста ви.

Той не можеше да повярва. Джак Флетчър щеше да получи удар.

Роуина се изправи и стисна ръката му, стегнато и делово.

— Приятно ми е да работя с вас, господин Вайс — каза тя и излезе от кабинета му, като остави възрастния човек да зяпа подире й.

 

 

В таксито на път към хотел „Риджънт“ Роуина си позволи да се усмихне леко. Бе очаквала с нетърпение срещата в кантората на „Вайс, Флетчър енд Баум“; едно от удоволствията на повторния успех бе шансът да се отплатиш на приятелите си и да натриеш носа на враговете си.

Е, може би „врагове“ бе прекалено силно казано. Имаше ги във всеки бизнес, като новодошла в Лос Анджелис би трябвало да го знае. Малодушни и алчни типове, които те подритват, когато си паднал, и ти се подмазват като обезумели, ако отново стъпиш на крака. Служителите от звукозаписните компании, които я избягваха след уволнението й от „Музика“. Организаторите на концерти и агентите, които отказваха да говорят с нея по телефона. Напоследък всеки от тях се бе обадил или бе изпратил цветя, часовник или други дребни подаръци като жест на добра воля. Бе й доставило огромно удоволствие да инструктира Джоан как да отговаря на тези лешояди: „Госпожица Гордън не е на разположение за вас, господин Х, нито сега, нито за в бъдеще, чак до и включително в деня на Страшния съд“.

Намести се по-удобно на седалката, нетърпелива да пристигне на срещата си за обяд. Щеше да е чудесно да види отново Оберман. Въпреки многото им разговори по телефона, тя всъщност не бе зървала стареца от уволнението си. И освен това срещата с председателя на „Музика Ентъртеймънт“ на толкова известно и значимо място бе най-добрият начин да обяви на всички, че изгнанието й е свършило.

Роуина Гордън категорично и окончателно се бе върнала.

 

 

Свечеряваше се бързо и прожекторите ставаха все по-ярки с всяка изминала минута. Барбара усещаше острата миризма на пушека от охлаждащите системи, който идваше откъм арената; звукът от хората вътре приличаше на тихо ръмжене, накъсвано от пронизителните изсвирвания на футболни свирки и примесен с бумтящите тонколони на озвучителната уредба.

На излизане от арената мениджърът на „Атомик Мас“ въздъхна доволно. Още един разпродаден концерт и тук, в Барселона, рекламните тениски бяха дори по-търсени, отколкото във Флоренция, където бяха свирили предната вечер. Новият китарист Джим Ксантос се бе сработил с групата чудесно — вече нямаше тайни и криене между момчетата и Джим се разбираше с останалите така, сякаш винаги е бил един от тях. Добрата атмосфера в групата спомагаше както за по-добри концерти, така и за по-голяма творческа продуктивност; Майкъл Кребс много бе харесал демозаписите, които бяха съчинили по време на турнето.

„Господи, това е добър знак, помисли си Барбара, докато лимузината завиваше по главната градска улица. Два хитови албума са хубаво нещо, но три е още по-добре… Можем да завладеем още малко територии в Австралия и Азия“.

Усмихна се леко, като усети как планира бъдещето. Господи, колко се беше променила през изминалите няколко години — от хладнокръвен и безпристрастен адвокат се бе превърнала в страхотен мениджър, който може да мери сили с най-добрите в бизнеса. Когато за пръв път видя тази група, ако някой й бе казал, че те ще представляват останалата част от живота й, тя би му се изсмяла в лицето. Дори и след като бе започнала да се занимава с „Атомик Мас“, не различаваше „Ван Хейлън“ от Ван Морисън.

Минаваха покрай тихи улички и огромна средновековна катедрала в центъра на града. В ранната привечер нямаше голямо движение по улиците. Имаше цели два часа преди с Майкъл да се върнат, за да гледат момчетата.

„Представи си само — аз да искам да гледам хард рок концерт! Оберман никога не се отказва… чудя се какво ще каже Роуина, когато отново я върнем в играта“.

Роуина. Най-вярната й приятелка. Бяха толкова близки, колкото е възможно за две от най-ангажираните жени в музикалния бизнес и Барбара бе ужасена от случилото се с нея. И то заради онзи глупав наркоман Джейк Уилямс. Изобщо не й хареса, когато Роуина се скри от всички и не даде на никого номера си в Лос Анджелис. Но я разбираше. Ако някой сега й отнемеше този начин на живот — ако „Атомик Мас“ се разделяха утре…

Барбара потръпна. Направо не искаше да мисли за това.

Знаеше какво е да си жена в бизнеса. Трябва да правиш жертви. Ако си късметлийка, изпитваш удоволствие от работата си. И за нея, и за Роуина работата и личният живот бяха станали неделими.

„Роуина винаги е обичала музикалния бизнес, а и аз се научих да го харесвам — помисли си Барбара, докато колата спираше пред хотела. — Но аз поне имах и любовник“.

Бе срещнала Джейк Барбър една седмица преди излизането на „Зенит“. Беше любов ако не от първи, то определено от трети поглед. Джейк работеше в една добра независима звукозаписна компания и двамата се ожениха след пет седмици в гражданския съвет „Челси“ в Лондон, макар всичките им приятели да ги предупреждаваха, че няма да останат дълго заедно. Следващата седмица щяха да се навършат осемнайсет месеца, откакто са женени.

Роуина, от друга страна…

Барбара слезе от колата, топлият бриз развя тънката й рокля от „Армани“, и влезе в хотела. Момичето на рецепцията й кимна и й каза, че господин Кребс я очаква.

 

 

На пръв поглед всичко изглеждаше чудесно. Страхотният успех на „Сърцето ми принадлежи на Далас“, последван от това, че всички направо се редяха на опашка пред вратата на Роуина. Сега тя сама си беше шеф и всякакви корпоративни упреци за необмислените й реплики бяха заглушени от божествения звън на пари в касите. Дори във „Венити Феър“ имаше голяма статия за нея — „Възходът, падението и възходът на жената, която прави хитове“. А след това, на тридесетия й рожден ден, бе обявен и годежът й с Джон Питър Меткалф III, блестящия млад президент на студио „Метрополис“. Щастливата двойка бе снимана заедно на официалното парти за „Стивън“, големия сантиментален хит на „Метрополис“ за есента — и двамата изглеждаха безумно богати, влиятелни и бляскави. Наистина „красива двойка“.

И все пак, и все пак…

 

 

Тя почука силно на вратата на апартамента на Кребс и влезе.

— Барбара, изглеждаш прекрасно — поздрави я топло Майкъл.

— Ти също — отвърна тя приятелски.

Кребс бе облечен в обичайната си тениска и дънки и все така успяваше да изглежда страхотно — забелязваше се как мускулите по гръдния му кош се движат под тънката памучна материя, стомахът му бе стегнат и гладък, а острата и непокорна коса по слепоочията му придаваше определено властен и интелигентен вид.

„Не е моят тип, но разбирам какво вижда тя в него“.

— Да, но на мен ми се налага да полагам усилия за това. Как е Джейк?

— Чудесно. Как са Деби и момчетата?

— Много добре — отвърна Майкъл.

Винаги имаше лека сянка в тази обичайна размяна на реплики помежду им. Кребс не знаеше дали Роуина изобщо е казала на приятелката си за връзката им и съмнението за това винаги витаеше в разговора им.

След като Роуина бе избягала от Ню Йорк в Лос Анджелис, тази сянка бе станала още по-явна. По негласно споразумение между мениджъра и продуцента името й се споменаваше възможно най-рядко и то единствено в професионален аспект. Защото след като с „Каухайд“ се бе изкачила повторно на върха в музикалния бизнес, Роуина се бе свързала отново с Барбара, с момчетата от групата и с всичките си стари приятели — освен с Майкъл.

В интервютата и по телевизията тя неведнъж го бе наричала гений, свой учител, шестия член на „Атомик Мас“. Роуина пределно ясно показваше, че е голяма почитателка на Майкъл Кребс — както като продуцент, така и като човек.

Но не му се обаждаше.

„Е, помисли си Барбара, ако съм права, това скоро ще се промени“.

— Майкъл, кога за последно си разговарял с Джошуа Оберман? — попита го тя, след като седна и запали цигара „Сейнт Мориц“.

— Преди около месец. Защо?

— Той спомена ли Роуина Гордън?

Кребс едва забележимо се стегна.

— Не, не мисля.

— Добре — отвърна Барбара и си дръпна силно и с удоволствие от цигарата. — Ще ти кажа нещо, но е строго поверително.

— Давай — подкани я той, докато я наблюдаваше с присвити очи.

— Джош ми звънна снощи във Флоренция. Поканил е Роуина на обяд днес в хотел „Риджънт“ в Ню Йорк и ще й предложи новосъздаден пост в „Музика“. Отново са променили структурата на борда и сега Оберман има пълно мнозинство.

Майкъл се облегна на фотьойла си.

— Какъв пост по-точно?

— Президент на компанията в световен мащаб. Ще отговаря директно пред него, но в основни линии Джош се оттегля от активна работа.

— По дяволите! — тихичко каза Майкъл.

— Не знаем дали тя ще го приеме. Това ще означава да изостави „Каухайд“, а тази компания е лично нейно творение.

Той поклати глава.

— Ще приеме — заяви той и в тъмните му очи проблесна израз, който Барбара не можеше да разгадае.

— Може би. Както и да е, това не е всичко, затова реших, че трябва да поговорим — продължи тя. — Оберман ми каза и още нещо. Една от причините, поради които иска да предаде компанията в ръцете на Роуина сега, е, че не вярва, че ще има тази възможност след година.

— Защо не? — попита Майкъл.

— Защото смята, че „Музика Ентъртеймънт“ е обект на враждебно превземане от друга компания.

— От кого? — не повярва Кребс. — „Музика“ е една от големите музикални компании. Могат да наемат най-добрите инвестиционни банкери в света. Кой, по дяволите, би могъл да се опита да ги погълне?

— Какво ще кажеш за „Меншън Индъстрис“ — отвърна Барбара.

 

 

Роуина се наведе напред, опитвайки се да възприеме онова, което току-що бе чула. Много се стараеше да не показва изненадата си. Оберман бе запазил централна маса, точно в средата на залата, най-изложената на показ от всички страни. Двамата — старият корпоративен ветеран и младото му протеже в бизнеса, се намираха пред погледите на деловия елит на Манхатън и тя знаеше, че ги наблюдават внимателно.

— Нека да изредя няколко неща — каза тя. — Първо, въпреки факта, че компанията ме уволни най-показно, сега ти искаш да ме направиш президент.

— Говорих с адвокатите — раздразнено каза Оберман, — ти не си осъдена за нищо нередно. Дори и „Уестсайд“ да са запазили касетата, тя не доказва, че си направила онова, което казваш. Може просто да си се опитвала да уговориш Джейк да се откаже. А ако музикалната индустрия го намери за странно, какво от това? Всеки е чел „Онези, които правят хитове“. Ние сме странни. Аз не съм длъжен да отговарям пред никого.

— Второ, очакваш от мен да се откажа от „Каухайд“. Компанията има невероятен успех, Джош, и аз съм неин единствен собственик.

— Ами продай я. Ще станеш богата. И ще бъдеш първата жена, която е успяла да стане президент на голяма музикална компания, а това, по дяволите, е амбицията на живота ти, Гордън, така че не се опитвай да ме баламосваш.

— Трето, според думите ти ще бъда на този пост само за няколко месеца, защото „Меншън Индъстрис“ ще ни погълнат и ще съсипят кариерите на нашите изпълнители.

Джошуа Оберман се взря в нея с бледите си очи.

— Слушай, принцесо — подхвана той, — работя за „Музика“, откакто майка ти е била тийнейджърка. След смъртта на жена ми, музиката и изпълнителите са целият ми живот. Бях свидетел на появата на „Ролинг Стоунс“, на „Лед Цепелин“, на „Металика“, а сега и на „Атомик Мас“. През хиляда деветстотин седемдесет и първа ръководството на компанията заедно с мен реши да извади на борсата акции, а както може би осъзнаваш, това означава много пари, но и загуба на контрол.

Той помълча, поклащайки глава.

— Най-накрая станах председател на борда. Сега аз ръководя цялото шоу. Отне ми много дълго време. Дори и преди година не можех да спра уволнението ти. Но точно сега имам пълен контрол над „Музика“ и не съм готов да се предам без борба.

Оберман вдигна салфетката си и се изкашля в нея.

— Не съм глупак, Гордън. Пределно ясно ми е, че може и да не успеем да устоим на „Меншън Индъстрис“. Но също така знам, че ти имаш най-добрия шанс за това. Именно поради това трябва да приемеш този пост.

— Молиш ли ме, или ми нареждаш?

— Нареждам ти — заяви той.

Тя кимна, а русата й коса блестеше на светлината.

— Добре, Джош. Но не мога да обещая нищо.

Старецът се усмихна леко.

— Признай си, Роуина. Липсваше ти ужасно. Искаш да се върнеш към „Зенит“ и всичко останало. Отново да работиш с Барбара и момчетата, и — лукаво добави той — с Майкъл Кребс.

— Как е Майкъл? — небрежно попита тя.

— Все така женен — подразни я Оберман.

— Джош — възрази тя, — не става въпрос за това. Между нас не е имало нищо. Както и да е, сгодена съм за Джон Меткалф. Виждаш ли? — тя вдигна лявата си ръка и сапфирите заблестяха на слънцето.

Възрастният човек си бодна от омлета и й намигна вбесяващо.

— Разбира се, хлапе.

 

 

Като знаеше, че мълвата ще се разнесе из музикалните среди, Роуина се качи в едно такси до летище „Кенеди“ още щом излезе от „Риджънт“. Обади се на Джон от първокласния салон на самолета и го помоли да се видят в къщата в шест часа.

Щеше да е трудно. Как би могла да му каже, че се връща в „Музика Рекърдс“? Това щеше да означава да зареже „Каухайд“ — компанията, която Джон й бе помогнал да създаде. А също и да се премести отново в Ню Йорк. Джон ръководеше „Метрополис“, едва ли можеше да дойде с нея. Може би един ден тя щеше да съумее да организира така нещата, че да премести централата на компанията си в Лос Анджелис или да създаде поне неин клон там, но в момента поемането на поста включваше и завръщане към онзи етап от връзката им, когато се виждаха само през уикендите.

„Много двойки живеят така, разсъждаваше Роуина. Освен това в колко от тях и двамата ръководят големи компании? Това означава, че ще можем да си вършим работата през седмицата и да се радваме един на друг в събота и неделя…“.

— Шампанско, госпожице? — предложи й стюардесата и напълни чашата й догоре.

Тя отпи замислено. „Но дали Джон ще го приеме така? В крайна сметка ние сме сгодени“.

И все пак Оберман беше прав. Беше удивително колко добре я познава старецът. Още щом й бе предложил поста, тя знаеше, че ще приеме, въпреки привидното си възмущение. Намести се по-удобно на широката седалка, като усещаше как из вените й тече чист адреналин. Първата жена в историята, която ръководи голяма звукозаписна компания! Наистина бе сбъдната мечта за нея. Не можеше да го отрече. И независимо колко щеше да се ядосва годеникът й, нямаше начин тя да не приеме предложението.

 

 

Когато тя се прибра, Джон я чакаше в градината, застанал под портокаловото дръвче с чаша студена минерална вода в ръка.

Роуина си сипа сок от грейпфрут и се присъедини към него. След праха и студа на Манхатън топлият и благоуханен въздух в Холивуд хилс й се струваше особено привлекателен.

„Това ще ми липсва“, реши тя със съжаление.

— Днес обядвах с Джош Оберман. Предложи ми да стана президент на „Музика“ за целия свят, с пълната власт да ръководя компанията. Той смята, че „Меншън Индъстрис“ ще се опитат да я погълнат.

Меткалф се взря в нея и Роуина усети как сърцето й изтръпва. Красивото му лице бе вцепенено от гняв.

— Не ми казвай. Приела си.

— Да, така е — отвърна тя, като се стараеше да звучи уверено. — Това е всичко, за което някога съм мечтала, Джон. Не мога да не приема.

— Защо? — настоя той. — За да бъдеш главният изпълнителен директор на компанията, който ще я предаде в ръцете на „Меншън“? Не четеш ли „Уолстрийт Джърнъл“ или „Икономик Монтли“, за бога? Конър Майлс не може да бъде спрян. Щом е решил, че иска „Музика“, ще я купи и още как. Междувременно ти си готова да пожертваш връзката ни заради една празна титла и корпорация, която те изхвърли на улицата.

— Няма да жертвам връзката ни, скъпи — умолително каза тя, като се приближи до него и нежно докосна ръката му. — Ще бъде само за няколко месеца, докато успея да отворя офис в Лос Анджелис… Мога да летя дотук през уикендите.

— Уикенди! Господи! — възкликна Джон, като я отблъсна от себе си. Сините му очи бяха ледени от ярост. — Аз не съм някакво кученце, което можеш да разиграваш както си искаш.

— Не е честно.

— Не е ли? След онова, което преживя, когато те уволниха? Толкова ли е къса паметта ти? — попита той, като обхвана с длан брадичката й и повдигна лицето й към своето. — Роуина, ти беше истински отшелник. Трябваше лично да дойда до дома ти и да те изритам навън. Тогава поех риск заради теб. Бях президент на „Метрополис“, а ти беше забъркана в скандал с наркотици…

— … и съм ти много благодарна — прекъсна го тя. — Но това не променя нищо! Моля те, опитай се да разбереш.

— О, разбирам — ядоса се той. — Също както когато работеше денонощно в „Каухайд“. И тогава също не можеше да намериш време за мен. Господи, какъв глупак съм! Мислех си, че след като се съгласи да се омъжиш за мен, нещата може да се променят — погали я по бузата, но ласката му бе груба, пълна с отчаяние. — Сърцето ти е проклета крепост, Роуина, знаеш ли го? — попита той. — Обичам те. Какво, за бога, трябва да направя?

— И аз те обичам — каза тя, сграбчи ръката му и я притисна до лицето си. — Затова се съгласих да се омъжа за теб.

— Така ли? — обади се той. — Или това просто е част от големия ти план?

— Джон!

— Прави каквото смяташ за нужно — изръмжа той. — Опитай се да не забравиш да запишеш час в скапания си график за сватбата ни.

И хукна ядосано към къщата.

За миг тя остана загледана след него, после остави чашата си и се втурна подире му.

— Хей, хей! — шепнеше тихичко тя, обвила врата му с ръце. — Джон! Любими! Моля те, извинявай… Трябваше първо да те попитам. Кълна се, че ще бъде само за няколко месеца. Ще открием офис в Лос Анджелис.

Меткалф се опита да я отблъсне, но имаше нещо специално в настоятелното й притискане към него, в задавения й тон, в уханието на косата й. Въпреки волята си той омекна.

— Всичко е наред — каза той, — всичко е наред, скъпа.

Вдигна я леко на ръце, сякаш бе кукла, понесе я към спалнята им и се остави тя да покрие гърдите му с целувки и нежни докосвания, които прогониха гнева му и разпалиха желанието му.

Остави я върху италианските чаршафи, свали сакото й и разкопча копринената й блуза, а пръстите му бяха станали непохватни от възбуда, докато разкопчаваше дантеления й сутиен, и дъхът му спря при вида на розовите зърна на гърдите й, вече настръхнали от очакване. Лявата му ръка се плъзна нагоре по гладкото й бедро и в тялото му се надигна нова вълна на страст, когато докосна тънката материя на бикините й.

— Не мога да издържам дълго без теб — прошепна той.

Тя обви с една ръка врата му, а с другата се протегна да разкопчае панталоните му и всичките му протести бяха заглушени с поредната страстна целувка, забързаното сваляне на дрехи и разтапящото сливане на плътта.

 

 

— Оберман? Роуина е — обади се тя.

„Слава богу, че си купихме жилище в Манхатън“, каза си тя, докато оглеждаше елегантния апартамент, който бяха избрали заедно с Джон миналата Коледа. Беше светло и просторно място на улица „Мърсър“ в Сохо, с огромни прозорци, в които Роуина се бе влюбила, и полиран дървен под. Никой от двамата не бе имал възможност да го използва много досега, така че куфарите й стояха насред почти празната спалня, а в гардероба имаше само по един комплект дрехи за преобличане за него и за нея. По леглото бяха разпилени няколко от папките с документи от различни оферти, които бе получавала за „Каухайд“, както и чисто новият й договор за работа в „Музика“, изработен прецизно от адвокатите й.

— Чудесно, радвам се, че те хванах — прозвуча отсреща дрезгавият глас на Оберман. — Току-що говорих с Барбара Линкълн и тя има някои идеи за договора с „Атомик Мас“. Относно ключова клауза на твое име. Знаеш ли какво означава това?

— И аз се радвам да те чуя — отвърна тя през смях. — Разбира се, че знам какво означава. Ако напусна компанията по каквато и да е причина, договорът им ще стане невалиден — могат да си тръгнат от „Музика“ и да подпишат с „Полиграм“. Клайв Дейвид и Уитни Хюстън имат същата…

— Точно така. Това ще бъде първата стъпка в усилията ни да убедим „Меншън“, че не си струва — намеси се председателят. — Така че бъди добро момиче и прескочи до Испания. Свирят в Барселона.

— Но аз пристигнах в Ню Йорк едва тази сутрин.

— Тогава си вземи душ — сряза я Оберман. — Можеш да си поиграеш в новия си офис и утре.

— Добре, сър — Роуина се усмихна и затвори телефона. „Нищо не се променя…“.

Отвори гардероба. „Слава богу, че имам поне един разумен навик“.

Държеше малко куфарче с най-необходимите неща готови за път — джинси, бяла блуза, маратонки, два чифта бельо и нощница, заедно с тоалетни принадлежности и паспорта й. До този куфар имаше два по-малки с допълнителни вещи, според климата; пуловери за Москва, слънцезащитен крем за Карибите. Избра „горещия“ куфар и се обади на „Континентъл Еърлайнс“, после си резервира стая в хотел „Меридиан“. „Атомик Мас“ щяха да свирят на следващия ден на стадион „Олимпик“, две вечери там и после в Париж.

Поне щеше да види концерт на момчетата в Европа. За последен път бе успяла да се измъкне, за да види тяхно изпълнение, в нощта, когато бяха щурмували „Медоулендс“, Ню Джърси, в началото на турнето им „Куесчънс“ в САЩ. А това бе толкова отдавна, че не искаше да си мисли.

Роуина изпрати кратка бележка по факса на Джон, в която му казваше, че ще се върне след няколко дни, и се преоблече, като избра удобен костюм на „Пери Елис“ за полета. Беше в тъмносиньо, изчистена кройка, която чудесно подхождаше на фигурата й и даваше свобода на движенията — идеалното облекло за пътуване със самолет. Събу красивите си и непрактични италиански обувки на висок ток и ги смени с елегантни тъмносини обувки с равна подметка, остави всичките си бижута и грабна чантичката си от тоалетката. Можеше да се гримира, докато пътува към летището.

 

 

Самолетът за полет 18 635 на „Континентъл Еърлайнс“ за Испания зави бавно на тежкия си колесник и се отправи към пистата за излитане.

Роуина Гордън, настанена удобно в първа класа, с одеяло, покриващо коленете й за дългия нощен полет, бе потънала в мислите си.

„Е, каза си тя, ти си главният изпълнителен директор на «Музика Ентъртеймънт». Първата жена, която оглавява голяма звукозаписна компания. Поздравления. Не е съвсем точно каквото очакваше, нали? Колко дълго мислиш, че ще издържиш?“.

 

 

Барселона се разстла под нея, красиво осветена от неонови лампи в мрака. Не беше идвала тук от години и беше забравила колко просторен бе градът в крайните си точки, целият кръстосан от широки улици и паркови алеи. Шофьорът на таксито за щастие не говореше английски, така че тя можеше да се наслаждава на виещите се улички, докато се придвижваха из центъра на града, а фаровете на колата осветяваха стотиците разлепени навсякъде плакати. Усети, че се върти и оглежда за такива на „Атомик Мас“. За щастие на „Музика — Испания“ имаше достатъчно от тях. Билетите за концерта бяха разпродадени само за часове още преди пет месеца, но това не означаваше да липсва реклама. Ако повечето от жителите на Барселона, които си купуваха албуми, вече имаха „Зенит“, можеха да си вземат и „Хийт Стрийт“. А освен това подгряващата група „Накълхедс“ имаше нужда от реклама.

Стадион „Олимпик“ бе внушителна гледка, осветените от прожекторите кули прорязваха небето. Когато Роуина слезе от лимузината си, звукът на ревящата тълпа достигна до нея. Тя почувства внезапна младежка тръпка на възбуда. Господи, наистина бе минало много време от последното й посещение на концерт.

Приближи се до един човек от охраната, показа му ламинирания си пропуск и той незабавно я пусна зад бариерите. Друг служител я заведе до продуцентския офис.

Уил Маклауд бе приседнал на една маса и крещеше нещо по телефона. Когато зърна Роуина, извика: „Ще се занимая с тази глупост по-късно“, и тръшна слушалката.

— Коя, по дяволите, си ти? — изрева той, очевидно, без да се впечатли ни най-малко от пропуска й за неограничен достъп, който ясно се виждаше окачен на врата й.

— Роуина Гордън, президент на „Музика Рекърдс“ — побърза да каже тя.

Ако този човек я вземеше за нежелан посетител или нахална почитателка, явно можеше да си има сериозни проблеми.

— Имам среща с Барбара Линкълн — добави тя, като се питаше защо прозвуча като притеснена молба.

— Аха. Е, изпусна я — изръмжа Маклауд. — Върна се в хотела. Съжалявам, че не мога да ти помогна, но момчетата излизат на сцената след пет минути — добави той заплашително.

Сякаш в потвърждение на думите му от уредбата с максимална сила се разнесе „Роден да се бунтува“ на „Степенулф“, която бе тяхната сигнална песен. Събраната публика отвърна с неимоверно силен приветствен рев.

Роуина неволно се обърна към сцената. Изведнъж се почувства въодушевена.

„Господи, помисли си тя. Наистина искам да ги гледам! И защо не? Барбара няма да се сърди, ще говорим утре… Така и не ми се удаде наистина да видя представянето на «Зенит»…“.

— Ще ме заведеш ли на сцената, Уил? — попита тя.

Той я погледна за миг, после кимна отсечено.

Роуина последва мениджъра на турнето по виещите се заплетени коридори към задната част на сцената. Рампата, която водеше през скелето към площадката за наблюдение директно на сцената до страничните крила, бе точно пред тях. Звукът на водещата бас китара на „Атомик Мас“ раздираше топлия нощен въздух, смесвайки се с дивите викове на тълпата. Беше оглушителен. Много й хареса.

— Тук се побират шейсет хиляди човека — извика в ухото й Маклауд. — Всичко е продадено.

Небето се замъгляваше от сценичния пушек, прорязвано от зелените лазерни лъчи, които бяха тяхна запазена марка и които ограждаха амфитеатъра в светлинна решетка и се разстилаха пред очите й, докато следваше Уил по рампата. Сега можеше да зърне отделни части от събралото се множество, няколко потни наблъскани едно до друго лица, осветени от червени, сини и златисти прожектори, които обикаляха по многобройната публика и се спираха поотделно на всеки от членовете на групата. Огромни видео екрани, стандартно допълнение към сценичната постановка на големи арени и стадиони, бяха монтирани отстрани на сцената, така че тълпата да може да наблюдава израза по лицата на героите си, увеличени хиляди пъти. Феновете ревяха силно, сякаш Испания току-що бе отбелязала гол на финала на световното първенство по футбол.

Тя почувства как изтощеното й тяло се изпълва с живот.

— Имаме ложа отстрани на сцената, където настаняваме важните гости — извика Уил. — Можеш да гледаш оттам заедно с другия посетител.

— Кой е тук тази вечер? — попита Роуина.

Уил я придружи зад сцената към ложата.

— Продуцентът им — каза той. — Майкъл Кребс.

И отвори малката вратичка.

 

 

В мига, в който го зърна, Роуина разбра, че е загубена.

Беше беззащитна, физически изтощена от полета. И още щом се освободи от целия стрес, като просто се отпусна и остави музиката и страстта на тълпата да се влеят във вените й, се озова затворена в ложа, до сцената, в мрака, на хиляди мили от хората, които и двамата познаваха, с мъжа, когото желаеше най-силно на света.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Дойдох да поговоря с Барбара в Модена снощи — отговори той, взрян в нея. — Реших да остана и за Барселона и да гледам шоуто. Не е престъпление, нали?

Тя поклати глава безмълвно.

— Ами ти?

Роуина сви рамене и му изложи накратко положението си. Това им даде безопасна тема за разговор — побъбриха за Джош.

Бавното, чувствено въведение на „Карла“ се разнесе по високоговорителите около тях.

— Защо не ми каза? — попита Майкъл.

— Какво да ти кажа? — отвърна с въпрос Роуина, като избягваше погледа му.

Той гневно я сграбчи за рамото и я обърна към себе си.

— Не си играй с мен — каза той и повдигна лявата й ръка, за да покаже годежния й пръстен. — Изобщо не ми каза. Не ми се обади нито веднъж.

— Не знаех как да го направя — промълви Роуина.

— Нарани ме — ядосано заяви Кребс. — Трябваше да го науча от Барбара Линкълн.

Роуина, зажадняла за него, обходи лицето му с поглед — късо подстриганата му побеляла коса, наситеночерните зеници, гъстите му, красиви мигли. Искаше да го запомни завинаги, да го пази запечатан в мислите си. Той я предизвикваше, беше разгневен. Сега, когато бе прекалено късно, тя осъзна колко мъдро е постъпила, като е стояла далеч от него. Любовта я заля като пълноводна река.

— Как мислиш, че се почувствах аз? — попита го тя. — Защо ми причини онова с Деби? Имаш ли някаква представа какво ми беше?

Кребс се взираше в нея.

— Обичаш ли го?

— Разбира се.

Той поклати глава.

— Не ме лъжи.

— Моля те, Майкъл, остави ме на мира — отвърна Роуина. Беше готова да се огъне. Бе истинско мъчение да е толкова близо и да не може да го докосва. — Така е най-добре за всички.

— Не, не е — заяви Кребс.

Приближи се още до нея, докато най-сетне чуваше дишането й и ги деляха само милиметри.

— Не ми хареса да гледам как той те докосва на онова парти — каза Майкъл. — Да не мислиш, че не го видях? Беше сложил ръка върху гърдите ти, точно пред очите ми.

Роуина прехапа устни.

— Може да прави каквото пожелае, Майкъл. Аз ще се омъжа за него.

— Погледни ме — нареди Кребс. — Направи го, Роуина.

Тя обърна глава, погледна го и усети как вътрешно изтръпва от страст. Самоконтролът й се изпари. Простена, не можа да се сдържи.

— Изобщо не ми пука кое е правилно и кое — не — грубо отсече Кребс. — Няма да те оставя да си идеш.

Обви главата й с длани, преплете пръсти в дългата й коса, притегли я към себе си и я целуна.

Роуина се отпусна на гърдите му, отвърна страстно на целувката му, разкъсвана от срам за слабостта си и от сексуална жажда, която я изгаряше. Стисна здраво бедрата си, вече бе влажна и все повече се възбуждаше. Усещаше коравия му, възбуден пенис до тялото си.

Кребс сложи ръце върху блузата й, усещайки гърдите й през плата, настръхналите й зърна, копнеещи за него. Той никога не бе забравил какво е усещането да прегръща Роуина. Винаги при докосването му тя бе страстна и гореща. Но този път, след месеци на раздяла, приличаше на първия. Усети огромен прилив на желание да експлодира в гърдите му. Тя беше негова. Трябваше да я има.

— Не можем да го направим тук — прошепна Роуина, като се дръпна от него.

„По дяволите!“, сега всяка секунда, която трябваше да чака, му се струваше цяла вечност.

— Ела — каза Кребс и се втурна навън, стиснал ръката й. Тя го последва, като се надяваше краката й да я слушат.

Може би някой щеше да ги види. Не я беше грижа. Не се притесняваше за нищо. Усещаше единствено кръвта, която пулсираше във вените й, и сърцето, което се блъскаше в гърдите й.

Изтичаха надолу по рампата, в пространството зад сцената. Майкъл зави надясно по някакво пусто стълбище и се озоваха в лабиринт от коридори на първото ниво над приземния етаж, където работеха хората от екипа. Кребс опита дръжките на няколко врати — всички бяха заключени. Завиха зад един ъгъл надясно, после наляво и тогава той внезапно спря да тича и тя се препъна в него.

— Сега — каза той. — Тук.

— Ами ако някой дойде? — задъхано попита Роуина.

Кребс я огледа бавно и с удоволствие, наслаждавайки се на копнежа й по него. Тя неволно се извиваше под погледа му, сякаш го усещаше като физическа ласка.

— Застани до стената — нареди той с плътен глас.

Тя отстъпи назад, докато усети грубата тухлена стена през ризата на гърба си, която сега бе просмукана от пот. Всичките й дрехи бяха прилепнали по нея. Джинсите й сякаш тежаха и стягаха плътта й.

— Ако някой дойде, ще ни види — каза Кребс, посегна към колана й и разкопча всички копчета на джинсите й с едно нетърпеливо движение.

Роуина се задъха от възбуда, притисната до стената. Майкъл се усмихна и се приближи още, застана пред нея и след това смъкна джинсите и бикините й чак под коленете й.

— Ще те видят така — продължи той, постави нежно дясната си ръка между краката й и усети колко е гореща и влажна за него. — Ще видят как ме очакваш.

— Моля те, Майкъл! — успя да каже Роуина. — Моля те!

Той поклати глава, като едва се сдържаше.

— Искам да те видя — каза той. — Как стоиш тук, на светло. Свали блузата си. Покажи ми гърдите си.

Пръстите й бяха непохватни, трепереха, докато разкопчаваше блузата и сутиена си. И за двамата бе продължително и сладко мъчение и когато остана гола, изправена до стената под пълния блясък на прожекторите, а зърната й — набъбнали и настръхнали, плоският й стомах, който се спускаше към влажните й слабини, изложен на показ за него, докато той стоеше напълно облечен, Майкъл не можа повече да се въздържи. Притисна се до нея, целуваше устните и шията й, едната му ръка галеше гърдите й, а с другата смъкна панталоните си, като освободи пениса си и се отърка в нея, а Роуина посрещаше докосването му в екстаз, напълно загубила контрол, луда по него, разтворила широко крака. Бе си мечтала за това, дори и с Джон си бе мечтала за това, и сега той щеше да я обладае и отново да бъде негова; не можеше да живее без него, а Майкъл бе пъхнал пръстите си между краката й и усещаше колко е влажна тя, как се движи и извива под докосването му, а после откри, че е готова да го приеме, и потъна в нея чак до края.

— Майкъл! — задъха се тя.

— Роуина! — промълви той. — О, скъпа!

И започна да се движи в нея, притиснал я до стената, а тя усещаше колко е твърд и голям вътре в нея, как я гали с пениса си, сякаш я приковаваше към стената с него, и на нея страшно й харесваше; тя се движеше в синхрон с него и Майкъл чувстваше, че сега я е покорил напълно, че тя е изцяло негова, и това го възбуждаше до полуда. Искаше му се да я подразни още малко, но не можеше да говори, бе прекалено хубаво, за да приказва, и той просто потъваше отново и отново в нея, по-дълбоко и по-мощно, докато тя не извика тихичко и задавено, едва поемайки си дъх в екстаза си. Тогава той избухна в нея, като усети как оргазмът го поглъща напълно, разпръсвайки удоволствие из цялото му тяло, от главата до пръстите на краката. Той изрече името й и я притисна силно до себе си.