Луиз Бегшоу
Работещи момичета (35)

Тридесет и пета глава

Никой от посетителите в „Уайт Хорс Тавърн“ не им обръщаше внимание. И защо да го правят? В един летен следобед бъдеща майка и приятелката й пиеха по чаша сок в квартала.

Двете искаха да изглежда точно така.

— Ресторантът в „Четирите сезона“ — бе предложила Роуина.

— Сигурно се шегуваш! Там се събират хората от развлекателния бизнес и от „Уолстрийт“ — все едно направо да пуснем обява в „Таймс“ — възрази Топаз. — Какво ще кажеш за „Ривър Кафе“?

— Познавам прекалено много хора, които обядват там — каза Роуина. — Може би е добре да идем на някое по-малко известно място.

— Добре — хладно се съгласи съперничката й. — Знам кое е най-близкото подобие на английска кръчма в Съединените щати. „Уайт Хорс Тавърн“ на улица „Хъдсън“.

— Утре, в три часа — прие Роуина и прекъснаха връзката.

Това бе първият им личен разговор за цяло десетилетие.

 

 

Роуина избра ежедневни дрехи: черни джинси, бяла блуза от „Дона Карън“, кафяви каубойски ботуши. Зачуди се дали да вземе бележките си за „Меншън Индъстрис“, но реши да не го прави — ако се окажеше, че няма да работят заедно, само Бог знаеше какво може да стори Роси с информацията.

В таксито, докато пътуваше към мястото на срещата, тя се замисли за Топаз; удивително беше как умовете им все още мислеха на една вълна. Тя щеше да се обади в „Америкън Магазинс“ на следващия ден, ако Топаз първа не й бе позвънила. Това определено беше единственият начин. „Музика Ентъртеймънт“ не можеше сама да устои на атака от компания с толкова голям капитал, нито пък „Америкън Магазинс“. Но като се опитваше да купи и двете едновременно, „Меншън“ вероятно доста се напрягаше. Може би заедно щяха да измислят нещо.

Може би.

Роуина не можеше да разчита на нещо повече от това: на вътрешното си чувство, че Топаз Роси ще се бори също толкова упорито за своя дял от „Америкън Магазинс“, както и тя за „Музика“. Обстоятелствата не изглеждаха особено блестящи.

Две съпернички, които публично се дразнеха от години.

Две жени, които едва наскоро бяха получили висок пост — всяка в своята област.

Двама изпълнителни директори, които имаха нищожен опит във висшите етажи на ръководството.

Макар и двете да бяха навършили трийсет години, от гледна точка на финансистите бяха още деца. „Зелени“, „с жълто около устата“ или както там ги наричаха. Нямаха познания в сферата на инвестиционното банкерство. Бяха заклети професионалисти в своята област.

Бяха творци. В ситуация като тази това бе мръсна думичка.

Топаз внимателно слезе от таксито, даде на шофьора десет долара бакшиш и седна на първата свободна маса, която зърна. Нарочно бе дошла по-рано; да е вече там, когато пристигне Гордън, бе още един от начините да установи превъзходство.

„Странно — помисли си тя. — Бих могла да се закълна, че Роуина очакваше позвъняването ми“.

Но как би могла?

„Освен ако не мислим за едно и също. Освен ако тя не е възнамерявала да ми се обади“.

 

 

Топаз си поръча салата „Цезар“ и портокалов сок и се замисли за състоянието на „Америкън“. Продажбите растяха, печалбите се увеличаваха, пазарният дял се разширяваше. Според изготвения лично от нея план за Източния бряг бяха закрили три слабо развиващи се списания, включително и „Уайт Лайт“, напълно бяха преобразили четвърто — „Ю Ес Уомън“, което сега отстъпваше само на „Хоумс енд Гардънс“ в своята сфера, бяха превърнали „Уестсайд“ в национално издание и бяха започнали да издават „Влияние“ — дебюта на десетилетието, причината, поради която Мат Гауърс й даваше такава голяма свобода в решенията.

Тя поклати глава и дървените й обици се разлюляха. „Няма начин «Меншън Хаус» да се справят по-добре от нас в мениджмънта. Сегашното ръководство си знае работата“.

Не искаше да прави това, мразеше това, което прави сега! Сякаш не й стигаха близнаците и поглъщането! Сега трябваше да си урежда срещи и с Роуина Гордън. Жена, чиято кариера Топаз лично бе съсипала.

Това бе уредило сметките помежду им. Надяваше се, че са сложили край. Да, разбира се, бе чула за консултантската фирма на Роуина в Калифорния и знаеше, че са я направили президент на „Музика“ миналия месец. Но за нея това нямаше значение, нали така? Роуина беше получила каквото й се полага и щом после бе успяла да се съвземе, толкова по-добре за нея. Топаз си имаше други занимания: сватбата, новия директорски пост, бременността, поглъщането…

Миналото. То имаше отвратителния навик да излиза наяве.

Леко въздъхна, когато забеляза старата си съперничка да крачи по улицата към заведението. Топаз й махна — кратък, сдържан жест, колкото да покаже на Роуина къде е. Другата жена я забеляза и се запъти към нея покрай дървените маси.

„Господи, помисли си Роуина. Гледай ти!“.

Прободе я завист. Топаз имаше огромен корем и изглеждаше красива в семплата си черна рокля за бременни, която стигаше до глезените й и разголваше загорелите й рамене. Буйните й червени къдри бяха елегантно прибрани високо на главата й, край врата й се поклащаха интересни обици и лицето й сияеше. Докато се здрависаха кратко, Роуина забеляза двата пръстена, годежен и сватбен, да проблясват на лявата й ръка. Спомни си за онзи красив мъж от ръководството на NBC, прегръщал Топаз на партито на Лиз Мартин, и усещането за собствената й самота бе направо смазващо.

„Сега не е време за това“, каза си Роуина.

— Радвам се, че дойде. Мисля, че „Америкън“ и „Музика“ могат да си бъдат полезни взаимно — енергично подхвана Топаз.

— Съгласна съм — незабавно отвърна Роуина.

За миг двете се спогледаха и стотици въпроси, забележки и обвинения увиснаха между тях.

Роуина Гордън първа отмести очи. Очевидно бе най-добре, ако можеха да разговарят делово, без никакви лични забележки, но Топаз бе толкова великолепна в бременността си, че нямаше как да отмине факта без коментар и просто трябваше да каже нещо. Тя кимна към подутия й корем.

— Поздравления. Кога го очакваш?

— След два месеца. Близнаци са — отвърна Топаз хладно, приемайки думите на Роуина с едва забележимо накланяне на главата.

— Какво смяташ, че можем да направим? — попита Роуина, като махна на келнера. — Салата с пиле и чаша бяло вино, моля. Предполагам, че имаме около три седмици, преди адвокатите ни да бъдат изхвърлени от съда.

Топаз кимна.

— И ние сме в същото положение — изгледа Роуина втренчено, сякаш преценяваше нещо, а после каза: — Имам различно мнение за „Меншън“ от някои свои колеги.

Другата жена се усмихна.

— Аз също. Вярваш, че да се предадем не е единственият вариант, нали?

— Точно така.

— Добре — Роуина започна да отмята възможностите на пръстите си. — Съвсем грубо изреждам: можем да се слеем; можем да сформираме свободна холдингова компания за целите на това поглъщане и да изкупим достатъчно компании в сферата на комуникациите, че да го спрем в желанието му да ни погълне, защото е чужденец…

„Също като теб, скъпа“, помисли си Топаз, но не го каза.

— … или да измислим друго, като например да обединим средствата си и да се опитаме да изкупим обратно акциите си.

Тя набоде на вилицата си хрупкава салата и кротони.

— В сливането няма особена логика. Нямаме нищо общо помежду си.

— Общото е Конър Майлс — доста рязко отвърна Роуина.

— Никога няма да убедиш борда си в изгодата от сливането, Роуина, нито пък аз — моя. Повярвай ми. Но финансовото партньорство звучи по-добре.

— Имаш нещо предвид — отбеляза Роуина.

Това не беше въпрос, а констатация. Много добре познаваше този израз на лицето на Роси — същия, който се изписваше там и когато бяха студенти и тя се канеше да притисне някой нещастник до стената в „Чъруел“.

— Чувала ли си някога за защитата „Пакмън“? — лукаво попита Топаз.

Роуина замръзна с чаша във въздуха.

— Сигурно се шегуваш — бавно каза тя.

Разбира се, знаеше какво означава защитата „Пакмън“ — жертвата се обръща и поглъща хищника. Бе правено на няколко пъти по времето на бума на сделките за милиарди долари в началото на осемдесетте и отново след това във времето на лудешките сливания, което бе настъпило на „Уолстрийт“ в главозамайващата епоха на Рейгън.

— Да погълнем „Меншън Индъстрис“?

— Не се шегувам. Нямаме време за игрички — нетърпеливо се обади Топаз. — Мисля, че може да се направи. Станали са алчни и не са обмислили докрай този си ход. Развлекателният бизнес може и да е бързоразвиващ се сектор, но те прибързват; ние сме две от големите компании.

— И смяташ, че са занемарили останалите си дела? — попита Роуина, напълно забравила за храната и питието си.

Боже мой! Ами ако е възможно? Ако наистина успеем да го направим?

— Абсолютно. Това ще се окаже катастрофа за тях. Също като „Сони“ и „Колумбия Пикчърс“; решили са, че знаят как да управляват всяка индустрия, но филмите са прекалено човешки — в тях има прекалено много променливи величини. Също както при списанията — каза Топаз.

— Изчисления. Финансиране. Потайност — прекъсна я Роуина с блеснали зелени очи. — Как можем да го организираме и да се вместим във времето?

— „Моън Макаскил“ са нашите инвестиционни банкери…

— По дяволите, опитвах се да ги наема аз!

— Знам — леко се усмихна Топаз. — Те имат специалист-анализатор, който от години следи развитието на „Меншън“. Според него можем да направим предложение за раздробяването на компанията и продажбата й, което да направи богати всички купувачи. Ако се споразумеем да купуваме заедно и осигурим пари в брой и налични активи, много търговски фирми ще се намесят и ще осигурят облигации…

— Облигации?

— Нещата вече са различни, ясно — каза Топаз. — Те ще ни гарантират дълговете. Но очевидно трябва да проверим изчисленията много, много внимателно.

— Ще се наложи да убедя Джошуа Оберман, нашия главен изпълнителен директор. А ти ще трябва да убедиш вашия борд.

Топаз поклати глава.

— Председателят ни Мат Гауърс има пълен контрол, ще трябва да убедя него.

Двете жени се спогледаха продължително.

— Съгласна ли си? — попита Топаз.

Роуина кимна.

— Съгласна съм — отвърна тя.

 

 

„… а сега ще чуем четвъртия хит в «Топ 10» от «Зенит», поредния албум на «Атомик», който разбива класациите! Това е «Суийт Савидж» на вълните на…“

Джон Меткалф изключи радиото и зави с колата си „Мазерати“ по булевард „Сънсет“. „Не мога да понасям проклетата група“, помисли си той.

Беше направо бесен. Не можеше да повярва. Годеницата му го бе събудила тази сутрин, за да му каже, че ще остане в Ню Йорк през следващите три седмици. Три седмици!

— Роуина, това е смешно — прекъсна я той. — Имаме споразумение и то включва ти да идваш тук в петък вечер.

— Знам, знам — примоли се тя. — Но е за последен път. Или нещата ще потръгнат, или няма, но имам нужда от това време…

— За какво! Защо! Заради поглъщането от „Меншън“ ли? Не виждаш ли, че това е загубена кауза? Попитай някой банкер, за бога!

— Джон. Можеш ти да дойдеш тук…

— Сама ли ръководиш тази компания, супермен? А? Ами твоите регионални мениджъри, бордът на директорите и шефът ти? Не могат ли те да помогнат? „Музика“ те обсебва напълно от понеделник до петък, денонощно! Откога иска и уикендите ти? — развика се той, докато прокарваше ръка през косата си.

Тя му затвори телефона.

„Тя ми затвори телефона, по дяволите, гневно си помисли Меткалф. Собствената ми жена! Или поне бъдещата ми жена. Няма защо да търпя това. Не искам да се боря за всеки проклет ден от седмицата!“.

Така ли щеше да бъде и за в бъдеще?

За разлика от почти всеки друг мъж на неговия пост в Лос Анджелис, Джон Меткалф бе феминист. Винаги бе споделял тези убеждения; не беше кой знае какво, струваше му се напълно естествено. Вярваше в свободния пазар на труда, а това означаваше да се даде равен шанс на всеки… В „Метрополис“ нямаше расизъм или сексизъм, тъй като ръководството смяташе, че е лошо за бизнеса.

Роуина Гордън го привличаше силно от първия миг, в който я бе зърнал, и това до голяма степен се дължеше и на нейната жажда и амбиция. Тя беше отражение на самия него. Меткалф все едно виждаше себе си в рокля — талантливо хлапе, невероятно изобретателен независим ръководител, който сам гради своята империя от малък клон на голяма компания. Не бе ли сторил и той същото? Когато го бяха назначили в „Метрополис“, студиото правеше рекламни клипове за кучешка храна от по трийсет секунди. Бе започнал с нискобюджетен филм и бе създал първото киностудио, превърнало се в голяма компания след „Орион“. Нищо чудно, че „Кейдж Ентъртеймънт“ бяха доволни от него. Нищо чудно, че беше най-младият нов магнат в града.

Но амбицията беше едно. Манията — съвсем друго. Що за работохолик загърбваше личния си живот?

Меткалф натисна педала на газта. Вече съвсем се объркваше. Не можеше да спре да мисли за нея. За гъвкавото й голо тяло, извиващо се в ръцете му. За дългата й нежна коса, галеща пениса му. За начина, по който простенваше гърлено, когато стигаше до оргазъм.

Имаше някакво ново момиче на партито на Джак миналата седмица. Сговорчива дребна брюнетка с голям бюст, загоряла кожа и малко ум. Истинска оживяла фантазия от страниците на „Плейбой“.

Точно от типа момичета, от които винаги се бе държал настрани. Зачуди се дали още пази номера й.

 

 

— Наистина ли? — попита Мат Гауърс.

— Да — сериозно отвърна Топаз.

Седеше в кабинета на председателя в девет часа вечерта — единственото свободно време за целия ден. Обичайната работа по защитата беше започнала в седем сутринта с преглед на правната им позиция, бяха прекъснали за обедна почивка от половин час и след това бяха продължили чак до осем и половина. Топаз седя приведена пред екрана на компютъра си, докато очите й не започнаха да парят, и сега се чувстваше ужасно. Математиката изобщо не се нареждаше сред силните й страни.

И все пак не можеше да се оплаче. Колкото повече часове се изнизваха, толкова по-ясни ставаха фактите. Разходите бяха сведени до абсолютния минимум, без да се навреди на списанията; след нейната реорганизация на Източния бряг Харви бе последвал примера й и в Лос Анджелис.

— Не мога да измъкна и цент повече оттук и съм убеден, че и „Меншън“ не биха могли — заяви Деймиън Харт и банкерите явно бяха съгласни с него.

Топаз бе успяла да поговори за кратко и с Джери Куин за своята идея.

— В съвсем погрешна посока ли сме с тази идея? — тихо го беше попитала тя.

Младият мъж бе поклатил глава.

— Нищо не е за изключване, ако е осъществимо.

Затова тя бе събрала кураж и бе помолила Гауърс да поговорят насаме след работно време. „Щом мога да звънна на Роуина Гордън, мога да се изправя и пред собствения си шеф“, каза си тя.

Отвъд дебелото стъкло на големите прозорци Манхатън приличаше на пъстър килим от светлина, блестящ и менящ се; колите сякаш се движеха по-бързо, небостъргачите се извисяваха по-нагоре и пулсираха с ритъма на сърцето й. Ами ако той реши, че тя далеч надхвърля правомощията си? Ако сметне, че е заслепена от личната си амбиция? Че е просто една истерична бременна жена?

Но Гауърс не я изхвърли от кабинета си. Слушаше я.

— Джералд Куин анализира тази компания от години и е готов да се закълне, че сделката може сама да се финансира — настояваше Топаз. — Виж, шефе, ако Конър Майлс поеме контрол над нас, с всички ни е свършено.

— Имаме дълг пред акционерите си — напомни й възрастният човек.

— Осъзнавам това — отвърна Топаз, като се опитваше да сдържа нетърпението си. — Но нашият дълг е в дългосрочен план, нали така? Макар и при анонсирането на офертата за поглъщане на компанията акциите да повишат цената си с петнайсет процента, те непременно ще паднат с поне трийсет, когато той публикува първите си резултати.

Тя се наведе напред и коремът й се опря в махагоновото бюро на Гауърс.

— Мат, ти искаш ли да се пенсионираш? — попита тя тихо. — Защото няма много свободни места за безработни изпълнителни директори в другите големи издателски къщи.

Мат Гауърс погледна статистическия анализ на „Меншън Индъстрис“, който тя бе сложила на бюрото му.

— Добре, хайде да го направим — каза той. — И още нещо, Роси — пази го в тайна.

 

 

Роуина Гордън прекара няколко часа в обмисляне как да подхване темата, после се обади на Джош Оберман в дома му.

— Гордън, знаеш ли колко е часът? — сопна й се Оберман. — Надявам се, че имаш основателна причина. Намери ли инвестиционна банка?

— Топаз Роси от „Америкън Магазинс“ ми се обади — каза Роуина. — Иска да сформираме консорциум, да получим гаранции за задълженията си и да погълнем „Меншън Индъстрис“. Те вече са наели „Моън Макаскил“ и там има един човек, специалист по конгломератите, който познава „Меншън“ от много години. Според него имаме солиден шанс да успеем.

Пауза.

— Нека да изясня положението — повтори Оберман. — „Музика Рекърдс“ и „Америкън Магазинс“ съгласуват действията си и изкупуват компанията на Конър Майлс. Враждебно поглъщане.

— Точно така — потвърди Роуина.

Оберман се засмя — силен и дрезгав звук, който идваше отвъд Атлантика.

— Гордън, ти си полудяла. Но защо пък не? Нямам нищо по-интересно за вършене.

— Сериозно ли говориш? — попита Роуина.

— Ако и ти си сериозна — отвърна той и тонът му внезапно се промени. — А ти си сериозна, нали, Роуина?

— Да, сър. Задачата е трудна, но не невъзможна и е единственият ни шанс.

— Тогава ще опитаме. Може да съм стар, но още не съм умрял — каза Оберман. — И още нещо, Роуина — не искам да замесваш изпълнителния комитет на борда.

 

 

Джери Куин кипеше от адреналинова треска.

Толкова силно желаеше тази сделка, че направо можеше да я вкуси. Ако успееха, това щеше да донесе милиони долари чиста печалба за „Моън Макаскил“.

И което бе по-важно — щеше да си създаде репутация. Нямаше да говорят за Кравис. За Васерстайн. Той, Куин, щеше да е новото дете чудо на Уолстрийт — истински Давид, който побеждава Голиат, въплътен в „Меншън Индъстрис“. Това бе сделката на века и благодарение на една глупава грешка от прекалено голяма самоувереност — смятайки, че може да превземе едновременно и „Америкън“, и „Музика“, Конър Майлс сам бе влязъл в капана.

„Америкън“ и „Музика“. Големи корпорации, но не достатъчно могъщи, че да се противопоставят на конгломерата. Компании, които наскоро бяха преструктурирали бордовете си. С изпълнителни директори, готови на всичко, за да запазят новопридобитата си власт.

Бяха притиснати до стената.

Бяха отчаяни.

Щяха да се борят.

Двамата с Ник Едуард набързо съставиха споразумение за цената на услугите си и дадоха мнението си за екипа, който щеше да работи по сделката. Трябваше да се пази в тайна от възможно най-много хора; изненадата щеше да е ключов фактор. Топаз Роси предложи да използват къщата й на „Бийкмън Плейс“ и се уговориха да се срещнат там в петък в седем сутринта. От страна на „Америкън Магазинс“ Гауърс избра Роси, Харви Смит, Деймиън Харт и Илай Лебер. От „Музика“ Джош доведе Роуина Гордън и адвоката на компанията Джеймс Хартън. Освен това по идея на Джери покани продуцента Майкъл Кребс, който работеше с повечето от звездните изпълнители на „Музика“, и Барбара Линкълн, мениджър на „Атомик Мас“.

Последните двама щяха да са им от полза по отношение на връзките с обществеността — щеше да има ефект, ако се наложеше да заплаши акционерите с напускане на таланти, в случай че „Меншън“ поеме контрол над „Музика“. И освен това Оберман осведоми банкерите, че Барбара Линкълн е опитен адвокат в сферата на развлекателния бизнес и дълги години е била начело на „Деловодство и правни въпроси“ в компанията.

— Тази жена е направила повече за нашите договори, отколкото аз някога съм знаел — измърмори той.

Щяха да започнат работа на следващата сутрин. Джери Куин изгаряше от нетърпение.

 

 

Беше едва седем часът сутринта, а по тихата уличка с дървета от двете страни паркираха няколко лимузини. Но дори някой да бе забелязал нещо, нямаше да го каже на глас. В тази част на града повечето съседи за нищо на света не биха си признали подобно любопитство.

Топаз ги очакваше.

 

 

— Трябва да го направим, нали? — кротко бе попитал Джо предната вечер, докато внасяше в дома им купчина замразени пици и цял кашон сладолед „Хайген-Дац“.

— Точно така — отвърна Топаз, като едва вдигна глава от сметките си. — Нали няма да се опиташ да ме спреш, скъпи? Защото това ще е лошо за кръвното ми налягане.

И тя леко поглади корема си.

— Не, не, прави каквото искаш — побърза да отговори Голдстийн, като потръпна от заплахата.

Топаз се усмихна тайничко. Кой би помислил, че един ден ще прибегне до подобни женски хитрости?

Но всъщност се оказа, че Джо има последната дума. Когато в петък будилникът му звънна в шест часа, той стана, взе си душ както обикновено и започна да се облича.

— Какви са тези дрехи? — попита жена му, облягайки се на лакът в леглото, докато сънливо отмяташе от очите си червените си къдрици.

Съпругът й тъкмо нахлузваше през глава тениска с емблема на „Мете“ и беше обул черни джинси и стари маратонки.

— На какво ти приличат? — попита той.

— Но днес е петък.

— Така е — съгласи се весело Джо, — и аз оставам тук, при теб. Взех си почивен ден.

— Какво си направил?! Не можеш! — възрази Топаз. — Всички ще са тук след половин час.

— Само опитай да ме спреш. Няма да те оставя да се оправяш с това сама — каза той с широка усмивка. — Освен това май забравяш, че и аз знам нещичко за „Америкън Магазинс“.

— Няма да има външни хора — слабо се възпротиви тя.

— Аз не съм външен. Аз съм ти съпруг — настоя Джо, върна се до леглото и много нежно притисна устни до главата й.

 

 

Мат Гауърс се появи пръв, а Барбара Линкълн — великолепна в изящната си кремава рокля от кашмир на „Никол Фархи“ — последна, но към седем и четвърт всички се бяха събрали. Представянето им един на друг беше кратко и сковано. Джо сипа кафе и веднага започнаха.

— Партньорство — подхвана Джошуа Оберман. — Какви са възможностите?

Начаса настана истински хаос. Банкерите и адвокатите заговориха едновременно и един през друг. Топаз се зае да включва различните компютри, домъкнати от офиса, а Матю Гауърс и Джош Оберман се отделиха от останалите, задълбочени в обсъждане на размера на дълга.

Майкъл погледна към Роуина. Джош Оберман бе настоял той да дойде тук и Кребс бе усетил как тя се стреми да не поглежда към него още от мига, в който бе прекрачил прага. Тя го поздрави изключително сдържано. Също толкова сърдечност бе проявила и към Топаз Роси.

„Каква странна атмосфера, помисли си Майкъл, докато оглеждаше стаята. Всички тези хора, събрани без нищо общо помежду си, освен една сделка. Адвокатите — и Барбара, дявол да го вземе, никога не съм си представял това момиче като адвокат — се сопват един на друг. Банкерите преглеждат сметките заедно с финансовите шефове. Главните изпълнителни директори явно полагат основите на чудесно приятелство“.

И Роуина с госпожица Роси.

— Интересно е, нали?

Кребс вдигна очи и забеляза Джо Голдстийн, застанал пред него с огромна чаша черно кафе.

— Благодаря — каза той. — Аз съм Майкъл Кребс. Продуцирам албуми за Джош Оберман.

Джо кимна.

— „Атомик Мас“, Роксана, „Блек Айс“. Твой е и „Дъ Салют“ на „Три Лиджънс“. Нали така?

— Точно така — изненада се Майкъл. „Дъ Салют“ бе първият му наистина голям хит, записан в CBS преди повече от петнайсет години. — Много добре си информиран.

— Винаги е от полза — сви рамене Джо.

И двамата мъже се загледаха в Топаз и Роуина. Двете се бяха задълбочили в обсъждане на нещо с Харви Смит, но езикът на тялото им изцяло пренебрегваше Смит. Погледът на Роуина все се плъзваше към Топаз, докато колегата й говореше. Когато Роуина се обърнеше към Харви, забелязваха как Топаз се намества на стола си и внимателно оглежда другата жена.

— Да, интересно е — съгласи се Кребс.

— Добре ли познаваш Роуина Гордън? — попита го Джо.

Майкъл не можа да скрие усмивката си.

— От години.

— Каква е тя? — поинтересува се Голдстийн, удивен от собственото си любопитство.

На партито на Лиз Мартин бе намразил Роуина от цялата си душа. Надута английска кучка! Нищо чудно, че любимата му бе развила комплекс за отхвърленост, след като тази жена беше студена като айсберг. Но в отговор Топаз бе съсипала кариерата й и когато му бе казала, че се е обадила на Роуина за „Меншън“, Голдстийн остана смаян, че другата жена изобщо се е съгласила да се срещнат.

И ето ги сега тук, в дома му, като партньори. Бизнесът си е бизнес, но все пак… в това имаше нещо странно.

— Тя е много емоционална и силна — отвърна Майкъл и Джо забеляза необичайно изражение по лицето му.

„Я гледай ти! Този мъж е неин любовник!“, осъзна той с внезапно прозрение. Но Роуина Гордън бе част от раздухваната от медиите любовна история на годината! Нали така?

— Каква е Топаз Роси? — попита го Кребс също толкова заинтригуван.

— Много емоционална и силна — отвърна Джо и двамата се погледнаха разбиращо.

 

 

— Оттатък да не би да се пекат кроасани?

— Мда. Хайде да идем да хапнем.

Бе невъзможно да останат сковани и делови, след като работеха по осемнайсет часа на ден. Именно това установиха всички през първия уикенд, когато навсякъде се търкаляха празни кутии от бира и пица, и завариха Мат Гауърс и Джош Оберман да се забавляват, докато гледат „Бийвъс и Бътхед“ на телевизора в кухнята.

Едуард поръча да му донесат системата „Куотрън“ и да я инсталират. Харви Смит започна да провежда делови разговори с клиенти в една от свободните спални. Роуина се обади на Сам Нийл и го помоли да я замества за седмица. Джош и Мат непрекъснато използваха факса.

— Има някакво необяснимо удоволствие в това да работиш толкова напрегнато — отбеляза Топаз една вечер в единайсет и половина, когато на екрана на мощния компютър на мъжа й се появи поредната цветна графика за състоянието на „Фрейжа Тимбър“.

— Да. Също като преди финалните изпити за годината. Помниш ли? Огромна камара книги, голяма кана кафе и три пакета чипс — обади се Роуина.

Мигновено настъпи пълна тишина.

— Хайде пак да си поръчаме пица. Умирам от глад — намеси се бързо Илай Лебер.

После пък, докато Джо приготвяше „Блъди Мери“ за всички, Топаз автоматично се обади:

— Роуина го обича с много сос „Уорчестър“, скъпи.

— Изобщо не си се променила, знаеш ли? — обърна се друг път Роуина към Топаз, която пишеше нещо на компютъра си. — Винаги си имала навика да се прегърбваш така. Точно по този начин.

— Вярно е. А ти винаги ми лазеше по нервите, като надничаше през рамото ми, за да прочетеш нещо. Точно както го правиш в момента — отговори й Топаз и двете искрено се засмяха.

— Знаеш ли, мисля, че тази сделка може и да успее. Разбра ли, че „Стийл Роувън“ са се включили?

— И то заради дял от имуществото. Не само като гаранти за дълга — съгласи се Топаз.

— От какъв пол ще са децата ти? — внезапно попита Роуина.

— Нямам представа — отвърна Топаз, като се озърна. — Защо питаш?

— Просто така — каза Роуина и се запита защо е готова да се разплаче.

 

 

Щом приключиха с окончателния анализ за раздробяването на компанията, Джералд Куин отмести графиките пред себе си и въздъхна изтощено.

— Сметките излизат — обяви той. — Трябва да намерим три милиарда долара.

Всички се умълчаха потресени, опитвайки се да си представят толкова голяма сума.

— Чудесно — обади се Деймиън Харт с черен хумор. — А сега — веселата част.