Луиз Бегшоу
Работещи момичета (20)

Двадесета глава

— Как можа да ми го причиниш? Сигурно съм бил изгубил ума си, когато те назначих да ръководиш новия клон! Не се ли сети, че пресата непременно ще почне да рови около група с такава известност?

— Джош, аз…

— Не! — извика той. — Не искам да слушам извинения! От Холандия ми се обаждат на всеки пет минути! Проклетият ни факс се задръсти, защото в клоновете на компанията ни по цял свят цари паника!

Роуина прокара ръка по челото си, проклинайки новите технологии. Оберман се намираше на хиляди мили разстояние, но звучеше все едно е в съседната стая.

— Гордън, това не е игра!

— Знам, Джош, аз…

— Ти си подчинена на мен и сега аз изглеждам като глупак. И мога да ти кажа, че Ханс Бауър иска незабавно да бъдеш отзована.

Тя пребледня.

— Не мога вечно да оправям кашите ти. Ако това се повтори, с теб е свършено. Абсолютен провал.

— Разбрах — тихо пророни Роуина.

Оберман й тръшна телефона.

 

 

Това беше последното обаждане в един ужасно дълъг ден, през по-голямата част от който безуспешно се бе опитвала да се свърже с групата и бе повтаряла отново и отново: „Обвиненията се разследват. В момента нямаме коментар по случая“.

Чувстваше се направо съсипана.

Когато Майкъл звънна на вратата й в девет, тя отвори, обляна в сълзи.

— Съжалявам — съкрушено каза тя. — Забравих, че ще идваш… нека измия лицето си…

— Шшшт — нежно я утеши Кребс. — Всичко е наред, поплачи си. Мисля, че донякъде дори е много сладко — великата Роуина Гордън показва слабост.

Тя избяга в банята и се напръска със студена вода, издуха носа си и си сложи малко фон дьо тен на лицето. Удивително, всъщност донякъде нелепо бе, че дори в такова състояние не можеше да понесе той да я вижда недотам красива.

— Излизай, Роуина — извика Майкъл.

Отиде при него, засрамена от вида си, от невероятния си провал, от това, че бе забравила за идването му — от всичко. Пък и познатото усещане за сексуална възбуда започваше да обзема тялото й. Обикновено бе достатъчно само да се намира в една и съща стая с него.

Той се приближи до нея, незабавно усетил промяната в настроението й. Този път целувката му не беше така утешителна, а по-настойчива, сексуална.

— Какво да те правя тази вечер? — каза той. — Канех се да те изведа в някое дискретно заведение за празнична вечеря, но предполагам, че сега е малко неподходящо.

Тя кимна безмълвно.

— Свали блузата си — нареди Майкъл. — Искам да си поиграя с гърдите ти, докато го обмислям.

Започна нежно да я докосва, докато със спокоен, безстрастен тон, сякаш говори на себе си, обсъждаше различните пози, в които би могъл да я обладае.

Само след две минути тя вече не издържаше и едва дишаше.

— Не можеш да се въздържиш? — попита усмихнат Майкъл. — Господи, днес наистина си изгубила контрол, нали? Още дори не съм те докоснал между краката.

Тя се зае да разкопчава джинсите му, за да освободи пениса му. Беше набъбнал и огромен и тя отново се учуди как той успява да контролира толкова добре възбудата си, а тя не можеше да скрие своята и за миг. Кребс често можеше да стигне от ерекция до еякулация, без да издаде и звук.

Той я завъртя с лице към стената, смъкна полата и бикините й и проникна в нея с агресивни, ритмични тласъци. Роуина затвори очи в екстаз, а той погали с едната си ръка слабините й, докато прокарваше собственически другата нагоре и надолу по гърба й. Тя задавено произнесе името му, докато свършваше.

Майкъл я стисна по-силно за раменете и също свърши.

Задържа я здраво в ръцете си за няколко мига, колкото да й покаже кой е господарят, а после я целуна нежно.

— Това винаги е било най-доброто лекарство срещу стрес — каза той.

Тя се усмихна мрачно.

— Но проблемите ми си остават.

— Ела под душа с мен — каза й Кребс. — Нямаш никакви проблеми. Нека ти обясня нещо, Роуина: ти си ми приятелка, а същото важи и за момчетата от групата. Когато някакъв си драскач се заяжда с теб и с „Атомик Мас“, той се заяжда и с мен.

Тя го погледна.

— Нищо не е доказано и няма да бъде. Има и други стадиони в Америка, а и трябва да ти е ясно — добави той с подчертано саркастичен тон, — че съм продуцирал албуми и за няколко други компании, освен за „Музика Рекърдс“. Много хора ми дължат услуги.

Той замълча.

— Знаеш ли кой е отговорен за това?

— Така мисля — отвърна Роуина.

— Добре. Защото двамата с теб ще говорим с медиите на език, който те разбират, повярвай ми.

— Майкъл! — възкликна тя.

Развълнува се. Вярваше, че той ще я измъкне от кашата. Благодарност и облекчение, както и примамливата перспектива за отмъщение се надигнаха в нея, а после и възхищение. След него — и могъща вълна на почти непоносимо желание.

Той видя как тя се изчервява.

— Можеш да приемеш това като продължение на образованието си — каза той.

Боже, колко лесно я възбуждаше! Тя бе най-страстната жена, която някога бе срещал. Усети как отново се възбужда.

— Ела тук и си плати — нареди той.

 

 

На следващия ден Роуина отново се намираше в нормалното си състояние. Имаше нещо страхотно в справянето с криза от този размер; тя се залови за работа, вдигаше телефоните, крещеше на репортерите, изпращаше факсове на клоновете на компанията по света със съобщение: „Моля, чакайте допълнителна информация“. През това време Кребс се обади на Фреди де Ман, Дъг Голдстийн и Уорън Ентнър, в резултат на което Мадона, „Гънс енд Роузис“ и „Фейт Ноу Мор“ отказаха да дадат ексклузивни интервюта за „Уайт Лайт“. По принцип изпълнителите не обичат хора или издания, които очернят други изпълнители.

Майкъл се забавляваше.

— Това ще им даде тема за размисъл — каза той. — Почакай само да открия Пол Макгинис. Тогава могат да забравят за коледния си брой, посветен на „Ю Ту“.

Секретарката на Роуина подаде глава през вратата.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза тя, — но Барбара Линкълн е на първа линия.

— Свържи ме! — нареди Роуина. — На високоговорителя!

— Защо, по дяволите, не се обаждаш? — попита Кребс.

— Бяхме изключили телефоните си, докато разговарях с групата — обясни Барбара. — Съжалявам, колеги.

— Съжаляваш! — избухна Роуина. — Имаш ли поне някаква представа какъв ад е в Ню Йорк? Господи, Барбара!…

— Виж, по-голямата част не е истина…

— Защо просто не ни кажеш какво е истина и какво не е — спокойно се обади Кребс.

— Искам да говоря с групата — настоя Роуина, все още ядосана.

— Хей, Роуина, това съм аз! — възрази Барбара. — Аз, най-добрата ти приятелка, забрави ли? Сега си поеми дълбоко въздух и слушай.

 

 

— Нищо не разбирам — Ричард Гибсън, главен редактор на „Уайт Лайт“, говореше пред събранието на редакторите. — Наистина не разбирам какво става. Броят със статията за „Атомик Мас“ увеличи тиража ни четири пъти, имаме предвидени допълнителни бройки за следващите три броя. Искам да кажа, че тези списания направо се разграбват от магазините и всички го знаят.

— И какъв е проблемът? — попита Нейтън.

— Не мога да продам никакво рекламно пространство. Никакво. „Музика Рекърдс“ изтегли рекламите си, добре, това го разбирам. Но сега и Гефен се дърпа, „Мъркюри“ отказва, а тази сутрин и „Епик“ отмениха публикуването на цяла страница с реклама на „Скрийминг Трийс“. Казаха, че решили вместо това да я отпечатат в списание „Спин“.

— Има ли и друго? — попита Топаз.

— Да. Всички звезди, с които имахме уговорка за интервюта и снимки на първа страница, отказаха.

— Кой например? — попита Голдстийн, който си водеше бележки.

— Чувал ли си за „Ю Ту“? — отвърна му с въпрос Ричард с унищожителния сарказъм, който музикалните журналисти пазят специално за финансистите. — Изведнъж се оказва, че не могат да ни вместят в графика си. И край с двойния ми брой за Коледа.

— Мадона? — внимателно попита Топаз.

— Край! Няма я — рязко отвърна Гибсън. — Искам да кажа, че това наистина е лудост. Ръководя списание, което в момента има тройно по-голям тираж от „Ролинг Стоун“, а не мога да взема и едно интервю, както и да продам рекламно пространство.

Джо Голдстийн погледна строго Топаз.

— Ричард, приятелю — каза той, — искат да те съсипят.

Гибсън се замисли.

— Не — отвърна той. — Вярно, мина ми през ума. Но в музикалния бизнес има голяма конкуренция. Какво го е грижа Гефен, ако „Музика“ загази?

— Заради Роуина Гордън е! — избухна Топаз.

Джо се нахвърли върху й.

— Гордън няма такава власт, Роси — каза той. — Ако за миг забравиш личната си дребна вендета, сама ще го осъзнаеш. Не, сега е замесен и някой друг и той е решил да те съсипе.

Настана тишина.

— Джо е прав — обади се накрая Нейтън. — Няма друго обяснение.

 

 

Топаз и Нейтън се прибираха у дома по залез-слънце, хванати за ръка.

— Не се тревожи заради Голдстийн — каза той. — Той просто ти завижда. Ще му мине.

— Обвинява ме за това, което се случва с „Уайт Лайт“ — отбеляза Топаз и после добави: — Предполагам, че всички го правят.

— Хей — успокои я Нейтън с целувка, — изобщо не е твоя грешка. Ясно ли е? Всеки един от тях би отпечатал историята и би използвал единственото ни музикално списание за това. Успокой се.

Тя бе мълчалива през целия път до дома им.

Нейтън я настани на дивана и взе ръцете й в своите.

— Кажи ми какво те тревожи — тихо рече той. — Не мога да те гледам такава.

Топаз го погледна с очи, пълни със сълзи.

— Не знам — промърмори тя. Една голяма сълза се търколи по бузата й, после друга.

— Какво има? — попита Нейтън, докато я целуваше. — Това не е моето момиче.

— Мислиш ли… — тя се поколеба, — мислиш ли, че си пробивам път нагоре, като спя с шефа си?

— Какво? Не! — отвърна той и едва не се засмя, но тя изглеждаше толкова разстроена, че се сдържа. — За това ли е всичко? Стига, Топаз! Не съм те направил аз изпълнителен директор на „Гърлфренд“, нали така? И гласувах за теб при избора за „Икономик Монтли“, защото твоята презентация беше по-добрата. Глупаче, решението беше взето единодушно от осем човека.

Сега тя наистина плачеше.

— Не ме изоставяй, Нейтън — хлипаше тя.

— Кой е споменавал за изоставяне? — озадачи се той. — Та аз живея с теб! Обичам те, за бога!

Топаз продължи да плаче още няколко минути, после избърса очите си.

— Свърши ли вече? — попита Роузън.

— Да — отвърна тя. — Извинявай.

— Няма да те изоставя или да те отхвърля като глупавите ти родители или приятелката ти от колежа. Ясно ли е?

— Да — плахо се обади Топаз и го целуна.

— Ела в леглото — подкани я той.

 

 

Лежаха прегърнати.

— За какво си мислиш сега? — попита Нейтън.

— За сладолед — призна си Топаз. Усмихна се лениво на любовника си и добави: — Сладолед с вкус на кафе.

— Ако изляза да ти купя сладолед, ти какво ще направиш за мен? — закачи я Нейтън, докато я гледаше и се чудеше как, за бога, е извадил такъв късмет. Тя беше толкова красива.

— Ще се омъжа два пъти за теб.

— Добре — съгласи се той. — Веднага се връщам.

Топаз остана в леглото. Мислеше си колко е прекрасен и умен и отново си представи как ще кръстят децата си: Нейт, Луиз, Ник и Роузи, реши тя. След като минаха около петнайсет минути, тя започна да се притеснява. Когато чу звънеца на вратата, изпита облекчение. Отвори.

На верандата стоеше полицай.

— Тук ли живеете, госпожо?

— Да — отвърна тя и загърна халата си. — Какво има?

— Роднина ли сте на Нейтън Роузън?

Топаз се смрази.

— Негова годеница съм — прошепна тя.

— Много съжалявам, госпожо — каза полицаят.

 

 

„Музика Рекърдс“ даде изявление за пресата. Цялата история беше силно преувеличена. Барабанистът на „Атомик Мас“ Марк Томас бил съден за притежание на две цигари с марихуана, когато бил на шестнайсет, но го освободили, след като си платил глобата. Басистът Алекс Секстън бил взел колата на баща си без разрешение, но станалото се оказало недоразумение и никога не били повдигани обвинения. Да, наистина шефът на охраната, наета за турнето, има присъда за тежки физически наранявания, но групата и техните представители не знаели за това досега. Човекът е уволнен и депортиран.

Роуина рядко се бе забавлявала толкова на пресконференция.

— Но марихуаната все пак е наркотик… — възрази един журналист, който отчаяно се опитваше да задържи някакъв интерес към темата.

— Какво да ви кажа? — Роуина сви рамене. — Не е вдишвал дима.

Последва смях и аплодисменти.

Представянето на „Хийт Стрийт“ отново излезе на дневен ред.

 

 

— Няма да рискувам с по-нататъшно закъснение в Ню Йорк — настоя Оберман. — Този път се отърва, но кой знае какво ще изрови онова проклето списание другия път?

— Съвсем нищо — увери го тя. — Ще ги накараме да спрат да го издават.

— Да, добре. Чух, че двамата с Кребс им вгорчавате живота.

— Все още мисля, че трябва да го направим тук или в Лос Анджелис.

— Казах Лондон, а все още съм твой шеф — изръмжа Оберман. — Въпросът е решен. О, и… хлапе…

— Да, шефе?

— Облечи си нещо хубаво.

 

 

Два дни след това дебел и плътен плик от скъпа кремава хартия, адресиран до Ричард Гибсън, изпратен с препоръчана поща и с надпис „Лично“, пристигна в сградата на Седмо авеню, където се намираше редакцията на „Уайт Лайт“. Побеснял от ярост, Гибсън намери вътре две покани за представянето на албума „Хийт Стрийт“ на „Атомик Мас“ в Изложбения център на „Ърлс Корт“ в Лондон и кратка, написана на ръка бележка от изпълнителния директор на „Лутър Рекърдс“:

„Скъпи господин Гибсън,

С голямо удоволствие Ви изпращам покана за нашето промоционално парти и се надявам, че огромните Ви приходи от реклама ще Ви позволят сам да си купите самолетния билет. Вие сте добре дошли, макар че за съжаление, заради големия брой заявки за интервюта от телевизионни и радиостанции, както и от водещите списания…“

„Вървете по дяволите!“, изруга наум Гибсън.

„… няма да можем да дадем интервю за «Уайт Лайт» в този случай. Прилагам също и покана за госпожица Топаз Роси, за която разбрах, че Ви съветва относно политиката на списанието. Сигурна съм, че нейните съвети са били от огромна полза за изданието Ви. Уверена съм, че Вие като редактор добре осъзнавате колко Ви е била полезна и следователно бихте искали лично да й предадете поканата.

С най-добри пожелания: Роуина Гордън“

„Да. Много ми помогна“, горчиво си помисли Гибсън.

После скъса плика.

 

 

— Харесва ми! Мисля, че е фантастично — каза Майкъл. — Наистина те бива. Никога не съм знаел, че имаш такава отмъстителна жилка в себе си.

— Обикновено нямам — отвърна Роуина, — но двете с Топаз Роси имаме стари сметки. Този път едва не провали кариерата ми. Искам човекът, когото ще оставим без работа, да знае точно кой е отговорен за това. Искам началниците й да видят, че тя е ненадеждна, гледа само в краткосрочен план и оставя личните си отношения да влияят на деловите решения.

Кребс не беше свикнал с тази острота в гласа й.

— Изглеждаш добре — каза той, сменяйки темата.

— Благодаря ти — тя се усмихна и инстинктивно отметна назад дългата си руса коса.

Жестът й бе младежки и много чаровен. „Тя е страхотно момиче“, помисли си Майкъл доволно.

— Исках да изглеждам добре заради групата — каза тя. — И ти трябва да се постараеш. За тях това е тържествен миг. Албумът е невероятен.

— Благодаря, скъпа — отвърна той.

Не я слушаше; очите му бяха приковани от роклята. Беше дълга, без ръкави, класически модел на „Диор“ от тъмнозелено кадифе, но скроена така, че да подчертава нежната извивка на бюста й, мекия, деликатен овал на голите й рамене и дългите й, стройни крака. Косата й, която обикновено прибираше в конска опашка за удобство, се разстилаше по раменете и по голия й гръб. От ушите й висяха дълги диамантени обици, които проблясваха на фона на косата. Изглеждаше аристократична и недостижима.

— Как ще пътуваш дотам?

— Ще летя с „Конкорд“ утре сутринта.

— Моят полет е тази вечер, значи ще се видим там — каза той. — Гледай да си със същия тоалет. И не слагай бикини.

— Защо? Ще правиш секс с мен? — попита тя развълнувано.

— Да, така мисля — отвърна той, изправи се и застана зад нея. Сложи едната си ръка на кръста й, точно над дупето, а другата разтвори и постави на стомаха й. — Винаги ми се иска да правя секс с теб, когато изглеждаш така. Просто за да ти напомня, че ми принадлежиш.

Усети как кожата й започва да пари под дланите му. Роуина леко се размърда.

— Можеш да се държиш като властна и коравосърдечна кучка с всички останали — прошепна той тихо и близо до ухото й, — стига да помниш къде е мястото ти с мен. На колене, в краката ми. Или наведена над бюрото. Или с разтворени крака в леглото ми…

Тя простена страстно.

— Вярно е, нали? — настоя да чуе Кребс. — Да или не?

— Да! — прошепна тя. Ръцете му още бяха върху тялото й. — Сега! Моля те, Майкъл! Сега!

Той извърна главата й към себе си и забеляза разширените й от възбуда зеници.

— Не. Ще трябва да почакаш, докато аз реша. Утре.

— Добре — промърмори Роуина, опитвайки се да се съвземе.

Той се усмихна и я целуна продължително и собственически, като я остави да се притисне до възбудения му пенис.

 

 

— Съжалявам, госпожице — каза полицаят. — Всички пътища до „Ърлс Корт“ са блокирани. Там е истински ад.

Тя се наведе да погледне през прозореца откъм шофьорската седалка. Имаше право. Тълпа фенове и фоторепортери блокираше пътя.

— Аз съм от „Музика Рекърдс“ — показа му тя служебната си карта. — Можете ли да ме заведете до служебния паркинг?

— Разбира се — приветливо й се усмихна полицаят.

„Ето нещо, което не получавам в Ню Йорк“, помисли си Роуина и му се усмихна широко в отговор.

Полицейски ескорт я преведе през тълпата, състояща се най-вече от истерично крещящи момичета, към служебния вход зад сцената.

— Групата ще пее на живо, госпожице — обясни един от полицаите, — и радио „Кепитъл“ раздаваше безплатни билети в предаванията си, затова тези, които не можаха да влязат, сега са полудели.

— Съжалявам — обади се тя съчувствено.

Беше страхотно. Нямаше представа, че момчета са толкова популярни в родината си. Щеше да има албум начело в класациите и от двете страни на Атлантика.

— О, виждал съм го и преди — небрежно подхвърли полицаят с тона на опитен служител. — Бил съм в охраната на концерт на „Ю Ту“.

„Този човек сравнява моята група с «Ю Ту»? — помисли си тя очарована. — О, боже!“

— Това обаче е още по-страшно! — добави той.

 

 

— Роуина! Ела насам — извика я Джош Оберман, когато тя се появи в пространството зад сцената, пробивайки си път през истинска джунгла от кабели за камерите, прожекторите и микрофоните. — Ела да те запозная с шефката на връзки с медиите Рейчъл Робинсън — добави той, без да спре дори за миг, за да си поеме дъх. — Тя отчаяно търси някой, който да може да разкаже нещо за „Атомик Мас“ на куп важни хора от медиите, които трябва да чакат на опашка, за да поговорят с групата — всички работят на пълни обороти, но въпреки това не можем да задоволим търсенето. И се постарай да викаш силно — ненужно повиши глас той, като махна с набръчканата си ръка към площадката зад тях, претъпкана с пищящи, подсвиркващи и пляскащи с ръце хлапета, които чакаха групата да се появи.

— Трябваше ли да свирят на живо? Мислех, че просто ще пуснем плейбек — каза Роуина.

— Те настояха да свирят — сви рамене Оберман.

— Изпълнители! — каза тя с тона, който жените обикновено използват, когато казват: „Мъже!“.

Шефът й се засмя.

— Майкъл Кребс тук ли е? — небрежно попита Роуина.

— Да. Пристигна преди четири часа; Рейчъл го е ангажирала за интервюта с „Гитар Уърлд“, „Басист Магазин“, „Дръмс Ънлимитид“ и още, и още…

Тя погледна надясно и видя Кребс, опрян на сценичното скеле, заобиколен от репортери и несъмнено забавляващ се.

— … така че, докато стигнем до смесването на барабаните, вече имахме около седемдесет и пет записа само на тази песен, а Марк искаше и различен звук за чинелите си, затова…

— Роуина, аз съм Рейчъл — обърна се към нея едно много слабичко момиче, което изглеждаше на деветнайсет.

Тя неохотно откъсна поглед от любовника си.

— Можеш ли да поговориш с „Керанг!“? Искат да им разкажеш как си открила „Атомик“. А когато свършиш с тях, има още шестнайсет други…

— Разбира се, че ще говоря с „Керанг!“. За мен е чест да говоря с „Керанг!“ — възкликна тя и се засмя. — Но защо всички искат да интервюират второстепенни участници?

— Шегуваш ли се? — възкликна Рейчъл. — Групата е толкова популярна в момента, че дори и човекът, който сутрин им изхвърля боклука, може да продаде ексклузивно интервю за „Нюз ъв дъ Уърлд“ на тема какво са закусили днес! Скандалът в Щатите също им се отрази много добре — тя погледна лукаво Роуина. — Ти ли го измисли?

 

 

След около час най-сетне й позволиха да напусне площадката за журналистите само защото „Атомик“ щяха да излязат на сцената след петнайсет минути. Щяха да изсвирят на живо само четири песни, а след това да започне представянето на „Хийт Стрийт“ на плейбек. Някои тийнейджърки от предните редици бяха изпаднали в истерия от напрегнатото очакване и сега получаваха първа помощ от медицинските екипи. Искаше да иде да поздрави Барбара и момчетата, но един навъсен бодигард й препречи пътя към съблекалните, а тя бе прекалено изтощена от полета и интервютата, за да спори с него.

— Къде мога да ида сега? — попита го тя.

Той мрачно огледа ламинирания й пропуск с неограничен достъп.

— Ами — неохотно каза той — тук пише, че можете да се качите дори и на сцената.

— Добре — рязко отвърна тя и се качи по рампата отстрани на сцената, където намери една колона, зад която да се скрие и да наблюдава шоуто.

Пред погледа й се простираше изложбеният център, ярко осветен и украсен с реклами на „Хийт Стрийт“ и синьо-златното лого на „Атомик Мас“. О, господи, колко вълнуващо беше! Това бе нейната малка група, която бе открила преди няколко години в един клуб в Йоркшир. Всички тези хора — наблъскани едно до друго хлапета, запотени и безкрайно развълнувани, едно огромно множество точно под краката й, заело всеки сантиметър от центъра, та се бе наложило накрая да затворят вратите заради опасността от пожар — всички тези хлапета се намираха тук заради „Атомик Мас“.

Тази вечер тя се чувстваше истинска Господарка на света.

— Харесва ли ти гледката? — прошепна в ухото й Майкъл Кребс, застанал точно зад нея. Погали с ръце дупето й и се усмихна доволен. — Добре — каза той. — Няма да губя време да смъквам бикините ти.

Роуина се изчерви. Той я опипваше на голо под роклята, наслаждавайки се на покорството й.

— Всъщност не можем нищо да направим — възрази тя кротко. — Целият музикален свят е тук.

— Непрекъснато ти повтарям, Роуина — заяви Майкъл, — че ще те имам, когато пожелая и където пожелая. Ако ти кажа да излезеш пред камерите и да го направиш, ще стане точно така.

Бе разтворил краката й и я галеше нежно по горната част на бедрата. Тя леко се притисна назад към ръцете му, загледана право пред себе си, опитвайки се да придаде нормално изражение на лицето си.

— Моля те, не прави така! — каза тя.

— Как? Да не те възбуждам ли? Да не разпалвам страстта ти? — подразни я той.

Светлините на прожекторите помръкнаха. Последва възторжен рев от публиката, който направо заля сцената.

— Ние го направихме — ти и аз — прошепна той в ухото й, навеждайки се напред, за да надвие шума. — Този концерт. Този албум. Представянето. Онази жена, Роси май се казваше — удържахме пълна победа над нея.

Когато момчетата изтичаха на сцената под възторжените викове на публиката, Роуина Гордън усети лек и сладък, спонтанен оргазъм да разтърсва слабините й. Майкъл Кребс го почувства и повдигна в мрака кадифената й рокля, за да потърка с палец влажния й клитор.

Викът й бе заглушен от воя на китарите и тя отново свърши мигновено, притисната до ръката му.

Той я обърна така, че да застане с лице към него, и смъкна надолу роклята й.

— Ела с мен — нареди той, като едва се сдържаше. — Казах ти, че ще чакаш, докато аз реша. Искам те сега.

Поведе я към централната част на гърба на сцената, зад подиума за барабаните, където една стълба водеше надолу.

— Има една стаичка под подиума — каза той. — С врата, която се заключва.

— Точно тук ли? — прошепна тя.

— Точно тук — заяви той.

Тя сложи ръка върху слабините му и усети през джинсите колко е твърд, а той сграбчи дланта й и я задържа там.

— Мислиш ли, че мога да чакам? — попита Майкъл.

— Не.

— Ти можеш ли?

— Не! — въздъхна тя. — О, Майкъл! О!

Той направо я повлече надолу, преди да ги види някой от сценичните работници, затръшна вратата близо до подиума и я залости. Малката стаичка бе претъпкана с чисти кърпи за групата, две китари, калъфи, бутилки с газирани напитки и най-различни дреболии, които можеха да потрябват на музикантите. Отвсякъде ги заливаше музика, а публиката отпред направо лудееше. Плътното бумтене на барабаните пулсираше мощно над главите им.

Останала насаме с него, Роуина не смееше да го погледне в лицето.

— Това не е ли мястото, където обикновено се водят запалените почитателки на музикантите?

— Да — отвърна той.

— Защо не ми покажеш какво им се случва?

Той се приближи до нея, като огъваше парче кабел в ръцете си.

— Изпълнителните директори и запалените почитателки по един и същи начин ли правят секс? — подразни я той отново. — Вдигни ръце към гредата на тавана.

Завърза ръцете й нависоко, така че Роуина остана опряна на един кашон, безпомощна и възбудена пред очите му.

— Стегнато е — оплака се тя, като напразно се опитваше да помръдне ръцете си.

Кребс я огледа цялата — в кадифе и перли, гърдите й — голи под роклята, ръцете й — вдигнати над главата.

— Не можеш да ме докосваш — каза Майкъл. — Не можеш да се освободиш. Не можеш да ме галиш, нито да отблъснеш ръката ми. Ясно ли е? Мога да правя с теб каквото си пожелая. Изцяло си в моя власт.

— Знам — прошепна тя.

— Харесва ли ти?

— Да — промълви тя. — Знаеш го.

За миг той остана неподвижен и само я гледаше. Тя се изви нетърпеливо.

— Да те моля ли искаш?

Майкъл се пресегна и разголи раменете й, целуна и леко докосна с език шията й. Тя изстена тихичко. Той разкопча сутиена й с привично движение, освобождавайки гърдите й, набъбнали от желание, зърната им бяха зачервени и настръхнали от възбуда. Тя въздъхна от удоволствие, когато започна бавно да обхожда с език лявото й зърно, като лекичко го докосваше по върха, който ставаше все по-твърд и по-голям в устата му.

— Няма нужда — каза той. — Тялото ти моли вместо теб.

После се прехвърли на дясната й гърда и когато тя направо не беше на себе си от възбуда, той я пое цялата в устата си.

Тя извика, чувствени поточета бликнаха по вените й към слабините, които пулсираха от желание. Опита се да се притисне в него, но той я задържа на разстояние, усмихвайки се.

— Какво искаш? — прошепна Майкъл. — Кажи ми. Кажи ми какво точно искаш да направя.

— Искам да усетя пениса ти в себе си! — задъхано изрече тя.

Музиката на групата и виковете на феновете ги заливаха отвсякъде; триумфът й придаваше нова сила на всяко негово докосване. Дори и в най-смелите си фантазии не си бе представяла, че тялото й е способно на подобни усещания.

Майкъл бе готов да избухне, вдигна роклята й и разтвори краката й, разкопча джинсите си и потъна в нея, дълбоко — колкото бе възможно, със силни тласъци. Той държеше в ръцете си кадифе и топла кожа, усещаше как тя го обхваща плътно, сякаш искаше да го изцеди докрай. Тя бе толкова сладка! Тласъците му станаха още по-дълбоки. О, тя беше страхотна! Най-добрата. Как само се извиваше и притискаше към него, умолявайки го да не спира…

— Готов съм да свърша, Роуина — задавено каза той.

Тя вече бе стигнала до края; погледна надолу и видя как стомахът й потръпва от конвулсии — веднъж, два, три пъти…

Извика името й и после отново, докато свършваше.

 

 

— Беше зашеметяващо! Никога не съм виждал такава реакция — възторжено повтаряше пред нея репортерът на „Мюзик Уийк“ около час по-късно по време на бляскавото парти след концерта. — Никога не съм се чувствал така на концерт.

— Аз също се чувствах добре на този концерт — каза Майкъл, като се присъедини към тях с чаша шампанско за Роуина.

Тя прехапа горната си устна, за да не се разсмее. Кребс й намигна.

Репортерът погледна озадачено първо единия, после и другия.

— Между вас очевидно съществува чудесно разбирателство — каза той.

— Не е кой знае какво — отвърна със смях Роуина. — Майкъл продуцира страхотни албуми, затова просто се преструвам, че го харесвам, за да продължи да работи с мен.

— Ха-ха-ха! — угоднически се засмя репортерът. — Но мога ли да цитирам думите ви, че сте чудесен екип?

— Да — съгласи се Майкъл.

— Можете да цитирате и мен — добави Роуина, като заговорнически сниши глас, — аз казвам, че…

Журналистът бързо измъкна писалка и парче хартия.

— … „Атомик Мас“ наистина са велика група.

Кребс се закашля задавено.

— … наистина велика група — записа дословно репортерът.

— Извинете ни — намеси се Кребс и я поведе към дансинга.

Балната зала на хотела бе препълнена с хора от медиите, известни личности, музиканти, членове на ръководството и служители на „Музика Рекърдс“ и други звукозаписни компании. И Майкъл, и Роуина бяха разговаряли с часове с гостите и най-сетне искаха да си починат. Представянето беше огромен успех; усърдната продуцентска работа на Майкъл бе изкарала на преден план най-доброто в групата, които и без това се справяха отлично, и съдейки по тази вечер, „Хийт Стрийт“ можеше да се окаже най-продаваният албум в кариерата му. Изпълнена с гордост, Роуина наблюдаваше как важни личности идваха един след друг да изкажат възхищението си. Тя приемаше поздравленията и разсеяно хапваше от хайвера, като с едно око гледаше как той се усмихва и ръкува с някого в другия край на залата. Половината от присъстващите жени правеха същото.

— Ревнувам — подкачи го тя. Усещаше натиска на ръцете му, докато той я притискаше по-плътно до себе си. Обожаваше начина, по който черният официален костюм подчертава цвета на очите му. — Всички тези момичета те изпиват с поглед.

— Да не мислиш, че не забелязвам как мъжете направо те разсъбличат с очи? — той се усмихна. — Но аз знам кого желаеш. И аз искам само теб.

„Ами Деби?“, помисли си тя, но не го изрече гласно.

— Ела при мен довечера — каза той. — Парк Стрийт, номер 47. Ще продължим оттам, където спряхме.

— Ще проверя графика си — отвърна тя и се засмя.

„Господи, толкова много харесвам тази жена!“, помисли си ласкаво Кребс, докато се усмихваше на приятелката си.

Тъкмо се канеше да си тръгва — десет минути след Майкъл — когато груба ръка сграбчи рамото й.

— Роуина! — беше Джо.

Погледна към вокалиста, който бе прегракнал, потен и изтощен.

Той й протегна ръка и изрече на един дъх:

— Благодаря ти! За всичко.

— О, Джо! — тя стисна здраво ръката му, а очите й се изпълниха със сълзи.

 

 

Тази нощ Майкъл бе нежен и мил с нея.

— Обичам те — прошепна след това Роуина и незабавно съжали за думите си.

— Стига, Роуина, не разваляй всичко — каза той, докато нахлузваше джинсите си. — Ти не си ми гадже.

— Каква съм тогава? — попита тя смаяно.

— Ти си ми приятелка — небрежно обясни Майкъл. — Много добра приятелка, с която обичам да правя секс. Двамата с Деби имаме много стабилна връзка.

Каза го без никаква следа от ирония.

 

 

Топаз организира погребението. Добре че беше заета с нещо, за да не мисли непрекъснато за самотата и загубата си.

Нейтън бе починал на място, прегазен от пиян шофьор, докато пресичал улицата. Носел сладолед с кафе. Когато го бе видяла разтопен по ризата му, опръскана с кръв и изцапана с кал, Топаз изпита толкова силна мъка, че припадна.

Траурната церемония се състоя в любимата му синагога „Маунт Хеброн“. Тя седеше в дълга черна лимузина най-отпред на процесията и гледаше вцепенено към Пето авеню, към студените тротоари и бавно движещите се коли. През цялото време си мислеше за Нейтън. Синагогата и близките улички бяха претъпкани с негови приятели — тези, които познаваше, и още много, които никога не бе срещала; сестра му, братовчед му — всички плачеха за него и се молеха за душата му.

Топаз усещаше болката си като огромен камък, физически спиращ дъха й и сълзите, които биха я пречистили. Обичаше Нейтън и се чувстваше спокойна и сигурна до него; първоначалното й силно сексуално привличане с времето се бе превърнало в приятелство и съюзничество. Досега не бе осъзнавала колко зависима от него е станала. Нейтън имаше всички тези приятели — истински приятели, които плачеха за смъртта му. Топаз имаше много познати, колегите от офиса, които бяха изказали искрените си съболезнования. Но сред всички тях нямаше и един истински приятел. Нямаше си никого, на когото да се обади посред нощ, когато лежи будна и гледа в тавана.

Нейтън Роузън бе единственият човек, с когото истински се бе сближила след предателството на Роуина.

Сестра му Мириъм се изправи, за да почете с няколко думи живота му. Топаз се прекръсти и се помоли на Светата Дева да спаси душата му.

— Благодаря ви отново, госпожице Роси — Мириъм Роузън я целуна по бузата. — Ще си мисля за вас. Непременно ми се обадете, ако имате нужда от нещо.

— Разбира се, Мириъм — отвърна Топаз. — Довиждане. И благодаря.

Затвори вратата след нея и въздъхна дълбоко. Последният гостенин си тръгна; сега можеше да разчисти след бдението и просто да седне и да помисли. Може би и да поплаче малко.

Джо Голдстийн се покашля тактично.

Тя подскочи и се обърна рязко.

— Извинявай — каза той. Стоеше на прага на кухнята. — Не исках да те стресна.

— Няма нищо — отвърна тя.

— Аз… исках да остана, докато си тръгнат всички — продължи той. — Трябва да ти кажа нещо.

Тя уморено махна с ръка към масите и плотовете, покрити с чинии и чаши.

— Не може ли да почака до понеделник, Джо? Наистина съм заета.

— Не става дума за това, не е свързано с работата — пристъпи неловко от крак на крак. — Исках да ти се извиня. По принцип, не за това, че Нейтън… — той млъкна смутено.

— Разбирам.

— Онова, което казах за вас двамата, бе непростимо. И не е вярно. Просто ревнувах, навярно защото се почувствах унизен, когато ти получи „Икономик Монтли“. Знаеш, че Нейтън беше мой наставник; разбирах, че ти означаваш много повече за него, отколкото аз…

Топаз го погледна сериозно. Наистина му струваше много да изрече всичко това.

— Добре, приемам извинението ти — каза тя. — Много почтено постъпваш, като си признаваш.

Джо кимна леко, очевидно се колебаеше дали да каже още нещо, после реши да не продължава и тръгна към вратата.

— Непременно…

— … да се обадя, ако имам някакъв проблем. Добре, Джо — довърши тя думите му с лек сарказъм.

Той й се усмихна иронично.

— Знаеш ли, наистина осъзнавам колко си талантлива — каза той и излезе.

 

 

Телефонът звънна пронизително силно в мрака. Голдстийн погледна уморено към часовника на нощното си шкафче. Три и половина през нощта.

— Голдстийн — обади се той.

— Джо?

— Топаз, ти ли си? — попита той, напълно разбуден.

Тя плачеше толкова силно, че едва различаваше думите й, но несъмнено бе Топаз.

— Би ли дошъл, моля те! Не мога да остана сама…

— Тръгвам веднага, чуваш ли? Не прави нищо — незнайно защо каза Джо и посегна за панталона си.

Топаз му отвори със зачервени очи и измъчено лице.

— Съжалявам — каза тя. — Не знам какво ми става.

— Всичко е наред — успокои я Джо. — Наистина.

— Знам, че е нелепо — продължи Топаз, — но нямам на кого да се обадя — и отново се разплака.

Той затвори вратата и я заведе в кухнята, където сложи чайника.

— Сега излиза, че съм никой, така ли? Ама и ти никога не спираш — каза той, а тя направи слаб опит да се усмихне. — Мъката идва в лош час за хората, които наистина обичат — продължи Джо. — Имаш нужда да скърбиш за него и не само насаме. Знаеш ли какво е траурното бдение за евреите?

— Та аз съм родена в Ню Йорк — възмутено отвърна Топаз през сълзи.

— О, добре. Извинявай.

— Престани да се извиняваш.

— Добре.

Помълчаха около минута.

— Донесох малко пуканки със сирене — обади се Джо.

— Обичам пуканки със сирене.

— Искаш ли да поговориш за него?

— Да, искам — изхлипа тя.

Джо остана при нея до зори.