Луиз Бегшоу
Работещи момичета (36)

Тридесет и шеста глава

Не беше чак толкова просто.

„Моън Макаскил“, адвокатите и двамата главни изпълнителни директори най-сетне имаха пред себе си точни цифри и някаква представа кой може да иска да даде толкова пари. Обаче трябваше да се погрижат за хиляди дребни фактори — данъчни проблеми, разпоредби за собствеността, разкрития пред правителствените служби — а освен това имаха нужда и от творчески план, който да убеди всички на Уолстрийт, че на „Меншън Хаус“ не може да се разчита. Само ръководството на „Музика“ може да управлява „Музика“. Само настоящият борд на директорите може да ръководи „Америкън Магазинс“.

— Трябва да разделим екипа — уморено каза Гауърс в единайсет и половина същата нощ. — Просто няма друг начин да свършим всичко навреме.

Оберман кимна.

— Роуина, ти и Майкъл ще трябва да съставите някакъв план за „Музика“. Не знам кого ще искат „Америкън“…

— Топаз Роси — мигновено отвърна Гауърс. — Харви Смит. Деймиън ще трябва да работи с нас.

— Аз наистина ли съм нужен? — притеснено се обади Смит. Искаше да участва в истинските действия. — Офисът в Лос Анджелис ще изпраща цялата информация тук по факса, а аз познавам няколко човека в RJR, на които можем да предложим „Нечъръл Фудс“.

— Топаз? — попита я Гауърс.

— Добре — тя сви рамене и забеляза, че всички нейни колеги я наблюдават.

„Защо направо не го кажете на глас? Едва ли е такава професионалистка, че да успее да работи с Роуина Гордън?“.

— Няма проблем — добави тя, а лицето й бе сковано в маска на безразличие.

— Роуина, ти съгласна ли си? — попита Оберман президента на компанията си. — Наистина имаме само няколко дни за тази работа.

— Абсолютно — потвърди Роуина.

„О, направо страхотно! Майкъл Кребс и Топаз Роси. Точно двамата, които най-много искам да са наоколо ми в момента“.

— Значи е решено — каза Илай Лебер и внимателно се озърна към останалите.

Роси и Гордън изглеждаха сковани като Типър Гор на конференция на стриптийзьорки. Гауърс и Оберман ги наблюдаваха с леко притеснен вид и единственият човек, който изглеждаше напълно спокоен, бе Майкъл Кребс.

— Решено — съгласи се с усмивка Кребс.

 

 

Сградата на „Музика“ направо бръмчеше от слухове.

Роуина Гордън го усещаше във въздуха всеки ден, когато влезеше през вратата, докато крачеше през мраморното фоайе, където й бяха връчили заповедта за уволнение, докато се качваше по стълбите на съвещание по маркетинга, когато се отбиеше на някоя презентация за продажбите… Веднага щом се появеше, служителите замлъкваха и вперваха поглед в обувките си или грабваха най-близкия телефон.

Не че бе лесно да се долови разликата. „Рейс Гейм“ на Роксана бе влязъл в класацията „Билборд хот 100“ направо като номер едно, а следващата седмица се очакваше да излезе и новият албум на „Блек Айс“ и в цялата сграда направо вреше и кипеше. Сам Нийл бе ръководил клона на компанията през годината, в която нея я нямаше, и сега напълно контролираше този организиран хаос; доставчиците се обслужваха, провеждаха се различни кампании, организираха се турнета — тогава какво, че новият президент на компанията не е в кабинета си през цялото време? За какво имаше да се говори?

„Явно доста има“, ядосано си помисли Роуина.

— Сам, какво става? — попита го тя. — Не мога да вляза на съвещание, без да се почувствам като някаква странна птица. Все едно съм нарочена за страшилището на класа. Какво има?

Нийл поразхлаби яката си, леко запотен, и предпазливо погледна шефа си. Роуина Гордън можеше да накара и побеснял носорог да се закове на място, дори и без тези къси черни костюми, които бе започнала да носи — къси поли на „Ричард Тайлър“ от мека вълна, прилепнали блузи на „Дона Карън Ню Йорк“. Дългата й коса бе прибрана назад в конска опашка като на ученичка. Това бе представата й за скромно облекло. Според Сам направо можеше да докара на мъжете сърдечен удар.

— Няма нищо — отговори президентът на клона внимателно. — Може би някои хора просто са малко любопитни по отношение на теб, това е.

Роуина го прикова със стоманения си поглед.

— Добре, добре — бързо добави той, — предполагам, че… хм… просто е факт, че не се навърташ много тук, откакто пое поста си и, хм, служителите се чудят каква е причината.

— Продължавай — подкани го тя.

Сам Нийл усети как се изпотява от притеснение. По дяволите, той самият много се бе старал да не покаже и следа от любопитството си. Щом новият шеф на компанията не желае да стои в кабинета си, не е той човекът да търси причина за това. Но изведнъж изпита чувството, че стъпва по много тънък лед.

— Предполагам, че се питат върху какво работите с Джош и Кребс — завърши той стеснително.

Роуина кимна.

— Разбирам — каза тя. — Онова, което се опитваш да ми кажеш, Сам, е, че всички в сградата се чудят дали не сме се събрали да измислим някаква тайна отбранителна стратегия срещу поглъщането ни от „Меншън Индъстрис“, нали така?

— Да — неспокойно пристъпи от крак на крак Сам.

— Цялата компания ли говори за това, Сам?

Той вдигна рамене.

— Не знам, Роуина… имам предвид, че аз все пак нямам много контакти с младшите служители… Добре де, добре, предполагам, че е така.

Тя отметна кичур коса от челото си и усети как напрежението стяга главата й като в менгеме. Просто не биваше да допусне това да става. Ако служителите в офиса в Ню Йорк започнат да клюкарстват, само въпрос на време беше отсъствието й да стигне до ушите на останалите в бранша. И ако същото ставаше и в „Америкън Магазинс“, трябваше само някой бизнес репортер да събере две и две и цели седмици усилена работа да отидат по дяволите.

Цялата сделка зависеше от пазенето й в тайна.

Налагаше се да се върне в кабинета си, а трябваше да измисли и творческия план.

Можеше да се направи само едно…

— Е, в това отношение могат да са спокойни — твърдо заяви тя. — Правната ни защита е на мястото си, знаеш го. От днес отново се връщам в сградата… просто имахме малко проблеми с новите записи на „Атомик Мас“, а знаеш, че Барбара и Кребс работят единствено с мен и Джош при подобни ситуации.

— Искаш ли да кажа това на хората? — попита изненадан Сам Нийл.

„Атомик Мас“ бяха като Светия Граал за „Музика Рекърдс“. Дори и представата за проблеми с тях бе истинско богохулство.

— Разбира се — разпери ръце президентът на компанията. — В „Музика Рекърдс“ нямаме тайни един от друг.

— Добре — отвърна Сам и напусна кабинета й с известно облекчение.

Роуина Гордън го наблюдаваше, докато си тръгна. После вдигна телефона и набра личния номер на Топаз Роси.

— Топаз, имаме и друг проблем — каза тя.

 

 

В „Америкън Магазинс“ беше също толкова оживено и слуховете също така невероятни. Всъщност положението тук дори бе по-лошо. В крайна сметка всички тук си изкарваха прехраната, като разследваха и разобличаваха чуждите тайни.

Топаз усети това още в първия ден, когато се върна на работа. Отби се в офисите на „Влияние“ и дванайсет, чифта очи се впериха в тила й. Отиде до „Гърлфренд“ и се почувства толкова не на място, колкото и някоя учителка на тийнейджърско парти.

— Напълно го очаквах — каза й Джо, когато тя му се обади, за да се оплаче. — В „Музика“ поне само председателят и президентът изчезнаха някъде. А при вас целият борд се скри от служителите си. Разбира се, че ще приказват.

— Но не можем да допуснем всички да клюкарстват! Някой ще разбере! — възрази Топаз.

— Именно затова всички ще се върнете в офисите си, скъпа — изтъкна Джо.

— Не мога да си седя в офиса! Кога ще работя по творческия план? Трябва да представя нещо на Роуина Гордън през следващите пет дни!

— Не знам — отвърна Голдстийн колкото е възможно по-спокойно. Господи, та тя е бременна в осмия месец! — Само гледай да не се напрягаш прекалено много, скъпа. Ако бях на твое място, щях да се обадя на Роуина. Сега би било опасно да отсъстваш от кабинета си.

— Добре, добре — успокои го съпругата му. Да не се напрягам прекалено? Много смешно!

— Топаз, обажда се Роуина Гордън — съобщи й секретарката й.

— Джо, трябва да затварям — каза му тя. — Ще се чуем по-късно.

„Всемогъщи Боже!“, възкликна Топаз, като погледна през прозореца към хаотично забързаните коли в пиковия час на обяд по Седмо авеню, шейсет етажа под краката й. В сравнение със собствения й живот гледката й се струваше спокойна като монашеско убежище. Надяваше се онази кучка Роуина Гордън да е подложена на поне малко от същото напрежение.

— Аз съм — рязко се обади тя.

— Топаз, имаме и друг проблем — хладно каза Роуина, опитвайки се да прикрие тревогата си. — Не смятам, че мога да се измъкна от офиса си. Служителите в сградата започват да говорят прекалено много за това.

— При мен е същото — отвърна съперничката й. — Просто не можем да рискуваме да се разчуе.

— Никой не може да състави творчески план за „Музика Рекърдс“ освен мен — направо каза Роуина.

Това не беше самоизтъкване, а просто съобщаване на факт. Знаеше, че именно заради мнението й относно това какви изпълнители да подкрепят, заради идеите по отношение на маркетинга и разпространението и заради плановете й за купуване на по-малки звукозаписни компании Оберман й бе дал този пост.

— Да. Сигурна съм, че е така — съгласи се Топаз, като забрави да се държи резервирано. — И аз смятам същото за „Америкън“. Разбираш ли? Джо е на мнение, че трябва да възложа на някой друг тази задача, но просто не мога — не става дума за основните правила в бизнеса, а за…

— Визия за бъдещето? — предложи Роуина.

— Точно — потвърди другата жена.

— Тогава какво ще правим? — попита Роуина. — Трябва да свършим това…

— … а не можем да го направим в офисите си, защото ще трябва да се върнем към всички редовни съвещания…

Последва пауза.

— Предполагам, че ще се наложи да работим заедно нощем и през уикенда — обади се най-сетне Роуина. — Бихме могли да действаме поотделно, но тогава как ще сверяваме работата си относно изложението, основните принципи на документа…

— Ела около девет — отсече Топаз.

Това беше единственият вариант. Е, налагаше се да го направи. Но не и да й харесва.

— А Майкъл Кребс? — насили се да попита Роуина.

— Щом твоят господин Оберман смята, че имаш нужда от него, доведи го — отвърна Топаз.

Отново за миг настана неловко мълчание, а после и двете затвориха едновременно, без повече любезности.

 

 

Майкъл Кребс зави с черното си „Ферари Тестароса“ към паркинга за ръководството на „Музика Тауърс“ и пазачът веднага го пусна да влезе. Беше ранна лятна привечер и Кребс се радваше на всичко наоколо си. На начина, по който златистите слънчеви лъчи падаха върху дърветата и по тротоарите. На звученето на Том Пети от диска в супермодерната му вградена в колата стереосистема. На гласа на Роуина Гордън, когато му се бе обадила.

— Майкъл, Роуина се обажда.

— Знам кой е — сухо отвърна той.

— Има промяна в плана — продължи тя нервно, очевидно искаше да приключи разговора възможно най-бързо. — Трябва да се срещнем довечера, а не този следобед. Можеш ли да дойдеш в къщата на „Бийкмън Плейс“ около девет?

— Не знам. Аз какво ще получа?

— Майкъл, за бога!

— Имам някои идеи, които искам да обсъдя с теб — не й обърна внимание той. — Ако трябва да сме там в девет, ще мина да те взема в осем.

— Добре — напрегнато отвърна тя.

Кребс се усмихна. Отлично познаваше всяка промяна в тона на Роуина Гордън. Беше искала да се възпротиви, но не можеше — не можеше да си признае, че не иска да е насаме с него.

Иска всичко да е само бизнес, но адски се страхува.

С нетърпение очакваше срещата им.

 

 

Роуина тъкмо беше изпратила секретарката си да си ходи, когато Майкъл пристигна.

През последните два часа безуспешно се беше опитвала да се свърже с Джон Меткалф в Лос Анджелис и все попадаше на секретарката му.

— Президентът има съвещание, госпожо.

— Да, госпожо, знам коя сте.

— Да, госпожо, ще му предам всичките ви съобщения.

— Хм, той веднага отиде на друга среща, госпожице Гордън. Да, госпожо, знам, но сме много ангажирани…

— Е, благодаря за помощта — каза Роуина тъкмо когато Майкъл влизаше, и тръшна силно слушалката.

Кребс се наслади на елегантния й силует, очертан на фона на прозореца — последните слънчеви лъчи играеха в русата й коса и тя блестеше и сякаш грееше, вталеният й черен костюм обгръщаше всяка нежна извивка на тялото й, а дългите й крака в тънки черни чорапи сякаш нямаха край.

Мигновено усети как го обзема страст.

— На кого се обаждаше?

— О, на никого — настръхна тя.

— Годеникът ти ли беше?

— Не — изчерви се Роуина.

Започваше да се ядосва на Джон. Защо се държеше толкова детински относно оставането й в Ню Йорк за няколко седмици? Сега се чувстваше засрамена пред Майкъл Кребс. Тя искаше той да е последният човек на света, който знае за проблемите във връзката й.

— Е, тогава значи наистина е никой — иронично подхвърли Кребс и се усмихна вбесяващо многозначително.

— Искаш ли да обсъдим нещата тук, или да идем до „Мирър, Мирър“? — попита Роуина, като решително пренебрегна коментара му.

— Нито едното, нито другото. Запазил съм маса в „Льо Сирк“ — каза той. — И не ме гледай така, Роуина. Ако ще работим цяла нощ, трябва първо да хапна.

Тя го измери с поглед, искаше й се да възрази, но не посмя. Ако ставаше дума за всеки друг на негово място, разбира се, че щяха първо да вечерят, преди да работят цяла нощ…

Но не беше друг. А Майкъл Кребс.

— Идваш ли или не? — попита той и се обърна към вратата. На лицето му имаше израз на пълно безразличие.

„Стегни се, Роуина“, строго смъмри тя самата себе си и грабна папката с бележки и договори.

— Точно зад теб съм — каза тя.

 

 

Прекосяваха града в полумрака, разговаряха по работа и се наблюдаваха един друг. Роуина се облегна удобно на меката кожена седалка и се опита да се съсредоточи в онова, което предлагаше Майкъл: да купят няколко музикални компании за по-тежка музика, да намалят малко европейския дял, да разширят лицензионния отдел. Налагаше се да се концентрира. Въпросите бяха важни. Но не можеше да спре да наблюдава движенията на устните му, докато говори, едрите му ръце върху волана, красивите му посребрени слепоочия. Не искаше да й се нахвърля в колата, но донякъде й бе неприятно, че той се държи толкова професионално… Защо не я предизвикваше както по-рано? „Отказал ли се е от мен?“, попита се Роуина и мигновено се засрами от ужаса, който изпита при тази мисъл.

Кребс бе вперил поглед в колите пред себе си и наблюдаваше Роуина с периферното си зрение, докато говореше на автопилот. На тази сделка бе заложено бъдещето на Джош и Роуина и той бе хвърлил доста усилия в нея; освен в личен план, от професионална гледна точка за него би било катастрофално, ако „Меншън Хаус“ погълне „Музика“. Кребс бе наизустил предложенията си, което означаваше, че може спокойно да ги излага пред нея, без да се замисля. Така умът му бе свободен да се отклонява към тези нейни чорапи като на ученичка. Към вталената кройка на костюма й. Към начина, по който дребното й тяло се бе сгушило на седалката. Начинът, по който се извиваше, направо го подлудяваше. Спомняше си онова котешко протягане, което бе направила на стола в лондонското студио в нощта, когато бяха правили секс за пръв път.

„Желая те, желая те“, повтаряше си страстно Роуина.

„Толкова ми е влязла под кожата“, мислеше си Кребс, замаян от внезапния копнеж просто да спре и да посегне към нея. Пребори се с импулса си и продължи да говори, но беше бесен. Роуина Гордън беше негова. Винаги му бе принадлежала! Кой беше този хлапак Джон Меткалф? Някакъв тип от Лос Анджелис, който не разбираше нищо от музика и нямаше никаква представа какво възпламенява страстта на Роуина…

В изискания ресторант на Източна петдесет и шеста улица ги настаниха на уединена маса и Майкъл поръча шампанско.

— „Льо Сирк“ е любимото ми място напоследък — опита се да намери неутрална тема за разговор Роуина.

В прохладните сенки и под приглушеното осветление тя усещаше присъствието на Кребс като истинска заплаха. Той носеше тъмно сако и бе сложил вратовръзка за вечерята тук — нещо, което никога не правеше; това само подсилваше естественото му властно излъчване. Черните му като въглени очи, обрамчени от гарвановочерни мигли, се взираха в нея със спокойно любопитство, което я подлудяваше.

Искаше да я остави на мира.

Искаше да забрави за нея.

Искаше да й бъде просто приятел.

Как ли пък не!

— Тук предлагат най-богатото диетично меню в Манхатън — добави тя бързо, внезапно осъзнала, че го зяпа. — Вече съм над трийсет. Трябва да внимавам за килограмите си.

— Не ставай смешна. В идеална форма си — каза Майкъл и видя как тя сведе очи. — И какви са тези приказки, че си минала трийсетте? Ти си направо дете, Гордън.

Тя се засмя и дългата й коса проблесна на светлината на свещите. Той усети как свива в юмрук ръката си под масата.

— Винаги ще си остана дете за теб, Майкъл.

— За мен ти означаваш много неща — меко отвърна той, — но не и дете.

Загледа се в нея и Роуина усети дълбоко в нея да се надига познатият прилив на страст. Под плътно прилепналата материя на блузата й зърната на гърдите й забележимо настръхнаха, възбудени от прилива на кръв. Страстен копнеж, силен колкото неговия, започна да пълзи по кожата й, предизвиквайки тръпки на удоволствие в слабините й. Усети как я обзема паника, осъзнаваше, че желанието й е изписано ясно на лицето й.

— Отново ще те имам — тихо каза Кребс, без да откъсва поглед от очите й. — Ти го искаш и аз го искам.

— Не е така — рязко отвърна Роуина и сляпо посегна към чашата си.

Майкъл се пресегна бързо през масата и улови ръката й, стисна я и пръстите му погалиха меката възглавничка в основата на палеца й.

Докосването му бе като токов удар. Тя се размекна вътрешно от копнеж и усети влага в слабините си. Неволно потръпна леко от изпитаната нужда, цялото й тяло се разтърси на стола.

— Наистина ли? — настоя Кребс.

— Готови ли сте да поръчате? — любезно ги попита келнерът.

Кребс усети как мигът отлита и се обърна към горкия човек с поглед, който можеше да разтопи стомана.

— Да, благодаря. Ще поръчам риба с листа от киселец — бързо се обади Роуина и допря горещата си длан до хладния и блестящ годежен пръстен.

През останалата част от вечерята делово обсъждаше договори.

 

 

Спряха пред „Бийкмън Плейс“ точно в девет. Топаз Роси им отвори, елегантна в рокля с висока талия от тъмносиньо кадифе, която стигаше малко под коленете й, свободно се спускаше над корема й и чудесно контрастираше с червените й къдрици, лъскави и меки от бременността.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза Роуина, забравила резервираността си от сутринта. — Тази рокля много подхожда на очите ти.

— Така ли мислиш? Мразя я — отвърна Топаз. — Но в момента мразя целия си гардероб. Не мога да намеря нищо, което да ме прави по-малко дебела.

— О, ти не изглеждаш дебела, а бременна — възрази Роуина. — Виж си ръцете и краката, Топаз. Погледни си брадичката.

— Здравей, Майкъл — обади се Джо Голдстийн, който се появи зад жена си. Обгърна покровителствено раменете й с ръка и добави малко хладно: — Здрасти, Роуина.

— Здрасти, Голдстийн — поздрави го Кребс, усетил как между жените отново се възцарява хлад.

Никога нямаше да разбере отношенията им; все още помнеше необичайната злъч, която се прокрадваше в гласа на Роуина, когато говореше за Топаз; не би могъл да забрави всички капани, които им бе заложила тази красива червенокоса жена, нападките срещу „Атомик Мас“ още в началото на кариерата им, начина, по който бе провалила представянето на „Хийт Стрийт“ на „Медисън Скуеър Гардънс“, как бе измъкнала „Велосити“ под носа на Роуина и последната заклеймяваща статия в „Уестсайд“, съсипала блестящата кариера на Роуина само с един замах. А по неин адрес? Джо Хънтър публично бе засрамил Роси в „Шоуто на Опра“, бяха закрили „Уайт Лайт“ само с няколко телефонни обаждания и неумолимия възход на Роуина и нейната група, чак до онзи финален удар.

„Трябва да има и нещо повече — помисли си Кребс, загледан в гърба на Роси, докато тя ги водеше към кабинета. — Знам, че имат общо минало… сякаш се познават до мозъка на костите си. През половината време се държат като сестри, приготвят си кафе една на друга, без да питат как го предпочита другата, довършват взаимно изреченията си, оплакват се от движението по улиците. После усещат, че го правят, и внезапно, мигновено се превръщат в ожесточени съперници, които са принудени да работят заедно“.

„Но тя все поглежда към Голдстийн, озърта се из къщата, разсъждаваше заинтригувано Майкъл. Сякаш е безкрайно любопитна, но не иска да се издаде… а и Топаз, това момиче непрекъснато ме оглежда, все завързва разговор с Оберман…“.

Разбира се, през изминалите две седмици около тях непрекъснато имаше цяла тълпа от хора. Сега бяха практически сами.

Кребс се усмихна широко, докато изваждаше договора на „Атомик Мас“ от куфарчето си. Работата щеше да е тежка, но можеше да се окаже забавно да ги наблюдава.

 

 

Топаз разтърси глава, опитвайки се да разсее мъглата от изтощение и умора. Беше три без десет през нощта и все още работеха. Отчаян от упоритостта й, Джо отдавна си бе легнал — той обичаше да се появява в NBC преди седем — а Майкъл Кребс, който бе будувал до пет сутринта предната нощ, миксирайки новия албум на „Блек Айс“, бе заспал на дивана.

— Искаш ли да приключваме за тази нощ? — попита я Роуина, като забеляза, че тя гледа часовника си.

Топаз отпи нова глътка от отвратително силното си кафе и поклати глава.

— Ако успеем да изработим това единно заявление относно творческите си принципи, ще сме готови. Май предпочитам да направим така. Не искам пак да се връщаме на това.

Роуина кимна.

— Справихме се доста добре. Виж само — и тя се пресегна към лазерния принтер на Топаз и измъкна трийсет разпечатани листа. — Творчески план, продажби, човешкият фактор…

— Превод: Всички мои журналисти и всички твои изпълнители ще напуснат незабавно — намеси се ухилена Топаз.

— Точно така. Плюс подробни планове за развитие, планиране на разпространението, лицензионни сделки…

— Превод: Ние знаем как да ръководим тези компании, а Конър Майлс не разбира нищо — добави Топаз.

— Плюс петгодишни планове за развитието на основните дейности…

— Превод: Ако продадете акциите си, сте пълни глупаци — елегантно допълни Топаз. — Хей, Роуина, хайде да бъдем откровени в това заявление. Пиши така: „Бордовете на «Америкън Магазинс» и «Музика Рекърдс»“…

— „Музика Рекърдс“ и „Америкън Магазинс“ — натърти Роуина.

— … заявяват, че са напълно всеотдайни на творческите си принципи, докато така печелят пари…

— … а ако спрат да печелят, веднага ще ги изоставим…

— … и ако Конър Майлс ни погълне, ние ще напуснем…

— … и всички ще ни последват…

— … а вашите акции ще струват едва една десета от онова, което сте платили за тях…

— … затова не ни се бъркайте в работата! — тържествуващо завърши Роуина.

Двете прихнаха да се смеят, стиснали ръце за опора, а после взаимно си изшъткаха, когато Кребс се обърна неспокойно на дивана.

— О, съжалявам — прошепна Топаз. — Не бива да будя Майкъл. Много ни помогна по въпросите, свързани с лицензите.

— Да — съгласи се Роуина и се обърна да погледне продуцента.

Топаз я видя как го гледа и как изведнъж лицето й се смекчи и озари.

— Какво става тук? Обичаш ли го? — попита тя.

Роуина направо подскочи.

— Разбира се, че не — рязко отвърна тя. Дори и на слабата примигваща светлина от екрана на компютъра, която единствено огряваше стаята, Топаз забеляза как старата й съперничка се изчервява до уши. — Как ти хрумна?

— „Как ти хрумна?“ — имитира я тихичко Топаз. — О, моля те! Откога те познавам?

Последва мълчание, когато реторичният й въпрос върна миналото в мислите им.

— От много отдавна — бавно отговори Роуина.

Отново помълчаха. И двете усетиха как сърцата им бият малко по-бързо. Докато подготвяха сделката и особено тази нощ, двете успяваха да работят заедно, защото бяха принудени. Защото нямаше друг изход. Защото бяха момичета с кариери под заплаха.

И неписаното, неизречено и ненарушимо правило бе: Не казвай нищо. Не упреквай в нищо. Не разрешавай нищо. Временно примирие. Нищо повече. А сега…

Топаз Роси погледна Роуина Гордън.

— Защо го направи? — тихо попита тя. — Бяхме толкова близки.

Роуина усещаше как смесени чувства се борят в гърдите й.

— Бях млада, глупава и егоистка — каза тя накрая. — Желаех го, а той ходеше с теб. Ти изглеждаше толкова… сексапилна и предизвикателна, а аз бях девствена… той беше поредният мъж, който ме отблъскваше, предполагам.

Топаз съвсем леко се приведе напред на стола си.

— А после започнах да те намразвам, защото ти го имаше — продължи Роуина, без да може да погледне другата в лицето, — и колкото повече ревнувах, толкова по-виновна се чувствах и продължавах да го желая, но в действителност мисля, че е било само защото ти беше с него.

— А и прекарваше насаме с него толкова време — допълни Топаз, която полека започваше да разбира.

Роуина кимна.

— Затова се опитах да се оправдая пред себе си, макар да нямах извинение… започнах да си повтарям всички онези снобски виждания… използвах срещу теб всички традиционни ценности, от които бях наранена. И се срамувах от себе си, затова прехвърлих всичко върху теб. А после ти провали кандидатурата ми за президент на съюза и аз можех да си кажа, че всичко е било по твоя вина… че ти си ме тикнала в ръцете му… и те мразех, защото просто не можех да си призная, всъщност бях стъпкала в калта първия човек на света, който някога ме е харесвал такава, каквато съм. Толкова много съжалявам, Топаз — безсилно довърши тя. — Само се надявам, че ще можеш да ми простиш.

Топаз дълго се взира в нея. После по лицето й бавно се разля усмивка.

— Знаеш ли, ако го бе казала по-рано, можеше да спестиш много неприятности и на двете ни. Всички англичани сте толкова непохватни в емоционално отношение.

— Аз не съм англичанка. Шотландка съм — с достойнство я поправи Роуина.

— Все тая.

— Само една глупава американка може да каже подобно нещо.

Двете се засмяха заедно.

— Хайде, Златокоске, да приключваме тук — каза Топаз, — а междувременно можеш да ми разкажеш всичко за Татко Мечок ей там.