Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (36)

В деня, когато светът й бе започнал да се разпада, мисис Джордън бе продължила нататък — и Джорджи направи същото. Този образ, сцената — за нея те бяха като наркотик. Когато всичко започваше да се изплъзва от ръцете й, мисис Джордън беше тази, която поемаше нещата в свои ръце и я спасяваше за час и половина.

Джорджи се чувстваше по-близка до мисис Джордън от всякога: нейното представление се разпростря отвъд ръкописа, сцената и декорите и разми всички граници между актьор и образ, които все още бяха останали. През цялото време тя бе на ръба на сълзите, ръба на сълзите като ръба на оргазма — трескаво, неопитомено, неотложно, център на вселената и единственото нещо, което всеки иска да изпита.

Тази нощ те се влюбиха в нея. Изправиха се на крака и я аплодираха. Единственото й желание бе публиката да си тръгне, но зрителите не я пускаха да си отиде, задържаха я пред очите си, държаха я точно там, където искаха да бъде — там, пред тях, играеща ролята си.

Най-после тя слезе от сцената, облекчена и изтощена, и отиде в гримьорната си, но облекчението изчезна, когато започна да си сваля грима. Беше сама, аз си бях отишъл, а от огледалото я гледаше лицето на непознатата, която ме беше предала.

И тогава тя отново закопня да бъде мисис Джордън, да бъде която и да е, само не и жената, която трябваше да играе тази роля, да живее този живот.

Пренебрегна почукването, което се разнесе няколко минути по-късно, но въпреки това Никол отвори вратата.

— За Бога, Джорджи, какво се е случило? — попита тя.

— Трябва да се прибера у дома — каза Джорджи. — Сега. Тази вечер.

— Толкова съжалявам. Видях съпруга ти по-рано. Нещо спешно ли се е случило вкъщи?

Джорджи сведе глава върху ръцете си на тоалетката и заплака в сгъвката на ръката си.

— Не мога ли да помогна с нещо? — попита Никол.

— Трябва да се върна — каза Джорджи.

— Добре — каза отривисто Никол. — Мисля, че няма повече влакове тази вечер. Почти съм сигурна, че последният беше в осем и половина. Но нека да намеря Пиърс. Ще видим какво можем да организираме.

— Не — каза Джорджи, като повдигна леко глава, — чакай — но Пиърс се появи още преди Никол да успее да отиде да го потърси.

Той влезе в гримьорната и леко положи ръце върху раменете на Джорджи.

— Слушай — каза той, — знам, че моментът е ужасно неподходящ, но говорих с Ричард, приятеля на Никол, и той иска да излезем за няколко питиета, за да обсъдим…

— Не — каза Джорджи.

— Допуснах грешката да му кажа по-рано, че имаш рожден ден, и той изгаря от нетърпение да… — Той се опитваше да говори на отражението й в огледалото, но тя отказваше да го погледне в очите.

— Пиърс, за Бога — каза Никол. — Какво ти става? Погледни я.

— Не — каза Джорджи, през стиснати зъби. — Направих представлението. Направих проклетото представление. — Не добави: Което може да ми коства брака. Бавно, лицето на Никол започна да придобива по-задълбочено и разбиращо изражение.

— Съжалявам — каза Пиърс, и отсъствието на местоимението „аз“, суровата сбитост на това липсващо местоимение, подсказа на Джорджи колко малко означаваше всичко това, колко малко означаваше тя, за него. Сърцето й заби яростно. Щеше да намери начин да го нарочи за злосторника във всичко това.

— Трябва да се прибера вкъщи тази вечер — каза Джорджи. — Къде мога да наема кола?

— Тук ли? — каза Пиърс. — Нямам представа къде можеш да направиш това.

— Тя не може да кара в това състояние, Пиърс. Нищо ли не можеш да направиш? — попита Никол. Погледна го остро.

Нужни бяха няколко минути, но накрая той предложи:

— Разбира се, мога да те закарам обратно.

— Е, добре тогава — каза Никол.

Джорджи не отклони предложението. Искаше да се върне, трябваше да се върне, а това изглеждаше единственият начин.

Никол беше любезна и помогна на Джорджи да си събере нещата, водейки я под ръка като инвалид. Кой би очаквал Никол да е толкова човечна? Може би бе правила това неведнъж преди: беше събирала разбитите парчета от романтичните връзки на Пиърс. Може би неотдавна някой го беше направил за нея.

Не знам дали, когато е дошло време да си тръгва, Джорджи е спряла за миг на вратата на хамбара за събиране на десятъка, дали се е обърнала да погледне назад към онези вековни стени и покривни греди, но си я представям как спира за малко там, усещайки някак, както бях усещал и аз, когато си мислех за това по-късно, всичко, което оставя зад гърба си.

Сега сред тези средновековни стени се намираше онова, което бяхме наричали свой брак, не само отломките, но и хубавите неща в него, всичко, което й бях дал и което тя ми беше дала през дванайсетте години, в които бяхме заедно. Това пространство, подобно на пещера, дълго сто и четирийсет фута, широко трийсет и четири фута и високо четирийсет фута, не беше достатъчно голямо, за да складира всичко, което се беше случило между нас и въпреки това сега го съхраняваше — всичко от съвместния ни живот, от самото начало, когато бяхме двама души, които заживяха заедно броени дни след запознанството си; когато тя беше жената, която прошепна полугласно: „Обичам те“, докато стояхме пред олтара, изричайки официалните брачни клетви; когато аз бях мъжът, който плачеше колко съвършени са тези малки момчета, когато те се изплъзнаха от тялото на Джорджи и паднаха в обятията ми. Всичко това щеше да бъде скрито под ключ в хамбара, който сега се превърна за мен не само в мястото, където беше свършил бракът ми, но и — верен на първоначалното си предназначение — в хранилище: хранилище на всичките ни години заедно, почти една трета от живота ми, половината от сърцето ми и всичко, което някога й бях дал с любов и готовност.