Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (30)

В неделя привечер тя хвана ранния влак за Лондон, а после такси: докато вървеше бързо към къщата, в стъпките й се усещаше болезнен копнеж за нас. Лиам я зърна от прозореца и отвори входната врата — нещо, което му беше забранено да прави, но тя не си направи труда да му се скара. Той беше там. Всички бяхме там.

Синият килим изскърца под стъпките й, ръцете й обгърнаха толкова голяма част от нас, колкото можеха да поберат.

— Мамо, ти стигна тук много бързо — каза Фъргъс. — Много по-бързо от скоростта на светлината.

— Имаме видеокасета — каза Лиам.

— Ласи! — извика Джак.

— Аз щях да кажа! — възкликна Лиам. — Аз трябваше да кажа! — Той смушка Джак с лакът в ребрата и Джак започна да плаче.

— Лиам! — наредих. — Кажи на брат си, че съжаляваш. Лиам стисна здраво очи и запуши с пръсти ушите си.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам — прошепна той, докато Джак се правеше на жертва, свит в скута на Джорджи на пода, още преди тя да успее да си свали палтото.

— Боже, обичам тези деца — каза ми тя, вдигайки очи над главата на Джак, заровена в скута й, като се опитваше да срещне погледа ми. Какви ги върша, помисли си тя. Какви ги върша, по дяволите.

— Добре дошла у дома — казах аз й я целунах.

Тя щеше да сложи край на това. Нямаше да допусне да продължи тази история, това нещо, което едва беше започнало. За разлика от толкова много хора, които откриват, че са затънали в нещастен брак, със съпруг, с когото не могат да разговарят, между враждебни стени и мебели, които ги притискат, и които си казват: „Това не е моят живот“, Джорджи се утешаваше, вкопчвайки се в него, като си казваше с благодарност: „Да, това е животът ми“. Щеше да си го върне обратно, преди някой изобщо да открие, че го е изложила на риск.

Следобед, докато момчетата гледаха видеокасетата, тя си взе душ, а после се любихме. Такъв беше нейният импулс — не да отдалечи тялото си, а да заяви допълнителни претенции върху моето. Беше спала с Пиърс само два пъти, но с мен беше имала хиляди нощи, нощите на цели дванайсет години, и с никой друг досега.

Тя познаваше тялото ми толкова добре — на допир, на вкус. Онази черна точица на гърдите ми, която тя винаги погрешно вземаше за лявото зърно на гърдите ми, винаги, докато не придвижеше ръката си по-нататък. Малката кръгла вдлъбнатинка на лявата ми ръка над лакътя, която беше белег от ваксина срещу едра шарка. Вдлъбнатината на гърдите ми в средата на гръдния кош, голяма точно колкото да положи дланта си.

Тя се облегна на мен и заспа, а след това стреснато се събуди.

— Какво? — попитах. — Да не те навести някой „дневен жребец“^[1]?

Тя се усмихна на този израз, измислен от Фъргъс, който смяташе, че щом един лош сън (кошмар) през нощта е нощен жребец, то един лош сън през деня трябва да е дневен жребец.

— Господи — каза тя. — Питър, те са сами долу от почти два часа.

— Смяташ ли, че трябва да проверим за оцелели?

— Аз ще отида — каза тя.

Навлече пеньоара си и слезе бързо по стълбите, като забави ход, когато стигна до вратата на дневната. Искаше да ги свари неподготвени, да накара сърцето си да се сломи при невинния вид на малките им главици, преди да я видят.

Всичко беше спокойно, съвсем спокойно, но на кушетката, раменете на Джак се тресяха и тя направи стъпките си по-шумни, готова да се развика на другите две момчета, за дето са го разплакали. Но преди да успее да каже нещо, Фъргъс се изправи и прегърна брат си с думите:

— Не плачи, Джаки. От музиката се разбира, че с Ласи всичко ще е наред.

Джорджи се измъкна, без да я забележат и се върна горе при мен. Леглото беше топло, чаршафите миришеха на телата ни, аз бях там и протягах ръка към нея. Лицето и беше обсипано с кръгли топли сълзи, които се задържаха там като дъждовни капки по предното стъкло на кола.

— Обичам те — прошепна тя, и докато все още не бях научил някои неща, този следобед щеше да остане в паметта ми като един от най-хубавите, които бяхме имали от известно време.

О, Джорджи, вече не ти ли бяхме достатъчно, ние, твоите обожатели? Защо ти трябваше още един?