Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (13)

Излизането от театъра винаги беше истински шок — отново на улицата, неугледният и запуснат Килбърн Хай Роуд, магазините за домашни потреби и играчки по една лира, кръчмите, работещи без разрешително, заведенията за индийска храна за вкъщи. Джорджи тръгваше към метрото, докато вятърът подмяташе боклуци около краката й, отново толкова модерна и съвременна, като улицата, но с витаещ в душата й копнеж по джорджианска Англия.

В петък вечерта след първата й пълна седмица репетиции, тя дойде направо от театъра да вечеря с мен. Аз идвах при нея от мястото, което в Ню Йорк се нарича „Уолстрийт“, в Чикаго — „Примката“, а в Лондон — „Сити“: с други думи, финансовият район, където работех през всичките тези седмици, опознавайки хората, които щяха да направят работата ми по-лесна или по-трудна, превръщайки се в Пи-та Маааар-тин, което безкрайно предпочитах пред изреченото с подчертания акцент на Средния запад Пиий-дър Марр-дин, чието олицетворение бях представлявал през по-голямата част от живота си.

Формата на метрото за вътрешните линии на Лондон е нещо като бутилка от джин, наклонена настрани: жълтата линия на Съркъл оформя контурите й, линиите Метрополитън и Сити й придават дълбочина, а всички останали линии сложно се преплитат с бутилката или се вливат в нея от всички части на Лондон. Джорджи идваше от северозападната част на Лондон по сребърната нишка, която представляваше Юбилейната линия — единствената линия, която в някакъв момент се пресичаше с всички останали линии в системата. Аз идвах по розовата нишка от Сити, като гледах как спирките се нижат покрай мен и изучавах всички станции върху картата на метрото, като се чудех на имената им. Уест Хам и Ийст Хам, Галионс Рийч, Тутинг Бродуей, Шордич, Чансъри Лейн. Повечето от тези места ми бяха напълно непознати, и затова ги насищах с приумици или драматизъм: имаше една частица от мен, която искаше да промени маршрута си, за да мога вместо това да сляза в хладния ноемврийски въздух на Кокфостърс, или Хайбъри, или Пудинг Мил Лейн, и да видя какво означаваха тези места в Лондон, да видя какво ще ме посрещне горе на стълбите.

Бях се чувствал по същия начин в Ню Йорк. Ами ако моята спирка от метрото беше Спринг стрийт вместо Седемдесет и Девета улица? С какво щеше да е различен животът ми, ако онова място бе моят ъгъл, вместо този? Исках да знам, винаги ми се бе искало да знам, как един сбор от променливи величини, заместен с друг, щеше да ми създаде различен живот. Детство, прекарано в ранчо в Монтана, на някой калифорнийски плаж или като това на Джорджи, в голяма градска къща в Ню Йорк Сити. Различен колеж, невероятно интересен съквартирант, първа работа в различен град: колко силно можеха тези промени да въздействат върху живота ми? Вманиачавах се в мисли за възможните пътища, които бих могъл да поема, дори докато се наслаждавах на онзи, на който се намирах и всеки път, когато променях живота си, се питах как изоставените прекъснати пътища щяха да се развият без мен.

Питах се: дали вманиаченото задълбочаване в мисли за пътя, по който не сме поели, е специфично американско или специфично мое? Подозирах, че именно затова Джорджи беше станала актриса, и именно по тази причина аз бях станал писател: за да се утешаваме за онова, на което гледахме като на незначителния едничък живот, който ни бе дадено да изживеем.

Моята пътека и тази на Джорджи — избраните конкретни пътеки на тази вечер — се приближаваха с шеметна скорост една към друга: нейната сребриста пътека и моята розова. Аз пътувах от по-голямо разстояние, но нейното отнемаше повече време и аз пристигнах пръв в ресторанта на Мерилебън Лейн. Дадоха ми маса в ъгъла и както винаги, избрах да седна с гръб към стената, където можех да виждам повечето маси, както и вратата. Докато пиех джин с тоник, обичах да наблюдавам всички, които идваха и си отиваха или се задържаха пред витрината да погледнат менюто, в опит да решат дали да влязат, но най-много от всичко обичах да чакам пристигането на Джорджи.

Когато най-после пристигна, тя промени цялата форма на помещението в очите ми. През годините бях свикнал да виждам съпругата си периферно, до мен в някоя стая — ухото, половината от носа й, лека усмивка, обгърната около мен ръка. Стаята сякаш винаги се разтваряше за нас: ние бяхме мястото, откъдето започваше. Сега тя влезе и когато застана пред мен, това беше цялостната жена.

— Моето момиче Джорджи — казах.

— Питър — каза тя, като ме целуна. Сияеща и лъчезарна. Само с джинси и бледорозов пуловер, но беше топла и кожата й блестеше. Беше си сложила свеж грим, беше си пръснала малко парфюм. Изобщо не изглеждаше сякаш цял ден е репетирала усърдно.

Но:

— Тя превръща живота ми в ад — бяха следващите й думи.

— Никол ли?

— Никол ли? Да, Никол. — Очите й играеха. Това не беше сериозно оплакване. Преди всичко беше радостта, че всъщност наистина отново има режисьор, който да й вгорчава живота, привилегията да работи отново. — Стои толкова дяволски близо до мен на сцената — каза Джорджи. — Все ми идва да кажа: „Това е моноспектакъл, не помниш ли?“ Днес се чувствах малко уморена — човек би си помислил, че след пет часа репетиция имам право на това — но не, тя изсъсква: „Играеш абсолютно всяка роля точно по един и същи начин“. — Джорджи изрече последната реплика с глас като на Британската Зла Вещица от Запада.

— Господи, наистина ли звучи така? — попитах.

— Дори не знам вече. Стоя там и чувам гласа й, в ушите ми звучи непрекъснато този коментар: „Направи го така — не, не така — о, пак оплеска нещата“. Така че не само нормалният ми живот е това, което трябва да изключа от ума си, преди да мога да вляза в образа. Нали знаеш, момчетата — и тук тя започна да имитира Лиам: „Мамо, защо не може да си взема кутия сооок? Наистина искам една кутия сооок!“ — и Фъргъс: „Щом има тоалетна на горния етаж, тогава защо изаканото и изпишканото не слиза долу, преди да отиде в канализацията?“. Знаеш ли, трябва да намеря начин да се отърва както от нейния глас, така и от гласовете на момчетата, преди да успея да навляза в образа на мисис Джордън, и вече съм изтощена, още преди да кажа първата реплика.

— Значи, в такъв случай, с Никол не сте на път да станете най-добри приятелки? — попитах.

— Честно, Питър, тя има невероятно бърз ум, но мисля, че — не, знам, че вижда този образ по напълно различен начин от мен.

— Това не е толкова необичайно, нали?

— Не, но вместо да се опита да използва енергията, която идва от различията ни, тя просто иска да ме накара да правя всичко по нейния начин.

— Може би е провалена актриса — казах. — Може би е искала ролята за себе си.

— Може и да си прав — каза тя. — Много бих искала да разбера. Предполагам, просто съм разочарована. Искам да кажа, с жена режисьор, почти на моята възраст, това би трябвало да е страхотно партньорство, не някакво благоговейно чиракуване. А авторът… — Гласът й се повиши, тя ми отправи развеселен поглед, за да ми покаже колко много преувеличава, и колко голяма наслада й доставя това. — Той не казва нищо. Седи си там и си води всичките онези бележки. Все очаквам редакции, но няма такива. Всичко, което пише, е за мен, не за пиесата: кое би трябвало да казвам по-бързо или по-бавно или за комичен ефект, или, за бога, не за комичен ефект. В началото на всяка репетиция Никол казва: „Пиърс има някои забележки“, и ги изчита като наръчник с инструкции. Това, което искам да знам, е как й казва всички тези неща. Искам да кажа — тайни срещи ли си правят, след като си тръгна? Имейли ли й изпраща, и ако е така, защо просто не изпраща имейли на мен?

— Да не е стеснителен? — попитах.

— Стеснителен ли? — Джорджи изрече думата, сякаш никога не й беше хрумвала. — Не знам. Започвам да мисля, че той и Никол са любовници. Искам да кажа, не се държат точно като влюбени гълъбчета, но има нещо… знаеш ли, странно е. На всички други бих казала: „Хей, вие двамата да не спите заедно, или какво?“ но с тях би било неблагоприлично или нещо такова. Сякаш са ми родители.

— Твои сценични родители.

— Точно — каза тя. — Той е малко по-невъздържан от нея, но и двамата са… Във всеки случай, кой би нарекъл бебето си „Пиърс“? Кой може да подвиква „Пиърс“ след невръстното си дете и да очаква то да реагира? Знаеш ли какво си мисля: мисля си, че той изобщо никога не е бил бебе. Мисля, че просто се е излюпил като мрачен и замислен драматург на средна възраст.

Сервитьорката пристигна:

— Добре ли сте вие там? — попита тя.

— Чудесно — каза Джорджи. — Защо да не сме?

— Има предвид, дали сме готови да поръчаме — казах.

— Съжалявам, дори не сме погледнали менютата — каза Джорджи, — а дори не сме започнали да говорим за неговия живот. — Сервитьорката се усмихна, без да схваща напълно.

— Аз ще пия още едно — казах, като посочих към чашата си. — Освен ако не искаш да поръчаме бутилка вино? — попитах Джорджи.

Тя се намръщи и поклати глава. Рядко успявах да придумам Джорджи да се присъедини към мен за едно питие. Тя беше от явленията въздържател в голямото си семейство от мъже, които носеха сериозно на пиене, и понякога прехвърляше върху мен презрението си към тях.

Когато сервитьорката си тръгна, Джорджи се обърна към мен:

— Добре — каза тя, като се усмихваше лукаво. — Разкажи ми. Днес имах тринайсет деца, осем помятания и трима любовници, а после умрях. Ти какво ще кажеш?

— И аз имах тежък ден — казах, и двамата се засмяхме.

— Обичаш ли я, Питър? Кажи ми. Обичаш ли новата си работа? — Тя се наведе към мен, нетърпелива да улови отговора ми, сякаш това можеше да е най-очарователното нещо, което щеше да чуе през цялата вечер. Накара ме да поискам да обикна новата си работа и да й разказвам за нея с толкова плам и страст, колкото тя изпитваше към своята. И така аз й говорех за колегите, които започвах бавно да опознавам, пътуването, което щеше да се наложи да направя до Цюрих следващата седмица, и до Париж — в седмицата след това, за нюйоркския мениджър, който щеше да пристигне след няколко седмици, за да оцени това, което правех. Тъй като работата ми беше нова, и правех всичко за първи път, тя ми се струваше почти толкова вълнуваща тема за разговор, колкото и нейната работа. Кой знае колко интересна беше в действителност дори някаква част от нея, но Джорджи бликаше от енергия и беше толкова оживена, че за първи път от много дълго време насам, можех да си представя как хората около нас снижават гласове, за да подслушат за какво си говорим.

— Само ни погледни — казах. — Седим тук, ядем артистично подредени предястия и се гледаме в очите. — Посегнах към ръцете й, към идеалната температура на кожата й. Бяхме само двамата, на любовна среща. Колко красива изглеждаше тя, как исках да си отида у дома с нея, да изключа от съзнанието си къщата, момчетата, детегледачката, и просто да я обладая.

Но тя вече беше преминала към момчетата.

— Обожавам това, Питър — каза тя. — Наистина. Но ми липсват толкова много, че не мога да ти опиша — сякаш съм ги дала на дойка или нещо такова.

— Мисис Джордън не може да ти излезе от ума.

— Не, тя дори не е правила това. Кърмила ги е сама, държала ги е при себе си зад кулисите, в леглото си. Като бебета са били с нея през цялото време. — Тя се намръщи. — Разбира се, момчетата били изпратени в пансион, когато станали на седем.

— На седем? — казах.

— Можеш ли да си представиш малкият Фъргъс да напусне дома ни след година и половина? — попита тя, видимо потръпвайки.

— Не се тревожи — казах, като стиснах ръцете й. — Той още не е в пансион. Можеш да си отидеш вкъщи и да го видиш след половин час.

— Толкова е трудно, Питър — да премина от това, да съм с тях всяка минута, към това — да бъда далече от тях ден след ден.

— Това е, което искаше — казах.

— Знам, че е каквото исках, и го обожавам. Но знаеш ли, на пътя зад театъра има една малка детска площадка и всеки път, когато мина край нея по обяд, виждам всички тези малки деца да тичат наоколо, наглеждани от майките си…

— Или от бавачките.

— … и просто ми става толкова мъчно за Фъргъс, и Лиам, и Джак.

— Едно време мразеше да ходиш на детската площадка.

— Мразех да ходя на детската площадка всеки ден — каза тя. — Само ако някой ми беше казал, че това няма да продължи вечно. Тази безкрайна черна работа. Да стържа размазани картофи от пода, докато някой се цели с грахови зърна по косата ми. Някой от тях вечно болен — не беше ли някой от тях вечно болен? Единствената отплата за цял ден, прекаран в непрекъснато, изтощително движение беше, че децата не бяха гладни, а къщата — само малко по-мръсна, отколкото на закуска. Тази монотонна, неблагодарна работа. Справях се ужасно с нея и ужасно съжалявам. А сега те съвсем пораснаха!

— По на четири и пет години са. — Засмях се.

— Но погледни — каза тя. — Имахме цяла вечеря, без децата да ни прекъсват, а аз седя тук и ми липсват. Когато си насред това, просто не виждаш как ще се измъкнеш от другата страна, Питър. Това е положението. Сега изпитвам носталгия. Искам си бебетата обратно. — Тя се усмихна хитро и добави: — Винаги можем да си родим още едно.

— Или винаги можем просто да се чукаме — казах.