Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (20)

Вечерта на първото представление. Първа нощ — така го наричат в Лондон. В Ню Йорк на събитието щяха да присъстват всичките ни приятели, майката на Джорджи, братята й и техните съпруги — тълпа, дошла с нас, за да празнува. Но след едва четири месеца в Лондон, все още не познавахме почти никого, а Джорджи беше предпазлива: не искаше да каня новите си познати от работата, или някого от съседите, които едва познаваше. Джийн от отсрещната къща се беше държала много дружелюбно, но Джорджи не се беше постарала да развие това приятелство, а после един ден Джийн се беше появила на вратата ни и беше казала, че внезапно са прехвърлили съпруга й обратно в Ню Йорк.

Всички места бяха запълнени — продуцентите се бяха погрижили за това — а в такъв малък и тесен театър тези на първия ред на практика се намираха на авансцената. Аз седях с Греъм почти в дъното, защото Джорджи беше по-загрижена да виждаме публиката, отколкото нея.

Тя излезе на сцената с леко напудрена перука, по модата от онези времена, в жълта копринена рокля, и макар че по идея в началото на пиесата трябваше да е на петдесет и четири години, натежала и болна, съсипана от отчаяние, не й бяха сложили състаряващ грим. Тя успяваше да предаде нужното чрез израженията на лицето си, чрез позата си, чрез леко задъханата дикция, която загатваше колко й е трудно да говори.

На мига си припомних нощта, когато тя за първи път се срещна с мисис Джордън, в бялото си потниче и джинсите, докато изнасяше представление в мъничката ни дневна само за мен.

Когато започна да проследява живота на мисис Джордън назад чак до младостта й, в движенията й се появи хипнотизираща енергичност: стойката и дишането й се промениха, сричките се удължаваха или скъсяваха, докато се преобразяваше от бедно незаконородено ирландско момиче в прочута лондонска актриса, любовница на херцог с кралска кръв, до майка на тринайсет деца. И беше Розалинда, Виола, Хелена, бедното момиче от „Прекрасната покаяница“, някоя си лейди Тийзъл, в роля, която продължи само миг, но накара публиката да ревне от възторг, преди тя чудодейно да замени хумора с патос в следващата сцена.

Добавянето дори само на една шапка с пера и заострени ботуши или слагането на една перука променяха всичко в нея така умело, че не се забелязваше нищо, освен пълната трансформация.

Тя беше добра, толкова добра в това, превръщайки тази жена, за която никога не бях чувал, в образ, историята на чийто живот ме изпълваше със сълзи в очите.

В продължение на осемдесет и пет минути, без антракт, почти единственият път, когато седна, беше в последните минути на представлението, когато лежеше на едно канапе, питайки прислужницата си дали има новини от децата й.

Краят, за който беше положила такива огромни усилия, беше толкова плавен и затрогващ, колкото и останалата част от пиесата. Единствено аплодисментите ме изтръгнаха рязко от транса и ме изправиха на крака. Другите също бяха станали прави.

Греъм ме стисна за рамото:

— Изобщо не мисля, че е прибързано да нарека това феноменален успех — каза той.

Навсякъде около нас се носеха викове и възгласи; ръкопляскането продължи до безкрайност. Когато Джорджи се върна за поклон пред завесата, очите й мигновено се стрелнаха в моята посока. Вероятно ме беше забелязала още отначало, но беше толкова опитна актриса, че нямаше как да разбера. Забелязах лъскавите петънца под очите й — сълзи, които беше проляла за мисис Джордън, не пред публиката, а в няколкото минути насаме, които имаше зад кулисите.

Джорджи ми се усмихна от сцената, и за един изпълнен с объркване миг почти не можех да повярвам, че именно аз се бях оженил за нея, бях споделял леглото си с нея през всички онези нощи, бях създал всички онези деца заедно с нея. Тази вечер бях просто още един театрален зрител. Очарован.

След това имаше парти и ние се качихме в няколко таксита, за да отидем в един ресторант в Нотинг Хил. Ресторантът бил ужасно моден, увери ме Греъм, толкова моден, че нямал почти никаква украса. Нямаше картини по стените, нито растения или килими на шарки, а осветлението беше съвсем оскъдно. Шоколадовокафяви стени, черни кожени кресла, бели покривки. Нашата група го запълни целия, а Джорджи, в кремава рокля, се движеше плавно из помещението, властвайки и над екипа така, както владееше сцената. Беше приготвила малки подаръци за всички, и червени рози, които раздаде една по една. Докато обикаляше и ги раздаваше, видях искрена привързаност по лицата на хората, с които работеше. Изглежда, че се беше справила с това, без да си създаде врагове.

Аз, разбира се, стоях в периферията, пиейки скоч, като завиждах на всички тях за това, което бяха създали заедно, и за връзките, които бяха изградили помежду си, докато го правеха. Липсваше ми не само творческият процес, защото дори когато писането беше в центъра на живота ми, това беше нещо, което никога не бях изживявал. Писането е самотен занаят. Ние винаги сме от външната страна, надзъртайки вътре, като гледаме с копнеж, но никога не принадлежим никъде, и може би, именно затова ставаме писатели, отдавайки се на един ограничен живот и взирайки се в ярко осветените панорамни прозорци на другите, докато сами стоим в собствения си постоянен полумрак.

Джорджи се появи до мен, прошепвайки: „Срещна ли се вече с тях?“ в ухото ми. Когато поклатих глава, тя веднага ме отведе при Никол, която ми се стори много по-приятна и привлекателна, отколкото я бе описала Джорджи. Беше малко неприветлива за моите вкусове, спретната и дребна, и с прекалено уравновесени маниери, които не намирах за привлекателни. Но много от британките, които бях срещал, ми се струваха такива, малко като Уенди от „Питър Пан“ в начина, по който се отнасяха към мъжете — някак като бавачки, сякаш работата им беше да накарат мъжете да се държат прилично, и единственият начин да го направят, бе непрекъснато да ги хокат. У тях ми липсваше неправдоподобното съчетание на увереност и уязвимост, което винаги бях обичал, но никога преди не бях назовавал като отличителна черта на американките.

Отначало Никол и аз водехме разговор, който приличаше на консултация между родител и учител: нямахме за какво друго да говорим, освен за Джорджи — актьорската й игра, триумфът й тази вечер — но след известно време минахме на темата за дневниците на Фани Бърни и успяхме да поведем истински разговор. Помолих Никол да ме представи на Пиърс, когото бях разпознал веднага от описанието на Джорджи. Той не общуваше с останалите, а вместо това седеше в ъгъла на стаята, като изглежда чакаше хората да дойдат и да говорят с него.

Което всички правеха, включително и аз.

— Съпругът на Джорджи — каза той, като подаде ръка. — Разбира се. За мен е удоволствие.

— Подобно — казах дума, за която бях напълно сигурен, че не съм изричал на глас никога преди.

Виждах какво имаше предвид Джорджи за усмивката му. Нейната топлота противоречеше на цялостното безразличие в маниера му, като те караше да поискаш да се постараеш усърдно да я заслужиш отново.

Имах навика, когато срещам прочути или дори не чак толкова прочути хора, да водя разговори за възможно най-дребните от всички дребни неща, докато вътрешно умирах да ги попитам за тяхната музика, тяхното изкуство или тяхното писане. Ако бяхме в къщата му, щях да потърся признаци, подсказващи хобитата му — черно-бели снимки на платноходката му, може би, или колекцията му от плочи с джаз — но тук, без никакъв реквизит, на който да се „опра“, бях още по-ограничен. Най-незначителният от незначителните разговори: големината на театъра, отличната публика. Той не отправи никакво предизвикателство и ние разговаряхме бавно и любезно.

Трудно е да кажа точно какво мислех за него. Той говореше изискано, беше любезен, проявяваше героично внимание към скучния ни разговор. Ако знаех онова, което знам сега, щях да претеглям всяка дума, всяка сричка, всяка усмивка или поглед в нейна посока, щях да се сравнявам с него във всяко възможно отношение, за да открия слабостите му, да открия собствените си силни страни, да се подготвя за битка. Той не ми зададе дори един — единствен въпрос за мен самия, но аз нямах нищо против. Предполагах, както винаги става с прочутите хора, че дори да се срещнем отново — или още много пъти — дистанцията ще си остане и ние няма да се сближим.

Сега ми е непонятно, че съм могъл да стоя в една стая с този човек, който след броени седмици щеше да чука жена ми и вероятно не мислеше за нищо друго, докато разговаряхме — и да нямам понятие за това.

Чукнахме чашите си няколко пъти, а после дойде време Джорджи да произнесе речта си. Тя застана в предния край на стаята в роклята си с цвят слонова кост — като булка, мина ми през ума — с бузи, пламнали и поруменели от вълнението на вечерта. Речта й бе пресметната така, че да бъде топла и пълна с възхвали, но да не прекалява и да не накара всички да погледнат нагоре, заради нейната американска сантименталност. Това, изглежда, беше основният грях, който един американец можеше да извърши в Англия — грехът от прекадената сантименталност.

Джорджи произнесе същата реч, която бях слушал да упражнява вкъщи, по пижама, седнала с кръстосани крака на леглото, докато аз отпивах от чаша с вино до нея и държах ръката си отпусната върху бедрото й. Докато я слушах сега, почувствах отново онова, което бях изпитал в театъра. Коя беше тази жена? Това наистина ли беше Джорджи, можеше ли тя все още да е жената, от която понякога се бях страхувал, докато вечер се прибирах с влака при нея в Ню Джърси; онази, която ме нападаше с оплаквания от несправедливостите, причинени й от нашите три момчета и вътрешните стълби към трите спални, която ме гледаше гневно, сякаш аз бях ураганният вятър, съборил дърво върху къщата ни? Тя ли беше жената, с която бях прекарвал отегчително вечер след вечер, докато къпехме бебета и сменяхме пелените им, докато се опитвахме да ги накараме да ядат и къпехме отново онова, което беше повърнало? Жената, с която се бях любил изморено, както го правят хората с малки деца, жената, която държеше бикините си омотани около глезена, защото никога нямаше достатъчно сили да рови за тях из долния край на леглото след това?

Бях забравил какво можеше да бъде, защото толкова отдавна не беше имала такава роля — роля, която да я поглъща и променя. Тя беше моята съпруга, но беше също и някакво ново същество, жена, която не бях виждал никога преди, тази актриса, чиято способност да владее гласа и тялото си будеха не само моето вълнение, а и това на всички наоколо.

Тя беше и двете: виждах това сега. Новото и старото съжителстват; познатото и изненадващото, непознатите в нас винаги срещат непознатите в другите, дори когато другите са хора, които сме обичали.