Лилиан Хелман
Пентименто (7) (Книга с портрети)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pentimento (A Book of Portraits), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Лилиан Хелман

Заглавие: Пентименто

Преводач: Тодор Вълчев

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ 2, София

Излязла от печат: февруари 1981 г.

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Петя Калевска; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7109

История

  1. — Добавяне

Костенурка

Бях се събудила още в пет и реших да изляза на риболов за няколко часа. В чудно бялата мъглива утрин гребах до яхтата с малката лодка, после покрай моята страна на Мартас Винярд се насочих към дълбините на Уест Чоп. Нагоре, по посока на езерото Ташму намерих леко набърчените води, където се навъртат писиите, заложих две въдици и си приготвих кафе. Всякога съм се радвала като дете, когато съм сама на яхтата и никакъв друг съд не се вижда, преди да се е пукнала зората. За един час улових девет писии и две чернушки, които Хелън с удоволствие щеше да сготви на чорба, и реших да поплувам, преди да се върна на работата си маса. Течението отнасяше яхтата натам, където се чупеха големи вълни, но това не беше нещо необичайно, пък и аз винаги съм била предпазлива: вързах моя голям камък с дълго въже, слязох с него по стълбичката на яхтата и го спуснах там, гдето смятах да плувам. Не зная колко време е минало, докато разбера, че не плувам, а се нося с невероятна скорост, влачена от течение, което досега не бях забелязала. Разбира се, яхтата се движеше с мен, но силният вятър откъм сушата я отнасяше навътре, към големите дълбочини. Нямах никакъв избор: нито можех да настигна яхтата, нито имах сили да се боря със силното течение. Не си спомням почти нищо от следващите мигове — зная само, че се обърнах на гръб и си помислих, че паниката невинаги е такава, каквато я описват. Известно време бях като пън и усещах само как водата облива лицето ми; после се поотпуснах и понечих да видя накъде ме носи течението. Но щом се опитах да вдигна глава, потънах, а когато отново излязох на повърхността, вече не се виждаше бряг, но ми беше все едно, имах чувството, че между мен и водата няма разлика, и си помислих, че не е лошо да умреш по този начин, стига да си потънеш кротко, ако имаш достатъчно разсъдък, а не да правиш жалки опити да се спасиш. Изведнъж — не зная след колко време — главата ми се удари в пристана на Уест Чоп, ръцете ми се вкопчиха о един от пилоните и си спомних разговора, който водихме с Хамът четири дни след смъртта на костенурката. Тогава аз му казах:

— Между вас имаше някакво разбирателство. Тя се пребори със смъртта, ти също. Ами аз?

Той не отговори, затова същата вечер повторих въпроса си.

— Не зная — отвърна той, — може би и ти ще успееш, а може би не. Какво струва моето мнение?

Държейки се за пилона, разговарях с човека, починал преди пет години, за костенурката, умряла преди двайсет и шест.

 

 

Още в онези дни, 1940, това беше едно от последните големи имения в областта Уестър. Разгледах го един вторник и само след два дни го купих с хонорара от „Лисичета“, без да ми мигне окото, че не ми останаха пари да купя продукти поне за една седмица. Наричаха го имение, ала скромната къща дотолкова не съответстваше на огромния парк, оформен според изискванията на деветнайсети век, че веднага се заинтересувах от семейството, което сто и двайсет години бе държало това имение. Но по думите на посредника тия хора бяха изчезнали. (Оказа се, че не е вярно. Осем или девет години по-късно се появи едно шестнайсет-седемнайсетгодишно момче и поиска разрешение да види къщата и да прекара един ден край езерото. Каза, че това бил родният му дом, и отнесе със себе си огромен клон от глога, който майка му била посадила по случай неговото раждане.)

През първите седмици затворих двете къщи за гости и реших да не се занимавам с чемширите, редките растения и пътеките за езда, а щом Хамът успя да пласира два разказа, стъкмихме една работна стая за мен и ремонтирахме хамбара. Исках да обработвам тази земя и не обръщах внимание на предупрежденията, че почвата била глинеста и камениста. Наех един млад немски фермер, Фред Херман, защото веднага подуших, че сме сродни души, и ден след ден, години наред двамата работехме до премаляване от ранна утрин до късна вечер. Много от нашите планове се провалиха, но други се увенчаха с успех: започнахме да отглеждаме и да продаваме пудели, които бяха на мода по онова време, докато спечелихме достатъчно, за да създадем птицеферма; щом получих парите за сценария на „Лисичета“, закупих говеда и три хиляди корена аспержи, които избелвахме и продавахме на много високи цени. Направихме кръстоски от патици, които никой, освен мен не щеше да погледне, зарибихме езерото с костур и щука, развъдихме хубави прасета, от които си докарахме хубави пари, а после, когато взехме да отглеждаме фазани, загубихме тези пари; част от тях си възвърнахме от продажбата на първите гигантски домати, на млади агнета и богато на масленост, непастьоризирано мляко. Всичко това ставаше в добрите години, преди да се наложи да продадем имението, когато Хамът бе хвърлен в затвора по времето на Макарти, а на мен ми затвориха вратите в Холивуд, след като бях извикана да давам показания пред Комисията за разследване на антиамериканска дейност при Камарата на представителите. Времето, в което можех да се занимавам с каквото намеря за добре, свърши в 1952.

Спомените ми от онези дни са истинска джунгла: неща, научени и забравени или полузабравени, което е по-лошо от забравени. Струва ми се, че някога имах доста познания за дърветата, птиците, дивите цветя, зеленчуците и за някои животни; знаех как се бие масло и как се правят сирене и наденици, как се отстранява мирисът на тиня, който костурът има, как да познавам и приготовлявам разни буренаци — от които на хората после им призляваше, — ръководейки се от книгите, които те уверяван, че всичко можеш. Веднъж изтънчените Джералд и Сара Мърфи се разболяха не на шега от дивото зеле, което бях приготвила според някаква рецепта от миналия век.

Но най-ясно си спомням един ден през първата пролет след купуването на имението. Снегът се беше стопил по пътеките за езда и след като свърших сутрешната си работа в хамбарите, излязох рано на разходка до езерото, със Салуд, големия пудел, и четирите негови кутрета. Когато стигнахме до гъсто залесения хълм срещу езерото, Салуд се спря, завъртя се рязко, хукна към гората, а после се върна бавно на пътя. Аз се упътих с кутретата към езерото и му подсвирнах, уверена, че вниманието му е било привлечено от някоя къртица. Но като се обърнах, видях го да седи неподвижен на пътя, сякаш бе поел дълбоко въздух и го задържаше. Повиках го, но той не помръдна. Повиках пак строго, с тон, на който той винаги се подчиняваше. С глава и с предните крака Салуд направи движение в знак, че ме е разбрал, ала след като ме изгледа, обърна глава назад. За първи път виждах куче да стои така парализирано и отивайки към него, си спомних разказите за змии, които имали способността да омагьосват. Уплашена само при мисълта за змия, взех от земята един дебел прът и един камък. Салуд излая някак особено и аз запратих камъка над главата му в гъстака и му изкрещях да върви след мен. При падането на камъка нещо се задвижи тежко-тежко пред Салуд. Вече сигурна, че това е змия, която се готви да нападне, спуснах се към кучето, хванах го за нашийника и така се препънах о него, че едва не паднах. Той ми се изплъзна и тръгна бавно по посока на шума. Когато се окопитих, видях как някаква огромна кръгла черупка, може би около един метър в диаметър, мина край него и се насочи бавно към водата. Огромна костенурка.

Салуд тръгна дебнешком след нея и докато гледах в почуда кучето и едва пъплещата костенурка, то скочи пред нея, протегна лапа и в същия миг челюстите й се сключиха върху крака му. Салуд се отдръпна мълчаливо и после нададе такъв вой, какъвто не бях чувала. Не зная колко време ми трябваше, докато пристъпя към действие, но във всеки случай стоварих с все сила пръта върху опашката на костенурката в мига, преди тя да се гмурне във водата. Кракът на кучето беше размазан, но то бе толкова тежко, че не можех да го нося, затова изтичах до къщи да повикам Фред и двамата го занесохме до ветеринаря. След една седмица раната зарасна, но Салуд остана куц за цял живот.

Хамът беше отишъл в Калифорния за няколко седмици и аз почти всеки ден отивах сама до езерото с надежда да видя пак костенурката. Спомних си, че като дете ходех всяка събота с леля ми на френския пазар в Нови Орлеан, откъдето купувахме продукти за пансиона й. На пазара имаше двама касапи, чиито палци липсваха — били отхапани от костенурки.

Хамът се върна във фермата и много се разстрои и ядоса, като видя как е осакатено любимото му куче. Знаел, каза, че в езерото имало хапещи костенурки, а също и змии, и се зарече да предприеме нещо. С присъщата си придирчивост той се зае с цялостно изследване. През следващите няколко седмици домъкна сума книги и официални издания на тема костенурки. После в къщата започнаха да пристигат чудновати пратки: големи клетки от телена мрежа, предназначени кой знае за какво, пред които Хамът стоя с дни, докато реши как да ги преправи; огромни въдичарски куки; много дебело, майсторски направено въже; наръчник за разните видове възли. Изчетохме заедно хипотезите за произхода на хапещите костенурки, но според мен те не казваха много нещо: тези костенурки били най-старите живи същества, които останали непроменени, имали много яки челюсти и били крайно опасни за неприятеля, ставали безпомощни, ако ги обърнеш по гръб; намери се обяснение и на въпроса какво е правила в гората моята костенурка — всяка пролет женската снася яйца на сушата, които мътела всеки ден, а после оставяла новоизлюпените костенурчета сами да си намерят пътя към водата.

Един ден, вече беше минал може би месец (решеше ли да проучи основно някакъв въпрос, Хамът никога не бързаше), замъкнахме до езерото телените клетки, огромните въдичарски куки, риби глави и вмирисани парчета месо, които Хамът бе оставил да стоят няколко дни на слънце. Вече ми беше дотегнало — както неведнъж — от бавната придирчивост, с която Даш вършеше всяко нещо, та тръгнах да се разхождам около езерото, докато той нагласи стръвта в клетките и на куките и се отправи с лодката да търси здрави, надвиснали над водата клони, за да ги привърже към тях.

След като обиколи едната страна на езерото, загреба към южния му край и изчезна от погледа ми. Тогава ми хрумна да се окъпя и докато плувах бавно към неподвижния сал, забелязах, че един от клоните на лавровия храст недалеч от мен се люлее силно над водата. Качих се на сала и като се вгледах, разбрах причината за люлеенето — Даш беше вързал за клона едно от въжетата с куките. Извиках с все сила на Хамът, че се е хванала костенурка, той отвърна, че не е възможно толкова скоро, и аз викнах отново — да не спори, ами да идва бързо, защото ме е страх.

— Напила си се рано-рано — ухили се той, когато се появи иззад извивката на езерото.

Посочих към люлеещия се клон. Даш мигом ме забрави и загреба много бързо натам. Затегли въжето, но то не се поддаде, та той се изправи в лодката, задърпа го пак, после го остави и загреба обратно към сала.

— Само е костенурка. Влизай в лодката, ще трябва да ми помогнеш.

Взех веслата, а той стана да отвърже въжето от клона. То беше толкова тежко, че когато понечи да го върже за кърмата на лодката, Даш политна назад. Успях да го подпра с греблото.

Търкайки ожуления си гръб, той се втренчи в мен и каза:

— Напомни ми. — После върза въжето за кърмата и взе веслата.

— Какво да ти напомня?

— Да ти кажа никога да не ме спасяваш. Отдавна мислех да ти го кажа.

Когато излязохме на брега, той отвърза въжето от кърмата и започна да го изтегля. Измъкна костенурка, по-голяма от онази, която бях видяла в гората. Тя така светкавично подаде глава, че аз отскочих назад. Даш я сграбчи за опашката и я метна по гръб.

— Налапала е здраво куката, няма да се откачи. Иди докарай колата.

— Не искам да те оставям сам с това чудовище. Не се занимавай с него…

— Върви — каза той. — Костенурката не е жена. Няма нищо страшно.

Вързахме костенурката за задната броня на колата и така, тътрейки я цяла миля, я закарахме вкъщи, Даш отиде до инструментариума и се върна с брадва и дълга дебела тояга. Обърна костенурката по корем, подаде ми тоягата и каза:

— Застани по-надалеч, протегни тоягата пред нея и чакай да я захапе.

Така и направих. В мига, в който костенурката захапа тоягата, Даш замахна с брадвата. Но нищо не направи, защото гадината забеляза движението и бързо скри главата си. Опитахме още пет-шест пъти. Беше горещо и си помислих, че се потя именно от това, но тъй или инак, никога не можех да бъда спокойна с Хамът, когато той не сполучваше в някоя работа.

— Опитай още веднъж — каза той.

Подадох тоягата, костенурката се поколеба, после я захапа и точно тогава аз прихванах тоягата по-надолу, за да не ми се изплъзне. В същия миг костенурката я пусна и с невероятно светкавично движение посегна към ръката ми. Отскочих назад, при което си ожулих крака с тоягата. Хамът остави брадвата, взе ми тоягата и като поклати глава, каза:

— Иди си легни.

— Няма да си легна — опънах се аз.

— Прави каквото щеш, само ми се махни от главата.

Отвърнах, че и това няма да стане, и го обвиних, че го е яд на мен само защото не може да убие костенурката с брадвата.

— Мога да я застрелям. Но не тя е причината да съм ядосан — каза той. — Трябва да си поговорим с теб, крайно време е.

— Говори.

— Сега съм зает. Хайде, махни се оттук.

Той ме хвана за ръка, заведе ме до стъпалата на кухнята, натисна ме да седна там и влезе да вземе карабината. Когато се върна, сложи една мръвка пред главата на костенурката и застана зад нея. Чака дълго. Най-после тя подаде глава и пушката гръмна. Идеално попадение, точно зад очите. Когато притичах до тях, костенурката проточи конвулсивно врат и тромаво се отблъсна напред. Наведох се над нея, но Хамът ме предупреди:

— Не се доближавай много. Още не е умряла.

После грабна брадвата и я стовари върху врата й.

Главата остана да се крепи само на кожа.

— Интересно — каза той. — Куршумът не я уби, въпреки че е минал през мозъка. Много интересно.

Хвана костенурката за опашката и я помъкна по дългото стълбище към кухнята. Намерихме няколко вестника и сложихме костенурката върху готварската печка, която използвахме само когато дойдеше време да правим наденици.

— Сега трябва да разберем как трябва да се нареже за супа.

— Да — кимна Даш. — Но това е сложна работа. Нека изчакаме до утре.

Пъхнах бележка под вратата на Хелън — тя имаше почивен ден и беше отишла в Ню Йорк, — с която я предупреждавах, че сме оставили костенурката на печката, да не се плаши. После телефонирах на леля Джени в Нови Орлеан, за да ми каже рецептата за любимата ми супа от детството, а тя рече да не се занимавам с костенурки, че било опасно, ами да се заловя с изящна бродерия, както подобава на една благовъзпитана дама.

На другата сутрин, когато станах в шест, за да помогна на Фред да издои кравите, вече бях забравила костенурката и се сетих за нея едва при вида на кръв по стъблата пред кухнята. Но помислих, че тая кръв е покапала, когато сме внасяли костенурката вътре, и продължих пътя си към хамбарите. Когато се върнах в осем, Хелън ме попита какво искам за закуска, тя била приготвила царевичник, и за каква костенурка на печката ставало дума.

Качвайки се горе, за да се изкъпя, извиках й:

— За същата, която е на печката. Хапещите костенурки трябва да са ти известни още от детските години.

След малко се качи и тя и се облещи насреща ми в банята.

— Няма никаква костенурка. Но има много кървища.

— На готварската печка е — повторих аз. — Сляпа ли си?

— Не съм сляпа. На печката няма никаква костенурка.

— Иди събуди веднага мистър Хамът — разпоредих се аз.

— Не обичам да будя мъже — каза тя. — Неудобно ми е.

Спуснах се тичешком до кухнята, после хукнах нагоре към стаята на Хамът и го разтърсих силно.

— Ставай! Костенурката е изчезнала.

Той се обърна и се втренчи в мен.

— Много пиеш сутрин.

— Костенурката е изчезнала — натъртих аз.

След няколко минути той слезе в кухнята, погледна и на печката и се обърна към Хелън:

— Чистила ли си пода?

— Да — отвърна тя, — всичко беше изпоцапано. Вижте стълбите.

Той погледна стълбите, които водеха към зимника и към поляната. После заслиза бавно по стъпалата и като вървеше по следата от кървави петна, отправи се към овощната градина. До нея имаше друга, нещо като алпинеум — около половин акър, засаден с редки дървета и растения, който се издигаше стръмно над входа към къщата. Хамът свърна натам, като вървеше по пътеката около овощната градина.

— Веднъж, когато работех като детектив, намерих едно откраднато пратерно колело на някакъв пътуващ панаир — каза той. — После го изгубих и доколкото ми е известно, никой вече не е успял да го открие.

— Костенурката не е пратерно колело — възразих аз. — Някой я е задигнал.

— Кой?

— Отде да знам? Ти нямаш ли някаква хипотеза?

— Костенурката сама е избягала.

— Не дрънкай глупости. Снощи тя беше мъртва. Мъртва като камък.

— Я погледни.

Той сочеше към градината с редките растения. Салуд и три от кутретата бяха клекнали на голям камък и се взираха в храстите. Спуснахме се нататък. Хамът прогони кутретата и разтвори с ръце гъстака. С глава, която се крепеше само на парченце кожа, костенурката правеше усилия да се движи и да се измъкне от храсталаците.

— Господи! — възкликнахме ние в един глас и се вторачихме в костенурката.

Тя успя да се придвижи една стъпка напред, което й отне много дълго време. После се спря и задните й крака се вдървиха. Салуд, който досега кротуваше, изведнъж скочи към нея, последван от две от кутретата, които се разджафкаха. Кучето взе да ближе кръвта по главата на костенурката и предните й крака се размърдаха. Грабнах Салуд за нашийника и го запратих в един камък.

— Сега не може да го ухапе — каза Хамът. — Мъртва е.

— Отде знаеш? — усъмних се аз.

Той хвана костенурката за опашката.

— Какво ще правиш? — попитах го.

— Ще я занеса пак в кухнята.

— По-добре да я занесем до езерото. Тя си заслужи живота — казах аз.

— Тя е мъртва. Още от вчера е мъртва.

— Не е. Или може би е била мъртва, но сега не е.

— Възкресение, а? Трудна жена си ти, човек да не повярва, че си била католичка — каза той и тръгна.

Следвах го отблизо, когато той влезе в кухнята и тръшна костенурката на една мраморна плоча. Чух Хелън да възкликва:

— Олеле, господ да ни е на помощ на всички!

Хамът взе един от касапските ножове. Замърда устни, сякаш преповтаряше прочетеното. После отдели крака, като ловко го сряза около ставата. Когато заби ножа в другия, кракът трепна.

Хелън излезе навън и каза:

— Знаете много добре, че помагам при клането на животни и не обичам хората, дето разправят колко ужасно било да се убиват животните, а пък после ги ядат, щом друг ги е заклал. Но това е друго. Това е нещо съвсем друго. Не бива да я докосваме. Тя си е заслужила живота.

Хамът остави ножа.

— Добре, както кажеш.

Влязохме с него в дневната и той си взе някаква книга. След един час продумах:

— Добре де, каква е дефиницията на живота?

— Много съм стар, Лили, за такива философствания.

Следобедът се обадих по телефона в нюйоркското дружество на зоолозите, чиято членка бях. Похабих доста нерви, докато ме прехвърлиха на някакъв специалист по костенурки. Когато свърших с обяснението младежкият глас каза:

— Ясно, челидра серпентина. Много са свирепи. Къде я срещнахте?

— Срещнала ли?

— Къде се натъкнахте на нея?

— На литературна сбирка — коктейл край едно езеро.

Той се покашля.

— На сушата или във водата? На сушата са особено свирепи. Хапят така светкавично, че с просто око понякога е невъзможно да се улови движението на главата. Крайниците им са яки и един малък израстък свързва всеки с кара…

— Да, четете ми от книгата, която вече и аз съм прочела. А мен ме интересува как е успяла тя да слезе по стълбата и да отиде чак до градината с отсечена глава, крепяща се само на парченце кожа.

— Хапещата костенурка тежи средно десет-петнайсет килограма, но често се намират и два пъти по-тежки екземпляри. Яйцата им са много интересни, с твърда черупка и някои ги сравняват с топка за пинг-понг…

— Но, моля ви, кажете ми какво мислите за нейния… за нейния… живот.

След известно мълчание той каза:

— Не ви разбирам.

— Жива ли е била, когато я намерихме в градината. И жива ли е сега?

— Не разбирам въпроса ви.

— Питам за живота. Какво е животът?

— Ако не се лъжа, това, което предшества смъртта. Моля ви, поставете сърцето й в съд с малко солена вода и после ни уведомете колко дълго е продължило да бие то. Нашите сведения показват десет часа.

— Значи, тя не е мъртва.

Отново кратко мълчание.

— Не, в нашия смисъл.

— Какво искате да кажете?

Чу се шум от някакъв разговор и долових как той шепне нещо някому. После продължи разговора с мен:

— Хапещата костенурка е много низша, може би най-низшата форма на живот.

— Но, моля ви, жива ли е тя или мъртва? Това е всичко, което искам да знам.

Отново се дочу шепот.

— Вие се интересувахте от научно мнение, мис Хелман. Но аз не съм в състояние да дам мнение от гледище на теологията. Благодаря ви, че се обадихте.

Десет и повече години след това към края на един прием някаква едра дама прекоси стаята и седна до мен. Каза, че работела върху книга за Мадам дьо Стал и след като престанах да мънкам, както правя, когато нещо ми е неизвестно, тя добави:

— Брат ми беше зоолог. Веднъж вие сте му се обадили да го питате за някаква хапеща костенурка.

Помолих я да му предаде много поздрави и извинения.

— О, излишно е — каза тя. — Сега той е на работа в Калкута.

Но в деня на телефонния разговор отидох да го разкажа на Хамът. Той ме изслуша, усмихна се, когато стигнах до теологичната част, и отново се вдълбочи в старата книга, която четеше — „Царството на животните“. На форзаца на тая книга има моя бележка, която зърнах в един юлски следобед на 1972, и именно тя ме върна към описвания тук спомен за костенурката.

Към обед Хелън влезе в стаята и каза:

— Тая костенурка. Не мога да готвя, като знам, че е при мен.

— Какво да направим? — попитах Хамът.

— Супа.

— Нека другия път. Като хванем друга костенурка. А тази да погребем.

— Погреби я ти.

— Искаш да ме накажеш — казах аз. — За какво?

— Мъча се да те разбера.

— Работата е там, че беше отишла толкова далеч. И че никога досега не съм се замисляла за живота, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не разбирам.

— Е добре, какво е животът — всичко от тоя род.

— Всичко от тоя род. На твоята възраст?

— Ти си много по-стар от мен — отвърнах му.

— Това не пречи да си на трийсет и четири, тоест твърде възрастна за всичко от тоя род.

— Ти ми се подиграваш.

— Стига, Лили. Всички признаци са ми известни.

— Признаци за какво?

Той стана и излезе. След един час се качих с чаша мартини и казах:

— Само тази костенурка, следващата няма да ме разстрои така.

— На мен ми е все едно — каза той.

— Не, не ти е все едно. Искаш да кажеш нещо съвсем друго.

— Казвам стига.

— Аз пък казвам…

— Аз няма да ям.

Излязох и затръшнах вратата. На обед изпратих Хелън да му каже да слезе незабавно, а той й казал, че не му се яде незабавно.

Към десет, когато Хелън вече си беше легнала, запокитих една книга във вратата на Хамът.

— Да? — обади се той.

— Моля те, ела ми помогни да погреба костенурката.

— Аз костенурки не погребвам.

— А мен ще погребеш ли?

— Когато му дойде времето, ще се постарая.

— Отвори.

— Няма. Извикай Фред Херман да ти помогне за погребението. И вземи молитвеника на Хелън.

Докато изпих още три чаши, стана вече много късно да будя Фред. Отидох да видя костенурката — кръвта й продължаваше да капе на пода. От дълги години, а и много години след това се боях от Хелън, затова едва към полунощ вързах костенурката за опашката, взех фенерче и я повлякох по кухненската стълба към гаража, където вързах другия край на въжето за задната броня на колата. После се върнах под прозореца на Хамът и извиках:

— Аз съм слаба жена. Не мога да изкопая толкова голяма дупка. Ела ми помогни.

След като повторих това, той се обади:

— Имам желание да ти помогна, но много ми се спи.

Цял час копах ямата на могилата край езерото и докато зарових костенурката, бутилката с уиски се беше изпразнила, главата ми се мотаеше и ми се повдигаше. Забих една пръчка на гроба и подкарах колата към къщи, но някъде насред път съм заспала на волана. Когато се събудих призори, валеше силен дъжд и видях, че десните колела са заорали в един пън. Прибрах се пеша и си легнах. Четири-пет дни нито Хамът, нито аз споменахме за костенурката. Това не беше случайно, защото три дни изобщо не си говорихме и се хранехме по различно време.

После, когато се върна от една късна следобедна разходка, той каза:

— Хванах две костенурки. Какво ще ги правим?

— Ще ги заколим. И ще сварим супа.

— Сигурна ли си?

— Началото винаги е трудно — казах аз. — Сам знаеш това.

— Не го знаех, преди да те срещна.

— Гърбът ми се схвана от това копане, а и настинах, но трябваше да погреба костенурката. Обаче не искам да говоря повече за това.

— Не си си свършила много добре работата. Някакви животни са разровили гроба и са изяли костенурката, но независимо от това, бог ще те благослови. Аз събрах костите й, зарих ги отново в ямата и изписах надгробна плоча.

През всичките години, докато живеехме в имението, на гроба стоеше — а може би стои и сега — малка дървена, чистичко изписана табела: „Тук почива моята първа костенурка. Мис Л. Х. — Богоугодната“.