Лилиан Хелман
Пентименто (2) (Книга с портрети)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pentimento (A Book of Portraits), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Лилиан Хелман

Заглавие: Пентименто

Преводач: Тодор Вълчев

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ 2, София

Излязла от печат: февруари 1981 г.

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Петя Калевска; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7109

История

  1. — Добавяне

Бете

Писмото, изписано с готически букви, е съобщавало, съобщава го и сега: „Бете ще отплава между 3-и и 6-и ноември, самият капитан на кораба не е сигурен точно кога. Бъдете уверен, драги Бернард, че ние имаме пълно доверие в подбужденията, за които бяхте така любезен да ни уведомите. Майка й сподави мъката, понеже разбра, че тук не можем да й осигурим друго, освен немотия. Получихме две писма от Бауманови — от Ернест и стария Карл, и те ни уверяват, че това, което се гласи «не ще бъде натрапено и пр.», пък и ние сме сигурни, че лично Вие ще дадете окончателното си одобрение само ако младите имат желание да се съберат. Бете е хубавка, прилича на сестра ни, която помните, и според някои е дори по-хубава. Колко чудновато ни изглежда името Нови Орлеан, там нейде в Южните щати на Америка. Сякаш дъщеря ни ще пътува чак до земите на Индия, толкова далеч ни се струва това. Но всяка вечер четем молитви, та дано и ние доживеем да прекосим океана и целият наш род пак да се събере“.

Писмото е поизтрито и страниците му са прокъсани по гънките, но името Бауман личи на няколко места и все още е възможно да се разчете едно изречение, с което подателят обяснява, че е продал нещо, за да осигури пътуването на Бете.

Известно време тя е живяла в скромната къща на Притания стрийт, спала е на походно легло в трапезарията, ставала е в пет часа, за да го прибере в задното антре, първа да сгрее вода, да приготви кафето, да омеси и опече за закуска немски кифли, които никой не е обичал. Сетне, за да спести парите за трамваен билет, е изминавала пешком дългото разстояние до края на Канал стрийт, гдето по цял ден е мъкнела напред-назад купища кутии с обуща в магазинчето за моряци на един немски търговец, недалеч от доковете.

Два-три месеца след пристигането й (през тези месеци тя е посетила всеки от по-незначителните Бауманови, който не е бил прекалено зает или прекалено отегчен) Бете е била въведена в дома на един от великите представители на рода, където най-после е била представена на Стайри Бауман, жених, определен й чрез сватовство от далечно разстояние.

Години по-късно, когато всички вече смятаха Стайри за умрял, узнах, че някакъв журналист е писал книга за този период. Бете е попаднала в книгата поради обстоятелства, които не е и подозирала в деня на запознаването си със Стайри. Аз не съм виждала тази книга, нито пък зная името на журналиста, но в семейния албум е залепена изрезка от нея. „Същата Бете Бруно Кошланд се омъжва за Стайри Бауман, който е братовчед на влиятелните новоорлеански търговци на памук. Стайри изчезвал толкова често и толкова надалеч, че е невъзможно да се проследи животът му от двадесетата до четиридесетата му година. Мнозина го описват като човек, който е имал огромен успех сред жените, при все че според всички сведения е бил много нисък, а едната страна на лицето му е била землистокафява и обезобразена до демоничност. Въпреки това, както повечето грозни мъже, той е бил покорител на женските сърца. Последните му следи са установени в дома на мисис Финч от Денвър, която се е грижила за него както подобава.“

Аз не зная коя е тази мисис Финч. В действителност никога не съм знаела много и за Стайри, ако не се смятат оскъдните сведения, достигнали до мен години по-късно, за уредената от роднините му женитба с Бете. Бауманови са търсили някоя, която да го пере и глади, да го държи далеч от комарджиите (имало е твърде много подправени чекове на тяхно име) и са попаднали на най-добрата възможност — тази здравомислеща, напращяла от здраве, работлива Бете, която освен това им се падала трета братовчедка, тъй че можели да разчитат на нея.

Бауманови събрали помежду си две хиляди долара — значителна сума за онова време, с която да започне живота си едно младо семейство — и настанили Стайри на работа в един от своите складове в Монро, щата Луизиана. Нямам представа какво е било отношението на Бете към Стайри и към брака й, но неговото отношение е повече от ясно, защото шест месеца след женитбата той изчезва и Бете се връща в Нови Орлеан. Спомням си разговорите на тази тема, които се водеха по време на закуска и от които още в онези години знаех, че Бете е работила като гувернантка (тази или някаква подобна дума Бауманови бяха научили от събратята си индустриалци от Севера и (назоваваха с нея гледачките на децата си) в едно от по-маловажните семейства от рода, като „по-маловажни“ означава „с по-малко пари“.

Зная всичко казано дотук или поне така го помня — което, разбира се, не значи, че това е цялата истина, — защото онзи Бернард, към когото се обръщат в писмото от Германия, е моят дядо и защото първоначално Бете е спала именно у тях, в тяхната трапезария. Следователно аз съм далечна братовчедка на Бауманови, макар че те са ме удостоили с вниманието си един-единствен път — това стана в един лондонски хотел, когато кралицата майка Бауман се оплака на управителя, че в апартамента над главата й съм пуснала да свири грамофон.

Бете е пристигнала в Нови Орлеан дълго преди моето раждане, дори дълго преди женитбата на баща ми, но дядо ми и баща ми бяха големи писмописатели и се състезаваха по „краснописание“, както се казваше тогава. Баща ми нямаше добър слог — може би защото прекомерно го занимаваше претворяването на азбуката в изящни заврънкулки, — ала дядо ми, който бе следвал някоя и друга година в Хайделберг, излага очарователни, оригинални наблюдения в писмата си и в детските тетрадки, които е използвал, за да води домашното счетоводство на едната страница, и за коментари, спомени и вицове за рода — на отсрещната. Всичко, което се е запазило и не е зацапано или шифровано, представлява хубаво четиво: спомените му за Гражданската война (той става главен интендант на южняшката армия във Флорида, служба, която го удовлетворява, защото е безопасна), обрисовките, с необичаен словоред, на Нови Орлеан, на децата му, на приятелите му, ироничните бележки за собствените му смешни опити да стане богат като братовчедите си Бауманови. Много от тези тетрадки и писма — той очевидно е оставял копие от всяко свое писмо — са се изгубили, преди още да се родя, но и удивително голям брой от тях се бяха запазили до времето, когато за първи път ги открих — тогава бях шестнайсетгодишна — и си спомням каква наслада ми доставяха те, особено находчивите математически главоблъсканици, които е измислял за собствено удоволствие и за развлечение на приятелите си.

В онази година, годината, когато бях на шестнайсет, Джени, сестра на баща ми, продаде пансиона, който бе държала години наред, и заедно със сестра си Хана се пренесе в малка къща близнак, която не можеше да побере тежките мебели, старите семейни портрети, партитурите и книгите на отдавна починалия им баща, повечето от които бяха пристигнали от Германия преди много и много години. Първите два-три дни помагах на лелите си, но след това останките от живота на други хора — счупените игли за кравати, камеи и щраусови пера, и грижливо увитите изящни бродерии дотолкова погълнаха вниманието ми, че лелите ми позволиха да пренеса тези неща в задното антре и да им се наслаждавам дни наред. Това обаче ги озадачи, защото подобно на чувствителните стари хора, те бяха убедени, че младите не се интересуват от род и произход и затова гледаха да не дотягат на „малката“ със собствените си фантазии или разочарования. (Сега самата аз съм на същата възраст и мога да кажа, че интересът, който някои студенти проявяват към моето минало и мен неведнъж ме е смущавал и ми бе нужно време, за да го разбера.)

Баща ми и сестрите му почти никога не говореха за миналото, при все че ако някой ги подканеше по-настойчиво, разказваха чудесни и много смешни истории за майка си и баща си. Но аз например не знаех, че са имали един брат, който починал от жълта треска двадесет години преди да се родя; научих го едва при пренасянето в малката къща. Струва ми се, че и тримата — баща ми и двете ми лели, се отнасяха с неприязън към всяко нещастие и това бе една от причините да са ми толкова мили. Във всеки случай тъкмо в онова антре, на шестнадесетата година от моя живот аз открих писмата и тетрадките на дядо ми и помолих да ми ги дадат. Това достави явно удоволствие на Джени и Хана и седмици наред те се надпреварваха да разказват забавни, изпълнени с обич историйки за „културата“ на моя дядо и за неговите „чудатости“. Когато се завърнах в Ню Йорк при майка ми и баща ми, домъкнах цяла чанта с дядовите писма и тетрадки.

Щом две жени живеят заедно, неизбежно, струва ми се, едната поема мъжката, а другата — женската роля, но моите лели бяха стигнали до някакво странно объркване в това отношение. Джени, която беше по-хубавата и по-блага на лице и обноски, беше поела, може би дори иззела практическите и не дотам приятни задължения. Хана, смятана на времето за по-интелигентна от Джени, се бе предала и макар да работеше като секретарка на председателя на една голяма корпорация — много добра служба в онези дни на дискриминация в заплатите на жените. — Джени свиреше първа цигулка в техния съвместен живот. Тая смяна на ролите едва ли бе успяла да заблуди баща ми, пък и той, мисля, не й обръщаше особено внимание, но в края на краищата той беше израснал с тях и знаеше какво точно им се е случило в живота.

И тъй, именно Джени ми писа писмо, преди да им гостувам през следващата година, с което ме молеше да върна дядовите писма и тетрадки. Това ми се стори необичайно, но го отдадох на някакво законно право — възрастните обичат да шумят около такива неща — и върнах чантата. Може да съм им казала това, може и да не съм, не помня, но докато тетрадката и писмата бяха у мен, преписах си някои в моята, както я наричах, „писателска тетрадка“, сборник от миш-маш, първи наченки на едно момиче, което има амбицията да пише, което знае, че за целта е нужна наблюдателност, но не знае що е наблюдателност. Определено си спомням — предадох им чантата с убеждението, че тя пак ще се върне при мен след смъртта на лелите ми.

Джени почина след двадесет години. Хана, самотна и объркана, но без да хленчи, живя още седем години и един от най-приятните спомени в живота ми е гостуването ни при нея с Дашиъл Хамът, който ме придружи, за да я видя. Тя ме чакаше на новоорлеанското летище. Никога не беше се срещала с Хамът и аз не я бях предупредила, че той идва с мен. Бях нервна, защото знаех, че тя никога не бе одобрявала и никога нямаше да одобри една връзка извън рамките на законния брак. Сега видях колко е остаряла Хана, якото й тяло се бе смалило, годините най-после бяха сложили отпечатъка си върху твърдите някога черти на лицето; когато приближихме, откритата й широка усмивка избледня, щом разбра, че високият човек зад мен е Хамът и че сега ще трябва да се срещне лице в лице с истината, която години наред бе чувала от хорски уста.

Първият ден беше напрегнат, но понеже Хамът не признаваше напреженията от тоя род, едноседмичното посещение се превърна в поредица от чудесни, весели угощения, които отначало разтревожиха Хана с разточителството си, но започнаха да й доставят удоволствие, когато осъзна, че Хамът дори не разбира нейните протести. Най-важното е, че целият ми бащин род обича шегите, прилични или неприлични, и когато на втория ден Хамът обясни на Хана, че единственото, за което е мечтал на тоя свят, е една покорна женица, а пък попаднал на мен, цената на обеда престана да я безпокои и Хана заяви, че и тя на теория обичала покорните женици, но натъкнела ли се на тях, не можела да ги понася и не смятал ли той, че в повечето случаи те са глупачки с овесена каша вместо мозък. Да, той мислел същото, но глупачките имали едно преимущество — на тях по-лесно можело да се изневерява. При тези думи тя се разсмя, а по време на разходката на другия ден ми каза, че според нея Хамът е интелигентен човек.

Един ден, година по-късно, някакъв непознат лекар ми съобщи по телефона, че Хана е постъпила в болница. Заминах незабавно за Нови Орлеан, където намерих една притихнала, уплашена старица, която никога в живота си не бе боледувала истински, да не говорим, че никога не беше попадала в болница. В края на седмицата изглеждаше по-добре и аз, уверена, че ще оздравее, уредих да я изпишат. (Цял живот не ме е напускала увереността, че хората, които обичам, ще се оправят, и ако в три случая съм сбъркала, то поне не съм нанесла вреда и може би съм успяла да скрия от тези трима души лицето на смъртта.) В течение на седмицата ходих няколко пъти до къщата на Хана, за да взема бельо и други неща, от които тя се нуждаеше в болницата, и забелязах чантата, върната от мен преди години. Беше със същата връв, с която аз я бях притегнала, и на едната й страна се виждаше червеният знак, който бях надраскала. Стоеше в един килер до портрета на дядо ми и до няколко стари фотографии и аз си спомних, че бях видяла Джени да я оставя точно на това място в деня, когато я върнах.

Хана така и не се оправи. Умря няколко дни след заминаването ми от Нови Орлеан, та се наложи да се върна, за да раздам тъжните, надути грозни вещи в дома й. (Беше оставила завещание, с което ми даряваше цялото си имущество и повече спестявания, отколкото можех да очаквам, като знаех в какви лишения живееха тя и Джени.) Дейзи, негърката, която от години наред идваше веднъж седмично да чисти къщата на лелите ми, доведе сина си и племенника си и докато двамата отнасяха мебелите, за да ги продадат, задържат или раздадат, двете си поговорихме за лелите ми и се запитахме какво те биха желали да запазя. Реших да взема една бонбониера, принадлежала някога на мама, портрета на дядо ми, някои семейни фотографии, всичките изпочупени стари накити, които бяха събрани в тенекиена кутия, една кутия с писма, която за първи път виждах, и разбира се, чантата. Но чантата беше изчезнала.

Обаче аз я бях видяла само преди десет-дванайсет дни, а Дейзи каза, че я е виждала и след това. Няколко часа по-късно открихме ключовете на Хана, пъхнати в една саксия в антрето. Както обясни Дейзи, лелите ми имали навика да ги оставят така, което означаваше, че ключовете са били дадени някому, комуто е било обяснено къде да ги сложи, след като си свърши работата. Каква работа, попита Дейзи, и в същия миг и двете се досетихме, че Хана е казала на някой приятел да изнесе чантата. На кой приятел, когато повечето от тях бяха твърде стари и грохнали, за да изпълнят такава задача? И защо? Може би, рекох си, това е последното действие от един личен живот. Дали пък не беше подозрение към мен, която бях от друго тесто, писателка, следователно чужда? Не, това е несъстоятелно, нали още преди години се бях запознала със съдържанието на чантата. В самолета на връщане към Ню Йорк, докато си мислех, че това е единствената неприсъща на Хана и недружелюбна постъпка в целия й живот, си спомних, че съвсем не бях изчела всичко, и когато ме накараха да върна чантата, се бях възпротивила, позовавайки се именно на този факт.

Не зная кога точно през следващите няколко години стигнах до извода, че Бете, Стайри и мистър Арнеджо имат някакъв пръст в изчезването на чантата. Когато мислех за това и се насилвах да не спя по цели нощи, защото знаех, че паметта ми работи най-добре, когато съм уморена, отново виждах във въображението си изрезки от стари вестници и поне едно дълго писмо от Бете на немски, което не бях в състояние да разчета.

Тук вече му изпускам края — както става с повечето мемоари — и дори когато препрочитам собствените си дневници от детството, в писаното за Бете не виждам последователност или ако я има, тя е само по отношение на годините и сезоните. Обаче сега аз не мога да отделя онова, което съм чувала да разказват други, от това, което сама съм видяла и чула.

Първите ми спомени за Бете, висока, напращяла жена близо до четиридесетте, са от времето, когато идваше на гости у лелите ми винаги в неделя следобед и носеше голяма кутия с долнокачествени бонбони. Да, здравето й било добро, работицата й била добра, не, палтото й не било много тънко за острата влага на новоорлеанските зими, миналата неделя гледала един добър филм и яла добро италианско ястие, при това евтино, в един добър италиански ресторант. Предполагам, че тъкмо постоянната употреба на прилагателното „добър“ без никаква усмивка, накара майка ми, способна на всякакви изненади, да каже веднъж на Бете: „Какъв кучешки живот“ и да напусне след това стаята, заслонила очи с ръка.

При тези посещения Бете никога не се застояваше, а поканехме ли я на вечеря, тръгваше си мигновено, като се ръкуваше с всеки поотделно и мънкаше думи, които често пъти не можех да разбера. Не говореше с немски акцент, а на някакъв странен, изобретен от нея език — сякаш сама бе учила английски, без никога да е чувала как звучи той в жива реч.

Като си спомняха поетото от баща им задължение, лелите ми се чувстваха виновни пред нея, но на баща ми понякога му идваше до гуша от тая тяхна „вина“ и тогава той казваше, че Бете е добре оформен пън — веднъж дори я оприличи на себе си — и че по негово мнение изчезването на Стайри едва ли е извикало у нея нещо повече от един гърлен звук. Джени не обичаше такива приказки и неизменно отвръщаше, че всяка жена страда от загубата на съпруга си, какъвто и негодник да е той, поради което тя никога не е пожелала да се омъжи, а мистър Креспи, един от пансионерите на леля ми и някогашен пръв донжуан на града, допълваше, че той никога не е имал добро мнение за Стайри, бог му е свидетел, но на всеки мъж му било простено да зареже такава немска кобила като Бете. За мен тия разговори бяха крайно интересни. Навлизах във възраст, когато исках да зная какво привлича и какво отблъсква мъжете; дори ми се щеше да запитам Бете защо мъжете я смятат за пън и кобила, а на мен ми се струва хубава.

Живеехме в Ню Йорк, когато Бете напусна Бауманови, защото си спомням как Джени се обади по телефона на баща ми, за да му съобщи това и да го пита какво да предприеме. „Ако имаме късмет, отвърна той, Бете може би си е намерила работа в някой приличен публичен дом“, и аз чух Джени да се киска на другия край на жицата. Но бяхме в Нови Орлеан, когато Стайри се появил отново и дошъл да пита за Бете в пансиона на леля ми (пукнах се от яд, че в момента не съм била там), а след два дни беше намерен пребит от бой някъде около Байю Сара. Както ме осведоми Карл Бауман-син, само няколко години по-голям от мен, запазената страна на лицето му не била вече запазена; в разговора той спомена думата мафия, но аз не бях я чувала преди, тъй че нищо не разбрах. Зная, че Стайри се е навъртал около Нови Орлеан още няколко месеца, защото мистър Креспи ми каза, че го видял с някакви екстравагантно облечени хора в един бар край езерото Панчъртрейн. После най-неочаквано Стайри се озова в болницата.

Нещо ще да е безпокоило Бауманови (те бяха известни с пренебрежението си към всеки неуспял), защото за Стайри бе взета самостоятелна стая и един нощен пазач от Баумановите складове беше поставен на стража пред нея. Но на втората нощ в стаята нахълтали с гърмежи двама души, облечени с докторски манти. Когато пушилката се разнесла, Стайри бил намерен да виси на пожарната стълба, стискайки се за нея само с дясната ръка, понеже лявата се валяла на земята.

Този ден ме оставиха от училище и надвечер разбрах, че Бауманови намерили Бете в „един особен квартал“, но тя отказала да посети мъжа си по-скоро с нечленоразделни звуци, отколкото с думи, и накрая написала на немски, че ако отиде да го види, с това ще му навлече още повече беди.

Или никой не е разбрал написаното, или Бауманови са били толкова сигурни в предстоящата смърт на Стайри, та са решили, че всичко трябва да се направи за едно благоприлично „последно прости“. Двамата му чичовци, които съпроводили Бете до болницата, споделили после пред баща ми, че тя „видимо се променила“, когато прекрачила прага на стаята, защото „изискала“ да я оставят насаме с него. Според техните обяснения излязла от вътре, като мънкала нещо на „долнопробния си език“, ръкувала се с тях и изчезнала, преди двамата старци да успеят да попитат къде да я потърсят за погребението.

Но погребение нямаше да има, понеже същата нощ Стайри, трескав и с отрязана ръка, изчезва от болницата (нощният пазач от Баумановия склад бил намерен с чаша кока-кола, в която имало приспивателно) и се появява едва след десет-дванайсет години в едно писмо на мисис Финч от Денвър, с което тя съобщава за смъртта му на Ернест, председател на цялата корпорация Бауман, и моли да й бъде изпратена било някаква вещ, било снимка на Стайри, за да й напомня за него. Това предизвика луд смях у дома, но моят приятел Карл Бауман, младият, ми каза, че у тях предизвикало гняв.

Един ден, няколко години след изчезването на Стайри от болницата — тогава ще да съм била тринайсетгодишна, — лелите ме изпратиха до „Енрико“, магазинчето в италианския квартал, по булеварда, за да купя пържени мидени бухти, тъй като в неделя в пансиона не се сервираше вечеря. Винаги очаквах с нетърпение тези вечери с лелите ми, когато при закрити врати хвърчаха шеги, Джени пееше с приятен глас, тъгуваше за операта, която вече не посещаваше града, и имитираше някогашните си учители по музика.

Бях си наумила да тръгна по-рано в онази приятна пролетна вечер и да огледам добре всички чужденци в квартала около „Енрико“. Като момиче си бях внушила, че чужденците са единствените интересни хора, че единствени те крият някакви загадки и единствени те знаят отговорите на тези загадки. Едно от кината тъкмо пускаше и аз се спрях да разгледам лицето на Теда Бара, решена на другия ден да видя филма — оня плакат с лика на Бара и досега е пред очите ми, но филма вече съм забравила. И в този миг зърнах Бете. Понечих да я повикам, ала гласът ми замря, защото тя беше с двама души — един висок, едър мъж и едно момче на около петнайсет години. Когато успях да я повикам, те вече пресичаха улицата и сигурно не са ме чули. Затичах след тях, но мисълта за бухтите или страхът да не закъснея, или някаква инстинктивна предпазливост забавиха стъпките ми, а през това време те стигнаха чак до другата пряка и се скриха от погледа ми — хлътнаха в един магазин на ъгъла. Взех трамвая и се прибрах у дома.

Не зная защо не казах на лелите ми, че съм видяла Бете, но на другия ден реших да избягам от училище. Правех го толкова често, че учителите ми, и без това отчаяни от една ученичка, която на всеки шест месеца снове между едно училище в Ню Йорк и друго в Нови Орлеан, вече не се интересуваха дали присъствам, или отсъствам. Запътих се незабавно към магазина на ъгъла. Обикалях около него доста време, докато не видях две деца да влизат в него. Последвах ги, разгледала преди това витрината, отрупана с колбаси, сирена, консерви и кутии с евтини бонбони, и се озовах в празен магазин: от тавана висяха само два салама, а на рафта тук-таме се виждаха някакви консерви. Децата ги нямаше. Почаках доста време, после няколко пъти извиках тихо „ало“. И понеже никой не се появи, излязох, ударих камбаната над вратата и когато влязох отново, пред мен стоеше момчето, което бях видяла пред киното.

— Кутия сардела, моля — казах аз.

Отговор не последва и аз продължих:

— Най обичам италиански сардели. Баща ми не ги харесва и предпочита френските. Колко струват, моля?

Момчето отвърна на чист английски:

— Ние тук не говорим английски.

Знаех, че мнозина в Нови Орлеан предпочитаха френския, та казах:

— Excuzes-moi. Les sardines. Combien pour la boîte de sardines?

— Нямаме сардели — отвърна момчето.

— Как да нямате, нали ги виждам! А познавате ли братовчедка ми Бете?

Изведнъж зад вратата се размърдаха и се чуха гласове. Момчето каза:

— Моля ви, излезте.

— Не е прилично да ми говорите така. Аз исках само да поздравя братовчедка си…

Тук млъкнах, защото чух мъжки глас; после Бете се появи на вратата, хвърли поглед назад към някого, когото аз не виждах, вдигна ръка и се закани с глава на момчето.

— Добро утро, Бете, аз…

— Как намери ме тук, Liebchen — попита тя много високо.

— Вчера те зърнах пред киното и просто исках да те видя.

— Вашите те изпратили тук?

— Не, не. Дори не съм им казала, че те видях вчера. Днес избягах от училище и ще ми вземат здравето, ако знаят. Какво има, Бете, нещо лошо ли сторих, сърдиш ли ми се?

Тя се усмихна, завъртя отрицателно глава и се обърна към онзи, който стоеше зад вратата. Каза му нещо на език, който не разбирах, и той й отговори. Тя го изслуша внимателно, после се обърна към мен:

— Аз германка не съм вече. Стига вече Бауманови. Аз съм жена, а на жена не трябва помощ.

Тя се усмихваше и аз си дадох сметка, че никога не бях я виждала да се усмихва и никога не бях я чувала да си служи с толкова много думи. Но по-важното за мен бе, че ставаше нещо, което не можех да разбера. След години осъзнах, че съм изпитала ревност в този миг, а когато и да изпитам ревност, лицето ми някак се променя. И тогава, предполагам, то се е променило, защото тя каза: „Не се нажалявай, Liebchen“ и ме хвана за ръка. После подвикна нещо весело на човека в другата стая и двете излязохме на разходка.

Вървяхме дълго, надолу към реката, по улици и улички, които за първи път виждах. Не помня тя да ме е питала нещо, но аз сама й разказвах за книгите, които четях, Дикенс и Балзак, за моята любима приятелка Джулия в Ню Йорк, казах й и един виц за чичото на мама, Джейк, и неговите пари и обясних колко скучен е животът без моята стара гледачка Софрония. Докато чакахме трамвая, който щях да взема към дома, аз й казах:

— Уверявам те, Бете, дума няма да продумам пред нашите. Обещавам. Аз дойдох да те видя не с някаква нарочна цел, а просто така.

Но едва отзвучали тези думи, признах пред себе си, че това не е истина. Живеех под знака на религиозните догми за истината и под страх от гилотина и мъчения се бях заклела веднъж на стъпалата пред катедралата „Сейнт Луис“ и втори път пред храма „Бет Израел“, че от устата ми никога вече няма да излезе лъжа. (Господ да е на помощ на децата, които навлизат в онзи период от живота, който те не разбират и трябва да преодолеят с помощта на схващания, изровени от бунищата на по-възрастните; защото те или се хващат за отпадъците с отчаянието на давещия се и това ги обърква за цял живот, или така се озлобяват срещу тази смет, че злобата погубва бъдещето им.) И тъй, докато седяхме с Бете на пейката и чакахме трамвая, аз се опитах да й обясня кое от току-що казаното е истина и кое не, но всъщност това бе несвързан разговор на висок глас със самата мен, навик, от който някои хора се оплакват до ден-днешен. Когато се поуморих, тя каза, че не е могла да получи по-високо образование в Германия, че й е трудно да говори и разбира английски, но италианският повече й се удавал. Обещах да й предавам уроци по английски, ако тя се съгласи да ме учи немски или италиански, и тя отвърна, че ще пита дали ще й разрешат.

Не помня кога се видяхме отново, защото следващата ни среща се преплита в съзнанието ми с други, които последваха през същата година и в течение на трите или четири години, преди тя да изчезне пак. Ако не ме лъже паметта, през тези години съм я виждала осем-девет пъти, но сега всичко ми е замъглено, с изключение на няколко остро открояващи се картини и разговори. Зная, че й обясних за друидите и й дадох да чете „Мрачният дом“ от Дикенс и после тя ми върна книгата, като клатеше глава в знак, че не я разбира; тя ми донесе снимка на баща си и майка си и ако помня това, то е, защото все още пазя снимката; веднъж отидохме на кино и някакъв мъж зад нас я докосваше по рамото, а тя притискаше ръката му. Един ден взех със себе си английската граматика и в парк Одъбон се опитах да й обясня минало свършено време, но тя, опулила очи, щеше да се пръсне от напрежение и аз погалих хубавата й гъста червеникавокестенява коса, за да я успокоя и да й се извиня. Това я накара да подземе с мъка съчувствен разговор за моята коса, руса и нахално права във време, когато на мода бяха къдриците. И една неделя, когато отидох в магазина на ъгъла, тя нави косите ми върху масури от навлажнена тоалетна хартия, зави на главата ми кърпа и каза, че сега всичко щяло да се оправи; после отидохме в една католическа черква — свещеникът до кутията за лепта, изглежда, познаваше Бете — и след като седяхме дълго, без да продумаме, тя разви ролките и косите ми се сипнаха влажни и по-прави от всякога. Тогава тя ме целуна. Това не беше честно от нейна страна. Аз гледах накриво Бете, задето ме смяташе за „непривлекателна“, широко разпространена дума по онова време, която означаваше, че никога няма да се омъжиш. Моята приятелка Джулия от нашата група в нюйоркското училище — четири момичета, събрани от кол и въже — беше толкова богата, че въпросът за женитбата изобщо не я вълнуваше и аз й завиждах за това. Аз пък бях непрактична: исках да се омъжа за поет. Една от нас успя да вземе поет, но няколко месеца след сватбата той се самоуби върху своя любовник.

Една друга неделя отидох преди обед до магазина, за да съобщя на Бете, че след няколко дни заминаваме за Ню Йорк. Момчето, което неизменно се появяваше при звъна на камбаната, обясни, че е отишла на черква, и аз тръгнах да я търся. Намерих я да седи до висок оплешивял човек с толкова тъмна кожа, че го взех за негър. Не понечих да се доближа до тях и се обърнах да изляза. Но Бете ме зърна. Тя каза нещо на човека, той отговори, стана и бързо се отдалечи от нея. Тя ме хвана за ръка и излязохме на слънце и зачакахме, както ми се стори, човека да изчезне.

Бете се мъчеше да каже нещо. Когато се готвеше да заговори, тя първо мърдаше устни, сякаш репетираше думите, но сега аз видях, че не й се щеше да каже това, което се готвеше да каже.

— Не идвай пак на тази черква.

— Моля за извинение.

— Ти не си католичка. Някой може да не обича твоето идване.

— Но и ти не си католичка.

— Съм. Станах. Сега вярвам в бог, отец и светия дух.

Бях свикнала с религиозността на майка ми, жена, която търсеше спасението и вярваше, че може да го намери в бога на коя да е църква. С други думи, тя не принадлежеше към определена църква и посещаваше всякакви; но сега у Бете аз определено долових псевдоубедения тон на необвързаната, след като дълго бях слушала тона на обвързаната.

В онези дни говорех каквото ми дойдеше на ума, по какъвто и начин да се подреждаха мислите и думите в главата ми. (Странно е наистина да пишеш за собственото си минало. Написах „в онези дни“ и това ще остане на хартията, но никак не съм сигурна, че времето е променило онези дни. Цял живот съм вярвала в промените, които бих могла да внеса и понякога съм внасяла в този мой характер, който много често не одобрявах, но сега ми се струва, че времето предизвиква по-скоро колебания и изменения, отколкото истински реформи; и тъй, толкова много от миналото остава в мен, че аз нямам право да го смятам за различно от настоящето.)

Преди да се разплача, казах на Бете:

— Лъжеш, защото някой те е подучил на това.

Тя се втренчи в мен, после тръгна напред и ми даде знак да я следвам. Върнахме се в магазина и тя изчезна в задната стая, но незабавно се появи пак, за да ме попита искам ли да опитам добър италиански обед в един добър италиански ресторант.

И сега мога да намеря този ресторант, както го и намерих само преди няколко години; мога дори да направя схема на разположението на масите и посетителите в онзи тъп отдавнашен неделен ден. Фройд казва, че хората не са в състояние да помнят миризми, че за миризмите можело само да им се напомня, но аз съм убедена, че помня мириса на кипящата солена вода и тежкия дъх на стари петна от вино. Никога не бях стъпвала в подобно място. Смътно съзнавах, че започвам да губя контрол над себе си, едно нервно състояние, което често ме караше да въртя ръце, сякаш съм пред припадък.

Бете ме попита искам ли да ям, аз отказах с глава, но тя поръча нещо на италиански на една слаба възрастна жена, която, изглежда, я познаваше. Поднесоха ни някакво много съмнително ястие, залято с гъст сос, което не можех да определя. (В нашата къща ядяхме хубава храна: на единия край на масата за сервиране винаги имаше новоорлеански гозби от времето на бащиното ми детство, а на другия — плодовете на дебрите и чернозема на черна Алабама, откъдето беше майка ми. Тъй че всяка друга храна ми изглеждаше долнопробна.) Това италианско ястие беше някакъв буламач.

Не мога да кажа колко време ми е било нужно, за да огледам всяко лице в ресторанта с напрегнатото любопитство, което младите проявяват към непознати на непознати места, нито колко време ми е трябвало, за да позная човека, когото бях видяла в черквата с Бете. Той седеше сам на маса, вперил поглед в стената, сякаш за да скрие лицето си от нас. Помолих Бете за чаша вода и забелязах, че тя го гледа напрегнато, със стиснати устни, като че искаше да предотврати някакво неочаквано действие на устата, сковала изопнати върху облегалката рамене. Човекът отмахна поглед от стената и го сведе към масата, после вдигна внезапно глава и като се втренчи в нея, устните му добиха вида на нейните, а раменете му се изопнаха върху облегалката на стола със същото мускулно напрежение. Преди да последва друг жест, разбрах, че съм свидетел на нещо, което не бях виждала преди, и понеже, както повечето деца, свързвах всичко видяно със самата себе си, изпитах остра болка, сякаш бях сам-саменичка на тоя свят и винаги щях да остана сама. Когато Бете поднесе ръка към устните си и после обърна длан към него, аз така силно бутнах напред чинията с буламача, че той се разсипа върху покривката. Тя не забеляза каква беля направих, защото го чакаше да стане. После тръгна към него и когато се срещнаха, той плъзна ръка от рамото й надолу и тя притвори очи. Избягах от ресторанта и отвън я видях да се връща на нашата маса.

 

 

След две-три седмици Хана ни писа в Ню Йорк, че Бете ме търсила два пъти по телефона, и изказваше учудването си от това. Баща ми ме запита какво мисля, защо Бете е търсила тъкмо мен, но аз знаех как да отминавам с усмивка такива въпроси, а той пък знаеше, че настоява ли, обикновеното детско непокорство може да се превърне в неприятен и непреодолим инат. Бяхме изкарали една тягостна зима; аз получавах лоши бележки в училище, докато винаги преди бях получавала добри; заключвах вратата на стаята си и понякога отказвах да ям; изчезвах в необичайни часове и оставях без отговор въпросите на тази тема. Веднъж избягах от къщи за двайсет и четири часа, а когато настъпи пролетта, отказах да се запиша за девическия лагер, в който бях прекарала толкова много лета. А една късна нощ се опитах да изкатеря десет етажа по стълбата за пожар, за да се вмъкна незабелязано в стаята си и да избягна въпроса защо лицето ми е изподрано. Но преди да достигна третия, в блока се надигна адска олелия.

За Коледа бях изпратила картичка на Бете, но не се видях с нея при посещението ни в Нови Орлеан през следващата зима. Това беше последното от редовните ни гостувания там. На родителите ми най-сетне стана ясно, че не може да ме мъкнат напред-назад между лошото училище в Нови Орлеан и доброто в Ню Йорк: вече бях дотолкова пораснала, че бе невъзможно да се пренагаждам. При това последно посещение отидох веднага до магазина на ъгъла, обаче не ударих камбаната, казах си, че ще дойда на другия ден. Но не стана.

Много смътно си спомням тази зима в Нови Орлеан, а също и лятото в Бълакси, Мисисипи. Зная, че следях всяка стъпка на младия Карл Бауман, който ту правеше скокове от кея в морето, ту играеше бейзбол, ту наминаваше към нашия блок, а една вечер щях да се разпадна, такова силно вълнение изпитах, когато той ме прегърна. Сигурно съм мислила за Бете, защото през този период използвах шифър за моята „писателска тетрадка“, съставен въз основа на нейното име, но сега, когато разгръщам тетрадката, не мога да дешифрирам написаното.

През последната седмица от нашето гостуване — бяхме се върнали в Нови Орлеан от Бълакси — седяхме една вечер край масата в трапезарията на Джени; пансионерите бяха излезли след вечеря и това бе нашият семеен час, който аз много обичах. Баща ми четеше вестника си и когато по едно време се покашля, забелязах как Джени смушка Хана, тя кимна, Джени остави ръкоделието си, Хана затвори книгата и двете впериха поглед в баща ми.

— Х-м-м-м, тия момчета пак са се разбесували. Виждали ли сте я? — каза той.

— Не — отвърна Джени.

— Коя? — попита майка ми.

— Стойте надалеч от нея — рече баща ми на Джени, — чуваш ли какво ти говоря!

— От кого да стоят надалеч? — попита майка ми. — За какво говорите?

Баща ми обърна стола си към Хана.

— Стойте надалеч от нея, казвам ти! С тия момчета шега не бива.

Майка ми, която обикновено говореше тихо, повиши глас:

— Цял живот е така.

Хана, която много обичаше майка ми, прошепна:

— Стига, Джулия, той ще ти обясни…

Но моето внимание бе насочено изцяло към баща ми и Джени, защото от дълъг опит знаех, че най-интересните неща могат да се чуят от тях и че другите две само трябва да се съобразяват с тяхното мнение. Джени каза нещо, което пропуснах и сега продължаваше:

— Не, поне от две години, а може би и повече, но веднъж я зърнах в една кола, да, кола, искам да кажа автомобил и забързах към нея…

— Това да не се повтаря — каза баща ми. — Не тичай след нея. Пък ако тя дойде тук, извини се и се опитай да укротиш любопитството си.

— Гледай си работата — засмя се Джени.

— Пет пари не давам с кого спи тя и с колцина спи — каза баща ми. — Но въпросът е, че тоя тип е опасен и вие не бива да имате нищо общо с нея. После да не ми се оправдавате!

— Ако искаш да знаеш — отвърна Джени, — ние с Хана сами си изкарваме прехраната и…

— Млъкни, стига глупости и бъди сериозна! — тросна се баща ми. — Тия юначаги са убийци.

— Убийци! — възкликна майка ми. — Цял живот е така, нищо не ми казвате, все криете от мен.

— Добре, ще ти кажа — рече баща ми, — някои твои роднини са убийци.

— Мисли каквото щеш за моя род, но в него убийци няма — отвърна майка ми. — Дори самият ти никога не си ги обвинявал в такова нещо.

— О, Джулия — обърна се към нея Хана, — не виждаш ли, че само те дразни? И ти все се хващаш.

— Ама че си шаран — додаде Джени.

— Не се месете в разговор между съпрузи — каза баща ми. — Кажи какво искаш да знаеш, Джулия.

— Моите роднини не са убийци и ти нямаш право да говориш така пред детето.

Баща ми се обърна към мен:

— В майчиния ти род няма убийци на бели хора. Запомни това и се гордей с него. Единственият им недостатък е, че пребиват негрите, които не могат да платят петдесет процента лихва върху памуковата реколта — ето по този невинен начин са забогатели.

— Какво уважение ще има сега детето към моя род? — изплака майка ми.

— Аз не съм казал, че в твоя род има убийци. Казах, че някои твои роднини са убийци.

— Господи, не разбираш ли — обърна се Джени ким майка ми, — той има пред вид нас, нашата братовчедка Бете.

— При всеки истински брак — произнесе баща ми — кръвта на единия дом се смесва с кръвта на другия. Или може би погрешно съм разбрал брачните обети?

— Ти ги разбираш както ти изнася — каза Джени, а Хана стана и защъка нервно наоколо.

После баща ми каза на Джени нещо на немски, от което разбрах много малко, при все че щях да доловя повече, ако майка ми не повтаряше непрекъснато „Моля ви, превеждайте“, „Това не е красиво, знаете, че не разбирам“, „Много хубаво, все едно че не съществувам“, докато баща ми най-после й обясни:

— Говорим за човека, който е мъж на Бете по обичайното право, ако това е точният термин.

— Schweigen vor dem Kind! — каза в същия миг Джени и всички млъкнаха.

Тогава се обадих аз:

— Отивам да си легна, тъй че не е нужно повече да schweigen vor dem Kind. И ако искате да знаете, още от тригодишна възраст ми е известно значението на този израз.

— Много си умничка — каза Джени, — но ако беше малко по-умничка, нямаше да си го признаеш.

След един час, когато всички лампи бяха вече угасени, слязох в трапезарията и намерих вестника. В него беше отпечатан дълъг репортаж за нападение на полицията върху някакви хора с италиански имена, които вършели контрабанда с алкохол. В заглавието, което включваше името Арнеджо, се казваше, че полицията търси него и брат му, защото са заподозрени, че са участвали в сблъсък между гангстерски банди.

На другата сутрин, докато закусвахме, казах на баща ми:

— Арнеджо е човекът от магазина на ъгъла. Трябва да помогнеш на Бете.

Баща ми мълча дълго време и на два пъти вдигна ръка, за да накара Джени да мълчи.

— Какъв магазин? За какво говориш?

Бях направила грешка и се ядосвах на себе си.

— Не зная. Но непременно трябва да помогнеш на Бете. Тя го обича.

— Я ела навън — каза баща ми.

— Закъснявам за черква.

— Черква ли? Каква черква?

— Да разбереш, значи да простиш — произнесох аз. — И тя го обича, обича я и той, и в нейна помощ ти трябва да се притечеш.

— Боже помози! — възкликна Джени.

— Ти, ти научи детето да се мъкне по разни черкви и да говори такива глупости — разгневи се той на майка ми и ме хвана за лакътя. — Ела навън да поговорим.

— Искаш да ме напердашиш — викнах на баща ми, който никога не беше ме бил — или с хитрост да измъкнеш нещо от мен. Но и едното, и другото е неетично и аз няма да кажа дума повече на един филистер.

Намирах се под въздействието на учебника по етика, от който никога не можах да се отърся напълно, и дори бях успяла вече да науча, че понякога той върши работа.

— Неетично е! — викнах пак и хукнах навън.

— Не е хубаво да се говори така, дете — каза майка ми, като гледаше в друга посока.

— Неетично! — потретих аз и се свих нацупена под смоковницата. Отказах да обядвам и останах там до следобед, когато поисках позволение да посетя Грейс Албъртс, дъщерята на най-добрия приятел на баща ми, недъгава по рождение поради сифилиса на родителя й. Джени каза, че моето желание й се струвало необичайно, понеже често съм казвала, че не мога да гледам недъгави, но майка ми й обясни, че вероятно съм станала по-милостива и според нея идеята да навестя Грейс била чудесна.

Знаех много добре къде отивам — след като речникът у дома ми беше изневерил — и пътем се отбих у Кристи Хотън. Кристи, две години по-голяма от мен, беше дъщеря на разведени родители и се натискаше открито с момчетата. Исках да я попитам какво означава „съпруга по обичайното право“. Както обясни тя, с това засукано понятие обозначавали нещо съвсем просто — най-обикновена стара курва. Когато произнесе за трети път тази дума, аз извих ръката й, като я държах здраво, накарах я да повтаря след мен: „Нима любовта се нуждае от пастор, равин или свещеник? Нима божествената любов между мъжа и жената се крепи върху одобрението на едно загнило общество?“. Сега не приемам безрезервно тези думи, но тогава те толкова ми харесваха, че ги бях вписала три пъти в моята „писателска тетрадка“.

Когато оставих Кристи Хотън, тя взе да крещи след мен, всеки знаел за Бете Бауман от вестниците, а аз съм произхождала от семейство на гангстери и курви. (Един от малкото ясни спомени, който имам от премиерата на „Часът на децата“, състояла се петнайсет години по-късно, е следният: Кристи Хотън ме целува и казва: „Аз се омъжих за нюйоркчанин. Пияна си, нали?“)

Тъй или инак, в него ден отидох до магазина. Витрината беше закована с дъски и никой не отговори на звъна на камбаната. Пообиколих наоколо и опитах още веднъж, тревожна, че съм загубила Бете завинаги. Откъснах лист от бележника си, написах бележка и я пъхнах под вратата. Като се връщах към трамвайната спирка, някакъв човек зад мен извика: „Хей, млада госпожице!“, и аз побягнах. Той ме настигна лесно на следващата пряка и така здраво ме хвана за ръката, че не можех да мръдна.

— Как се казвате?

От уплаха не можах да отговоря. След малко той взе малката ми чанта, претършува я и не намери почти нищо, освен цигарени угарки и „писателската тетрадка“.

— Какво търсите при магазина на Арнеджо?

— Нищо.

— Нищо ли? А не познавате ли хората там?

— Прибирам се вкъщи.

— Аз ще ви придружа.

— Моля, заповядайте — казах аз, но се ядосах на глупавата си учтивост и усетих как страхът се превръща в гняв. — Моля, махнете си ръката от подмишницата ми. Не съм свикнала да ме държат.

Той се разсмя и този смях предизвика у мен за цял живот необуздаема омраза към полицаите, при всякакви обстоятелства, във всички страни. После той отслаби хватката си и каза:

— Никой не ви мисли злото. Що е това?

Той извади листчето, което бях пъхнала под вратата. На него бях написала: „Скъпа Бете, Стендал е казал, че любовта прави хората храбри“.

— Стендал е писател — подзех аз, — който…

— Какво знаете за мадамата?

— Мадамата ли? Мадамата?

— Слушай, дете, какво търсеше там?

— Нищо. Нали ви казах. Само звъннах камбанката…

— Кажи си името и адреса. По-бързо.

— Тръгнала съм на черква…

Откъснах се от него и той ме остави — така поне помислих, но когато слязох от трамвая на Сейнт Чарлс авеню, видях го да върви след мен. Той се ухили и ми махна, а аз свърнах и взех автобуса. В дрогерията на Крамър изпих една сода, от която се почувствах по-добре, и се отправих пешком към къщи. Джени и Хана ме чакаха на закритата веранда. Джени ми даде знак да мина към кухненските помещения, встрани от къщата.

— Полицията беше тук — каза тя. — За щастие Имайл ни е съученик. А ти защо си навираш носа в чужди работи?

— Няма смисъл да се гневиш — каза Хана, — просто няма смисъл.

— Как да няма смисъл? Нямало смисъл! Тази госпожичка…

— Разкажи ни сега — рече Хана.

— Татко знае ли, че полицията е идвала тук?

— Не. Още не. Но тази вечер той ще бъде в Мемфис.

— Тогава съобщете му по телефона — казах аз. — И не ме заплашвайте. Не съм сторила нищо лошо. Просто търсех Бете.

— Бете ли? Защо?

Дълбоко в себе си знаех защо, но не исках да говоря за това, и когато разбра, че нищо няма да им кажа, Джени се понесе към къщата, следвана от Хана. Като стигнах пред вратата, телефонът звънеше и Джени вдигна слушалката и ми даде знак да не се качвам горе. След като изслуша онзи, който говореше, тя каза: „Много добре“, затвори телефона, прекоси стаята и пошушна нещо на Хана. Никога досега не бях виждала лицето й да тръпне от тикове, каквито забелязах само още веднъж, години след това, когато за първи път дойде да види баща ми, след като беше легнал от старческа склероза. Неприятно е да гледаш как дори за малко губят устойчивост хора, които цял живот са се представяли за силни.

— Нека запазим спокойствие — каза тихо Хана. — Да вървим, и толкоз.

Джени се обърна към мен:

— Иди си умий лицето. И сложи някаква шапка. Кажи на майка си, че уж отиваме да занесем кейк на старата Симънс. И по-бързо.

Когато слязох долу, пред вратата ни чакаше такси. До този ден не бях виждала лелите ми да вземат такси. Изглежда, съм се досетила къде отиваме, защото, когато колата спря пред главния полицейски участък, не останах изненадана, макар да съм поела така остро дъх, че Хана ме хвана за ръката.

Както винаги Джени първа прекрачи прага и трите се озовахме пред човека зад бюрото.

— Казвам се Джени Хелман. Уведомете господин Имайл, че сме тук.

— Той е много зает — отвърна човекът, — много е зает. Това ли е въпросното момиче?

— Не ми говорете с такъв тон! — отвърна Джени. — Какво искате от това дете?

— Нима тя е дете? — възкликна човекът и аз си спомних за детето чудо и от нерви се засмях.

— Седнете, моля — покани ни той и позвъни.

Докато чакахме, вече седнали на пейката, Хана ми подаде кърпичката си, а аз й казах:

— Много те обичам.

— О, да, сега ни е само до любов — сряза ме Джени. — И да върнеш на Хана кърпичката. Тя ни е спомен от мама.

Друг човек се появи от една врата и ни покани в съседната канцелария.

Този път Хана поведе разговора:

— Искаме да се срещнем с господин Имайл. Ние с него сме съученици и той почти не излизаше от нашия дом.

— Той ми го каза — отговори човекът. — Но сега не е тук. Има много работа. — После се обърна към мен: — Добре ли познавате Ал Арнеджо?

Така се стъписах от този въпрос, че отговорих едва когато той го повтори:

— Изобщо не го познавам. Никога не съм го виждала… впрочем видях го само веднъж в един ресторант.

— За какви ни вземате? — намеси се Джени. — Да не мислите, че дружим с хора като него?

— Мисля, че вие сте едни благовъзпитани дами, чиято братовчедка живее с тип като него — това е, което мисля — отвърна човекът.

— Schweigen vor dem Kind! — предупреди Хана. — Искам да кажа, не е хубаво да се говори така пред едно толкова младо момиче.

— Какво правехте там, пред магазина? — обърна се човекът към мен. — Не знаете ли, че това не е никакъв магазин?

— Малко странен е. Но в него се продават някои неща и…

— Колко пъти сте били там?

Започна да ме обзема голяма уплаха, може би повече от изражението на Джениното лице, отколкото от човека или участъка.

— Не помня колко пъти. Ходила съм само за да видя Бете.

— Защо бяхте там днес? Някакво съобщение ли бяхте получили?

— Съобщение ли? Не. Бете в никакъв случай не искаше лелите ми да знаят.

— Какво да знаят?

— Ами… Къде живее тя.

— Или с какъв гангстер живее — рече той на лелите ми.

— Ние знаехме — призна Хана. — Един колега от моята служба ми беше казал. Баща й, надявам се, отдавна е починал. Там в Германия, в Манхайм.

— Интересува ме защо момичето е ходило там днес — каза човекът.

— Това и мен ме интересува — каза Джени. — Макар да съм сигурна, че не е било със зъл умисъл, тя не е способна да стори зло, само много си пъха носа тук и там…

Сега той стоеше пред мен.

— Защо ходихте днес там?

Вече бях стигнала близо до истината, която не можех да назова, бях толкова близо до нея и толкова убедена, че дълбоко в мен нещо се събужда, че започнах да треперя от възбуда, каквато не бях изпитвала преди. И това нямаше нищо общо със страха от полицая или от нашите.

— Отговорете, млада госпожице! Защо ходихте там днес?

Гласът ми, висок, се разнесе сякаш говореше някой друг.

— Не зная. Снощи прочетох във вестника за Арнеджо. Любов, може би това е причината, но не съм сигурна.

Дълго време след това някой друг, не помня кой, повтори думата „любов“, после чух гласа на Джени, гласа на полицая, но дотолкова бях се увлякла да стискам коленете си, че не можех нито да вдигна глава, нито да ги слушам, пък и не ме интересуваше какво говореха. В някакъв миг до съзнанието ми достигнаха думите, че късове от Арнеджо са били намерени само преди два-три часа в задния двор на магазина. После чух човека да казва на лелите ми:

— Добре, ще уведомя мистър Имайл. Но ако научите нещо за Бете Бауман, ваш дълг е… мафията… опасно… и не позволявайте на малката да ходи там.

Хана ме смушка да стана и каза на полицая:

— Благодаря ви. Бяхте много любезен.

Мисля, че в трамвая на път към къщи не разговаряхме, но не съм сигурна, защото сега ми се струва, че тогава за пръв и последен път изпаднах в онова състояние на осъзнато полусъзнание, както е при събуждане след упойка, сякаш навлизах не в света на реалността, а в някакво ново тяло и време и гонех нещо, което все ми се изплъзваше тъкмо когато вярвах, че вече съм го хванала. Убедена съм, че лелите ми смятаха, че се страхувам от последиците на разпита в полицията или от гнева на баща ми. И се радвах, че мислят само това и нищо повече. По-късно същата вечер Джени рече, че щом Имайл не се е обадил, нямало смисъл да казват каквото и да било на майка ми и баща ми, но трябвало да обещая, да не търся повече Бете.

На другия ден, а и дни наред след това, убийството на Арнеджо се разискваше усилено. Във всяка вестникарска информация се споменаваше за Бете, но никога не я наричаха Бауман. В пансиона се задаваха толкова много въпроси и се изказваха толкова много мнения, че накрая Джени стана много остра и взе да защитава Бете — може би подтиквана от фамилно честолюбие, а може би защото така й диктуваше собствената й противоречива природа, която я караше да се отнася едновременно със симпатия и с пренебрежение към „глупачките на тоя наш свят“.

От времето, когато бях на четиринадесет години, докато станах на двайсет и пет, нямах никаква вест за Бете, но често мислех за нея. Спомних си я например, когато започнах да се приготвям за сватбата, съзнателно захвърлих красивата булчинска рокля и намъкнах старата грозна рокля от сив шифон. Докато я обличах, чух се да произнасям името на Бете и пред очите ми отново изплува Арнеджо в ресторанта. После, по време на приятния си брак, който не изтрая дълго, ни веднъж не помислих за Бете и се сетих за нея едва в следобеда, когато за първи път спах с Дашиъл Хамът.

Пристъпвайки към леглото, казах:

— Искам да ти разкажа за една моя братовчедка на име Бете.

— Ако толкова се налага, разкажи ми, но на твое място аз не бих избрал тъкмо този миг за това.

По-късно същата година заминах от Холивуд за Ню Йорк, за да съобщя на нашите за развода си, а на връщане към Калифорния се отбих в Нови Орлеан, за да кажа на лелите си. Това беше една неприятна задача: родителите и лелите харесваха мъжа ми, знаеха, че и аз го харесвам и с право останаха озадачени и се разтревожиха за мен.

В стремежа си да не разговаряме за настоящето аз и лелите ми надълго и нашироко се занимавахме с миналото и именно при това гостуване, като отворих веднъж вратата на килера, за да взема хавлия за баня, отново видях брезентовата чанта, дадена ми и после взета обратно. Докато лелите ми сновяха из кухнята, аз се загледах в нея и в главата ми нахлуха въпроси за самата мен и за лелите. Загърнах се с хавлията, отидох до вратата на кухнята и оттам попитах:

— Съществува ли все още писмото от Бете? Онова, в което пишеше, че вече си има добър италиански приятел и ако се оженят, може би пак ще й отидете на гости?

Хана се извърна гърбом, а Джени отговори:

— Какво значение имат сега всички тия стари истории?

— Имат! Те означават, че дълго преди деня, когато ходихме в полицията, вие сте знаели за Бете и Арнеджо. Но не сте ми казали.

— Точно така — каза Джени. — Защо не облечеш бански халат?

Но аз исках да се джафкам или да им го върна, та затова още същата вечер подзех:

— Сигурна съм, че никога няма да се съгласите да живея с човек, за когото не съм омъжена, но така ще бъде, да знаете!

— Ти все много знаеш — възрази Джени. — Правиш ли разлика между тревога и съгласие?

— Правя. Да ме извинявате, но вие зарязахте Бете, захвърлихте я само защото обичаше по начин, с който вие не бяхте съгласни. И когато изпадна в беда, нито вие, нито татко й се притекохте на помощ.

След един час, докато четях в леглото, дочух през стените на малката паянтова къща, че лелите ми се карат. В това нямаше нищо необикновено — Джени беше избухлива като баща ми и мен, — но този път работата ми се стори друга и когато отворих вратата на стаята си, разбрах, че разгневената беше Хана. Никога не бях чувала, а и едва ли някой друг е чувал Хана да се гневи, затова излязох в трапезарията да видя какво става.

— Вие, вашето поколение с всичките му там летни лагери, колежи и всякакви глезотии, все голи ли ходите? — схапа ме Джени.

— Да, все голи ходим — отвърнах аз. — И спим, с когото ни падне, по цели нощи пием алкохол и опиати и сме лишени от вашата изтънчена чувствителност. И може би затова невинаги плюем на хора, които живеят с изпаднали жабари и са загазили до гуша. Всяко поколение има своите собствени ценности.

Джени се засмя, но Хана стана, обърна стола си и каза:

— Седни!

— Не е нужно да се оправдаваме пред нея — обърна се Джени към Хана.

— Що ли не излезеш в градината? — каза й Хана и аз подсвирнах, изненадана от този тон.

Хана влезе в спалнята си и аз я забелязах да отключва една кутия. Нещо сериозно се беше случило между тях. Отидох да се облека и се позабавих, за да им дам време.

Когато се върнах, Джени каза на Хана:

— Добре, действай.

Хана ми подаде отворена спестовна книжка и рече:

— Погледни датата на тази страница.

Датата беше отпреди десет години, първите дни на септември. Бяха изтеглени хиляда долара от всичко три хиляди и триста.

— Нищо не разбирам — казах аз.

— Хана — подзе Джени — не иска да си мислиш лошо за нея, защото те обича повече, отколкото позволява здравият разум. Колкото до мен, аз пет пари не давам какво си мислиш ти. Но както и да е. Тези хиляда долара ги изтеглихме около една седмица след като ходихме с теб в участъка и ги използвахме, за да спасим Бете от беда. Баща ти не знае. Изобщо никой не знае. Да не си посмяла да си отвориш устата!

— Миличките ми, вие сте чудесни! — възкликнах след малко.

— Хайде! — ядоса се Джени. — Стига си се мазнила, зарежи тия комплименти!

— Олеле! — ахна Хана.

— Бете върна парите — продължи Джени. — Много отдавна, след като беше продала скъпоценностите и други неща, оставени й от него, и след като полицията най-после я беше оставила на мира. Та искам да кажа, че не е нужно сега да въртиш някакви ходове, за да ни дадеш тези пари, понеже сме обеднели благородни девици.

— И без това нямам никакви пари, но може би някой ден…

— Тогава прати ни една пържола някой ден.

— Непременно — обещах аз. (Четири години по-късно, на сутринта след премиерата на „Часът на децата“ дадох десет долара на един железничар от Съдърн Пасифик, за да занесе на лелите ми дванайсет пържоли, и веднага получих телеграма от тях: „Трябва ли да изядем и железничаря“).

На другата сутрин Хана, която обикновено тръгваше за работа в седем и половина, още шеташе из трапезарията в осем и половина и докато аз поглъщах вкусната закуска, която ме върна към детството — шкембе, сухар, студени раци, риба и горчиво кафе, — каза, че при всяко мое гостуване имала право на еднодневна отпуска. След един час се появи Джени и ни подкани:

— Хайде, че имаме много път.

Почти се досещах къде отиваме, но дотолкова нямам усет за посоки и градът дотолкова се бе променил и разраснал, че дори не си дадох труд да попитам накъде пътуваме. След като стигнахме последната трамвайна спирка, започнахме дълъг поход през равна, грозна, незалесена местност. Сегиз-тогиз отминавахме някоя къщурка, а по едно време от някаква съборетина излезе един старец и дълго гледа след нас. Лелите ми бяха високи тежки жени, които никога не вървяха пеша повече от две-три минути, затова сега Джени дишаше тежко, започна да нервничи и Хана я хвана за ръка. Към края на пътя в равнината клечеше самотна на слънцето бедна къща. Недовършено преддверие с четири криви стъпала и в него — разнебитен стол, който някой сякаш бе зарязал след напразни опити да го използва. На стъпалата, килната на една страна като тях, стоеше Бете и аз се спрях да се насладя на вида й. Тя се спусна по стъпалата да прихване под ръка Джени и Хана. Последвах ги в къщата.

Доколкото си спомням, разговорът не беше много оживен, а самата аз почти не продумах. Пихме черен горчив чай с лед, постояхме около час и поехме дългия път към къщи, като Джени пъшкаше, а Хана си тананикаше фалшиво. Същата вечер се обадих на Даш по телефона, за да му съобщя, че ще остана в Нови Орлеан още няколко дни и ще се върна в Лос Анджелис в края на седмицата.

На другата сутрин се отправих отново към къщата на Бете и на един от завоите изгубих пътя, но после пак го намерих. Като наближих къщата, обърнах се и хукнах обратно по някаква прашна пътека, след това по друга и изведнъж налетях на зелено мочурище, осеяно с дебели пънове и слонско ухо. Чух някакви живинки да се цамбуркат във водата и през ума ми мина, че трябва да съм болна, без да се чувствам болна, трескава, без да имам треска. Не зная колко дълго съм тичала, но по едно време пред очите ми се мярна покрив и докато препусках към него, мислейки си, че трябва да се скрия от слънцето и да пия вода, видях Бете да простира дрехи на въжето, опънато от бараката до един дирек. Беше гола-голеничка и аз се спрях да се насладя на съразмерното й тяло; едри бедра, големи гърди и разпуснати червеникавокестеняви коси — наследство от красавците в бащиния ми род, което в Америка се беше разпиляло, така си помислих тогава. Тя навярно беше чула жвакането на калната почва под краката ми, защото се извърна, закри гърди с ръцете си, после ги спусна надолу, за да прикрие срамните си части, после ги вдигна, за да отмахне косата от лицето си.

— Ти, ти си причината — казах аз. — Без теб не бих открила това. Но кажи ми сега, каква е ползата?

Тя свали един пешкир от въжето, приближи се до мен и обърса лицето ми. После ме хвана за ръка, въведе ме в къщата и ме настани внимателно на едно кресло. След малко, облечена в евтина торбеста рокля, донесе кафе. Сигурно съм била заспала в креслото, защото казах нещо в просъница, забравих го, после се помъчих да си спомня какво съм искала да кажа. Отпих малко от кафето, сетне изпих цялата чаша и за първи път в съзнателния си живот повърнах. След това, изглежда, пак съм заспала, защото, когато се ококорих и погледнах пода, той вече беше чист и Бете шеташе в кухнята. Отидох да й правя компания, докато тя пускаше във врящия бульон едри тестени топки.

Попита ме, къде на немски, къде на английски, как се чувствам. Опитах се да й обясня, че никога не ми е било зле и от престараване излезе нещо друго:

— Не се чувствах зле. Тъкмо напротив. В онзи ден, когато ти с Арнеджо в ресторанта…

Така и не довърших, защото, щом чу името му, тя запуши устата ми с ръка. После я махна и каза:

— Сега си лягам към седем-осем. Той е водопроводчик и обича, като се върне, да яде. Прибира се в четири и половина. Ела пак на гости.

Изчаках да извади една от бухтите, изядох я, въпреки че не ми хареса, сбогувах се с Бете и поех към къщи. Недалече от широкия прашен път, който излизаше на трамвайната линия за Нови Орлеан, срещнах много слаб човек на средна възраст с котларка в ръка. Може би това не беше водопроводчикът, но аз все си мисля, че беше той.

Не се случи обаче да разбера истината. Две години по-късно лелите ми писаха, че Бете умряла от пневмония и те можели и да не научат за това, ако не били получили писмо от някой си Т. Р. Картър. Изказваха съжаления за горката Бете и че не са могли да се погрижат за нея, но те остарявали, а пътят дори с трамвая бил твърде тежък за тях; иначе всякога й пращали подарък за Коледа, когато според тях бил и рожденият й ден. Лелите добавиха, че писали писмо до Германия, но не получили отговор и нямали представа дали някой от близките на Бете е жив; разчитаха, че когато ида другия път в Германия, ще разбера какво е положението.

Не отидох повече в Германия, защото беше дошло времето на Хитлер, и дори не помня да съм разговаряла след това с лелите ми за Бете, макар че в една пиянска нощ се опитах да обясня на Хамът как стоят нещата с Бете и кипнах, когато той каза, че не разбирал какво имам предвид, като повтарям, че Бете е свързана с него и мен с много невидими нишки. Толкова се ядосах, че си излязох и в снежния ден подкарах към Манток, откъдето се върнах след два дни с грип.