Лилиан Хелман
Пентименто (6) (Книга с портрети)

Артър У. А. Кауан

С поета Тиодор Реткъ стояхме в задната част на залата, докато поетът Бабет Дойч завърши рецитала си. Аз съм от неспокойните зрители, несъзнателно шавам, пукам кокалчетата на пръстите си, кашлям. Но тази вечер кротувах, защото Тиодор играеше нещо като степ под ритъма на музика, която напираше у него, и неколцина от последния ред му шъткаха да престане.

Когато Бабет завърши, един, забравила съм кой беше, излезе на сцената и започна да говори за нещо, което ме интересуваше, но тъй и не успях да го чуя, защото Тиодор каза високо:

— Току-що съчиних едно стихотворение. Започва така: „Не е ли вълнуващо…“ Сега ти напиши следващия стих.

Усмихнах се — знаех, че имаш ли работа с пияни, това е най-сигурното средство да ги укротиш, но този път то не подейства.

— Значи, не искаш да пишеш стихотворение с мен. Май че изобщо не ти се пишат стихотворения. Добре. Тогава да напишем пиеса, двамата. Искаш ли?

Той повтори въпроса и ме смушка в ребрата.

— Разбира се, Тед. Това е вече друго — казах аз, за да ме остави на мира.

— Лесно ти е на теб, казваш „разбира се“, защото знаеш, че колкото и да се трудя над общата ни пиеса, всички ще мислят, че си я написала ти. Ами моята заслуга? О, не, ще подпишем договор за общ псевдоним. Ти какво име предпочиташ?

— Нека да седнем, че ме заболяха краката — казах аз.

— Първо да си измислим псевдонима. Сетих се, сетих се, измислих го! Сьомга, така ще се подпишем. Какво ще кажеш за Ървинг К. Сьомга? Това ми харесва, Ървинг К. Сьомга, хубаво име нали?

На вечерята преди това той през цялото време говори за сьомга, но аз така и не разбрах за определена сьомга ли ставаше дума или за сьомгата изобщо, защото веднъж разправяше как си хвърляла хайвера, после — за един, два или осем риболовни излета, които бил направил, а по едно време разказа за някаква своя позната монахиня от Сиатъл, която хванала гигантска риба и му я подарила.

После на сцената излезе друг човек, Реткъ изви пронизително, грабна ме за ръката и ме помъкна напред.

— Стига сме говорили за тая пиеса. Тя може да почака. Сега искам да чуя Кал.

Запромъквахме се по пътеките, вече пълни с хора, на няколко пъти се връщахме и докато стигнем до първия ред, където седналите взеха да мърморят, бяхме привлекли вниманието поне на половината от салона. Най-сетне се настанихме. Поетът Робърт Лоуъл вече четеше, но толкова тихо, че аз се чудех как ще надвика Тед, ако той продължи да бъбри. Ала Тед млъкна. Седеше приведен, повтаряше стиховете само с движение на устните, усмихваше се и от време на време изръкопляскваше. След дълго мълчание изрече с някак несвойствен, писклив, детски глас, който отекна наоколо.

— Добро е това момче.

Че момчето беше добро, не се съмнявах, но аз не го слушах. Чувствах се капнала, след като с часове бяхме обикаляли из Ню Йорк, след гръмогласното, често несвързано глаголстване на Тед, след лудешкото тичане в зоологическата градина от маймуните до птиците, последвано от кратък отдих, колкото да хапнем набързо, и да хукнем пак да търсим някакъв негов приятел, който, както се оказа, се бил изнесъл от Ню Йорк още преди две години.

Когато Лоуъл свърши, Тед се отправи зад кулисите. Вървеше напреде ми и май изобщо ме забрави. Реших да не го следвам и тръгнах лека-полека към дома. Не очаквах да го видя преди следващото му идване в Ню Йорк.

По пред къщи сварих него, Лоуъл, Бабет и още трима души. Тед ме повдигна и викна:

— Тъкмо им обяснявах, че ще се прибереш незабавно, щом удариш тайно една чашка.

И до ден-днешен не зная кои бяха двама от непознатите, но с третия се сближих и именно заради него описвам сега онази вечер. След време познавах всяка черта от лицето му толкова добре, колкото и собственото си лице, но при онази първа среща не го запомних, нито пък разбрах как се казва.

Помня само, че се улових как се прозявам широко срещу човека, седнал до мен, после обърнах глава, продължих да се прозявам и едва след няколко минути осъзнах, че той от доста време ме гледа упорито, но не закачливо, а сякаш се мъчи да проумее нещо.

— Къде държите книгите си? — попита той.

— Горе. Там има нещо като библиотека.

— Благодаря ви. Радвам се да чуя това.

С това разговорът ни свърши, а пък аз нямах и желание да продължи — така бях каталясала. След малко всички си тръгнаха, остана само Тед, който се тътрузеше напред-назад и мърдаше беззвучно устни.

— Спи ми се, Тед — казах аз.

— Ш-ш-шт! Най-после! Най-после! Най-хубавото стихотворение на нашето време. Слушай сега внимателно: „Не е ли вълнуващо, че има Вълнение друго?“ Разбираш ли? „Не е ли вълнуващо, че има Вълнение друго?“ Разбираш ли? „Не е ли вълнуващо, че има Вълнение друго?“.

След като два пъти ме сръга в ребрата от радост, че е създал такава творба, принудих се да я възхваля, но все пак го попитах няма ли да се прибира. Той ми хвърли тъжен, оскърбен поглед, после, както седеше до мен на кушетката, отпусна се върху ми и тозчас заспа. Успях да се измъкна изпод застрашителната му тежест, без да го събудя, ала когато на другата сутрин слязох за закуска, него вече го нямаше. На масата намерих бележка: „Уверявам те, наистина е вълнуващо, Вълнението. И не забравяй за Ървинг К. Сьомга“.

Не зная как стана тъй, че да се смесят сьомга и цветя, но четири-пет дни по-късно Хелън, негърката, която от дълги години ми помагаше в домакинството, се втурна в читалнята на библиотека „Общество“. Когато се случеше нещо необикновено или биваше разтревожена, тя правеше резки, войнствени жестове. Сега ме блъсна по рамото, даде ми знак да я следвам и докато вървяхме по краткия път до къщи, обясни:

— Мери пак се е нарязала. Но този път има защо.

Мери и мъжът й Ед бяха портиери и се грижеха за поддържането на къщата още откакто я бях купила. По рождение ирландци, обаче без лунички и кротки, те често си пийваха и тогава за нищо и никакво вдигаха олелия до бога — например за това, че пощата била закъсняла или че изгоряла някоя крушка.

— Какво се е случило този път?

— Казвам ви, че този път тя има всичкото основание. Докараха вкъщи детски ковчег.

— Какво? Детски ковчег ли?

— Да, чамов. И тече.

И действително, в преддверието намерих чамов сандък колкото малко дете, който течеше така, че повечето от червените букви, написани от изпращача, се бяха размили. Още можеше да се прочете само „Майка Джоа…“, следвано от някакви цифри, от които личаха ясно две осмици. Мери и Ед бяха толкова разстроени, че ми бе все едно дали са пили, или не, а когато казах: „Мирише ми на риба“, Мери изпищя и хукна към улицата, сподирена от Ед, който я хвана за ръката и я поведе, както ми се стори, към любимата им кръчма на Лексингтън авеню. Хелън отиде да повика майстора от съседния блок и когато той откова капака, вътре лъсна голяма сьомга, положена върху лед. Рибата вече намирисваше — не толкова, че да ни призлее, но достатъчно, за да затворим мигновено сандъка и да я изхвърлим на улицата.

Както се разбра след време, сьомгата беше изпратил Реткъ и ние разменихме няколко писма на тази тема, без обаче да се изясни какво беше това „Майка Джоа…“. Нещата се объркаха още повече, защото, докато отваряхме сандъка със сьомгата, получи се огромна кошница цветя, която Хелън остави на пода, а после, дявол знае как, покрай суматохата около рибата изхвърлиха и цветята. Не зная защо реших, че Реткъ е изпратил цветята, та му благодарих, и едва много по-късно, след като бях разбрала, че не са от него, той ми писа, че ги пратил в знак на благодарност, загдето съм харесвала парниковите му стихове.

След няколко седмици се получи друга кошница цветя. В нея имаше и две картички: една от цветарката, която питаше дали съм получила първата кошница, и друга, на която бе напечатано „Артър У. А. Кауан, Ескуайър“^[1], следвано от някакво пояснение, което отдавна съм забравила, но което показваше, че въпросното лице има нещо общо с Пенсилвания. Името Кауан не ми говореше нищо, освен това не познавах нито един ескуайър и дори се попитах в какви ли случаи се дава такава титла. По-късно същия ден се опитах да се свържа с цветарката, за да разбера кое-що за този ескуайър, но телефонът беше зает и аз забравих цялата история, докато не се получи трета пратка, още по-пищна, придружена от същата картичка, на която този път бяха написани благодарности за приятно прекараната вечер.

Не зная кога и как свързах това име с човека, който ме беше питал за моите книги. Може би причината беше Лоуъл, който веднъж ми каза, че никога не бил срещал Кауан преди рецитала, но го знаел по име, защото Кауан отпускал големи суми на списание „Поезия“. Не помня също кога и как вечеряхме за първи път с Кауан, а после още веднъж, докато накрая се сприятелихме.

Трудно ми е да разкажа в хронологичен ред живота на Артър отчасти защото пътуваше много често, но най-вече, защото той говореше крайно несвързано за собственото си минало и настояще — смяташе, че събеседникът му знае неща, които всъщност нямаше как да се знаят, и че се преструва на неосведомен само за да го дразни. Той е единственият измежду моите познати, който нямаше никакво чувство за време: не знаеше, да речем, дали се е запознал с някого миналата седмица или преди много години, а веднъж дори ми каза, че се бил развел преди три години, докато в действителност това беше станало преди четиринайсет. Ето защо през първите месеци на познанството ни ми беше много трудно да вникна в обърканите му истории — успях да разбера само, че е завършил право в Харвардския университет, после работил във Филипините, от беден станал богат, че сега адвокатства във Филаделфия, има много братя и сестри, три къщи и скъпи автомобили, които постоянно сменя.

Липсата му на чувство за време се съчетаваше с липса на чувство за обществено положение, било на събеседника му или неговото, и затова се смущаваше и ядосваше, ако се окажеше, че не познаваш приятелите му или естеството на работата му, макар никога преди да не е ставало дума за това. Например, когато за трети път излязохме да вечеряме, той ми каза, че бил прекарал голяма част от детството си в едно сиропиталище във Филаделфия.

— Но вие не сте сирак — възразих аз. — Та нали току-що говорехте, че вчера сте се видели с майка си.

В този миг, както и много други пъти, той се оплакваше от поднесената му пържола и убеждаваше шеговито келнера да я върне. Но ето че доброто му настроение изведнъж се превърна в гняв.

— По дяволите! По-глупав довод в живота си не съм чувал. Защо трябва да си сирак, за да постъпиш в сиропиталище? Ние бяхме бедни. Нямаше какво да ядем. Затова дадоха двама от нас в сиропиталище. Случеше ли се баща ни да хване някоя работа, вземаха ни за известно време, после ни връщаха пак. Разказвал съм ви това най-малко сто пъти.

В тези ранни дни на познанството ни аз все още разчитах на логиката и се опитах да му обясня, че не е възможно да ми го е разказвал сто пъти, след като се познаваме едва от два-три месеца. Но преди да се доизкажа, той вече уверяваше келнера, че за разлика от събеседничката му пържолата била чудесна. Можеше да се ядосам, както и съм се ядосвала много пъти след това при подобни случаи, но нея вечер си обясних острия му тон с мъчителните спомени от годините в сиропиталището. Затова казах:

— Извинявайте. Това сигурно е било тежко време за вас.

— Какви ги говорите? — извика той така, че всички от съседните маси го чуха. — Това са най-хубавите години от живота ми. Там беше чистичко и всеки ден даваха месо. Имаше и книги, та именно в сиропиталището се научих да чета. Да, това са най-хубавите години от живота ми, а вие сте глупачка. Дори вие. Както всички жени. Всички жени са пълни глупачки.

После поиска гневно сметката, остави на келнера огромен бакшиш, настани ме в едно такси и си тръгна пешком. На другия ден пристигна почти същата кошница цветя и аз я изхвърлих.

Изминаха две-три седмици, може би и месец, докато един ден той се обади по телефона и попита весело:

— Как е времето там?

— Слънчево, но не и за нас двамата. А как е във Филаделфия?

— Аз съм в Лондон и се обаждам, за да ви кажа, че не храня никаква злоба към вас. Утре се връщам и ще ви изведа на вечеря.

Отговорих, че на другия ден смятам да пазя диета, той се засмя и затвори телефона.

На следната, вечер, както похапвах в леглото и слушах грамофона, довтаса Хелън, спря грамофона и попита:

— Сега чувате ли?

— Какво да чувам?

— Нещо става в асансьора.

В къщата имаше малък асансьор, от който, за да излезеш, трябваше или да имаш ключ, или да ти отворят вратата отвън. Асансьорът беше стар и макар никога да не се бе повреждал сериозно, все живеехме с мисълта, че един ден ще заседне или ще се откачи, или пък че ако не внимаваме, някой може да се вмъкне през него в къщата. Станах от леглото, отидох до вратата на асансьора и когато попитах кой е, отмереното думкане спря.

— Кой пита? — чу се нечий глас.

— Аз.

— Коя сте вие? — разнесе се друг, по-силен глас.

— Кажете им да си излязат оттам, отдето са дошли — рече Хелън.

— Кой каза това? — обади се първият глас. — Колко крадци има в къщата?

Асансьорът тръгна нагоре.

— Не отваряйте вратата — прошепна ми Хелън. — Не е само един.

Асансьорът подмина нашия етаж и продължи нагоре към етажа на моите наематели.

— Отваряйте или ще избия цялата къща — прогърмя по-силен глас.

Наемателите над мен държаха възстар готвач японец и след минута го чухме да се спуска припряно по стълбището за прислугата.

— Това е жълтият — каза Хелън. — Какво да прави, горкият.

Както всички хора на моя възраст, тогава ми бе трудно да повярвам, че има престъпност и че изобщо може да ни грози някаква опасност. Затова казах на Хелън нещо, което днес не бих казала:

— Пусни японеца у нас през черния вход и му обясни, че няма защо да се бои.

После извиках много силно към вратата на асансьора:

— Моля, напуснете незабавно къщата!

— Ами ако не я напуснем?

— Ще извикам полиция. Затова махайте се веднага.

— Аз имам по-добра идея — чу се познат, вече непреправен глас. — Облечете се и аз ще ви нагостя с една хубава пържола.

След няколко часа седях до него в най-новия му „Астон-Мартин“, след като току-що бях изяла жилавата пържола в един ресторант, който някой му беше препоръчал (все се намираше някой, който да му препоръча някакъв ресторант, и в годините на нашата дружба май не се случи да посетим два пъти едно и също заведение), и тогава изтърсих:

— Артър, вие сте твърде млад за мен.

— Безсъмнено. На колко сте години?

— На четиридесет и осем. Много стара при вашата жизненост. А вие?

Той отговори, че бил на четиридесет и две и тогава не разбрах нито защо се кашля толкова дълго, след като си каза годините, нито защо ме гледаше така втренчено, когато стигнахме до моя вход.

Щях да открия това след няколко седмици. Всичко започна, когато по пощата се получи красиво напечатана покана за приема, който Артър У. А. Кауан, Ескуайър, предстоеше да даде във Филаделфия в чест на мис Лилиан Хелман. Макар гравираната покана да доказваше, че приемът е бил замислен преди седмици, в неделята преди получаването й аз имах една от най-обезпокоителните срещи с Артър.

Тази неприятна неделя, първият хубав пролетен ден, бяхме излезли с колата извън града и при един завой казах, че фермата, която бях притежавала толкова години, се намира зад завоя, отвъд моста. За първи път откакто я бях продала, се случвах толкова близо до нея, обяснявах аз, и ако мълчах толкова дълго, то е, защото се мъчех да не заплача. След малко той ме изгледа и попита раздразнено защо съм я продала, щом толкова много ми е харесвала. Знаеше защо, вече му го бях казвала, затуй не отговорих, докато не повтори въпроса.

— Комисията за разследване на антиамериканска дейност при Камарата на представителите. Това беше времето на Макарти. Тогава се разорих. Но аз съм ти казвала това, Артър.

— Да — рече той, — и все пак не мога да го проумея.

— Твоя работа.

Но той не беше човек, който можеше да остави нещата така, щом си науми нещо, затова след малко повтори, че не можел да разбере какво общо има Макарти с продажбата на фермата и изказа съмнение, че просто прехвърлям на друг вината за собствената си грешка. Знаех, разбира се, не от вчера, че политическите му разбирания бяха странни, че се люшкаше от една посока към друга. Той беше убеден консерватор, подкрепяше всяка законодателна мярка, облагодетелстваше богатите, занимаваше се с дела на милионери като Дел Уеб и в същото време поддържаше близки приятелски връзки с Марк де Улф Хауи от Харвардския университет и с филаделфийски либерали като адвоката тома Макбрайд. Преди не бяхме водили политически спорове отчасти защото ми беше трудно да проумявам обърканите му понятия, но преди всичко, защото отдавна бях разбрала, че не мога, не искам да обяснявам разумно и да обуздавам жестоката буря, която предизвикваше и предизвиква у мен времето на Макарти, и още тогава знаех, че тази буря се дължеше не на самите Макарти, Макарин, Никсън и сие, а на гнева ми срещу собственото ми племе — срещу приятели, полуприятели и дори срещу хора, с които не се познавах, но бях уважавала преди. Извикани на разпит, някои от тях бяха побързали да се унижат, да се оправдават за прегрешения, които никога не бяха извършвали, давайки по този начин на комисиите и на печата богата храна за несъществуващи неща; други, почти до един интелектуалци, бяха наблюдавали тази игра отстрани, без да се притекат на помощ на слабите и изтерзаните, за което си измисляха съображения. Години по-късно, през шейсетте, когато по-новото поколение вече ги ненавиждаше за това им поведение, те започнаха да твърдят, че винаги са били против Макарти, с което всъщност искаха да кажат: жалко, че той не се оказа джентълмен, че стана за посмешище и по този начин ни предаде. За мен значението на този период се заключаваше, заключава се и сега в следното: маккартовци дойдоха, ще дойдат пак и ще бъдат забравени. И единственият смислен анализ, който съм чула на тази тема, беше анализът на Ричард Кросман в Лондон, когото не се случи да видя втори път, но често съжалявам, че той не изложи този анализ в писмена форма. Може би е малко необичайно да се ненавиждат не толкова потисниците, колкото онези, които допускаха потисничеството, но аз имах чувството, че са ми отнели детската вяра в собственото ми племе. Тази вяра никога вече не се възстанови и аз до ден-днешен негодувам, че ми е била отнета. При това положение имах само един изход: да не говоря и да не мисля за онзи период.

И тъй, в неделята, когато бяхме излезли с колата, не желаех да говоря на тази тема. Но когато се върнахме в Ню Йорк, бях вече толкова поразена от равнодушието на Артър, което го караше да се гаври със злото, наранило мен и изпратило Хамът в затвора, че не усещах друго, освен умора и решителност да не допускам повече подобни брътвежи.

След няколко дни написах на Артър кратко писмо в тоя смисъл, но написаното ми се стори недостатъчно ясно, затова го скъсах и му телефонирах, за да му известя, че няма да присъствам на приема, даван в моя чест. Телефонистката ме уведоми, че бил в Лондон. Намерих го в Лондон и преди да стигна до същността на нещата, той взе да ми обяснява, че току-що вечерял с някаква жена, която носела червено палто, че ненавиждал червените палта и не желаел да я среща повече, че в момента бил на заседание, не разбирал за какво му говоря, но току-що ми бил купил гривна.

След две-три седмици бях на вечеря у Марк и Моли Хау в Бостън. Оплаках им се, че Кауан се обявява в защита на Макарти. Марк стана от масата и изчезна за известно време. Моли призна, че и те били чували подобно нещо, а Марк, като се върна в стаята, възкликна:

— Артър е непоносим, просто непоносим.

Той беше толкова обезпокоен, че продължихме вечерята почти в пълно мълчание, разменяйки по някоя дума само когато децата влизаха и излизаха от стаята. Марк и Моли ме изпратиха до хотела и докато стояхме пред входа, по изразителното лице на Марк пролича, че се готви да каже нещо, което го затруднява. Най-после рече:

— Артър е непоносим. Да, непоносим. Но откровено казано, съжденията често пъти нямат нищо общо с делата му. Веднъж му казах за един комунист, който нямаше средства да си осигури юридическа защита. Той плати всички разноски по делото и изпрати на жена му хиляда долара. Не познавам приятеля му Том Макбрайд, но доколкото зная, той разказвал за друг подобен случай.

Моли каза, че според нея Артър е чисто и просто луд, но струва ми се, и двамата искаха да ме уверят, че ще ме разберат, ако реша да отрежа квитанцията на Артър, ала се надяват да не го правя. И аз не го направих.

* * *

Преди няколко седмици се сетих за онази вечер и написах писмо на Моли Хау, която след смъртта на Марк се пресели в Дъблин. В отговора си тя не споменаваше за вечерта, може би я беше забравила. Но проявяваше разбиране към Артър:

Мила Лилиан,

Какво да ти кажа за Артър? То е като да бродиш из черковно гробище и да откриваш по надгробните камъни имената на стари приятели. Марк, Джони Еймс, Артър Кауан, Бъни Ланг, моят свекър Феликс Франкфуртър, Макбрайд, Джо Уол, всички те свързани от едно име — Артъровото.

Артър се превръща в игра на лъженица. Какво всъщност знаем за него ние, ти и аз?

Запознах се с него няколко години след войната. Вечеряхме заедно с Марк и Джон Еймс в „Олимпия“. Той тържествуваше, защото беше спечелил някакво дело в Ню Джърси и ако ме не лъже паметта, то имаше нещо общо с производството на аспирин, лекарство, от което човек наистина би почувствал нужда, ако е прекарал няколко часа в неговото, бих казала, трескаво присъствие.

И после… набезите му в юридическия факултет, които разтърсваха всички и ги изваждаха от юридическата им апатия. Грисуолд наистина започна да се укрива. Винаги с нови спортни коли, които караше като луд, наконтен със страхотно скъпи и твърде безвкусни дрехи. Отсяда в „Риц“, нахълтва в Театъра на поетите. Дори времето предвещаваше появата на Артър. Имаше нещо застрашително в облаците, които се скупчваха на север. И все пак никой не можеше да бъде сигурен дали ще дойде, докато не го видеше. Ами писмата от Париж, от Лондон, от Рим, от Хаваи, от кантората на Артър Кауан. Тази кантора ще да е била летяща.

Никога, наистина никога не съм имала такива странни отношения с мъж. Те бяха чисто приятелски, почти братски. Аз действително му се доверявах. Пишех му постоянно, а какви неща пък ми разправяше той! Истина ли бяха те, или не? И до ден-днешен не мога да определя. Бил отгледан в сиропиталище номер 58. Затова номерът на нашата къща на Хайланд стрийт 58 беше толкова важен за него. Беше убеден, че ще умре на 58 години. Баща му се бил самоубил по време на Депресията. Самият той станал професионален боксьор и по този начин се издържал в колежа. Членувал в някакъв приятен клуб в Ню Йорк, наречен „Ведро кръв“. Оженил се за някакво момиче от Филаделфия, което прекалено много играело тенис. Бракът им не издържал. Разправяше, че разполагал с мадами навсякъде. Две в Лондон, които му било много трудно да разтървава. Една в Париж — много странна. Не обичал актрисите. Нито манекенките. Всички те били, казваше, лесбийки по душа и по всичко останало. Веднъж ги бил хванал „на местопрестъплението“.

Като гост Артър се държеше зле. Веднъж, през 1954 г., ни гостува в Кейп Код. Три пъти на ден ядеше само пържоли и маруля. И упорито се разхождаше из къщата почти гол, с бръснати гърди. Марк се отвращаваше от тази бръсната гръд. Веднъж поканихме на коктейл едни превзети съседи, а Артър седеше като цар, само по къси гащи (това в шест следобед) и четеше биография на Байрон. „Артър — изсъсках му, — този човек е девер на Рокфелерови.“ Когато след малко се озърнах, той беше изчезнал, а двайсет минути по-късно се върна с безупречен бял ленен костюм. За жалост Рокфелеровият контингент вече си беше отишъл. На другата вечер отидохме на вечеря в Провинстаун с Изабела Гарднър и брат й Боб. Изведнъж Артър, който през цялата вечер бе необичайно тих, избухна. Взе да крещи на Боб Гарднър: „Ти си глупак! Кофтаран! Дърво! Палячо!“. Всичко живо се обърна да ни гледа. И никой от нас не разбра на какво се дължеше това избухване. Изабела така побесня, че не щеше вече и да чуе за Артър. След година-две, беше пак през лятото, седяхме на нашата веранда и си пийвахме, а Пери Милър разказваше задълбочено за Катън Медър^[2]. И Артър пак вдигна врява. „Ти позираш! — кресна той на Пери. — Защо непрекъснато позираш?“ Мисля, че Артър дори не знаеше дали Катън Медър е текстилец или писател, но внезапно нещо го беше вбесило. И понеже винаги беше в добра форма и със счупения си нос приличаше на застаряващ, но як боксьор, никой не понечваше да му противоречи.

Ами грижите за здравето. Вечно се подлагаше на някакви загадъчни операции. По едно време пък всеки ден му правеха клизми. После вземаше пчелно млечице. Някакъв велик нюйоркски зъболекар се грижеше за зъбите му. Превъзходен швейцарски лекар — за очите му. Друг, от Филаделфия — за жлъчката му. А веднъж беше казал на Марк, че в Париж се оперирал, за да е безплоден. Не искал да си има неприятности с разни дела за бащинство. А не можел да внимава. Ами диетите му! Не познавам друг, който да си е налагал такива строги и най-различни диети. Помниш ли, когато ядеше само магданоз и моркови? След това дойде времето на лъжичката оцет, на суровото месо и на гимнастиката.

При всяко завръщане се появяваше с нов скъп фотоапарат. Беше се сдобил пръв с цветен „Полароид“ и правенето на снимки беше неизменен ритуал при завръщанията и почти всеки път апаратът му биваше толкова нов, толкова скъп и толкова сложен, че не знаеше как да си служи с него. И изригваше сърцераздирателни проклятия и псувни.

Да вземем например Джони Еймс. Защо Артър обичаше този хенриджеймсовски тип — стар, почти безпаричен ерген, никому неизвестен? След като знаем как Артър си падаше по големите имена. Тогава защо? А и Джони беше обаян от Артър. Когато Артър се случваше в Кеймбридж, те неизменно се срещаха. И неизменно говореха за пари. Помниш ли как Артър говореше за пари? Така, както някои хора говорят за поезия. Гласът му ставаше тих и благоговеен, лицето излъчваше прелестна радост, а Джони слушаше, сякаш Артър бе оракул, и Артър го съветваше как най-добре да вложи капиталеца си. И го съветваше толкова вещо, че по времето, когато Джони почина, парите му почти се бяха удвоили. Разговаряха много често на френски, това също ги свързваше, да не говорим, че Джони приготовляваше най-доброто мартини в Бостън.

Защо харесваше В. Р. Ланг? Една откачена блондинка, която написа две хубави пиеси и малко стихове и умря от рак на трийсет — само година след много щастливия си брак. Той се запозна с Бъни в Театъра на поетите, остана очарован от пиесата й и очарован от нейния свят — Франк О’Хара, Боб Блай, Тед Гори. Чрез Бъни той се запозна и с теб, Лилиан, и влезе в света на големите умове, от което беше безкрайно щастлив. За мен всичко достигна върха си на онзи чудесен прием, който ти даде по случай рождения му ден във Винярд Хейвън. Колко годишен беше тогава той? Това ще да е било преди дванайсет години. На вечерята бяха дошли Макбрайд и Бъристайн и Урбърг с жените си. Преди да си тръгнем с Марк в понеделника сутринта, Артър ми прошепна с онзи особен фалцет: „Не се случва често да прекараш седмичната почивка с хората, които най-много ти допадат. Дори си мисля, че това става само веднъж в живота“. Впоследствие често съм се замисляла над тези думи. Дали това не беше някакво предчувствие?

Той наистина беше добър приятел. Когато Марк се беше преуморил и хвана грип, казах на Артър, че просто е невъзможно Марк да продължи работата над втория том на „Холмс“ и същевременно да чете всички предвидени по програмата лекции в юридическия факултет. Само за една-две седмици Артър оправи всичко. Марк бе освободен от половината от лекциите, а Артър плащаше половината от заплатата му във вид на дарение за факултета. Всъщност, ако не беше Артър, вторият том никога нямаше да бъде завършен, а ако не беше вторият том, Марк може би щеше да живее по-дълго.

Ами случаят с малката Хел. Нали си спомняш — Артър винаги наричаше най-малката ни дъщеря малката Хел? Един следобед той и Марк излязоха на разходка край езерцето Игъл на Кейп Код и без да подозират каквото и да било, малката Хел, тогава още прохождаше, ги следвала цяла миля през гъстаците и трънаците. Накрая ги беше настигнала и Артър просто не можеше да повярва. Такава смелост! Такава дързост! Такава решителност! Почти разреван, беше я носил на раменете си по целия път на връщане. И естествено реши да я спомене в завещанието си. Това прословуто завещание на Артър, от което ти и много други трябваше да се облагодетелствате.

А чела ли си стиховете му? Издаде една стихосбирка, някъде към края на четиридесетте. Имах екземпляр от нея, но бог знае къде съм го дянала. Стиховете му, разбира се, бяха слаби.

Ами книгите, надписани нарочно за нас от автори, които нямаха и представа за нашето съществуване! Сякаш Артър ги беше заставял да сторят това под дулото на пистолета. „На моите скъпи приятели Марк и Моли Хау от Андре Мороа, с почитания от Артър Кауан“ Ти сигурно имаш няколко лавици с такива книги.

Той беше нещо като Джеймс Бонд. Нали помниш — внезапно снижаваше глас до шепот, оглеждаше се крадешком, мигновен поглед през рамото? Какво ли целеше с това?

И в края на краищата той, нашият приятел, умря самотен на някакъв прашен път в Испания, а ние дори не знаем как всъщност е станало това.

* * *

И тъй, отидох на приема. Първо ме заведе до гостоприемницата си, както я наричаше — Кауан имаше две къщи във Филаделфия, — а после в къщата, където живееше през онези няколко седмици от годината, когато изобщо се задържаше на едно място. Хубава стара къща на площад Ритънхаус, видът на чиито прозорци се разваляше от грозните завеси; с тежка скъпа мебелировка — копие на онова, което филмите представят за библиотека в богатска английска къща. Не обичам тъмни стаи и затова, без много да му мисля, отидох до прозорците и разтворих завесите, за да видя изгледа. Артър се спусна към завесите, събра ги отново и кресна:

— Книгите ми! Книгите ми! Недей!

— Какво недей?

— Недей пропуска светлина. Ще повреди подвързиите. Не ти ли идва наум това? Как ли ще ти дойде — та ти нямаш и една скъпо подвързана книга.

— Не обичам подвързаните книги — казах аз. — Да имах достатъчно смелост, щях да изхвърля всичките си книги и щях да купувам само евтини издания с меки корици…

— Млъкни! Не мога да понасям такива глупости! Просто не мога! Ти не си достойна да се докоснеш дори до една книга в тази къща. И ти забранявам да се докосваш до книгите, до моите книги!

Когато първите гости влязоха, той още не беше млъкнал. Но незабавно успя да ме прегърне през рамо и да каже с мек, безкрайно гальовен глас:

— Гордея се да ви представя моята приятелка Лилиан Хелман.

Вечерята се предшестваше от обичайния коктейл, но аз се чувствах неудобно от това, че ме извадиха на показ, и се смущавах от почти непрекъснато вперения в мен поглед на едно хубаво момиче в другия край на стаята. На вечерята седнах до Том Макбрайд, който веднага ми допадна. Знаех, че той е защитавал двама радикали по времето на Макарти и когато заговорих за това и отбелязах, че тогава рядко се намираше адвокат, а още по-рядко измежду преуспяващите, който да прояви такава смелост, Макбрайд посочи към другия край на масата, където седеше Кауан.

— Това стана благодарение само на онзи перко. С моето семейство и с тия невръстни деца не бих могъл да се заема с тези дела, а още по-малко — да ангажирам колегите си. Но Кауан ми помогна с всичко необходимо, макар да му беше противна работата, която трябваше да свърша. Той е перко, но ще свикнете с него, стига да издържите лудостта му. Един бог само знае какво става в главата му, но тъй или инак, готов е да преобърне света — без да задава въпроси и без да търси благодарности — заради малцината, към които изпитва някакво уважение, а вие сте единствената жена между тези малцина, запомнете го добре.

Спомних си тези думи след няколко години.

— Какво става с теб? — попита ме веднъж Кауан. — Цял час не си продумала.

Отговорих му, че нищо ми няма, защото не ми се щеше да слушам лекции върху това, което ме тревожеше. Той не ме остави на мира цял час, като все повтаряше: „Изплюй камъчето!“, „Изплюй камъчето!“. Накрая не издържах и му разказах за немеца интербригадист, който беше воювал в Испанската гражданска война и след тежко нараняване лежеше сега в Париж, безнадеждно болен и без средства; казах още, че съм му изпратила малко пари, но недостатъчно.

— Ти откога имаш пари? — викна Кауан. — Та ти една консервна кутия за пикане не можеш да купиш. Отсега нататък аз ще се грижа за всичките ти пари, а ти нищо никому няма да пращаш. Колкото до човека, който е воювал за Испания, той несъмнено е червено магаре и трябва да си получи заслуженото.

— Стига, Артър! — срязах го аз.

И той млъкна, но същата вечер, след като плати с чек вечерята, подписа втори чек и ми го подаде. Беше за хиляда долара.

— За какво ми е? — казах аз.

— За каквото щеш.

Върнах му го.

— За бога, вземи го — настоя той — и си мисли, че ти го давам, за да ме търпиш.

— В такъв случай сумата е много малка.

— Понякога ми харесваш — засмя се той. — Прати и на оня смрадлив немец и не му казвай от кого е, защото никой не обича да получава пари от непознати.

Изпратих парите на Густав и след два-три месеца получих писмо от жена му, която питаше дали случайно не зная нещо за един американец, който се появил в болницата, оставил за Густав плик с петстотин долара, отказал да съобщи името си, говорел безупречно френски и попитал сестрата на пропуска бива ли я в другия занаят.

Но денят след приема във Филаделфия, денят, в който той пъхна в джоба ми най-голямата и най-безвкусната игла с топаз, каквато съм виждала, и бе някак необичайно мълчалив и замислен — този ден определи отношенията ни до края на живота му. Връщахме се с колата към Ню Йорк — странно, че всеки мой спомен за Артър е свързан или с ресторант, или с кола — и аз не говорех много, защото усещах, че едва се сдържа да не избухне. (С течение на годините щях да разбера, че при него мъката често приличаше на гняв и често се превръщаше в гняв, сякаш той захвърляше отчаянието, предпочитайки нещо по-жизнено.) Когато намали скоростта от обичайните сто мили в час, за да не удари две други коли, Артър изруга:

— Копелдаци! Аз съм единственият добър шофьор в Америка! — После въздъхна. — Какво пък толкова, защо да не ти го кажа? Всички мои приятели, които бяха снощи у нас, смятат, че ти си прекалено стара за мен.

— Прекалено стара за какво? — засмях се аз.

— За мен. Според тях от това няма да излезе нищо добро. Аз съм пет-шест години по-млад от теб.

До края на живота му се преструвах, че вярвам в това.

— От кое няма да излезе нищо добро?

Той се решава. Беше неспокоен, смутен, а това винаги можеше да доведе до загуба на здравия разум. Трябваше да бъда нащрек.

— Много добре знаеш за какво говоря. Стига си се преструвала!

— Наистина не разбирам за какво говориш, Артър.

— Ти ли не разбираш! Ти си съчетание от мошеник и езуит. Искам да кажа, че си прекалено стара, за да се оженим. Това е, което исках да кажа, и ти ме принуди да ти го кажа.

— Но нещата съвсем не стоят така, а и не биха могли — казах аз.

— Нещата винаги стоят така. За всяка проклета женска на тоя свят. Женитба, женитба, женитба.

— Не и за мен. Да се омъжа втори път — може би, но не и за теб. За теб аз няма да се омъжа, Артър, такова нещо и през ум не ми е минавало.

— Няма ли, няма ли? — Той спря колата по средата на бариерите при Пенсилвания. — Лъжеш. Ти си готова да се омъжиш за мен още сега. Ако не за друго, заради парите ми, но работата е там, че аз няма да се оженя за теб.

Отворих вратата на колата и слязох. Прибрах се у дома късно вечерта, като вървях дълго до едно място, откъдето можеше да се повика такси.

Този път — това бе на другия ден — аз бях тази, която му се обади. Почти не бях мигнала през нощта — ту четях, ту мислех за Артър. Аз бях жената, към която му се щеше да се стреми, но към която не се стремеше и никога не би могъл да се стреми и осъзнаването на това очевидно беше сложило край на неговия отдавнашен блян за един живот, какъвто той никога нямаше да приеме, защото не бе го искал истински. Всекиму се е случвало да си въобрази нещо за някого, за някое място или работа, но ето че настъпва тъжния ден, в който той открива, че не случайността, не времето, не съдбата, а собственото му аз му е попречило да направи следващата крачка. Години по-късно, когато Артър ми разказваше за една красива манекенка, която го мамела, а той бил готов да й плаща и без да го мами, аз му казах какво си бях мислила в онази нощ, когато той хвърли вината върху моята възраст и върху приятелите си за това, че не е искал да се ожени за мен. Той ме погали по ръката и каза:

— Охо, понякога не си чак такава гъска. Защо ли не ти подаря кутия хайвер?

Но когато казвам „години по-късно“ и други неща от тоя род, никак не съм сигурна дали са точни. Вярно, от време на време съм си водила бележки в дневника, пазя и много писма от Артър и мога да възстановявам погрешно думите му, ала в случая с него времето някак ми убягва и често пъти така обърквам местата, където сме били заедно, че нещо, което се е случило в Париж, го премествам, да речем, в Бевърли Хилз. Не времето и не отслабналата памет са причина за тези обърквания: те винаги съществуваха. Може би защото не сме прекарвали заедно всекидневието си, а още по-вероятно — защото всичко в неговия живот — и минало, и настояще, беше накъсано: ще ти разкаже някаква история за някои приятели, но ще я подхване от средата; ще очаква да се тюхкаш за сградата, която току-що е продал, а не е искал да продаде, без досега да ти е казвал, че е притежавал тази сграда; понечеше ли да разкаже виц, започваше го отзад напред; а когато искаше да сподели, че някоя жена му е омръзнала, разправяше за друга, която му беше омръзнала още преди двайсет години.

Успях наистина да сглобя някакво повествование, но не съм сигурна кое се е случило, преди да се познаваме с него и кое след това, защото просто е невъзможно да отделя миналото от настоящето. Знаех, че почти беше прекратил адвокатската си практика, но самият той все съдеше някого или някаква организация и понеже това ставаше поне по четири-пет пъти в годината, обърквах подробностите и резултатите. Знаех, че преди да се запознаем, бе спечелил много пари като юрисконсулт на голяма фармацевтична компания в едно гражданско дело и че вместо хонорар бе получил ценни книжа. (Показателно е, че според Моли Хау този юридически двубой е имал нещо общо с аспирина, а доколкото аз си спомням, ставаше дума за бензедрин, но може би не е било нито едното, нито другото.) Знаех, че играе с огромни суми на фондовата борса, и то превъзходно. И узнах това само защото веднъж, една или две години след запознаването ни, той подзе следния разговор:

— Къде влагаш парите си?

— Та аз вече почти нямам пари. Разполагаме с къщата на Осемдесет и втора улица, но…

— По дяволите, какво си сторила с всичките спечелени пари?

Отговорих, че навлизаме в деликатна тема — периода на Макарти, невъзможността да се намери работа в Холивуд, отказа на властите да разрешат на Хамът да получи дори грош от това, което му се полагаше по закона за авторското право, с други думи, хайде да не се караме.

— Не те питам за причините — рече той. — Качи се горе и ми донеси всичките си книжа. Чекови книжки, ипотеки, всичко. Да не съм аз, ще пукнеш от глад на улицата, да го знаеш.

На другия ден му поисках по телефона чековата си книжка — бях забравила, че след няколко дни трябваше да замина за Лондон. Артър каза:

— Ще ти я донеса на летището.

Естествено разбрах, че той има предвид нюйоркското летище и при заминаването го потърсих там, но го нямаше. Чакаше ме на лондонското летище и десет пъти се закле, че точно това ми бил казал. Беше с нов ролс-ройс, третия в течение на две години, с който ме откара до хотела. Докато се записвах и управителят ме приветстваше, Артър каза:

— Една стая, не две, и то евтина. Мис Хелман е най-голямата прахосница след Хюбърт Делаханти.

Много справки направих впоследствие и много години минаха, докато веднъж попитах кой е тоя Хюбърт Делаханти. Оказа се, че такъв човек никога не е съществувал. Това бе богат американски пияница, който пропилява цялото си богатство и умира в таванска стая в Париж — главен герой на някакъв роман, който Артър си купил на една френска гара и чието заглавие дори не си спомняше.

На другата вечер, когато репетициите на „Кандид“ приключиха, Артър дойде да ме вземе от театъра, за да ме заведе в един нов ресторант, който някой току-що му беше препоръчал. След като се възмути както винаги от пържолата, той сложи на масата чековата ми книжка.

— Отсега нататък ще получаваш само петдесет процента от спечеленото. За останалото ще имам грижата аз. Ти нищо не разбираш от финанси. Ще свършиш в някоя мизерна благотворителна болница без залък хляб и дори без гърне, в което да пикаеш.

— Прекалено много се занимаваш с моята смърт — казах аз. — И ако наистина свърша по този начин, той няма да е много по-различен от начина, по които умират повечето хора в света.

— Ти си от ония глупачки, които колкото повече научават, толкова повече забравят наученото — каза той толкова високо, че шестимата високопоставени английски дами и господа на съседната маса забиха поглед в чиниите си.

— Англичаните никога не повишават тон, Артър, макар че вулгарностите не са им чужди — казах аз.

— Майната им на англичаните. Според мен през войната те влизаха тайно в сговор с германците.

Един от мъжете на другата маса каза нещо на съседа си, той стана и се приближи към нас. Артър също стана, ухилен самодоволно.

— Скъпи ми господине — подзе той, — докато следвах в Харвард, това е университет в Бостън — американската Атина, бях студентски шампион по бокс, средна категория, и сега съм крайно поласкан, че ме познахте. Позволете ми да ви почерпя едно питие.

Англичанинът, висок, представителен екземпляр на Империята, каза, че не желае питие, но се виждал принуден да заяви, че според него е крайно непристойно един чуждестранен гост да обижда англичаните в собствената им родина. В отговор се разнесе невесел, зле изигран смях и Артър заяви, че той не бил гост никому; неговият хотел и този ресторант били свърталища на изнудвачи и какво, по дяволите, означавало това „гост“, когато човек си плащал навсякъде и когато Америка отпускала на Англия милиони по плана „Маршал“.

Аз станах с думите:

— Отивам до клозета. Остави ми бележка в кой затвор или болница са те пратили.

Когато се върнах, Артър седеше на масата на англичаните, прегърнал с една ръка високия джентълмен. След като ме представи, успя да ми прошепне, че сър Франсис е забележителен юрист и че двамата имали много общи приятели. След половин час обявих, че съм уморена и искам да си легна.

— Няма да ходите пак до клозета, нали? — обади се сър Франсис.

Не можах да си обясня тези думи, нито хихикането, което последва, но Артър, който ме изпрати до хотела, ми отвори очите:

— На тях думата „клозет“ им звучи грозно. На мен също и много пъти съм искал да ти го кажа. Не можеш ли да кажеш „тоалетна“, както казват всички? Сър Франсис се сконфузи заради жена си. И ми каза: „Чувал съм за Хелман. Но дори на една актриса не е позволено да употребява думата клозет“.

— Казах му, че мис Хелман е драматург, и то много известен, и тогава те ме накараха да назова пиесите ти. Както и да е, за утре сме поканени на вечеря извън града. И махни това цветно спортно палто. Облечи, нещо по-изискано, нещо черно.

Когато стигнахме до хотела, казах:

— Сега отивам право в клозета, тъй че утре няма да мога да дойда на вечерята. Те ще останат очаровани от теб, стига да не им кажеш, че си евреин, но дори и това можеш да им кажеш, ако им обясниш колко си богат и какъв добър бизнес биха могли да направят с теб.

За сър Франсис стана дума отново едва след месеци — вече се бяхме върнали в Ню Йорк — и след като някой ми каза, че Артър го е назначил за свой представител в Лондон.

— Ти добре си я уредил със сър Франсис — рекох му един ден. — Създаваш ли му поне достатъчно работа, та да може да си обзаведе един клозет?

— О, значи си чула вече за нея — възкликна той. — Искаш ли да ти я покажа?

И той извади от портфейла си една от многото снимки, неизменно правени с ония най-скъпи апарати, които все повреждаше. Пред много голяма къща стоеше младичка жена, засенчена изцяло от огромни дървета.

— Признай, че е красавица — каза Артър.

— Та аз не мога да я видя. Кого ли може да различи човек на твоите снимки?

— Трябва да ти кажа, че е възможно да реша да се оженя за нея.

— Коя е тя?

— Племенницата на сър Франсис. Голяма красавица. Наричат я лейди Сара.

(Според мен не лъжеше. Той действително я наричаше лейди Сара и едва миналата година открих, че тя не се казваше Сара и нямаше титла, от което следва, че и сър Франсис нямаше титла. Артър ги беше окичил с титли само в знак на дълбокото си уважение към тях.)

Много жени имат една особена черта — проявяват ревност към някой мъж, за когото нехаят, но аз бях достатъчно зряла, за да не се издавам и да изчаквам да ми мине. Изглежда, съм изчаквала да ми мине мълчаливо, защото след малко той каза:

— Не се тревожи.

Казах, че не се тревожа, а той заяви, че трябвало да се тревожа, тогава го попитах защо и той каза, че съм криела в себе си някои неща и това никак не му харесвало. След като се джавкахме дълго, той възкликна:

— Нали, нали? Кажи!

— Какво нали?

Сега ми е трудно да повярвам, че не съм разбирала какво е очаквал той да изпитвам и да кажа, защото откъслечните, произнасяни със запъване думи, така непривични за него, и тъжното му лице би трябвало да ми подскажат. Но дори да се бях досетила навреме, не съм сигурна дали щях да се отзова.

— Какво нали?

Тъжното изражение изчезна. И той отговори отривисто:

— Нали не се тревожиш заради парите ми? Излишно е. И да се оженя, и да не се оженя, аз ще се погрижа за теб.

Казах му, че този път ми е по-трудно от всякога да разбера за какво говори, на което той викна:

— За моето завещание. След като умра. Ето за какво говоря.

Реших, че е по-разумно да отклоня разговора в друга насока. Затова го попитах какво става с мадамата във Филаделфия и другата в Париж, казал ли им е за лейди Сара?

— Скъсах с тях. Ако си слушала какво говоря, щеше да знаеш това още преди месеци. Утре заминавам за Холивуд да ми направят вазотомия. По оня калпав зъболекар и за аборти съм похарчил петнайсет хиляди и шестстотин долара само миналата година.

Оплакванията от зъболекаря бяха стара история, но вазотомията бе нещо ново. Попитах го:

— Щом ще се жениш, защо ще си правиш вазотомия?

— Кому са нужни деца в тоя отвратителен свят? Аз цял живот се чудя защо са ме създали. Кой иска да хвърля по пет хиляди и шестстотин долара за аборти?

— Ти! За дами, които прибират за себе си четири хиляди от тях.

Бяхме стигнали до входната врата.

— Артър — казах аз, — знаеш, че Хамът сега живее тук и е много болен, а това значи, че не си доспивам и съм уморена до смърт. Лека нощ.

— Значи, не искаш да говорим за моята женитба? Ако тя те тревожи, ако ще ти липсвам, то е друго. Но ти просто се страхуваш, че женитбата ми ще те лиши от моето завещание, че няма да ти оставя наследство. Казах ти вече и ще удържа думата си: аз ще се погрижа за теб.

И той ме тикна във вратата и тръгна надолу по улицата. Обзе ме такъв убийствен гняв, какъвто не бях изпитвала от години, състояние, при което — от дете знаех — нито мислех за последиците, нито можех да се владея. Затичах по улицата и го настигнах тъкмо когато влизаше в едно такси. Сграбчих го за ръката, завъртях го и казах със спокоен глас, както правя винаги в мигове на най-голям гняв:

— Престани с опитите си да ме купиш. Вече прекаляваш с тях. Никой досега не е успял — нито ти, нито рода на майка ми, нито който и да било друг, и може би тъкмо защото се страхувам, че подобно нещо може да се случи. Тъй че остави ме на мира, подложи се на вазотомия, оправи си зъбите, ремонтирай си още веднъж лицето и не ме закачай повече; и да не си посмял да споменеш още веднъж за това наследство и за гнусното си завещание.

Млъкнах и ме заболя от тези думи, които сами се изплъзнаха. От две години се преструвах, че не зная за двете пластични операции, които този човек с интересно изражение си беше правил в Холивуд, за да поправи лицето си, което той не харесваше; операциите не бяха поправили нищо, само бяха отнели жизненото излъчване, приятните бръчици на времето, всичко, което бе хубаво в това лице, и сега то изглеждаше като сглобено от различни части.

— Значи, ти мислиш, че видът ми не се е подобрил след операциите? — попита кротко той.

После се обърна и много се бави, докато се оправи с шофьора. Когато свърши, в очите му вече нямаше сълзи. Хвана ме под ръка и двамата сновахме може би цял час по Медисън авеню между две едни и същи преки, без да продумаме. По едно време забелязах от ъгъла, че лампата в стаята на Хамът светна, което означаваше, че за него нощта е свършила. Свърнахме към нашата къща и едва тогава казах:

— Всякакви извинения са излишни, безпредметно е да ти казвам, че не съм искала да те обидя, защото няма да е вярно. Изпадна ли в такова състояние, по-добре бягай от мен. — Стиснахме си ръце и аз се качих горе.

Човек се блазни от мисълта, че когато каже нещо, то е било разбрано, че за болезненото и забраненото повече няма да се говори. След няколко седмици обаче получих от Артър такава бележка: „Отказах се от вазотомията засега, макар че някой ден сигурно ще си я направя. И ако се случи да умра на операционната маса, ти ще станеш много богата“.

Не помня вече колко време след онази нощ ние не се видяхме, почивахме си един от друг, сякаш отношенията ни непредвидено бяха замразени, но много месеци след смъртта на Артър един от безбройните негови маклери ми каза, че по същото време положението на паричния пазар се влошило рязко и Артър хвърлил много от личните си средства, за да спаси вложенията, направени от него на мое име. Все по същото време получих от лондонската банка „Баркли“ едно озадачаващо писмо, с което, по искане на мистър Артър У. А. Кауан, ме уведомяваха, че ако той почине, на мое разположение в техните сейфове има ценни книжа, чиято стойност засега било нецелесъобразно да ми съобщят. Това писмо ме убеди окончателно, че той не беше схванал нищо от нашия разговор на Медисън авеню, и колко безсмислено ще е да му обяснявам, че той разбира доказателствата за истинското приятелство по един начин, а аз — по съвсем друг. Чувствах се права, както неведнъж се е случвало при подобни парични въпроси, докато няколко дни след Коледа Хелън ми показа сто долара, изпратени й от Артър.

— Гледай го ти! — възкликна тя.

— Ако искаш да му ги върнеш, аз нямам нищо против.

— Но той го прави от добро сърце — възрази тя. — Вие не можете да разберете това.

Хелън беше изкусна готвачка, най-добрата, която познавам, и с нея съм прекарвала чудесни мигове в кухнята. Беше ни станало почти традиция, бивахме ли сами, да си готвим една на друга: тя ще ми приготви нещо, което обичам, а аз ще й завъртя някоя „чуждоземна каша“, която тя харесва и се преструва, че никога не ще се научи да я приготовлява. Тази вечер готвех за нея ориз с шафран.

— Купи си едно палто с тия пари. Имаш нужда.

— Нямам. Стоте долара бяха забодени върху едно ново палто. Само дето ми е малко.

Хелън беше много едра и аз се разсмях, като си представих как Артър се е мъчил да налучка размерите й.

— Но ще стане за племенницата ми. Той го прави от добро сърце. Мъжете са различни. Вие не щете да разберете това.

— По-добри ли са от нас или по-лоши?

— Различни. Къде е сега господин Кауан?

Мисля, че разбрах интимната й мисъл. Тя назнайваше азбуката, но умееше да изписва правилно само няколко думи.

— Можеш да му благодариш и по телефона.

— Аз не мисля за благодарностите, нито пък той. Но вие трябва да му пишете, срамота е. Той върши това, което всички трябва да вършим, рано или късно ще бъдем призовани горе, сега е ваш ред да подадете ръка за сдобряване.

Тия приказки бяха типични за нея, покръстената католичка. Това се случваше не за първи път. Вземех ли да споря с нея, можех да я лиша от нещо, което й е необходимо, а да си замълча, би означавало да лицемеря и тя често бе използвала такива случаи, за да ме уличи в едното или другото. Сега обаче, макар да не я разбрах докрай, изпитах някакъв смут.

— Ще бъдем призовани ли? Какво искаш да кажеш?

Тя не отговори и аз продължих:

— Ти много приказваш за смъртта. Но и той е евреин. Ние не се подготвяме за времето, когато ще бъдем призовани.

— Евреин, неевреин, все едно. Всички сме изгубени овце.

Бях чувала това много пъти и знаех, че мога да я жегна, като й цитирам преподобния Хуитнър, прочутия негърски проповедник от времето на нейното и майчиното ми детство.

— Овце ли? Преподобният Хуитнър не обичаше овцете. Той казваше: „Вдигнете се и превърнете се в лъвове! Хвърлете прангите, грабнете камшика, счупете оковите и скочете, както лъвът скача…“.

— Как не — прекъсна ме тя, — как не. А сме грабнали камшика да счупим оковите, белият ще ни направи на пух и прах.

Засмях се, убедена, че това ще я подразни. Тя продължи:

— Но аз не говоря ни за бели, ни за черни. Говоря за Библията, за Всевишния, който ще ни призове. Ей ги де са тръбите и господин Кауан ги чува още откога.

— Господин Кауан чува само как цвъртят пържолите, как шумолят банкнотите и как бръмчат самолетите. Ти за какво говориш?

— Пишете му — приключи тя. — Кажете му, че съм много доволна и от палтото, и от парите.

Цял живот, още от рождение, съм получавала нареждания от негърки и хем съм ги приемала, хем съм се съпротивлявала вътрешно, а в ония няколко случая, когато не съм ги изпълнявала, ме е обземал суеверен страх. Ето защо веднага написах за парите и палтото, но месеци наред не получих отговор. Обаче през юни на същата година, няколко месеца след като с Хамът и Хелън се бяхме пренесли в Мартас Винярд, получих кратко писъмце от Артър, с което съобщаваше, че се готви да дойде у нас за рождения ми ден. Реших да кажа това на Дашиъл по-късно. Той още не се познаваше с Артър, но напоследък изобщо избягваше гости — не му се щеше да го виждат болен и дойдеше ли някой у дома, Дашиъл се затваряше в стаята си. Във всеки случай не очаквах Кауан по-рано от двадесети, затова на 17 юни, когато се връщах от пазар, натоварена с пакети и зърнах пред къщата ролс-ройс, останах изненадана и се притесних.

Дашиъл седеше в дневната. Преди да отворя уста, той вдигна предупредително ръка и посочи навън, към терасата. Там стоеше началникът на местната полиция и наблюдаваше някаква фигура в далечината, която тичаше напред-назад по брега.

— Какво се е случило? Кауан се готвеше да дойде след няколко дни. Аз забравих да ти кажа…

— Той вече беше тук — каза Дашиъл, — издокаран с мотоциклетистки шлем и с пистолет. Насочи го към мен и заповяда: „Горе ръцете! И давай веднага всички скъпоценности!“. Окото ми не мигна, защото веднага различавам пистолета играчка от истинския, но полицията се разтревожила, понеже той изиграл същия номер на бензиностанцията, а там не разбрали, че пистолетът е играчка.

Дашиъл беше добросърдечен човек, но през последните години, когато го налегнаха страдания, почти всяко нещо бе в състояние да го раздразни.

— Извинявай — казах. — Трябва ли да направя нещо?

— Кауан е на плажа, прави някакви гимнастики или дявол знае що. Качи се горе и донеси детския пистолет.

Когато се върнах с пистолета — намерих го върху събраните съчинения на Йейтс — Хамът го взе, излезе на терасата и аз видях през прозореца как двамата с полицая го разглеждат и си говорят нещо, което не можех да чуя. После полицаят взе пистолета, махна ми през прозореца и се качи в колата си.

Хамът тръгна към своите покои и аз го последвах по стълбите, като се мъчех да се овладея, понеже все ме беше страх, че ще се изтърси надолу. Той се намести в леглото и се втренчи в мен, както правеше винаги когато си мислеше, че дългото ни съжителство не му е помогнало да ме опознае кой знае колко.

— Не знаех, че той ще дойде днес — казах аз.

Хамът притвори очи.

— Какво има? Искаш ли нещо?

— Не. Само си мисля, че за първи път в живота си срещам луд човек, който се прави на луд, и се чудя как може да си толкова сляпа за всяка опасност. Може би тъкмо това те спасява. Обади ми, когато си замине.

Артър остана три дни. Нито веднъж не попита за Хамът, нито пък Хамът попита за него. На третия ден взехме със себе си обед и отидохме на брега на океана. Той си направи гимнастиката и пробяга една миля, след което прекарахме чудесен ден, разговаряхме твърде несвързано за хора и места, тук-таме подхвърляхме по някоя дума за лейди Сара. По пътя към къщи той измъкна от жабката на колата сгънат на две чек. За десет хиляди долара, на мое име.

— За какво е това?

— Не мисли, че е подарък за рождения ти ден. Ти сама си спечелила тези пари. Помниш ли случая Солоуей, делото, за което ти разказвах веднъж? Тогава ти ме посъветва да говоря истината, защото иначе може да объркам нещата. — Той се засмя, изпълнен с доволство от този спомен, а аз се мъчех да се сетя кое от многото дела беше делото Солоуей. — Да, само първокласен мошеник като теб може да измисли подобно нещо. И тъй, спечелих делото, а тия пари са твоят пай. Когато умра, ще ти потрябват.

— Пак ли ще умираш?

— Не бива да ми задаваш въпроси, защото те ми забраниха да отговарям.

— Те?

— Да, този път те. Назначиха ме на много важна работа в правителствен орган и положих клетва да не издавам каква е тази работа. Казвам ти това, защото моите пътувания в бъдеще може да ти се сторят странни.

— По-странни от досегашните ли?

— По-странни от досегашните. Тъкмо затова искам да ти предам чека. Разбира се, ако ме убият, ще получиш и друго — ценните книжа от банката „Баркли“.

Изчаках да се свечери — любимото му време за шофиране, защото тогава можеше да развива по-висока скорост — и върнах чека в жабката на колата. Когато той се спусна по стъпалата с чантите си и влезе в ролс-ройса, казах му:

— Шпионските истории на ЦРУ винаги са ми били противни, Артър, и аз съм достатъчно зряла, за да си губиш времето и да ми обясняваш, че такива хора са нужни на всяка страна. И понеже не искам да се караме отново, това е последното ни…

— Марк Хау ми каза същото преди няколко дни — продума тихо той. — Но ми повярва. Ти вярваш ли ми?

— Да.

— Аз не работя за ЦРУ. Дори и сега нямаше да знам за съществуването му, ако Марк не ми беше обяснил. Аз също не обичам шпионите. Не, не работя за ЦРУ и мога да ти се закълна в това. Но на теб и на Марк съм длъжен да кажа истината. Те ме разпитваха и за двама ви. Казах им, че ти си толкова радикална, колкото е и тревицата, че Марк е най-забележителната личност в Харвард и че ако чуя само дума против който и да било от вас, ще ги пратя по дяволите, всички. Те са изискани хора, моите нови шефове, и ми се извиниха.

Изразих задоволство, че шефовете му са изискани хора, а след това, някак разнежена, добавих, че не ме интересува с какви глупости се занимава той сега и че не искам да скъсваме връзките си.

— Ние никога няма да скъсаме, знаех си — каза той и колата се понесе с рев.

На другия ден позвъних на Марк и го попитах кои според него са „те“. Той каза, че нямал представа, но не му се вярвало работата да е кой знае каква, тъй като никой разумен човек не би оставил Артър да взема отговорни решения, освен в юридическата област, а надали и в нея.

Около година по-късно, на премиерата в Париж на „Лисичета“, поставена от Симона Синьоре, ми хрумна, че работата на Артър може би е свързана с Общия пазар, макар това докрай да остана неясно. Той беше купил двайсет билета за премиерата и аз седях до Жан Моне, който в съвсем краткия ни разговор след представлението ми каза, че според него Артър е „блестящ финансист“, а такова било мнението и на „другите страни“. Бях в толкова лошо настроение след премиерата, че не ми се задаваха въпроси, които вероятно и без това нямаше да получат отговор. Исках само да се махна час по-скоро от театър „Сара Бернар“.

Когато преди две седмици пристигнах за последните репетиции, Артър ме посрещна на летище „Орли“ и прекарахме една приятна вечер. Любовта му към Париж ми доставяше удоволствие, но за съжаление това беше първата и последната приятна вечер до заминаването ми от Париж, на другия ден след премиерата.

В театъра все нещо върви накриво, сякаш просто така е орисано, но никога не се бях сблъсквала с толкова несполуки още от самото начало: преводът на пиесата беше тромав, прекалено буквален, играеше се в театър, предназначен повече за зрелища или ревюта на лед; декорът, замислен само да подчертае буржоазното безразличие на една жена, чието внимание цял живот е било насочено другаде, беше претрупан с най-огромните претенциозни вещи, които съм виждала на сцена; а на главите на банкерите от Алабама бяха сложили тексаски сомбрера, което стана повод за бурен и опасен спор между мен и Симона — малък признак, че просто не можехме да се търпим.

Симона Синьоре е интелигентна, очарователна жена, толкова забележителна пред камерата, колкото и безпомощна пред сцената. При недостатъчни познания мнозина в театъра превръщат естественото и обикновеното в глуповатост и фалш. Това е разбираемо и тъжно, същевременно затруднително и досадно. А аз трудно се оправям с актьорите и постановчиците. Не говоря, когато трябва, и се бъркам, когато не трябва: раздавам похвали, за да скрия недоволството си, и това проличава; държа се прелюбезно, за да скрия гнева си, и това също не остава скрито. По този начин обиждам хората повече, отколкото ако вдигна скандал.

Всяка вечер след репетициите Артър идваше до театъра да ме вземе за вечеря, смутен, както ми каза по-късно, от една моя черта, която не бил забелязал преди. От това, че седя мълчалива, неспособна да хапна от вкусното ядене, пия прекалено много вино, усмихвам се там, където не трябва, когато той разказва обърканите си истории, или кимам сериозно там, където би трябвало да се заливам от смях. Вечерта преди първото представление неговото търпение почти се изчерпа: защо съм се безпокояла за една стара пиеса, когато той ми бил осигурил достатъчно пари, за да живея добре поне няколко години? Защо съм правела иронични физиономии по повод на най-новата му диета — мътеница с разтопено масло и сирене? Искам ли да ми покаже снимка на лейди Сара в самуреното палто, което й е купил? Защо на нощната ми масичка имало книга на Бюхнер, след като съм знаела, че той ненавиждал германците. Прочела ли съм френското издание на „Канди“, което ми подарил? И защо не съм кажела веднага какво ми е мнението? Порнография ли е „Канди“, или не. Нетърпението му беше оправдано, но въпросите — предизвикателни. Чувствах се уморена и за да избегна отговорите, написах на гърба на менюто: „Артър е човек на празните неща. Това е жалко, но лек няма. Аз ли съчиних това, или съм го прочела някъде?“.

— Три пъти те питам: какво мислиш за „Канди“?

— Долен начин да се изкара някоя пара — отвърнах аз в очакване на буря.

Но той като че ли не ме чу, защото каза:

— Роско Паунд^[3] е моят спасител. В края на първата ми година в юридическия, в Харвард, нямах пари да запиша втората. Паунд ме повика и каза, че ще ми намери пари. Тогава още не бях се оженил за тенисистката, чиито родители не бяха прочели ни една книга в живота си. Те също не биха харесали „Канди“. Невежи простаци.

— Добре, Артър, виждам накъде отива работата.

— Исках да ти кажа, че съм ти бил верен по свой начин — на Синара, на теб и на юридическия в Харвард, и май на никой друг.

(Сега, когато пиша тези думи, те просто не ми се вярват, но една седмица по-късно получих писмо, в което са повторени дословно.)

— Омръзнаха ми другите жени.

— А какво стана с лейди Сара и женитбата?

— Та Паунд уреди факултетът да ми отпусне заем и когато ме повика, за да ми каже, че мога да продължа… просто не мога да ти опиша. Във всеки случай страшен рев му ударих и в кафенето, когато един ме попита защо са ми червени очите, аз го цапардосах. Когато умра, ще се погрижа както трябва за сестра си, всички останали от семейството мразя, но на нея ще оставя достатъчно, за да може да им помага, а другото е за Харвард и за теб.

— Защо не уреждаш тези неща, докато си жив, тогава по-малко хора ще очакват с нетърпение смъртта ти, която нищо чудно да се окаже най-продължителната в историята?

— Добре де — съгласи се той, — ще ти купя къща.

— Къща си имам.

— Тогава ще ти станат две. Ти си лесна, ами се чудя какво да направя за юридическия.

На устата ми беше да пратя по дяволите юридическия и да му кажа, че си имам други проблеми, но вместо това изрекох с безразличие:

— Защо не учредиш една стипендия в знак на благодарност към Паунд?

Той скочи, притегли ме към себе си и така ме прегърна, че дъхът ми спря.

— Гениално! Излиза, че не си била чак такава патка. Точно това ще направя. А сега престани да се и ядосваш за „Лисичета“ и запомни: аз никога няма да се оженя за лейди Сара.

След няколко месеца ми спомена нещо за стипендията и мисля, че се сети да ми го каже, защото щяхме да вечеряме с Бен Каплин, член на ръководството на юридическия факултет в Харвард. Нея вечер Артър беше във весело, очарователно настроение — обичаше юристите от академичния свят, уважаваше ги, — докато онзи, който седеше до него, не заговори за Гьоте. Тогава една от бурите, които връхлитаха през океана на годините му, се стовари с ураганна сила, по-неудържима от всякога, безсмислена и безпричинна, бликнала от дълбини, незнайни и страшни. Непознатите хора извърнаха глави смутени или изпълнени със съжаление. Артър крещеше на стъписаната маса, че Гьоте бил дърто немско магаре, както всички немци, някогашни и сегашни. И ето че се намери една жена, най-смелата или най-глупавата, да попита за Бах и Бетовен, с което наля масло в огъня, защото, когато бе разгневен, Артър не обичаше да се обаждат жени, може би понеже мъже от средната и едрата буржоазия го бяха убедили, въпреки волята му, че на жени не бива да се крещи, нито пък е благоприлично да ги нокаутираш. Изведнъж той притихна застрашително и й каза, че никой не бил сигурен дали Бах и Бетовен са немци, а освен това били музиканти, тъй че нямали нищо общо с идеите. Както ми се беше случвало неведнъж, разкъсвах се между срама, че е мой приятел, и искреното желание да му помогна. И казах припряно онова, което не биваше: че Артър просто не може да прости на германците, загдето са дали на света Карл Маркс. От тихия тон преди малко не остана и помен. Артър закрещя, че моите праотци били немци, поради което съм наследила националната им черта — злодейството, че баба ми се казвала Маркс и следователно съм била роднина на Крал Маркс, а на всичко отгоре съм била достатъчно тъпа, за да харесвам Хайне. Все още с добронамереното желание да го възпра — понякога съм успявала да сторя това и после ми е бил благодарен за протегнатата ръка, — казах, че винаги са ми допадали думите на Хайне: когато германците решат да правят революция, те първо трябва да поискат разрешение. Артър викна, че дори аз трябвало да зная какво е искал да каже Хайне — нацистка революция, защото Хайне е бил един от ранните нацисти; после каза, че никога вече нямало да сяда на една маса с мен или всеки друг, който имал, макар и капчица германска кръв.

Именно тази вечер, на тази трапеза, докато го наблюдавах как излиза от къщата на Каплан и се отправя надолу към брега, разбрах, че с Артър нещо не е в ред и че този път то е непоправимо: невидимите нишки, които скрепяват всеки един от нас вътрешно, се бяха разхлабили или скъсали, а това означаваше, че нещо лошо приближава. Ранните лишения, изгубената вяра, че парите могат да разрешат проблемите му в живота, щурите пътувания, жените, може би дори тайнствената му нова работа — всичко това или само част от това, но във всеки случай нещо, което едва ли знаех, беше направило от живота му риболовна корда, която се оплиташе все повече, без да може да се разплете, а ръката, стиснала въдицата, нямаше благоразумието или смелостта да среже заплетената част и да върже кордата отново. Но аз трябваше да срежа моята корда там, дето се пресичаше и заплиташе с неговата, и тази вечер я срязах, при все че за моя радост той до края не разбра това.

Тази вечер не му се разгневих и никога вече нямаше да му се разгневя. Не държах вече на него толкова, че да го удостоявам с гнева си, а той, изглежда, усети това и се разтревожи. Започнахме да се виждаме все по-рядко, но през следващите осемнадесет месеца писмата, които получавах от него, бяха по-трогателни от всякога. Веднъж, късно вечерта, дойде у дома направо от европейския самолет и ми подари прекрасна златна игла, друг път ми каза, че използвал ценните книжа на мое име в банката „Баркли“, но да не съм се тревожела, защото щял да увеличи наследството за мен в завещанието си, друг път ми обясни, че съм му най-добрата приятелка и че ме обича, после на няколко пъти прекарахме приятни вечери и той за първи път започна да ме ухажва, сякаш търсеше топлината, която мислеше, че е загубил. Но не я бе загубил. За двама ни по-важно бе да разберем истината: за мен той беше станал човек на празните неща и той, мисля, сам го разбираше, понасяше мъжествено болката, която това му причиняваше, и се мъчеше да я притъпи с нови коли, нови къщи, нови приятели, нови жени, които забравяше още докато ги люби, с нови пластични операции на лицето, с нови зъбни протези, дори с нови любими писатели — у нас и във Франция, които подпомагаше твърде дълго заради неосъществените им дарби, нови банки, нови акции, някой нов град, село или океан, по които се захласваше днес, за да се разочарова от тях още утре.

За последен път го видях през август, когато дойде за една седмица в Мартас Винярд. У нас гостуваше стара моя приятелка, която му хареса, и тримата прекарахме приятно. Препускахме до различни плажове с най-новия му ролс-ройс — старият бе купен само преди година, — разхождахме се, катерехме се по канарите и той, достигнал върха пръв, ме чакаше там и ме упрекваше, че съм била в лоша форма, макар да съм била шест години по-голяма от него, а после, за да ми го докаже по-убедително, се спускаше тичешком надолу, търчеше цяла миля по брега и се хвалеше, че бил все така силен и пъргав, какъвто бил на младини. И за пръв път не четеше досадни лекции на тема диети: излапваше докрай лакомствата, приготвени от Хелън, и я целуваше след всяко ядене.

— Господин Кауан изглежда чудесно, нали? — казах й веднъж.

Тя ме изгледа и измъкна от джоба си някакво листче. На него пишеше: „Преди да замина тази вечер за Париж с Еър Франс, полет 972, искам да завещая на Хелън Андерсън, в случай че се помина, сумата от десет хиляди долара в отплата за нейната добрина през всичките тези години“.

— Той често прави това — за всички жени, които харесва — засмях се аз.

— Това ме тревожи — каза тя.

След няколко часа двете с Хелън го изпратихме с куфарите до колата.

— На добър път — пожелах му аз.

Хелън се обади зад мен:

— Това ме тревожи… това листче за парите.

— О, глупости! — възкликнах аз.

Той целуна и двете, каза, че щял да прескочи, за да види новия си апартамент в Торемолинос, за който за първи път чувах, и запали мотора. Мисля, че не чу думите на Хелън:

— Карайте по-полека, господин Кауан. И се молете, защото ще бъдем призовани.

На единадесети ноември 1964 година още с пристигането ми в един хотел в град Мексико един прислужник ми съобщи, че ме търсят по телефона. Някакъв глас ме уведоми, че Кауан е мъртъв, загинал мигновено, когато ролс-ройсът му се разбил в Севиля. Но злополуката не беше станала в Севиля, той не бе умрял мигновено и не той бе карал ролс-ройса. Завещание така и не се намери, но лейди Сара и хубавичката жена от някогашния прием във Филаделфия представиха стари бележки, почти същите като бележката на Хелън, и прибраха огромни суми. След време попитах Хелън няма ли да представи бележката, но тя се престори, че не разбира за какво става дума. И едва по-късно ми призна, че скъсала бележката, когато сме се сбогували с него при колата. Противоречивите сведения за злополуката, как е изчезнало завещанието му, писано и преписвано неведнъж в течение на годините, на каква работа се бе хванал и в кое учреждение — всичко това остава неизяснено до ден-днешен. Ако бе водил загадъчен живот, такъв е и споменът, който остави за себе си у хората, които го бяха приемали такъв, какъвто беше.

Той просто беше изчезнал. Не вярвам да е желаел такъв край. И не беше шест години по-млад от мен, а две години по-стар. И е пътувал с някакво момиче. Тя останала невредима при злополуката, била деветнайсетгодишна и на всичкото отгоре германка.