Лилиан Хелман
Пентименто (3) (Книга с портрети)

Уили

Той беше женен за моята смахната леля, сестра на баба ми. Аз осъзнах колко е смахната едва когато станах шестнайсет-седемнайсетгодишна, а преди това я мислех за изключително изискана. Бижутата й, парижките й тоалети, ръчно изработеното й бельо с дантела алансон, чашата дюбоне с няколко капки амонячен спирт — за мен това бяха разкошни неща. Но най-силно впечатление ми правеха нейните мълчания и тънките й, изящни кости.

Първият ми спомен за леля Лили (аз бях наречена на нея; кръстена Панси, тя отрано бе променила името си, защото според нея Панси било „гадно негърско име“) е свързан с един от многобройните й пандантиви, който се люлееше между две малки издутини — гърдите й. В онези първи години на моето преклонение пред нея аз се чудех как е възможно от майчиния ми род да се пръкне нещо толкова „френско“, толкова фино. Вярно е, че всички от тоя род бяха стройни и хубави, но Лили беше някакво ефирно, романтично създание, различно от братята и сестрите си веселяци, които шумно се присмиваха на собствената си енергичност и невъобразимите си парични сделки.

Такова беше мнението ми за леля Лили, докато един ден го промених, промених го много рязко, както само млад човек може да направи, когато си даде сметка, че това, което в неговите очи е имало висока стойност, е било всъщност плява. Едва тогава разбрах кое-що за дюбонето, видях, че пандантивите са прекалено изящни за грозната сухота на гърдите й, и реших, че мълчанията й са признак на глупост и празноглавие.

Лили беше толкова по-млада от братята и сестрите си, че надали е била и десетина години по-голяма от майка ми, нейна племенница. Говореше се, че майка й била шейсетгодишна, когато я родила, и в периода на преклонението ми пред леля Лили това я правеше за мен библейска личност, а след като се обърнах на сто и осемдесет градуса — изрод.

Не помня точно нито нейната, нито собствената си възраст по времето, когато за първи път я видях, защото тя, мъжът й Уили, синът им и дъщеря им живееха преди това в Мобил и едва по-късно се преселиха пак в Нови Орлеан. По-вероятно съм била девет-десетгодишна и си спомням, че живееха в голяма къща на Сейнт Чарлс авеню, пълна с вещи, които мислех за красиви и екзотични само за да разбера — след като прогледнах, — че това са нескопосани копия на френски и италиански безвкусици, с които бяха отрупани всички маси и стаите, и колоните по стълбището чак до мансардата на Каролайн Дъки.

Когато отивахме на гости у леля Лили, мен все ме експедираха горе, да занеса подарък на Каролайн Дъки — кутия череши с шоколадова глазура или буркан туршия, защото Каролайн Дъки беше част от детството на майка ми. Във всеки случай аз я обичах. Тя беше стара, много черна жена, родена като робиня на майчиния ми род, която, изглежда не искаше да се откаже от робството и това страшно ме ядосваше. Живееше в една част от обширната мансарда и се занимаваше главно с „тънката везба“, което означава, че бродираше инициали по носни кърпи и пешкири и на ризите на чичо Уили; освен това единствено тя от всички прислужнички в къщата се ползваше с привилегията да глади дрехите на леля Лили. Каролайн Дъки никога не слизаше долу, храната й носеше дъщеря й, Фло Дъки. Каквото знаех за тази къща, научила го бях главно от Каролайн Дъки, която, мисля, ми се доверяваше, защото моята гледачка Софрония й беше племенница и самата Софрония ме обожаваше още от най-ранната ми възраст. А пък дъщерята на Каролайн беше бавноразвиваща се и й разрешаваха само да мие тежките тигани. В къщата имаше още много прислужници, може би десетина души, но аз помня добре само Каролайн Дъки и един мургав шофьор на име Питърс. Строен, със сива униформа, Питърс никак не приличаше на шофьора на баба ми, един бутур, немски механик, който не носеше униформа. Баба ми и другата й сестра, Хати, често си говореха за Питърс по начин, който ми се изясни едва след години, но дори и моята наивна майка млъкваше, когато Питърс влизаше в стаята да поднесе дюбонето на Лили или да предложи разходка по хлад с колата до езерото Панчъртрейн.

Дъщерята на леля Лили почина толкова наскоро, след като се преселиха в Нови Орлеан, че дори не си я спомням. Оповестено бе, че е умряла от охтика, предизвикана вероятно от силна простуда — тя обичаше да спи на тревата, — а се мълвеше нещо за сифилис както винаги, когато се случеше да умре някой от рода на майка ми. Така или иначе, след смъртта на дъщеря си леля Лили вече не се появи в „цветно“ — до края на живота си носеше само бяло, черно, сиво или виолетово, което отначало аз приемах като още едно свидетелство за нейната дълбока чувствителност и изтънчена душевност.

Синът си наричаха Сладур и аз и досега не зная истинското му име. (Той умря преди петнайсетина години в една лудница в Мобил, а вече няма кого да попитам как се е казвал.) Сладура приличаше на майка си, с дребна кост, възжълт, и на обед винаги сядаше между Лили и баща си, чичо Уили, за да „превежда“.

Струва ми се, че именно на трапезата видях Уили за първи път, нещо около година след преместването им в Нови Орлеан, макар да бях слушала за него, откакто се помнех, защото той беше нещо като легенда. Години наред си мислех, че е легендарна личност само за нашия род, но когато пораснах и узрях, установих, че е бил прословут в целия град, в щата, та и в някои други краища. В зависимост, разбира се, от собствената си природа и разбирания за живота хората или му се възхищаваха, или му завиждаха, или се бояха от него. В рода на майка ми участието му в една огромна корпорация, където ту го понижаваха, ту го повишаваха, борчовете и страстта му към хазарта се приемаха, както казваше чичо Джейк, брат на баба ми, като „белег за една нация, която повече гледа да прави впечатление, отколкото да постоянства — сигурен път към провала“. Зад тези думи на чичо Джейк се криеше известна завист, че Уили е надминал материалното им положение на средни буржоа, постигнато чрез мамене на негрите с памуковата реколта. Ала за чест на майчиния ми род по-късно щях да открия, че от време на време Уили наистина е вземал назаем голяма част от състоянието на Лили, натрупвал е пари благодарение на него, проигравал ги е, връщал е заема, за да вземе после отново, плащал е лихви за него, докато накрая се беше стигнало дотам изобщо да му отказват всякакъв заем.

Според мен това не е единствената причина, поради която леля Лили и мъжът й не си говореха, та се налагаше Сладура да „превежда“. Чичо Уили, чието чипоносо, бодро, живо лице бе създадено от природата, сякаш да контрастира на болнавото изящество на леля ми, ще каже на Сладура примерно: „Попитай майка си може ли да взема колата и да я лиша за няколко часа от Питърс, за да отида до гарата. Заминавам за Бостън, където ще остана две седмици“. Сладура ще предаде това дума по дума на майка си, която седи от другата му страна, а тя ще свие рамене и ще отговори — но непременно след продължително мълчание: „Кажи на баща си, че не е необходимо да ме пита за собствената си кола. Тя е купена с негови пари. Аз бих се задоволила с нещо по-скромно“.

Неведнъж се налагаше да се „превеждат“ подобни реплики за пътувания и коли, но в деня, в който се водеше цитирания разговор, Уили заби поглед в чинията си, остана тъй доста време, после вдигна глава и се разсмя току под носа на майка ми.

— Джулия, Джулия! — рече той. — Ти си красивото цвете, потъпкано от говедата в рода.

После, за моя изненада, смехът му прерасна в гняв, той стана, хвърли салфетката си в лицето на Сладура и каза:

— Кажи на майка си да си купи друга, по-скромна кола. Може да я купи само с частица от високата лихва, която ми натресе за заема.

Този ден останахме у тях по-дълго от обикновено, но Лили не продума повече. Въпреки това по пътя към къщи майка ми се отби в първата черква — стар неин навик, когато биваше разтревожена, а аз останах да я чакам отвън, по-нетърпелива от всякога.

Леля Джени, сестрата на баща ми, която държеше пансион, ме водеше всяка събота на френския пазар, за да накупим хранителни продукти за седмицата. Имахме навика да обядваме в една френска гостилница, където ни беше приятно особено след като си пийнехме вино — аз, разредено с вода, а тя чисто. И тъй, на другия ден, след като Уили нарече майка ми красиво цвете, аз казах на Джени:

— Всички обичат мама, нали?

— Почти — отвърна тя, — но не и ти. Ти ревнуваш майка си и трябва да преодолееш това, преди да е станало твърде късно.

— Мама непрестанно мърмори — казах аз, — а татко е разбран човек.

— Ах! Ти с твоя татко! Да, тя дотяга понякога, но не го прави нарочно. Казвам ти, трябва да я разбереш, докато не е станало много късно. Тя е много добра жена.

Леля Джени се оказа права. Наистина беше вече твърде късно, когато разбрах колко много обичам майка си и си дадох сметка, че нейните странности не са друго, освен черти на характера и тя не е в състояние да ги преодолее, така, както човек не може да не мига срещу силен вятър. Но аз не обичах да ми се четат лекции дори когато ги чувах от леля Джени.

— Чичо Уили харесва мама — казах аз. — И мисля, че това тежи на леля Лили.

— На леля ти Лили? Да тежи на леля ти Лили? — облещи се тя насреща ми.

— Ти не я обичаш, понеже е слабичка — казах на Джени, която беше едра като мъж и все ме упрекваше, че ми стърчали ребрата. — Според мен тя е най-интересното, единственото интересно същество в нашия род.

— Благодаря за комплимента — каза Джени. — В рода на майка ти, не в моя.

— Нямах предвид теб или Хана — съгласих се аз. — Наистина…

— Ти за мен не се тревожи — каза Джени, като ставаше, — тревожи се за себе си и се запитай защо ти допадат слаботелесни хора с много пари.

Попитах я какво иска да каже с това и тя обеща да ми обясни някой ден, ако дотогава не открия сама. (Аз действително открих и когато й го казах, тя ми напомни, че вече съм на трийсет години, но по-добре късно, отколкото никога.)

Именно през същата година, годината, когато майка ми беше цвете, и доколкото си спомням, годината, преди да я прозра, виждах най-често леля Лили. Ходех у тях по два-три пъти седмично и каквото и да вършеше в момента, а тя не беше от работните, зарязваше го, за да ми поднесе топъл шоколад, и отпращаше Сладура в някоя друга стая, сякаш двете с нея имахме да си споделяме женски работи. Отбивах се обикновено надвечер, след училище, но понякога ме канеха на обед в събота. При тези посещения се чувствах като в мъгла, но отдавах това на по-особения живот, който водят хора с по-висока култура и по-изтънчени възприятия. Какво съм разбирала под култура, не зная. В дома на леля Лили нямаше други книги, освен Историята на Америка от Прескът. А веднъж, тъкмо бяхме седнали с Джени на обичайните си места на втория балкон, за да слушаме „Реквием“ от Верди, леля Лили изпрати да ни повикат в нейната ложа; след малко Джени ми пошушна: „Би ли помолила нейно величество културната ти леля да не тананика Сватбения марш. Не върви някак с «Либера ме», а и по други причини е по-добре да «млъкне».“ Но аз отдадох това на присъщата на Джени хапливост и продължих да проявявам интерес към леля Лили.

След смъртта на дъщерята леля Лили от време на време въздишаше и стана още по-мълчалива, при все че от устата й се отронваха понякога несвързани фрази като „изгубен живот“, „надеждите на младостта“, „неизбежна съдба“. Никак не бях сигурна дали тези думи се отнасяха за дъщеря й или за самата нея, но мога да твърдя, че тя, която обикновено не си служеше с ръцете, сега често докосваше косите ми, галеше ме по рамото или държеше здраво за ръка Сладура.

И струва ми се, необходимостта да не мисли за смъртта на дъщеря си е причината за една постъпка, на която станах свидетел. Лили беше излязла да пазарува и когато колата се върна и спря пред страничния вход, видях от прозореца как Питърс й протегна ръка. Докато излизаше от колата, тя стъпи накриво и щеше да падне. Но Питърс я прихвана и я понесе на ръце към входа. През това време тя извърна глава и го целуна по косата.

Просто недоумявах как да се измъкна от стаята и как да си обясня видяното, затова хукнах към третия етаж, за да намеря убежище при Каролайн Дъки. Но на втората площадка на стълбището чух зад себе си гласа на Сладура:

— Той й го подава редовно.

— Какво й подава?

— Трябва да знаеш, нали си по-голяма от мен — отвърна той, застигна ме и ме изпревари. Беше по-едър, по-висок от мен и сега лицето му бе запотено и безизразно.

— Какво има? — попитах аз.

— Шшт, ей сега ще ти покажа.

Опитах се да мина пред него, но той ме хвана за рамото.

— Искаш ли да видиш нещо?

— Какво да видя?

— Пишката ми.

Не бях виждала такова нещо, откак бях на четири години, и докато да кажа „не“, той ме прихвана през раменете с едната ръка, вдигна полите ми с другата и аз усетих нещо твърдо да опира о стомаха ми.

— Не се стискай! — извика той. — Не се стискай!

В този миг кихнах толкова силно, че той отхвръкна към стената. И ме налетя такава кихавица, че цяла се затресох. Когато пристъпът отмина, Сладура беше изчезнал, а на горния край на стълбището стоеше Каролайн Дъки. Не зная кога се беше появила там, но я последвах в мансардата, където тя ме накара да си стисна носа, а после ми даде чаша кока-кола, примесена със значителна доза амоняк — стар и може би не безопасен новоорлеански лек за всичко.

Каролайн Дъки вдигна глава от ръкоделието си и каза:

— Много внимавай с тоя Сладур!

(Тя се оказа права: на двайсет години той изнасили едно момиче, на двайсет и две-три озлочести някаква латвийка, която го даде под съд, а нападението върху една жена, която ловяла риба по Кучешката река, беше една от причините да го пратят в лудницата в Мобил.)

— Разбрах какво ще излезе от него още в деня, когато се закучи и три дни не щя да се измъкне — продължи Каролайн Дъки.

— Откъде да се измъкне?

— От корема на майка си.

— Какво по-точно разбра?

— Каквото разбрах, разбрах.

Засмях се с раздразнение, както е бивало и други път при такива отговори. Те бяха, и навярно все още са, един от начините, по които негрите от Юга избягват да отговарят на въпросите на белите.

— Майка му го не щеше, баща му го не щеше, а дете, което никой не ще, добро го не чака.

— Тогава защо са го родили? Те май не се обичат.

— Тя го е подмамила — каза Каролайн Дъки. — Мистър Уили, той е бил пиян.

— Тия неща не стават със самото раждане, чак толкова отрано — казах аз, нали вече бях напредничава.

— Ами, рано! Излезеш ли на бял свят, вече е късно.

— А какво искаш да кажеш с това, че леля Лили го била подмамила? Как може да бъде подмамен един мъж?

— Много си млада да питаш такъв въпрос, пък аз съм много стара, за да ти кажа — засмя се тя доволна от себе си.

— Тогава защо започна тоя разговор? Всички така правите. Ама че гадост!

Възрастните постъпваха все така: аха да ти кажат нещо интересно, а после го премълчат сякаш само за да те дразнят. (Едва ли нещо от премълчаното можеше да бъде толкова интересно, но тъкмо затова човек го заболяваше.) А аз бях непосредствената жертва на тази празна игра на загадки, защото и по-рано, и по-късно се правеха опити да бъде прикрито от мен презрението, с което майчиният ми род се отнасяше към баща ми, задето не беше преуспял, с други думи, на мен и на моето бъдеще се гледаше някак покровителствено — съжалително. Още съвсем млада усетих, струва ми се, тази игра и за да защитя малкото, което имах да защитавам, изградих си една вредна тактика, която не изоставих, докато самата аз не започнах да печеля добре: бунтувах се срещу рода на майка ми, а това ще рече — срещу всички богаташи, но същевременно се плашех и възхищавах от тях; и колкото повече се плашех и възхищавах, толкова по-безсмислен ставаше моят гняв, който понякога се изразяваше в проповеди за правата на негрите, а в два съботни дни ме доведе дотам, че започнах да чупя чиниите на вечерята у баба. На четиринайсетгодишна възраст с цялото си сърце стоях на страната на бедните, ако не се смятат дните, когато сърцето ми се отваряше за онези, които ги тъпчеха. Този период се е запечатал в съзнанието ми като някакъв ад от самоненавист и дори сега не си го припомням с насмешка. Не много години по-късно, макар старата сбърчена шума и до днес да стои на стеблото, разбрах, че живея в икономическа система от растящо безчестие и несправедливост, заради които аз и всички като мен заплащаме с невъобразими духовни рани.

— Кое е гадост? — попита Каролайн Дъки. — Много ти е остър езикът, момиченце.

— Всички са гадост.

— Твоят чичо Уили е симпатичен — каза тя, — но не е божие чадо.

Тя затвори очи и се прекръсти, което означаваше, че трябва да си вървя. Не познавах друга баптистка, която да се кръсти, и се съмнявам дали самата тя знаеше, че се кръсти като източноправославна. Излязох от къщата и се отклоних от пътя си чак до негърския квартал, за да пусна десетцентова монета в кутията за бедните при баптистката черква. Правех това винаги щом ми се намираха излишни десет цента, и преди години, когато бавачката ми Софрония ме похвали на баща ми за моята благодетелност, той рече: „Защо не ги даваш на синагогата? Май не сме ти казвали, че тя е твоята черква“. Отвърнах му, че не мога да сторя това, защото няма синагога за негри, и той се съгласи с мен, като добави, че това не му било минавало през ума.

Години наред си мислех, че именно този ден, денят, в който Каролайн Дъки каза, че Уили не е божие чадо, аз съм го разбрала що за човек е, но сега не съм толкова сигурна — в дневниците ми са нанесени дати и откъслеци от разговори, обаче семейните клюки ги няма, тъй че не зная кога съм научила, че Уили бил бедно момче от Мобил, че като юноша работил на доковете, а после станал шеф на експедицията в една голяма корпорация, развиваща дейност в Централна Америка, и се оженил за Лили, когато бил на двайсет и четири години, а тя — на трийсет. Говореше се, че се оженил за нея заради парите и името й, но след шест-седем години сигурно вече не е имал нужда ни от едното, ни от другото, защото по това време вече е бил заместник-председател на компанията, разполагал е с първите бързоходни автомобили, с модерна яхта, с къщата на Сейнт Чарлс авеню, с апартамент в прочутия нюйоркски хотел „Уолдорф“, с ловище на остров Джекил и е подпомагал с широка ръка всеки включително, струва ми се, и баща ми, когато е закъсвал.

В онези години, когато у мен настъпваха промени, край масата в къщата на Сейнт Чарлс авеню понякога сядаха и други гости (Сладура продължаваше да служи за „преводач“ на майка си и баща си, но в случаи като тези дейността му бе поограничавана), хора елегантни и достолепни, с червендалести лица и плътни гласове, и тогава ги чувах да говорят каква работа са свършили и как са я свършили. Не зная как съм успявала да ги разбирам и дали някой не ми е обяснявал, но те разправяха големи работи, чуваха се думи като „кротки туземци“, „смутители“, „Нашънъл сити банк“, говореше се за саботажи срещу кораби и товари, за това, че трябвало да се даде урок на пеоните, разказваше се надълго и нашироко и с голямо удоволствие за някой си Кристмас, авантюрист, който очевидно работеше като наемник за компанията на чичо ми и чиято задача бе да стъпва на шията на пеоните. На един от тези обеди стана дума за безредици, подклаждани от „смутители туземци“ (бяха убити двама души от компанията на чичо ми), и за необходимостта от твърди действия и отмъщение. Твърдите действия били възложени на мистър Кристмас, който на бърза ръка обесил двайсет и двама от жителите на едно гватемалско село, а останалите нагонил в джунглата. Чичо Уили не ахкаше като другите пред този подвиг, но и не стори нищо да прекрати тая тема, нито пък се намеси да осуети плана за изпращане на още един товар оръжие на Кристмас, „за да се осигури бъдещето на компанията“.

Терорът и експлоатацията, упражнявани от тази компания, щяха да се превърнат в международен скандал, когато като частни наемници за първи път бяха използвани американски морски пехотинци, за да защитават американски капитали. Но по времето на чичо ми безобразията се позабравиха, споменът за оръдията и убийствата избледня дотолкова, та да повярвам, че компанията е станала „либерална“, защото строи училища, сносни жилища и болници за туземците. Когато през 1969 казах това на един студент от Коста Рика, той се изсмя и ме покани да отида на място и да се уверя със собствените си очи как стоят нещата.

Във всеки случай тези разговори на масата у леля Лили предизвикваха у мен противоречиви чувства, които сама не можех да понасям: тия истории ми бяха противни, но това не ми пречеше да се смея заедно с останалите, когато някой разказваше как „нашите момчета“ надхитрили туземците, какви подвизи извършили и как ги смазали. Аз просто вярвах, че Уили се отнася със симпатии и великодушие към нещастниците, които експлоатираше. Впрочем преценките на възрастните отдавна ме тревожеха и разкъсваха сърцето ми с техните противоречия.

Но откровено казано, сега не бих могла да разнищя плетеницата на този конфликт, който преди толкова години докосна моето детство: зная само, че в мен настъпваха промени и че един ден прозрях: леля Лили е смахната, а аз съм била глупачка да я мисля за нещо друго. Но продължих да се отнасям с разбиране и възхищение към чичо Уили и да се интересувам от младежките му години, когато прекосявал с мулета джунглите на Централна и Южна Америка — та той говореше с такива братски чувства за туземците, от които бе „купил“ земята. Сигурна съм, че именно неговите приключения го правеха интересен, и парите, натрупани при тези приключения, бяха в моите очи съвсем различни от парите, които човек натрупва, ако е собственик на банка или магазин, а когато го сваляха от високи постове, отдавах го на героичния му и бунтарски дух. А хранех и други чувства към него, макар че си изясних техния характер едва години по-късно.

Тъй или инак, в деня, когато стана сътресението, вече смятах леля Лили за смахната. Току-що се бяхме върнали в Нови Орлеан и тя се обади по телефона да повика мама да отиде незабавно у тях. Майка ми обясни, че е уморена от дългото пътуване, но леля Лили очевидно не прие това обяснение, защото мама каза след малко на Джени, че трябвало да тръгне незабавно, изглежда, се било случило нещо. Джени изсумтя и измърмори, че вероятно пощата от Париж е закъсняла и леля Лили не е успяла да получи най-новата си огърлица. Майка ми отвърна, че е длъжна да отиде, а аз казах, че ще я придружа. Понеже много рядко се съгласявах да изляза с нея, тя се зарадва и двете потеглихме с бавната крачка на мама. Лили обикаляше из дневната на горния етаж с празен, разсеян поглед и като ме видя, ядоса се и ме схапа за това, че вече съм била четиринайсетгодишна, а косите ми били прави като клечки и мръсноруси. Но все пак нареди да ми донесат обичайното горещо какао, а за нея — разреденото дюбоне, след което майка ми заприказва припряно за роднините в Ню Йорк, докато ме чакаше да се оттегля да чета в някое ъгълче.

Лили, изглежда, забрави, че съм там, защото след малко попита майка ми:

— Чу ли за Уили?

— Нищо не съм чула, какво има?

— Не ти вярвам — каза Лили. — Джени Хелман не може да не ти е казала.

На майка ми за първи път й се случваше някой да се усъмни в думите й и аз се стреснах от резкия тон, с който отвърна, че Джени нищо не й е казвала, че Джени се движела в много тесен кръг, работела до припадък, а тя, майка ми, никога не била лъгала, бог й е свидетел.

— Бог! — възкликна леля Лили. — Бог ли? Нима бог попречи да ме лъжат? Целият град ме лъже и мен, и Сладура, и братята ми, и сестрите ми, които откога още ме предупреждаваха за Уили. Не му е за първи път, но сега работата се разчу, на всичко отгоре разправя, че ми бил върнал парите, а всъщност ми дължи още шейсет хиляди. — И тя се разплака.

Наблюдавах мама, изписаното на лицето й съжаление и разбрах, че е готова да помогне, да се замеси в една от онези каши, в които наивните така често попадат, и вместо да оправят бъркотията, стават нейни жертви. Измъкнах се от стаята.

В коридора срещнах Питърс. И когато ме заговори, осъзнах, че досега никога не беше разговарял с мен.

— Мадам Лили с майка ви ли е? Мадам Лили много ли е разтревожена?

— Като че ли — отвърнах и тръгнах по стълбите нагоре към Каролайн Дъки.

— Каролайн Дъки не се чувства добре — каза той. — По-добре да не я безпокоите днес.

Отминах го. След като Каролайн Дъки отговори на почукването ми и се целунахме, казах:

— Извинявай, не си била добре. Ревматизмът ли се обажда?

— Едно ли е, две ли са. Като остарееш, какво ли не ти идва до главата. Седни и ми разкажи каквото четеш.

Това беше стар наш навик. Тя обичаше да й разказват всякакви истории и аз обикновено резюмирах някоя току-що прочетена книга, опростявах сюжета и съкращавах броя на действащите лица, а тя, докато ме слушаше, забравяше, че й разказвам книга, мислеше, че това са действителни случки, и живо изказваше одобрението или неодобрението си. Но този ден не ми беше до губене на време.

— От какво е толкова разстроена леля Лили? Пришпори мама да долети веднага. Ставаше дума за чичо Уили и за това, че целият град знаел.

— Целият град нищо не знае и пет пари не дава — каза Каролайн Дъки. — Тя вдига врява заради онова момиче от Баю Теше, оная, дето е от французка семка.

Едва не обезумях от удоволствие, както винаги при такива истории, но толкова пъти вече бях проваляла всичко с несдържаните си въпроси, че този път предпочетох да си заключа устата. След малко Каролайн Дъки ми подаде гергефа си да бродирам, отиде до прозорчето и подаде глава да огледа улицата. Тя бе добила този навик през последните няколко години и аз си го обяснявах с възрастта, с това, че излизаше навън само за някое погребение и не обичаше града, в който бе принудена да живее.

— Мисля си да умра сред природата. Омръзна ми тоя град с тия французки лайна. Снощи искам да ми донесат сготвен зарзават и месна чорбица. А оня проклет негър от кухнята ми праща супа от бамя. Французки лайна. Кажи на майка си да ми сготви някакво зеленище и ми го донеси. Майка ти беше хубавица, ама каква хубавица беше!

На лицето ми, изглежда, се е изписало неверие или учудване, защото тя допълни:

— Ти не я гледай сега. Градът съсипва хора като нея и мен, дошли от горите.

— Какво искаш да кажеш?

— Че беше хубавица, хубавица, ти казвам, от главата до петите.

Не зная защо говореше за майка ми, а не ми се и слушаше сега, умът ми беше другаде, но ако се не лъжа, тя имаше предвид, че майка ми се е родила сред природата и единственият приятен период в живота й е било детството, когато е тичала на воля с негърчетата в Алабама. Нови Орлеан и Ню Йорк, светският съпруг, трудното дете, безразличните към нея сестри и чудовищно студената майка бяха променили коренно мама по времето, когато вече бях достатъчно голяма, за да разбера нейния странен характер.

— Чичо Уили ще се жени ли за онова момиче? — попитах аз.

— Какво? Какво? Откъде ти идват наум такива? — викна Каролайн Дъки. — Черните все си губят времето да бръщолевят, че белите били лайна. Виж, аз не казвам такова нещо. Аз само казвам, че белите са шантави. Сложи ги под ключ, давай им да ядат, и толкоз. Но под ключ. Тогава няма да има никакви главоболия. Да се ожени за онова момиче! Откъде го измисли?

— Исках само да кажа, че леля Лили трудно ще го преживее. Чичо Уили влюбен. Мисля, че никоя жена не иска да дели мъжа си с друга. Знаеш ли, татко не е верен на майка ми.

— Откъде знаеш?

— Открих го преди години в цирка, когато…

— Млък! — сряза ме Каролайн Дъки. — Ох, ще ме пратите в гроба вие.

Изведнъж ми се стори, че отдолу някой ме вика. Отворих вратата, но не чух нищо повече, затова я затворих и се върнах към гергефа с надежда да изтръгна още нещичко от Каролайн Дъки. Ала отдолу пак долетяха гласове, а Каролайн Дъки така се ослушваше да чуе какво става, че едва ли би обърнала внимание на въпросите ми.

— Тъй, тъй — засмя се тя след малко. — Време е за морфиновата инжекция на мадам Лили.

Щях да полудея, по-интересни мигове не бях преживявала и бях готова на всичко, за да науча още нещо.

— Слушай, Каролайн Дъки, ще те заведа в родния ти Димополис. Ще взема пари от татко или пък ще продам книгите си и палтото от катеричи кожи. Ще те заведа, кълна ти се!

— Стига рови лайна! — сгълча ме Каролайн Дъки, добричка и бясна. — Ще ме заведяла у дома! И какво ще правя там? Там няма никой, освен останалите от вашия смахнат род. У дома! Какъв дом имам аз!

Вратата се отвори и влезе чичо Уили.

— Какво става? — обърна се той към Каролайн Дъки.

— Тя изтегля ценните си книжа — отвърна Каролайн Дъки, сякаш вече говореше на някакъв друг език. — Прибира ги от банката.

— Господи! — възкликна чичо Уили. — Кога?

— Днес е неделя, утре — понеделник.

— Велики боже! — ахна чичо Уили. — Каква негодница! И да не ми каже. Това значи, че ми остават само шестнайсет часа, за да намеря назаем триста хиляди долара. А да не би Питърс да ти е казал това само за да ме уплаши?

— О, вие не сте толкова глупав да си помислите такова нещо — усмихна се Каролайн Дъки.

В живота си не бях изпадала в такъв луд възторг, макар да не разбирах за какво точно говорят. Но бях сигурна, че ще разбера, че то няма да ми убегне. Лицето ми, цялото ми тяло, изглежда, е издавало онова напрежение, което години по-късно щеше да смущава мнозина, защото чичо Уили изведнъж си даде сметка, че аз съм в стаята.

— Здравей, Лилиан — усмихна ми се той. — Можеш ли да ми дадеш в заем триста хиляди долара?

— Като нищо — отвърнах. — Стига да ги имах, но…

— Благодаря ти — поклони се той. — В такъв случай може би ще намеря от другиго. И ако успея, ще те изведа на риболов.

Преди няколко години Уили ни беше качил на голямата си яхта — баща ми, мен и един едролик мъж на име Хачи — и два дни ловихме риба из залива. Беше чудно. Аз толкова се радвах и това достави такова удоволствие на Уили, че оттогава все обещаваше да излезем пак на риболов с яхтата. Сега на излизане от стаята ме погали по главата, а Каролайн Дъки заспа край прозореца. Аз слязох долу и чух майка ми да казва някому, че докторът вече е дошъл и всичко ще се оправи.

На връщане към пансиона на леля Джени казах:

— Значи, тя си бие морфин. Сигурно често.

Майка ми едва не падна.

— Това пък откъде го измисли?

— От Каролайн Дъки. Зная много неща, които ме карат много да мисля. Зная например за парите, които тя иска чичо Уили да й върне заради онова момиче.

— Господи! — промълви майка ми. — Моля те, не говори така. Много те моля.

Разбрах, че пред мен се откриваше златна мина. Ала нищо не можех да измъкна, защото майка ми вече движеше устни в беззвучна молитва, а това означаваше, че засега поне се е откъснала напълно от света.

През следващите няколко дни опитвах всякакви трикове с Джени: подмятах за морфина, като нарочно произнасях думата неправилно, подхвърлях и откъси от разговора между чичо Уили и Каролайн Дъки, споменавах, че доколкото зная от книгите, мъжете често имат работа с чужди жени като онази с френския произход, но нищо не можах да изкопча.

Джени отвръщаше, че не бивало да се занимаваме с тези неща, защото богатите хора като тия от рода на майка ми често се забърквали в какви ли не каши, които не били наша работа.

За мен това бяха трудни дни. Бродех посред нощ из пансиона и бях принудена да слушам жалбите на госпожа Карън, най-старата пансионерка на леля Джени; написах две стихотворения за радостите на есенната любов; бягах от училище и прекарвах дните седнала пред катедралата „Сейнт Луис“, а една вечер се забих в един от съмнителните квартали на града и бях подгонена от някакъв полицай. Разбира се, бях на такава възраст, че само наполовина разбирах хората от моя малък свят, но бях убедена, както повечето млади хора, че всички загадки имат прости обяснения, но тоя наш свят или пък личните ми несъвършенства ми пречат да намеря точните отговори. За първи път в живота си станах намусена и мълчалива и не вярвах на собствените си думи, когато се случваше да продумам, нито на думите на околните. Тетрадките ми от тези дни са пълни с въпросителни, големите смешни и тъжни въпросителни на първата младост.

За тревогите на леля Лили вече не се говореше и майка ми, ако не ме лъже паметта, престана да ходи у тях. Но аз през два-три дни отскачах до къщата, обикалях наоколо или просто висях на улицата, обаче не можех да видя никого, дори Сладура. След две седмици това положение стана непоносимо и реших да занеса малко туршия на Каролайн Дъки. Тъкмо да вляза през задния вход, от страничния излезе чичо Уили и взе да слага в колата въдиците си и ловната пушка. Изглеждаше чудесно със стария спортен костюм и хубавите ботуши.

Той ме забеляза и обясни:

— Отивам на риболов, а може да сваля и нещо пернато.

— О — възкликнах аз, — и на мен ми се идва. Да знаеш само как ми се идва.

— С удоволствие ще те взема.

Много години изтекоха оттогава, та не помня колко време пътувахме покрай реката, но във всеки случай пътят беше дълъг, а аз — по-щастлива от всякога, намирах се на седмото небе, както се изразявах впоследствие. Имах усещането, че съм променила живота си и се гордеех, задето съм имала смелостта да извърша такава промяна. Колкото по-дива ставаше местността, толкова по-неудържимо подскачаше колата по осеяните с мидени черупки пътища и толкова по-неудържимо се развихряше фантазията ми: бях бунтовнически водач и отивах в Африка, за да вдигна отново сразеното си племе; бях милосърдна сестра на път към селище на прокажени; а когато някаква змия прекоси пътя, превърнах се в една от онези луди танцьорки, които увиват змии около телата си и прелъстяват всички мъже. Дълго карахме тъй, без да си кажем дума, после Уили възкликна неочаквано:

— Боже мой, какво ще каже майка ти, нямаш четка за зъби и разните там принадлежности.

Човек се влюбва по различни начини, но общо взето, всичките си приличат, освен ония редки случаи, когато някоя любов те държи толкова дълго, че се превръща в част от самия тебе — в крака или в ръце, които приемаш като нещо в реда на нещата. Не ми се е случвало да се влюбвам често, но безсъмнено сега се бях влюбила за първи път и се блазня от мисълта, че от това влюбване съм извлякла някаква поука. Ала двубоят между опиянението и критичното отношение към мене самата и към любимия щеше да се повтаря цял живот и единственото, с което се отличаваше чувството ми към Уили, беше не болката на първото пробуждане, не самата любов, а осъзнаването на вътрешната борба, която тя щеше да предизвиква; едно сляпо младо момиче се мъчеше да превърне простото полово влечение в нещо по-сложно, по-поетично и по-недостижимо.

По едно време, след дългото мълчание, спряхме пред малък магазин. Чичо Уили явно познаваше старата жена, която седеше на прага. Той се обади на майка ми по телефона в задната стаичка и ме успокои, че всичко е наред. После ми купи четка за зъби, гребен, ботуши, дебели чорапи, дебела вълнена риза и две дузини носни кърпи. Може би тъкмо това разточителство — двете дузини, ме трогна до сълзи.

Тази местност се е променила сега и ако не бях я видяла отново преди два месеца, нямаше да си спомня как е изглеждала. Това показва колко особен е бил оня ден, защото обикновено помня как изглеждат нещата, но забравям какви чувства съм изпитвала на едно или друго място. И все пак дори сега бих могла да намеря пътя, по който ме поведе Уили в онзи тъй далечен ден, когато слязохме от колата и поехме на север, ту по неотъпкани пътеки, ту през шубраци и чудновати оплетени коренища. Блатни дъбове и кипариси протягаха корени над земята, ниски храсти и папрати напираха към шеметно високите тъмнозелени листа на някакво растение, каквото виждах за пръв път. По земята животът бе в постоянно движение и само страхът от змии ме караше да се обливам в пот. По едно време чичо Уили, който вървеше напред, извика предупредително и ми махна с ръка да мина встрани. Забелязах, че внезапно бяхме настъпили в тресавището и той, затънал вече в тинята, се мъчеше да се измъкне, обгърнал едно каучуково дърво. Викаше ми да мина вляво, но разбрах думите му едва когато самата аз нагазих в калта и краката ми взеха да потъват, сякаш ги теглеха подземни великани. Това ми хареса, беше толкова мекичко и приятно и аз се наведох и започнах да се взирам в тварите около мен: рачета, някакви дребни плоски животинки с форма на саламандри, нещо кафяво, голямо колкото ръката ми и с два пъти по-дълга опашка. Не зная колко съм стояла тъй, но зная, че Уили на няколко пъти ме повика, докато най-после го видях. Беше вързал за колана си един клон и се мъчеше да го хвърли близо до мен. Сам той стъпил на несигурна почва, едва ли му е било лесно да ме измъкне, както увиснах с цялата си тежест на другия край на клона. Наблюдавах движенията на силните му рамене и ръце със сляпото възхищение на влюбена. А той струва ми се, беше озадачен от моята мудност, самообладание и безстрашие, защото все питаше какво ми е, а после се прокле, задето е решил да търси пряк път към къщата.

Къде съм мислела, че отиваме и мислила ли съм изобщо за това, не зная, но къщата се оказа най-жалката, която съм виждала, и през следващите два дни беше претъпкана с хора. Имаше една стая с три кревата и два сламеника на пода и пристроена кухня с криви ъгли, цялата окадена, пълна с полусчупени столове и с вехтории, които висяха по стените. Уили беше жизнерадостен както винаги (по думите на баща ми) и ту се прегръщаше с хората, които влизаха и излизаха, ту подхвърляше във въздуха някое детенце, ту гукаше на бебето, оставено да лежи в един стар сандък. Тук той се чувстваше у дома си, този човек, привикнал на безупречно подредени къщи и на изяществото на осемнадесети век — макар и имитирано — в къщата на леля Лили. Мръсотията и неразборията явно му доставяха удоволствие, както и самите хора. Тях аз не можех да определя, да отделя по-старите от по-младите, не можех да разбера какви връзки свързваха мъжете и жените и кое дете чие беше, но всички те бяха шумни и посрещнаха с радост Уили, донесоха от печката съдове с топла вода и някаква старица и една млада жена почистиха ботушите му и му измиха краката. Едно момиче, горе-долу на моите години, изу обувките ми, за да ги изсуши на печката, и ми поднесе леген и някакъв мръсен хавлиен парцал да се умия. Сигурно съм се дръпнала неволно при вида на парцала (тогава още не бях кой знае каква чистница, в детските ми години Нови Орлеан беше мръсен град с открита канализация и вечни епидемии), защото Уили каза нещо на френски диалект и момичето взе парцала от ръката ми.

Прекарах чудесна вечер, най-хубавата ми вечер до този ден. Яденето беше вълшебно: джамбалая^[1], ястие с месо от миеща мечка, дива патица с кисели краставички и всичко това — поръсено обилно с лютив червен пипер, който те караше след всяка хапка да пиеш от пивкото наливно вино. Всички говореха високо и в един глас, освен когато Уили вземаше думата, но ние се намирахме в край, където приказваха на френски диалект, та много трябваше да се напрягам с моя училищен френски, за да долавям изпуснатите звуци и срички. Разбира се, удоволствието, което изпитвах от храната и виното, се дължеше най-вече на радостта да наблюдавам Уили, който прокарваше виното с уиски, ядеше като вълк, гърмолеше и се смееше, явно доволен от мен. Спомням си, че по едно време в стаята влезе много висок човек с градски дрехи и чичо ми отиде с него в антрето, а всички останали изчезнаха. Обаче след това не помня почти нищо, защото се бях напила, и когато се събудих, подуших други хора в спалнята и видях две жени на двете легла и трета — на пода. Не зная дали същата нощ или на другата дочух три гласа да се разправят пред къщата и после гласа на чичо ми, който каза: „Ако не успеем, както стана миналия път, отговорността поемам аз. Само аз. И това ще бъде краят“. Някакъв мъж непрекъснато повтаряше: „Друг избор няма“. Бях чувала този глас и преди, но толкова ми се спеше, че нямах сили да напрягам паметта си. Когато ме събуди призори, Уили беше в чудесно настроение и ме посъветва, ухилен до уши, да не казвам на майка ми, че ме е напил, и да се приготвя за лов на патици.

След онази ранна утрин много пъти съм ходила на лов за патици, но никога не съм изпитала такова удоволствие, защото вече не се случи да клеча до Уили в гюмето. Тогава бях лош стрелец, какъвто впрочем и останах, и по едно време Уили дори се ядоса, понеже разгоних едно ято, но после той имаше такава добра слука и кучетата така добре се справяха с падналия дивеч, че към девет часа се върнахме с четиринайсет патици. Къщата беше празна, Уили приготви за двама ни огромни сандвичи с различни меса и пипер и каза, че отиваме да пазаруваме. Стигнахме пеша до мястото, където бяхме оставили колата, после подкарахме по пътя към някакво селище от двайсет-трийсет къщи и един магазин, в който имаше всичко: чували с кафе, ботуши, топове плат, ловни пушки, салами, сирена, низи червени чушки, кожени шапки, весла, винтери и сушена риба.

Застанала на вратата, чух Уили да казва някому вътре:

— Само една минутка. Говоря по телефона, не виждаш ли?

После млад мъж започна да пренася в колата каса алкохол, три-четири огромни топа плат, дамски обувки с много засукани токи, кутия кафе на зърна и шевна машина. Отвътре долетя гласът на Уили:

— Хачи, Хачи, ти ли си? Кажи им да задържат. Не, не е много късно. Прати една грама до кораба.

(Не мога да кажа тогава ли свързах името Хачи с човека, когото бях видяла на яхтата на Уили и чийто глас бях чула пред къщата предишната нощ, или съм направила тази връзка много по-късно, когато баща ми разказваше на майка ми целия случай.) После Уили излезе от магазина и седна на волана. Собственикът му извика, че не е получил чек за покупките през миналия месец, а ето сега и нови, но Уили махна с ръка и каза, че от кантората ще се погрижат за чека. Добре, каза собственикът, той просто имал нужда от пари и се надявал Уили да разбере това. Колата потегли без мен. След няколко минути тя описа кръг на пътя и се върна при магазина. Уили ми отвори вратата и каза:

— Прощавай, детенце. Днес е опак ден.

Когато стигнахме до къщата, Уили слезе от колата и изчезна някъде. Появи се едва за вечеря и хората го наобиколиха да му благодарят за подаръците, но той беше в лошо настроение и пи много. За тази вечер се предвиждаше лов на миещи мечки, ала Уили не пожела да отиде, не пусна и мен. Двамата седяхме дълго на прага, той пиеше уиски, а една от старите жени току му принасяше кани с вода. Той, изглежда, забрави, че съм до него, защото изведнъж взе да свирка някакъв сигнал — кратко изсвирване, после дълго. По страничната пътека се появи млада жена, която сякаш само бе чакала сигнала. Тя седна на стъпалата, в краката му. Когато той погали косите й втори път, аз издадох някакъв звук, какъвто никога не бях издавала, но никой от тях не забеляза това. След доста време той запрати във въздуха празната бутилка от уиски, стана от стола си, при което го прекатури, и момичето се вдигна да му помогне. Тя тръгна зад него, пъхнала ръце под мишниците му и така двамата започнаха да се отдалечават по пътя. Аз ги последвах, без да мисля, че може да ме чуят, защото мидените черупки скърцаха под краката ми. Не отидоха много далеч. Наблизо имаше друга къща, скрита между дърветата. И едва тук си дадох сметка, че вече няколко пъти бях видяла това момиче — едро, хубаво, напето, с великолепни тъмни коси.

Върнах се на стъпалата и седях там цяла нощ в състояние, което ми е невъзможно да опиша достоверно, но мисля, че чувствата, които изпитах онази нощ, са същите, които щях да изпитам години по-късно — и към себе си, и към други: нараненото честолюбие, нелогичното усещане, че си отхвърлена от мъж, който всъщност изобщо не ти е обърнал внимание и няма основание да ти обръща. Когато си млад, възможно е да изпитваш противоречиви чувства и да не осъзнаваш, че са противоречиви: в един миг се смятах за най-голямото нищожество, а в следващия си мислех, че съм достатъчно силна, за да си отмъстя, като убия Уили. Главата и тялото ми сякаш бяха отделени и не можеха да понасят бремето, което бях самата аз. После реших да отмъстя на себе си, както щеше да ми се иска и след това. Когато слънцето се подаде, станах от стъпалата, без вече да изпитвам страх от тресавищата. По пътя надолу се препънах о една змия и окото ми не трепна — аз, която години по-късно просто припадах при вида на змия дори в зоологическата градина. След няколко часа ме взе камион и ме откара до Нови Орлеан. Ала сметките ми, изглежда, са били криви. С Уили се видяхме отново едва след пет години и ако той се е разтревожил от моето изчезване през тази нощ, никога не стана дума за това.

Подир три-четири години в един юлски ден баща ми попита майка ми на плажа:

— Каква е присъдата над Уили?

Той всъщност питаше какво говори нейният род за Уили.

— На мен ми е мъчно за него — каза тя.

— Не се съмнявам, но аз друго питам.

— Какво могат да сторят те — каза тя както винаги, когато баща ми се нахвърляше срещу нейната фамилия. — Те ли са виновни, че той изгуби всичко?

— Те са ти забранили да се виждаш с него, нали?

— Хайде, хайде.

— Ясно, значи, са ти забранили.

— Ще се виждам с него според както ми диктува съвестта — каза майка ми. — Но тъй или инак, не искам да имам разправии.

Бях вече достатъчно голяма, за да си позволя да се намеся в разговора:

— Какво всъщност се е случило с него?

— Изпратил с Хачи Мур цял кораб оръжия, предназначени за Кристмас. Но корабът бил спрян и станал скандал — отговори баща ми.

— Оръжия, за да усмири туземците ли?

— Да.

— И ти гледаш благосклонно на това, така ли? — запитах аз.

— Такива действия винаги са били позорни — отвърна баща ми, човек с убеждения на ляв радикал, който се възхищаваше от победителите капиталисти. — Но това не е дело единствено на Уили. Той просто е действал от името на компанията. И се е случило да го пипнат. Поради което са го изритали. На тия, новите, не им допада досегашното трепане. Правят се на по-човеколюбиви. Затова Уили изгоря.

— И на теб ти е жал за него, нали?

— Жал ми е, разбира се — каза баща ми. — Той е напълно разорен. А някога ми помогна.

— Той е убиец — отсякох аз.

— Ох, господи — простена майка ми, — всички ние сме слаби същества.

Понеже вече учех в колеж, през тези години все по-рядко посещавахме Нови Орлеан — да сме ходили три-четири пъти за по месец. При всяко отиване там майка ми посещаваше леля Лили, но аз нито веднъж не влязох през главния вход на къщата. Обикновено се промъквах откъм кухнята, за да се видя с Каролайн Дъки, и последния път това стана, няколко месеца преди тя да почине. В онзи жарък юнски ден изглеждаше чудесно и беше по-оживена от всякога. Очевидно смяташе, че зная всичко онова, което всеки знаеше: Уили го изхвърлили от „голямата компания“, създал своя собствена фирма за внос на плодове, но според мълвата в Нови Орлеан работата му не вървяла. Кой знае как, в предприятието отново били включени пари на леля ми, но това ми се стори нелогично — не можех да си обясня нито защо му ги е дала, нито как той ги е поискал от нея. Но тогава бях толкова млада — само на осемнайсет, и толкова много от постъпките на възрастните ми се виждаха нелогични, че вече не им обръщах внимание и предпочитах да вниквам в постъпките на литературните герои — едно по-плодотворно занимание.

При едно от гостуванията ми при Каролайн Дъки тя попита:

— Да си виждала чичо си Уили?

— Не съм.

— Кажи-речи, и аз не го виждам. Той идва тук понякога, веднъж в месеца, да вземе нещо и спи в кабинета си.

— Или с онова момиче.

— Кое момиче? Онова ли, от французки произход, дето има и негърска кръв?

— Не зная — отвърнах. — И не ме интересува дали има негърска кръв.

— А мен, малка глупачко, това ме интересува — викна Каролайн Дъки.

По това време вече бях изкачила до средата опасно хлъзгавия склон на либерализма.

— Според мен в крайна сметка това може би е единственото разрешение: бели и черни…

Голямата кошница за шевни пособия на Каролайн Дъки прелетя досами главата ми. Старицата беше много яка и като видя, че не ме е улучила, скочи и ме смъкна от стола.

— Я какво направи! Веднага да събереш всичко!

Докато пълзях по пода и събирах игли, калерчета и напръстници, тя каза:

— Хубава е тая кошница. Подарък ми е от майка ти. Като умра, ще я оставя на теб.

— Не ти ща кошницата. И не обичам да ме замерят с разни неща.

— Ще има да патиш ти — рече тя. — У теб има нещо свястно, но има и трески за дялане. Ти си като леля си Лили. Тя направи тия лайна, а сега се чуди как да се измъкне от мръсотията.

На тази възраст вече знаех какво жените приемат за мъдрост, та казах:

— Не й е било лесно на леля Лили. Чичо Уили да й взима парите, пък и тия негови момичета и какво ли не. Така поне говорят хората.

— Хората са лайна.

С течение на годините Каролайн Дъки бе започнала да употребява тази дума повече от всеки друг — ако не се смята главният дърводелец на стария театър „Лайсиъм“ в Ростър, Ню Йорк.

— Уили си получава пая — продължи старицата. — Откъде и защо мислиш, че идва тоя морфин тука?

От възбуда изпуснах кълбото, което навивах, и една успях да се овладея.

— Кой морфин, дето докторът го дава на леля Лили за главобола ли?

— Докторът не й дава морфин, щото тя няма никакъв главобол. Но иначе е зле, няма да изкара дълго — изкиска се Каролайн Дъки. (Тя грешеше, леля Лили живя още двайсет и три години.) Старицата, струва ми се, предвкусваше смъртта на леля Лили, защото продължи да се киска. После добави: — Тоя Питърс не е чист негър. Дядо му е жабарин, държал е дюкян на Рампарт стрийт. Жабарите разбират от тия работи.

— От кои работи?

— От морфин — изкряска тя. — Ох, ще ме умориш. Ама бива си ги като мъже, пустите му жабари. Питърс от много отдавна върши работа на леля ти Лили, но преди го беше хванала Мона Симпсън, дето живее по-надолу.

След трийсет години и повече, когато бе поставена и публикувана „Играчките на тавана“, получих писмо от Сладура — навярно е бил излязъл поне временно от лудницата в Мобил, защото писмото носеше печат от Сан Диего. Питаше дали съм ходила в Сан Диего, където все още живеели лелите ми, и дали посещавам Нови Орлеан; той самият не стъпвал вече там, макар къщата на Сейнт Чарлс авеню да била все още негова собственост, и — съвсем между другото — дали героинята мисис Прайн не е всъщност майка му, а нейният възлюбен — Питърс. Дори да било така, той нямал нищо против, само искал да разбере.

Преди да получа писмото на Сладура, не ми беше минавало през ум, че семената на госпожа Прайн наистина са долетели от прочутите гардении на леля Лили в друга една градина, но реших, че няма да е благоразумно да си го призная пред луд човек като Сладура. Показах опровержението си на Хамът, който ме убеди да не изпращам писмото и каза, че колкото по-малко връзки поддържам със Сладура, толкова по-добре.

Хамът имаше основание за такова отношение, защото леля Лили и Сладура ни бяха гостували два пъти във фермата в Плезантвил по времето, когато тя правеше редовните си годишни посещения в Ню Йорк, за да вилнее на пазара и да граби бижута, тоалети и мебели. Това беше доста години, преди да получа писмото от Сладура, и много години след последната ми среща с Каролайн Дъки. Защо ги поканих, не зная — може би още ме глождеше някогашното любопитство, а може и да съм искала да запълня ония липсващи части от собственото ми аз.

Първото посещение мина сравнително добре, при все че Сладура ми се видя по-налудничав, отколкото го помнех, и стана дума за нервните му разстройства. След като си отидоха, готвачката ни съобщи, че го видяла как ритнал най-големия ни пудел, взел му недояденото парче шоколадова торта и го пъхнал в джоба си.

Няколко години по-късно леля Лили и Сладура се изтърсиха една неделна утрин заедно с баща ми. Двамата със Сладура отидохме да поплуваме, после му показах конюшните, където той раздразни едно необуздано пони, което го ритна. На обеда разговорът беше несвързан. Леля ми както обикновено не яде почти нищо, но Сладура четири пъти си пълни чинията.

— Добър капацитет имаш, Сладур — каза баща ми. — Рибата е много хубава, но как можеш да ядеш другия буламач?

— Другият буламач е „зауербратен“ — обадих се аз. — Готвя го за първи път само за да ти доставя удоволствие. Това е немско ястие, задушено с оцетен сос, и мислех, че ще ти хареса.

— Не може да бъде немско, еврейско е — тросна се баща ми. — Само се чудя откъде ги учиш тия безвкусни еврейски гозби.

Даш се разсмя, а аз отворих уста да кажа нещо по въпроса за произхода си, но ме прекъсна леля Лили, която посъветва Сладура:

— Иди да повърнеш, миличък.

— Не искам — опъна се той.

Леля Лили въздъхна. После се обърна към баща ми:

— Виждаш ли се със съпруга ми, така наречения ми съпруг?

— Ще ми се да се видим, но вече почти не ходя в Нови Орлеан, а Уили изобщо не идва в Ню Йорк.

— Как да не идва? — възрази леля Лили. — Непрекъснато идва. Само че не иска да се вижда с теб. Той няма уважение към никого.

Баща ми пламна от яд.

— Той не идва на север, защото няма пукната пара и ти много добре знаеш това.

— Точно така е — обади се Сладура с пълна уста. — Мама му взе всичките пари. Казва, че са за нея, а пък ги дава на Питърс.

Леля Лили сякаш бе задрямала, та Сладура повтори думите си. И понеже тя отново не реагира, той ги потрети и добави:

— Дава му ги, защото я клати.

Баща ми се засмя.

— Внимавай, Сладур, говориш пред дъщеря ми. — После се обърна към Даш: — Какъв идиот. — И стана от масата да си вземе парче „зауербратен“.

— Баща ти, уж не можеше да гледа тоя буламач, а изяде четири парчета от него — каза Даш.

— Човек трябва да опита всяко нещо, за да разбере, харесва ли му, или не — отвърна баща ми.

— Не ми харесват тия приказки — обърна се леля Лили към Сладура. — Засрами се!

— Никога не наказвай детето за това, че казва истината — каза баща ми на леля Лили. — Не е ли било това принцип в живота ми, Лилиан?

— И не само това — отвърнах аз.

После баща ми се обърна към Даш:

— Лилиан се е метнала на майчиния си род. Хората от моята фамилия са добродушни. Погледнете какво прави Сладура.

Излязъл в коридора, Сладура се беше изправил на глава. Леля Лили обясни:

— По този начин си оправя стомаха. Докторът ми каза, че Уили страда от сифилис.

— О, боже — възкликна баща ми, обръщайки се към мен, — щом някой от рода на майка ти загази с нещо, с шантави деца или калпави акции и облигации, все други виновни, че му закачили сифилис.

— Не ти вярвам — казах аз на леля Лили. — Чичо Уили е прекрасен човек. Аз му се възхищавам.

— Внимавай — предупреди ме Даш, — после да не съжаляваш за тези си думи.

Наскоро след обеда леля Лили попита има ли някъде свободна стая, че й се искало да си полегне. Заведох я на горния етаж, Даш се прибра в стаята си, а баща ми и аз седнахме да четем. От време на време поглеждах през прозореца да видя какво прави Сладура, но той кротко дремеше на полянката. Към четири часа дойде колата им и аз отидох да съобщя това на леля Лили. Не получих отговор на почукването, но когато отворих вратата, видях, че леля Лили не спеше: седнала на креслото, тя беше вперила поглед навън към върха на едно дърво. Повиках я няколко пъти, минах пред нея, надвесих се над главата й. Никакъв знак, че ме е забелязала, никакъв отговор. Излязох да повикам Сладура. Той вече беше седнал в колата. Преди да заговоря, той каза:

— Не й е за първи път.

— Но какво й става?

— Питърс има грижата за това, не аз. Ще го изпратя утре.

— А ти къде отиваш?

— В Ню Йорк. Имам среща.

Казах на шофьора:

— Почакайте за минутка, ако обичате. Господинът не е в състояние да плати таксито, ако не дойде майка му.

Отидох да повикам Хамът. Той остави книгата си и дойде с мен в стаята, където седеше леля Лили. Примъкна един стол и седна до нея.

— Вие сте много хубав мъж — каза тя. — Хубавите хора по-лесно се справят в долината на сълзите.

— Таксито ви чака — подкани я той.

— Надявам се, че се отнасяте добре с моята племенница. Нали се отнасяте добре с… — и тя се запъна в името ми.

— По-добре, отколкото заслужава — каза Даш. — Ставайте, моля ви. Аз ще ви заведа до колата.

— При нас, на юг — каза тя, — когато жената позволи да й говорят на първо име, това се смята за израз на доверие. Наричайте ме Лили.

— О, не, една ми стига — отвърна Даш и като я хвана за ръцете, изправи я на крака. Но той не беше преценил състоянието й, защото тя се дръпна рязко, приближи се до бюрото и се вкопчи здраво в него.

И сякаш едва сега ме забеляза.

— Какво търсиш тук? — попита тя. — Щом Уили ти харесва, значи, не си стока.

— Ще говорим за това друг път — каза Даш и побърза да грабне чантата от крокодилска кожа, заради която тя бе отишла до бюрото.

— Дай ми веднага чантата — викна тя. — Пълна е с бижута.

— И не само с бижута — засмя се Даш. — Да вървим.

Последвах ги надолу по стълбата и останах на входа, докато Даш я отведе по алеята към колата. В един миг тя се препъна и когато той я хвана, за да не падне, тя отблъсна ръката му и се отдалечи с обиденото достойнство на пиян човек.

След като Даш затвори вратата на таксито, Сладура се разсмя, а после, на минаване покрай входа, ми махна с ръка.

— Ох, дано не се появят повече — въздъхна Даш.

— Ти какво подметна във връзка с бижутата?

— Тя явно искаше някакъв наркотик. Не знам какъв и не ме интересува. Калпави хора са тия двамата. Защо не ги отрежеш веднъж завинаги?

— Когато казах, че чичо Уили е прекрасен човек, ти рече, че ще съжалявам за тези си думи. Какво имаше предвид?

— Ти си ми казвала, че още като дете си ненавиждала действията на неговата компания, убийствата, които са те отвращавали.

— Но никога не съм казвала, че Уили е извършвал тези убийства. Той е добър човек. Мисля, че просто е правил това, което животът му е диктувал.

— Не ще и дума. Хайде да отложим този разговор за друг път или изобщо да го оставим.

— Защо да го оставяме? Ти все така говориш, когато…

— Защото искам да го оставим — натърти той. — И дано някой ден сама разбереш защо.

Мислих по този въпрос няколко дни, ядосвах се, после престанах да се занимавам с него и го забравих.

 

 

Година след това се преместихме с Даш в Холивуд за четири-пет месеца — всеки от нас имаше да пише сценарий. Наскоро, след като се настанихме там, настъпи една от поредните наши раздели. Хамът пиеше на провала, което беше опасно. Втръсна ми и от него, и от самата мен и една събота се вдигнах да видя лелите си в Нови Орлеан. Не бих могла да издържа при тях много дълго, но всякога ми доставяше удоволствие да споделя за няколко дни скромния ми порядъчен живот в поразнебитената им къщица — за по-хубава нямаха средства, защото вече не работеха. След разкоша на Холивуд приятно ми беше да спя на походно легло в грозната дневна, натъпкана с вещи, които бедняците нямат сърце да изхвърлят, приятно ми беше да кроим планове за специалната вечеря, на която щеше да бъде поканена една от многото стари дами, та да могат лелите ми да се поизфукат с мен. Но най-приятното беше да взема малка пачка от купчината холивудски пари и да купя на лелите нови зимни палта и рокли от „Мезон бланш“, които да им се изпратят, след като замина, за да не могат да ми ги върнат, после да отида до изискания „Солари“ и да натоваря едно такси с ония лакомства, които те обичаха, но не можеха да си купят, да чуя как Джени протестира, задето съм донесла любимата й пача от телешки крачета, да видя лакомото пламъче в очите на Хана, което опровергава думите й за консервите от едри белгийски аспержи.

С шофьора на таксито вече товарехме покупките от „Солари“, когато забелязах Уили — наблюдаваше ме от отсрещния тротоар. Видя ми се много остарял: едрото тяло се бе отпуснало, косата бе оредяла, а масивното лице, вече сбръчкано, имаше болнав цвят. Прекосих улицата и го целунах. Той ме прегърна с една ръка и притисна главата ми до рамото си. После каза много тихо:

— Значи, ти си станала писателка. Хайде, ела да обядваме заедно.

Плати на шофьора на таксито, за да откара продуктите до къщата на лелите, след което двамата тръгнахме към Дикейтър стрийт и свърнахме в една стара сграда с изглед към реката и с голяма фирма: „Гуакоста — компания за внос на плодове“. Докато се качвахме по стълбите, Уили каза:

— Това е моята компания, аз пак забогатях. Нуждаеш ли се от нещо, което може да се купи с пари?

Точно срещу стълбищната площадка имаше огромна стая, запълнена от край до край от грамадна маса. Върху масата на разстояния бяха наредени дванайсет табелки с печатни надписи: „Френска“, „Мексиканска“, „Немска“, „Креолска“, „Бифтеци, пържоли“, а около масата седяха — къде на групички от по четирима-петима, къде по един — може би над двайсет души, които напомняха хората, които бях виждала преди толкова години на неделните трапези в къщата на Уили.

Той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Каква кухня ще си избереш, малката? За всяка има отделен готвач.

Спрях се на креолска и той прошепна нещо на двамата мъже, които седяха в съответния сектор, те станаха и се преместиха на друго място. Сигурно сме пили много вино, защото, когато всички вече бяха напуснали, ние все още обядвахме и аз се прибрах чак към шест вечерта, и то в такова състояние, че лелите ми щяха да повикат лекар, ако не бях ги разубедила, а през нощта не мигнаха — през тънките стени се чуваше как си говорят — и Хана на два пъти идва да пали лампата и да ме погледне.

На другата сутрин, докато се къпех под душа, на вратата на банята се почука и Уили извика:

— Хайде! Заминаваме.

Когато излязох на двора, видях лелите ми в градината. Извиках им „довиждане“ и Хана махна с ръка, но Джени ми обърна гръб и ръката на Хана увисна.

Към обед минахме през градчето Хамънд и Уили каза:

— Само още няколко минути.

Дългата автомобилна алея, оградена с мъхнати дъбове, завършваше пред плантаторска къща с дълги покрити балкони.

— Вече сме у дома — каза Уили.

Намирахме се в красива полупразна къща с овални стаи в нежни цветове. Отвъд просторната поляна пред къщата се виждаха ягодови насаждения, а в далечината десетина коня се разхождаха бавно из полето.

— Обичам си фермата в Плезантвил — казах аз. — Но южната земя никъде я няма или поне на мен така ми се струва. Все още я чувствам като родна.

— Ще ти подаря това имение — каза той. — С най-голямо удоволствие.

Късно следобед, след дълга разходка из ягодарниците, казах, че лелите ми ще се обидят, ако за вечеря не бъда с тях. Поспорихме по този въпрос и накрая поехме обратно към Нови Орлеан. Уили караше неуверено и аз се сетих, че беше пил много през деня. След като взехме един завой, забелязах, че дреме на волана. Уили спря колата, каза, че е по-добре да карам аз и после спа по целия път до покрайнините на Нови Орлеан.

— Спри за минутка — каза най-неочаквано той и аз се стреснах не само от гласа му, но и от трезвия му тон.

Спряхме в низината, която тогава тъкмо започваха да загрозяват.

— Кога заминаваш за Лос Анджелис?

— Утре сутрин.

— Неотложно ли е?

— Не. Нямам някаква належаща работа — казах аз, като вярвах, както съм вярвала цял живот, че казвам истината, или го вярвах поне за момента.

— Излъгах те. Беден съм като църковна мишка. Пълен банкрут. Хубавата къща, която видя, ще отиде тази седмица и нямам пари да платя дори месечния наем за кантората. Задлъжнял съм на всички оттук до Коста Рика.

— Сега имам пари — казах аз.

— Дума да не става! — възрази той остро. — Да не си повторила това!

Уили излезе от колата, заобиколи я и дойде откъм моя прозорец. Лицето му беше пак весело, ухилено.

— В петък заминавам за Централна Америка. Ще следвам пътя, който някога, като момче, изминах с мулета. Аз съм най-добрият изкупвач на банани в света. Стигна ли там, в Сан Хосе, Картаго, не е проблем да взема толкова пари, колкото са ми нужни. Какъв див и красив е онзи край! Защо не дойдеш с мен? Ще ти покажа такива неща, каквито без мен никога не можеш да видиш. Отначало мулето те натъртва, но ако бях на твоите години… — Той докосна ръката ми. — Във всеки случай, време е да завършим това, което вече сме започнали. Ела с мен.

На вечеря съобщих на лелите ми, че няма да замина по-рано от петък. Хана се зарадва, но Джени не каза нищо. На другата сутрин, когато влязох в трапезарията, Джени ми посочи голяма цветарска кутия и под зоркия й поглед аз разопаковах десетина орхидеи. Тя ми съобщи, че Уили се обадил по телефона и оставил адреса на някакъв обущар, който правел чудесни ботуши за езда, Уили ми бил поръчал два чифта и аз трябвало веднага да отида да ги пробвам, а после да отида в кантората му за обяд. Джени ме гледаше с такова изражение, че ми стана неловко, но все пак отидох да се облека. Когато се върнах, тя седеше в коридора пред моята врата, а до нея стоеше Хана. Джени вдигна ръка и Хана изчезна.

— На езда ли ще ходиш?

— Да.

— Зная те как яздиш, само ботуши по поръчка ти липсват.

— Заминавам за Централна Америка за няколко месеца.

Джени имаше ревматизъм и се движеше трудно. Стана от креслото и се хвана за масата. Когато понечих да й помогна, тя се отдръпна от мен.

— В такъв случай — изрече бавно тя — ти нямаш повече място тук. Била си ни като наше дете, дори нещо повече, но отсега нататък нямаш място тук.

— Джени! Джени! — извиках аз, но тя се промъкна край мен и затръшна вратата на кухнята.

Лежах на леглото доста време, но после станах, стегнах си багажа и излязох да търся такси. Понеже ръмеше, не се намираше свободно и докато да стигна до Сейнт Чарлс авеню, ръмежът се превърна в страхотен порой — нещо обикновено за Нови Орлеан. Влязох в един ресторант и си поръчах питие. От ресторанта телефонирах в къщата в Бевърли Хилс и казах на Хамът.

— Обаждам се от Нови Орлеан. За известно време няма да се връщам в Холивуд, но ти не се безпокой.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Добре, а ти?

— И аз. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш. Има ли някоя дама в спалнята ми?

— Мисля, че няма — засмя се той. — Знаеш ли, за разлика от теб те идват и си отиват. А ти само си отиваш.

— Имам основание за това.

— Да — каза той, — наистина имаш.

— Както и да е, след няколко месеца ще се върна. Грижи се за себе си. Като се върна, ще ти се обадя. Тогава може би няма да е нужно да говорим за основания, а просто ще си устроим една хубава вечеря.

— Не — каза той, — тая няма да я бъде. Аз не тичам по жени, които спят с убийци.

— Не съм спала с него. А освен това той никого не е убил.

— Да, не е — възрази той, — само наемаше други да вършат убийства вместо него. Тая дейност ми е добре позната и трябва да ти кажа, че никак не ми харесва. Прави, каквото знаеш — въздъхна той. — Приятно прекарване. И не ми се обаждай.

Същата вечер заминах за Лос Анджелис. Не телефонирах на Даш, но някой трябва да му е казал, че съм там, защото след десетина дни той ми се обади, каза, че отново го е хванал запоя и си уредихме среща за вечерта, която прекарахме много приятно. Повече не видях Уили, нито получих отговор на писмото, което му бях пуснала в Нови Орлеан.

За рождения си ден същата година получих от лелите ми ръчно плетен пуловер и обичайната кутия карамелизирани ядки, с едно писъмце, в което изказваха обичайните благопожелания и добавяха — като послепис, — че Уили се разорил и едва не влязъл в затвора, но не могли да разберат причините. Няколко месеца след това по телефона ми се обади мой познат, който работеше в един новоорлеански вестник. Той ми съобщи, че на път към Хамънд и ягодовата плантация Уили катастрофирал заедно с още двама души. И тримата загинали. Моят познат питаше дали искам да добавя нещо към некролога.

Години по-късно внучката на Каролайн Дъки, която бе работила като чистачка при Уили, обясни, че нямало нищо загадъчно в тая катастрофа — Уили тръгнал мъртво пиян от мизерната си стаичка, която бил наел на Бърбън стрийт.