Лилиан Хелман
Пентименто (5) (Книга с портрети)

Театър

Чудно ми е, че се намират толкова много хора, които обичат да слушат, когато толкова много други говорят за театъра. Има такива, които на малки събирания говорят за големи хонорари или за даром свършена работа, и техните разкази често пъти са занимателни и интересни, но те рядко биват хора, които са свършили нещо сериозно. А ето те тебе, ти си роден театрал, писал си, режисирал си, играл си или си правил декорите просто така, от вътрешна необходимост, и въпреки това за малко неща можеш да се произнесеш с увереност, защото почти всяко нещо в театъра противоречи на нещо друго. Хората се събират колкото случайно, толкова и планомерно, дават най-доброто, на което са способни, а понякога и най-лошото, спечелват или загубват, после се разотиват, като се вричат най-искрено да се видят още другата седмица, за да си кимнат отдалеч на някой прием няколко години подир това.

Ръкописът, думите върху листа е това, с което започваш, и това, което оставяш след себе си. Не ще и дума, постановката има голямо значение, единствено тя вдъхва живот на пиесата, но в края на краищата и тя отминава, а изписаните страници остават единствената стена, върху която можеш да проектираш бъдещето или да измерваш миналото.

Как се появяват тези страници тъкмо в този вид, тъкмо в този ред, е загадка, непосилна за разума. Ето защо никога не съм имала желание да пиша за театъра и намирам преподаването на английска литература за по-благодарна работа от преподаването на драма. (Драма обикновено означава „театъра“, историите около него, бръщолевеници за провали и успехи.) Когато си добър мореплавател, то е не само защото си учил за това, а защото водата е част от теб, защото ти е лесно с нея, защото страхът от нея и обичта към нея са разпределени така равномерно, че направляваш добре кораба, без много да разсъждаваш, и избягваш опасностите тъкмо защото не ти е необходимо да разсъждаваш много. Това е то, което разбираме под инстинкт, но не е възможно да се обясни инстинктът към театъра, при все че тези, които го притежават, се разпознават един друг и между тях се създава връзка. Липсата на театрален инстинкт е вероятно причината толкова много добри писатели да бъдат съвсем слаби драматурзи — за тях просто не съществува светлинката, която роденият драматург може да види на тъмния път.

Има, разбира се, и други причини, поради които не съм писала за театъра: още преди години съм разбрала, че някаква част от мен се съпротивлява срещу това, а защо е така, не зная и то едва ли представлява интерес за другиго, освен за мен. Винаги съм съзнавала, че с театрали рядко се чувствам като сред свои, макар в театъра да се чувствам като у дома си; а сега съм на възраст, когато трябва да се пазя от съживяването на стари вълнения и когато всяка фраза, която започва със „Спомням си“, ми се струва прекалено дълга, дори да излиза от собствената ми уста.

Запазила съм все пак някои картини, портрети и спомени от пиесите си. Това е всичко, което е останало от дългите години, удоволствието от работата и болките.

 

 

„Часът на децата“ беше първата ми пиеса. Не помня много неща около написването й и актьорския състав, но добре си спомням една случка с Лий Шубърт, собственика на театъра, който бе собственик и на много други театри в Ню Йорк. При една от репетициите бях седнала насред салона, вдигнала крака върху предния стол. Той се завтече по пътеката, застана точно пред мен и каза:

— Свалете мръсните си обувки от моя стол!

— Обувките ми не докосват стола, мистър Шубърт — отвърнах аз, но след минута той хвана десния ми крак и го бутна на пода.

— Не обичам чужди хора да си играят с крака ми — казах аз. — Да не сте ме пипнали втори път!

Мистър Шубърт повика Хърман Шумлин, режисьора, който седеше на първия ред. Те се срещнаха на пътеката и аз чух Шумлин да казва:

— Това момиче, както ти го наричаш, е авторката на пиесата.

После той се върна към работата си. След около половин час мистър Шубърт, който стоеше прав най-отзад и гледаше пиесата, в която бе вложил средства, се приближи и седна зад мен.

— Тази пиеса — каза той на тила ми — може да прати всички ни в дранголника.

В момента се играеше сцената с изповедта, признанието в любов на една жена към друга.

— Сега ям кренвирш и нямам желание да мисля за дранголника — отвърнах. — Искате ли да ви дам малко?

— Само да сте посмели да омацате столовете ми с горчица! — тросна се той.

Видях го втори път чак когато пиесата се играеше вече шести месец и тогава го чух да пита контролата коя съм.

Винаги съм си казвала, че на премиерата на „Часът на децата“ бях толкова пияна само защото бях започнала да пия две вечери преди това. Тогава излязох на вечеря с майка ми и баща ми, които не бяха чели пиесата, не бяха гледали нито една репетиция и не задаваха въпроси, но очевидно бяха разговаряли насаме върху тази тема. И двамата се гордееха с мен, но в нашето семейство не се даваше изява на такива чувства, а освен това и двамата, струва ми се, се бояха за мен, защото живеех в един непознат за тях свят.

Тъй или иначе, майка ми, която често изтърсваше нещо, без никаква връзка с казаното преди това, рече в пространството:

— Друго не зная, но ти беше най-благоуханното бебе в Нови Орлеан.

Тя неведнъж ми беше разправяла тази история: как две непознати дами се спрели веднъж пред нашата къща и се вторачили в детската количка, после се навели и ме подушили. И едната възкликнала: „Това е най-благоуханното бебе в града“. А другата добавила: „В цял Нови Орлеан“. И когато майка ми се похвалила с това на съседката, съседката рекла ама разбира се, точно така, и обяснила, че винаги съм миришела на току-що откъснато цвете. Не знаех, че до тази вечер майка ми не беше разказвала за това на баща ми или ако беше, той сигурно не е бил толкова нервен, колкото сега, две вечери преди премиерата. И когато тя повтори казаното, той запита:

— Кой е бил най-благоуханното бебе в Нови Орлеан?

— Лилиан.

— Лилиан ли? Лилиан ли? — изрече той. — Аз съм бил най-благоуханното бебе в Нови Орлеан, а ти си узнала това от майка ми и сестрите ми и си го присвоила.

— Присвоила ли съм го? — ахна майка ми. — Никога в живота си не съм присвоявала каквото и да било и ти най-добре го знаеш. Лилиан беше най-благоуханното бебе в Нови Орлеан и мога да ти го докажа.

— Това, което вършиш, е позорно — каза баща ми. — Вземаш казаното за мен, нещо, което хората винаги са казвали само за мен, и го приписваш на своето дете.

— То е и твое дете — отвърна майка ми.

— Това не ти дава право да лъжеш и да присвояваш — рече баща ми. — По-добре да вземеш думите си назад и никога вече да не го повтаряш.

Майка ми беше кротка женица, готова почти на всичко, само и само да няма кавга, но този път се наежи така, както не бях я виждала никога.

— Нищо няма да вземам назад. Ти лишаваш собственото си дете от една заслужена похвала и точно това е позорното.

Баща ми стана от масата.

— Ей сега ще се обадя на Джени и ще ти докажа, че не си права.

Когато вече казваше на телефонистката номера на сестрите си в Нови Орлеан, майка ми изкрещя:

— Джени и Хана са готови да потвърдят всичко, което ти им кажеш. Не на мене тия. Лилиан беше най-благоуханното бебе в Нови Орлеан и толкоз! — Тя се разплака.

— Вие май и двамата сте луди — казах аз, отидох до бюфета и си налях голямо уиски, чисто.

Баща ми, все още със слушалка в ръка, се обърна към мен:

— Благоуханна, а? От години вече ухаеш само на уиски.

— Не му обръщай никакво внимание, миличко — обади се майка ми. — Това човек ли е, да се отрича от собственото си дете.

Излязох си преди разговора на баща ми със сестрите му и едва след месеци разбрах, че той и майка ми не бяха си продумали няколко дни след това, въпреки че дойдоха заедно на премиерата и ме целунаха.

Следобедът на другия ден след премиерата на „Часът на децата“ убих махмурлука с коняк. Мисля, че гледах пиесата от задния край на салона, облегната на перилото, но не съм сигурна. Помня само последната завеса и виковете на публиката: „Авторката, авторката!“. Не излязох на сцената не само от скромност — не бих могла да стигна до нея, без да падна. Съжалявам, че не можах да се порадвам на шумната възбуда, която избликва само когато авторът е още неизвестен и никога не се повтаря така щедро. Спомням си как Робърт Бенчли ми стисна ръка и кимна одобрително, минавайки край мен на излизане от театъра. Такова отношение от страна на един критик е приятно, но мисля, че тогава не оцених значението на жеста му. Половината от преживелиците през тази нощ ми се губят. Отидох в хотел „Плаза“, но не помия кои седяха на масата; отидох в „Тони“ с някакви хора, които бяха в „Плаза“; после се озовах в апартамента на Хърман и той ми каза, че вестниците ни хвалели, че сме щели да имаме огромен успех и че ужасно го боляла глава. За следващите няколко часа не мога да дам отчет. После се намерих в някакъв непознат бар — нещо не толкова необичайно за мен в онези дни, — където разговарях с един мъж и две жени. Или по-скоро те разговаряха с мен и разговорът се въртеше около сърмения фестон на полите на по-младата жена. После съм заспала, седнала на кушетката си в хотел „Елисей“. Когато се събудих, едната от жените поливаше цветята на прозореца, а другата плачеше, облегната на стената. Попитах мъжа:

— Тези сестри ли са ви?

Той се разсмя.

— Какво е толкова смешно?

— К’ви ги говори — каза той. — К’ви ги говори.

— Аз ще се женя за него — обясни облегнатата на стената, — но това е дивотия. Всеки изпуска влака, винаги, винаги, винаги става така.

— Ш-ш-шт! Имам да давам много пари на този хотел — казах аз.

— Всеки — скимтеше тя, — всеки изпуска влака.

Тя продължи да хленчи, а аз отидох да направя кафе и когато се върнах, бъдещите младоженци седяха на кушетката, хванати за ръце, а онази, която поливаше цветята, четеше на бюрото поздравителните телеграми по случай премиерата. (След няколко години щях да я срещна отново. Тя беше хубава жена с момчешки вид и неизменно присъстваше на всички литературни коктейли във висшето общество. Казваше се Емили Вандербилт и се ожени за Раул Уитфийлд, автор на криминални разкази. Няколко години след женитбата тя бе убита в ранчото, което си бяха купили в Ню Мексико, и нито специалистът по криминални истории, нито полиция успяха да открият убиеца.) Всички мълчаха до момента, в който бъдещата булка бутна годеника си от кушетката и жената, която четеше телеграмите, изписка:

— Мокси! Мокси!

Тогава аз казах — мисля, че в онези години много често прибягвах до тази фраза:

— Що не си вървите у дома?

Мъжът вече се беше вдигнал от пода и си пълнеше чашата, Мокси и приятелката й спореха дявол знае за какво, а аз се прибрах в спалнята, изкрещях оттам:

— Що не си вървите у дома? — И заключих вратата.

Беше още тъмно, може би към шест часа, когато се събудих с ужасно главоболие и напълно изтръпнали крака и се сетих, че трябваше да се обадя на Хамът, който беше в Холивуд, и да му кажа за успеха на пиесата. Допи ми се студена бира и минах през дневната, за да взема една бутилка. В дневната уж нямаше никой, но когато се връщах към спалнята с бирата в ръка, видях мъжа да седи пред бюрото, вперил поглед навън през прозореца. Покашлях се и той се обърна към мен и вдигна празната си чаша.

— Ще му ударим ли по едно?

— Какво стана с дамите ви?

— На мен наистина ми се ще да пийна.

— А на мен ми е зле. Имам и работа. Трябва да се обадя по телефона. Снощи имах премиера.

— Вие все това повтаряте — каза той. — Аз съм лекар.

— Лекар ли?

— Да, другата седмица откривам кабинет на ъгъла на Осемдесета улица и парка. Заедно с чичо ми, който е специалист по сърдечни болести. Елате ми на гости някой път.

Казах му, че това едва ли ще стане и дадох поръчка за разговор с Хамът, който живееше под наем в една къща в Пасифик палисейдс, обзаведена с бар за безалкохолни напитки. След доста време се обади някаква жена, която се представи за секретарка на Хамът, и ме упрекна, че се обаждам в такъв необикновен час. Седнах на кушетката и като се замислих върху това, усетих, че главата ми се върти от бирата.

— Как се казвате? — попита докторът.

Върнах се в спалнята, затворих вратата и съзнах, че този въпрос ме е отрезвил. Миналата вечер би трябвало да бъде най-хубавата в живота ми, а аз я бях пропиляла. И тогава възненавидях и ненавиждам и досега онези, които си развалят удоволствието и радостта не толкова, защото не искат да ги приемат — това са друг сой хора, — а защото не са в състояние да ги осъзнаят или ги пренебрегват заради глупости. Аз бях направила точно това и сега исках да си обясня защо е станало тъй.

Докторът отвори вратата.

— Искате ли да отидем да закусим някъде или да се разходим до Атлантик сити? Как се казвате?

— А вие как се казвате? — попитах аз.

— Перъгрин Пери. От някогашния лорд Пери.

— Нима ви наричат Пери Пери?

— О, господи — възкликна той, — значи, не остава друго, освен да чакам.

Той затвори вратата, а когато се събудих следобед, в апартамента нямаше никой.

(Десет години по-късно купих една къща на Осемдесет и втора улица и съвсем наскоро след това го видях да излиза от един кабинет с надпис „Д-р П. Джон Пери“ и да влиза в колата си, карана от шофьор.)

Но много преди това, два дни след като онази жена ми беше казала, че е секретарка на Хамът, си дадох сметка, че бях търсила Хамът в три часа сутринта по калифорнийско време и че той нямаше секретарка. През тези дни бяхме разговаряли по телефона няколко пъти — той много се радваше за „Часът на децата“ и се гордееше, че всичките му главоболия с мен не са били напразни, — но в деня, в който ми дойде наум за секретарката и за обаждането в три часа, взех първия самолет за Лос Анджелис. Докато стигна до къщата в Пасифик палисейдс, беше вече нощ и бях пила доста. Насочих се мигновено към барчето за безалкохолни напитки — Хамът беше наел къщата от Харолд Лойд, — разбих го на пух и прах и заминах обратно за Ню Йорк с един късен самолет.

 

 

Провалът на една втора творба е според мен по-съкрушителен за писателя от всеки друг провал. Именно тогава успехът на първото произведение започва да ти се струва случаен и ако страховете, които си изпитвал при написването му, са били разсеяни от похвалите, сега се сещаш, че тези похвали невинаги са идвали от най-добрите умове, а дори да са идвали от тях, възможно е тия хора да не са били искрени или успехът ти да се е дължал на хитроумни трикове. А младостта, творческата младост, ти е попречила да разбереш, че истинско значение има само мнението на ограничен кръг хора; и само те, макар че след време съставът им може да се промени, ще стоят зад гърба ти и при сполуки, и при несполуки, винаги. Но провалът в театъра е по-публичен, лъсва повече и изглежда някак по-неправдоподобен, отколкото във всяка друга област. И понеже славословието обикновено не знае граници — снимките, интервютата, „появите“, поканите за приеми се редуват с такава бързина и така те зашеметяват, че пристъпваш към втората работа със самоувереност, каквато при мъничко разум никога не би имал.

„Бъдни дни“ написах в Принстън, Ню Джърси. Хамът, който не обичаше да живее в Ню Йорк, беше наел прекрасната къща на един богат професор, чиято специалност бе Наполеон. Обзаведена в прекалено строгия стил на директорията, тя всяка вечер се пълнеше със студенти, които обичаха Хамът, но още повече обичаха безплатния алкохол и забутаните кътчета, където можеха да поспят или да се гушат с приятелките си. Това напомня днешни дни, когато студентите често пъти са интелигентни младежи, обаче не: те бяха едно невзрачно поколение, но Даш не се вглеждаше много-много в хората, на които говореше, щом биваше достатъчно пиян, за да може изобщо да говори.

 

 

Мъките, които преживях при премиерата на „Бъдни дни“, и досега ме карат да се чудя. Най-остроумните шеги и анекдоти в театъра се раждат почти неизменно от надживените злополучия, а нея вечер имаше толкова много злополучия, че след време те би трябвало да прераснат в комедия: внимателно подготвените светлинни сигнали работеха така, сякаш бяха предназначени за друга пиеса; бутафорията, не много сложна, щръкваше там, където никой не очакваше, и се разпадаше или отказваше да се разпадне със злобата на одушевено същество; през първите двайсет минути добрите актьори разбраха, че са изгубили публиката и се превърнаха в слаби актьори; публиката, може би благоразположена в началото, скоро стана неспокойна и взе да нервничи. Атмосферата в театъра никога не лъже: нещата вървят или както трябва, или наопаки. Този път всичко вървеше наопаки. Застанала в задния край на салона до страничната пътека, аз повърнах, без да усетя преди това, че ми прилошава, и отидох у дома да се преоблека. Разбира се, щеше ми се да си легна и да не стана, но бях толкова млада, че ми се струваше срамно да проявя малодушие, и се върнах точно навреме, за да видя как Уилям Рандолф Хърст и поканените от него шест души напускат театъра насред второто действие, разговаряйки на много висок глас.

След толкова много години все още ми е трудно да повярвам, че съм изпитвала такова дълбоко чувство за вина, каквото изпитвах за провала на „Бъдни дни“; нишките от тези нишки се точат до ден-днешен. Чувството за вина е често пъти оправдание за липсата на творческа мисъл и вероятно тъкмо такъв бе и моят случай. Но тъй или иначе, изминаха цели две години, преди да мога да напиша следващата си пиеса, „Лисичета“, и когато се заех с нея, бях все още толкова уплашена, че я преработвах девет пъти.

До преди година „Бъдни дни“ си оставаше за мен пиесата, която ме е научила да не повръщам. (Действително не съм повръщала никога след това.) Но като я препрочетох тогава, за да я включа в сборника мои пиеси, тя ми хареса. Наистина тя бъка от действащи лица и е пресилена, но представлява добра характеристика на богатите либерали от трийсетте години, на един работнически водач, който вниква в тяхната същност, на една съвременна леконравна дама и съдържа точно предвиждане за консерватизма, в който ще изпадне американското работническо движение.

Наскоро след „Часът на децата“ получих предложение да пиша киносценарии за Самюъл Голдуин. Когато се запознах с него, мистър Голдуин ще да е бил над петдесетте, но беше толкова енергичен и подвижен, че дори години след това нямах представа за неговата възраст. Подобно на мнозина от онези прозорливи, неудържими и дръзки хора, които първи съзряха възможностите на филмовата камера, той беше човек с голяма сила. Често пъти тази сила се извисяваше до необяснимо писклив панически гняв, когато биваше ядосан или разочарован, а след минути можеше да спадне до шепотното измъчено морализаторство на някой налудничав свещеник, който хленчи, че бог го е изоставил. Това, което най-много харесвах у господин Голдуин, не бяха промените, внасяни от него в някои изрази, при все че много от тях бяха невероятно сполучливи и понякога по-добри от оригинала. Наистина неговото „Приемам всичко това с високи резерви“ не беше лишено от дълбочина; а по-известното „Едип вербален договор не си струва хартията, на която е написан“ беше достатъчно смислено; той просто искаше да бъде любезен, когато от палубата на кораба, с който заминаваше, извика на изпращачите: „Бон воаяж на всички!“; а когато наскоро след войната го помолиха да каже наздравица за фелдмаршал Монтгомъри, той стана, вдигна чашата и извика: „Да живее гвардията на маршал Фелд Монтгомъри!“, всички го разбраха. Но на мен най-много ми харесваха умишлените му чудатости. Когато се нуждаеше от някаква услуга или му предстоеше да сключи трудна сделка и съзнаваше, че една първа крачка от негова страна би отслабила позициите му, той беше ненадминат. Случих се в кабинета му, когато се готвеше да привлече един актьор да играе във филм на Дарил Занук и накара секретарката на Занук да го повика от едно съвещание. След като изчака доста време, мистър Голдуин каза в слушалката: „Ти ли си, Дарил? С какво мога да ти помогна днес?“. А един ден, няколко години след периода на Макарти, през който достъпът ми до Холивуд бе забранен, телефонът ми в Мартас Винярд звънна и се обади секретарката на мистър Голдуин, с която толкова отдавна не бяхме се чували; каза, че от два дни се мъчела да се свърже с мен, за да ме пита искам ли да екранизирам „Порги и Бес“. След доста време долетя гласът на господин Голдуин: „Здравей, Лилиан, здравей! Много мило, че ми се обаждаш след толкова години. Мога ли да ти помогна с нещо?“.

Във всеки случай мисля, че още от първите дни съвместната ни работа вървеше добре, защото аз бях чепата млада жена, за която парите не бяха най-важното, както за другите около мен, и по една случайност налучках правилния път през първите месеци на работата ми при мистър Голдуин. Той ме взе, за да преработя една стара глупост, която се надявах да направя достатъчно сполучлива за режисурата на Синди Франклин, известна фигура, създала много от филмите на Норма Ширер. Тогава беше обичайно, както е и сега, седмици и месеци наред да се водят разговори, преди авторът да седне пред пишещата машина. Да пречупиш гръбнака на разказа — така се наричаха тези обсъждания и това е наистина едно точно определение. Ние — един симпатичен английски драматург на име Мордонт Шеърп и аз, пристигахме в къщата на Франклин всяка сутрин в десет, след няколко часа получавахме хубав здравословен обед и си отивахме в пет. На другия ден това, което бяхме решили, понякога биваше променяно, а понякога отпадаше, защото се оказваше, че Франклин се е съветвал с някакъв приятел предната вечер или е разисквал решенията ни с партньорите си по бридж. След като продължавахме шест-седем седмици по този начин, Франклин ме упрекна, че е неприлично да се търкалям по цял ден на дивана му с гръб към него и да дрема. Съжалявам, казах, може да е неприлично, но аз не мога да работя така. И напуснах дома му. Взех първия нощен самолет за Ню Йорк, затворих се у дома с няколко книги и първият телефонен звън след два дни дойде от мистър Голдуин, който каза, че ако се върна веднага, мога да се настаня в самостоятелна стая и да започна да пиша, а той ще ми повиши хонорара. Отвърнах, че ще си помисля и без много да му мисля, заминах за Париж. Когато след седмица той ме откри там, предложи ми дългосрочен договор, чиито изгодни клаузи предвиждаха да пиша само това, което ми допада, и да го пиша, където и когато искам. Бях станала ценна за мистър Голдуин, защото го бях напуснала по причини, които той не можеше да си обясни. Това ми създаде име на недостижима жена — толкова желана, колкото са такива жени в един друг контекст.

Това бяха хубави години и работата с мистър Голдуин почти винаги ми доставяше удоволствие. Небивалите противоречия у един човек, който искаше да прави „хубаво кино“ и да влезе в образованите среди и в „обществото“, докато в същото време се бореше със собствената си природа, огрубяла от някогашната бедност и по-късно закоравяла от многото пари, ме забавляваха и го правеха далеч по-интересен от повечето „цивилизовани“ мъже от рода на Ървинг Талбърг. (Никога не съм могла да разбера обрисовката на Талбърг в Скотфицджералдовия „Последният магнат“: според мен романтизмът, вложен в този портрет, няма почти нищо общо с прототипа, който веднъж ми беше предложил работа, обяснявайки ми какво щастие ще бъде за мен да творим заедно.) Но както и в театъра, помня твърде малко неща от истинската ми работа в киното, макар да съм запазила ярки спомени за всичко, което ставаше извън работата. Ала в последна сметка не е ли това едно и също?

Познавах Джордж Хейт още от Ню Йорк като даровит младеж, завършил Йейлския университет, който бе написал комедията „Сбогом още веднъж“. Един от неговите приятели и състуденти, Хенри С. Потър, с когото, струва ми се, бяха живели в една стая в общежитието, беше вече режисьор и сега и тримата живеехме в Холивуд, като Джордж работеше при Голдуин нещо като ръководител. Надали двама души биха могли да бъдат по-различни от Хейт и Потър. Джордж беше отпуснат, неугледен, духовит, майстор на какви ли не фокуси и винаги пълен с вицове. Потър, внук на свещеник, бе по ученически спретнат и хубав и много сериозен — изобщо човек, когото с изненада срещаш в театралния свят или в Холивуд. Зарадвах се, като разбрах, че Джордж работи при Голдуин: приятно ми бе да вляза в неговия кабинет и в продължение на цял час той да ми демонстрира най-новите си фокуси с карти или да го поканя при мен и да му ударим един дълъг следобеден сън.

Една година — не помня вече коя — отидох да летувам в Куба след премиерата на някаква моя пиеса — също не помня коя — и тъкмо преди написването на един сценарий — и него не го помня. По онова време в някои краища на Европа и почти в цяла Латинска Америка бе излязла мода да се продават кибрити със снимки на кинозвезди. Не зная на кой рекламен отдел бе хрумнало да прати снимки на Хенри С. Потър на дявол знае коя кибритена фабрика — на вид той наистина бе олицетворение на идеален младеж, — но попаднах на две кибритени кутии с неговия лик и за да доставя удоволствие на Джордж Хейт, дадох на пиколото в хотел „Насионал“ пет долара да търси такива кутии, като му обещах допълнително по долар за всяка. Върнах се в Холивуд с девет кибритени кутии с лика на Хенри С. Потър и Джордж ги пръсна върху бюрото си и дни наред размишляваше над тях. Накрая ми съобщи, че след няколко седмици Потър давал коктейл и той, Джордж, измислил нещо подходящо за случая: щяхме да подпечатаме двайсет и седем презерватива с думите „С почитания от Хенри С. Потър“, да ги напъхаме по три в кутийка и на коктейла Джордж щеше да ги разхвърля по масите. Тъй като Джордж беше много сръчен и знаеше откъде се купуват всички необходими джунджурии, в деня на това радостно откритие и през ум не ни мина каква ужасна работа ни предстои.

Джордж купи печати, резци, котлонче за топене на восъка, който щеше да използва за изписването, и презервативи — от дрогерията срещу студиото. Аз съм непохватна, но за моя изненада и той се оказа не много сръчен. Грижливо изрязаните печати съсипваха презервативите, защото топлият восък ги пробиваше. А студеният не хващаше. Не след дълго презервативите в нашата дрогерия се свършиха и една от най-трайните картини, която все още е пред очите ми, е удивлението по лицето на собственика на дрогерията, когато Джордж изкупи и последната дузина.

След като Джордж не успя да ме убеди, че било мой ред да търся презервативи, настъпи охлаждане в отношенията ни и цял ден не си говорихме. Но на другата сутрин той се появи с още една дузина, с нови печати, с още по-тънък резец и с нова теория за технологията. На третия или четвъртия ден от втората седмица вече бяхме зарязали всяка друга работа. Още от самото начало секретарката на Джордж бе поставена на страж, за да не допуска посетители, но сега аз отказах да се явя на две заседания с мистър Голдуин, като се аргументирах с това, че първо трябва да сверя часовника си с Хейт (а той нямаше нищо общо със сценария, който пишех). Междувременно ние с него вече не се погаждахме — аз смятах, че той не е толкова сръчен, колкото беше някога, а той казваше, че съм кьопава и се чудеше как не е разбрал това много по-рано. И ето че един ден, нещастни и уморени, ние така се скарахме, че хората от музикалния отдел точно в сградата зад студиото, се скупчиха на прозорците и ни видяха да размахваме негодни презервативи, но аз им креснах да си гледат работата.

Не помня вече как разрешихме проблема с печатите, но го разрешихме и на масата пред нас най-сетне лежаха двайсет и седем презерватива, всеки от тях с идеален надпис в зелено: „С почитания от Хенри С. Потър“. Този ден приключихме работа рано, но след като пихме достатъчно, за да отпразнуваме случая, забравихме защо бяхме излезли от студиото, отидохме да играем хазарт в клуб „Кловър“ и се върнахме към пет сутринта, защото Джордж се сети, че до коктейла остават само още два дни и че сме изхарчили достатъчно много от парите на мистър Голдуин. И добре че се върнахме толкова рано, защото ни очакваше ново изпитание: как да спретнем тия пущини по такъв начин, че във всяка кутийка да се сместят три или поне два? Навивахме ги около клечки за зъби, цепихме клечици, подостряхме моливи, изправяхме кламери и фиби, но напразно — те все не можеха да се поберат в кибритените кутийки.

Бяха тежки дни, а положението ни ставаше опасно: от юрисконсултския отдел на Голдуин поискаха да ме видят за нещо си и аз им казах, че имам зъбен абсцес и не излизам, а те съобщили това на Голдуин. Същия ден обаче той ме видял да пристигам в студиото на мотоциклета на Уилям Уайлър и когато ме попита по телефона защо не отида незабавно на зъболекар, аз забравих какво бях казала на юрисконсултския отдел и отвърнах, че не виждам как един зъболекар може да излекува напълно схванатия ми врат. Интересно, рече Сам, но не мога ли все пак да отида веднага при него, защото ставало нещо странно. Джордж ме нарече глупачка; отвърнах му, че нямам намерение цял живот да се занимавам с презервативи и ще зарежа тази игра; сега пък ме нарече предателка и докато се ядяхме, на вратата се появи секретарката ми — възрастничка жена, чиято единствена задача през тези дни бе да казва, че отсъствам — и съобщи, че неговата секретарка се чувствала зле и нямало да дойде на работа, при което облещи очи срещу презервативите. Тя беше недружелюбен човек, но въпреки това Джордж й каза:

— Имаме една трудност. Навивали ли сте някога презерватив?

Аз излязох от кабинета и се скрих в тоалетната, а когато се върнах, тя вече беше разрешила задачата: не трябвало да навиваме презервативите, а да ги прегънем веднъж надлъж, после напречно и така да ги напъхаме в кутийките.

Джордж занесе кибритите на коктейла, но или Потър изобщо не разбра какъв номер сме му изиграли, или беше достатъчно хитър да се направи, че не е забелязал, и по този начин развали удоволствието на Джордж. Във всеки случай ние с Джордж никога вече не отворихме дума за презервативите.

 

 

Десет от дванайсетте мои и пиеси са свързани с Хамът (докато работех върху една, той служеше на Алеутските острови по време на Втората световна война, а когато пишех последната, беше починал), но „Лисичета“ е пиесата, върху която той е оказал най-силно влияние. Живеехме заедно в една къща и той не беше зает с нищо, но след смъртта му, когато много неща ми се изясниха, разбрах, че се трудил здравата за мен, защото „Бъдни дни“ ме беше наплашила, а беше накарала и него да се плаши за моето бъдеще.

Ако това е така има вероятност да преувеличавам неговото влияние, — то е толкова по-забележително, защото тогава изживявахме особен период от съвместния ни живот. Не зная дали му го връщах за случайните му изневери през първите ни години — на ревнивата душа й е нужно много време, за да разбере, че такива изневери са допустими, но тогава имах сериозни или полусериозни отношения с друг мъж и Хамът знаеше това. Никой от нас не беше отварял дума по този въпрос, докато един ден не казах на Даш, че съм решила да не се омъжвам за тоя човек. Той ме изгледа изненадано.

— Ти си решила? Боже, та никога не е имало и най-малка вероятност да се омъжиш за него.

— Това беше почти уредено — казах аз. — Бяхме определили дори деня и мястото. Мислех, че знаеш.

— Аз никога не бих позволил това. Никога!

Засмях се и той разбра защо се смеех, понеже след няколко дни каза:

— Щеше да сбъркаш. И то много. Но видя ли, че един брак ще ти се отрази добре, разрешавам ти го.

— Благодаря ти — казах аз, — обаче, ако нещата опрат дотам, няма да ти искам разрешение и следователно няма да ти дължа благодарности за това, че си ми разрешил.

— Без мое разрешение такова нещо няма да стане. Така да знаеш.

Години след този случай аз имах навика да подхвърлям фрази като: „Ще ми разрешиш ли днес да отида до фризьорката, после до библиотеката и на връщане да си купя сладолед във фунийка?“. Но Хамът не беше докачлив и с течение на времето разбрах, че е бил прав.

„Лисичета“ е пиесата, която съм написала най-трудно. Първите варианти вървяха мудно, ту прибавях, ту изваждах персонажи, украси, декорации и все повече и повече се уморявах, след като трябваше да изхвърлим сцени, действия, че и три напълно завършени варианта.

Част от мъчнотиите идваше от това, че пиесата имаше някаква далечна връзка с майчиния ми род, тъй че всичко, което бях чула и видяла или си бях представяла, се оплиташе в една огромна джунгла на времето и аз не можех да се движа из нея, без да се препъвам в стари корени и без да чувам далечни гласове, нашепващи бивалици, станали далеч преди моето време.

Понеже пиесата отразяваше действителни събития, в първите й три варианта Хорис Гидънс страдаше от сифилис. Когато жена му Риджайна, която дълго е отказвала да го приеме в леглото си, открива това, тя пребоядисва една съборетина, използвана някога за жилище на робите, и го държи там до края на живота му, защото мисли, че той може да зарази децата. Бяха ми разказвали, че истинската Риджайна говорела с пяна на уста за изневярата на мъжа си, а после се смеела до припадък на собствените си думи. В деня на неговата смърт тя дори не се престорила на опечалена, ами излязла на езда по време на погребението. На пръв поглед всичко това пасваше добре в пиесата. Но не: животът бе твърде голям и твърде объркан и не се поддаваше на точно описание. Затуй сифилисът се превърна в сърдечна болест. И изхвърлих постройката за робите и дългите обяснения за първите дни от съвместния живот на Риджайна и Хорис.

Едва когато работех върху осмия вариант на пиесата, Хамът кимна одобрително и каза, че според него от нея може би ще излезе нещо, стига да махна тия „арабски бръщолевеници“. Още тогава разбирах, че остротата на критиката и студенината на похвалите му доставяха известно удоволствие. И още тогава аз, която съм невъздържана, се възхищавах от нежеланието му да разкрасява нещата, да оправдава и успокоява — мен или когото и да било друг. Всичко това идваше от една честност, над която той просто трепереше, сякаш една само лъжа би окаляла целия му мир. И ако тази честност бе примесена с острота, това не ме засягаше особено, то не беше моя работа. У повечето хора се крие желанието да бъдат нашляпани сегиз-тогиз, но в повечето случаи то е неоснователно и безсмислено, както е безсмислено удоволствието от един бонбон. Дори когато зад това желание стоят разум и душевно равновесие, то пак е непристойно, но е безопасно, а често пъти може да бъде и полезно. За мен то беше полезно и аз го знаех.

Подборът на актьорите се оказа труден. Предложихме главната роля на Ина Клеър и Джудит Андерсън. И двете намериха благовиден предлог да откажат: ролята не извиквала съчувствие — нещо, от което всички актриси се страхуваха, преди тази мода да изживее времето си. Хърман Шумлин ме пита какво мисля за Талула Банкхед, но аз не бях я гледала нито у нас, нито в Англия, където се бе прославила. Тя се беше завърнала в Ню Йорк в 1939 и след провал в две пиеси се беше омъжила за един красив глупчо, актьор на име Джон Емъри. Талула живееше в същия хотел, в който живеех и аз. Бях заспала, когато Хърман позвъни след първата си шестчасова среща с нея на горния етаж. Каза, че го боли глава и е изтощен от жизнеността на мис Банкхед, но според него щяла да ни свърши чудесна работа, само че в бъдеше той трябвало да избягва сцени като тази, на която току-що бил свидетел: актрисата била луда за нашата пиеса, толкова луда, че настояла да обсъждат въпроса, докато тя лежала в леглото с Джон Емъри и една бутилка. Шумлин се съмняваше, че това хрумване е било приятно на Емъри, но беше сигурен, че горкият Емъри е бил напълно неподготвен за репликата й към самия него, когато Шумлин вече си тръгвал: „Почакайте за минутка, драги, само за минутка. Искам да ви покажа нещо“. И тя отхвърлила завивките, посочила към голия нещастен Емъри и казала: „Кажете ми само едно, драги, виждали ли сте някога такава голяма пишка?“. Не зная какво е отвърнал Хърман, но то сигурно я е задоволило, защото тази нощ горе нямаше кавга и не се случи нищо, което да предвещава какво ни чака.

В дневника ми все още стои един пасаж, написан няколко дни по-късно, в който се питам дали размера на мъжкия орган не занимава главно хомосексуалистите; ако нещата не са зле в друго отношение, съмнявам се дали този въпрос би вълнувал една жена. И почти сигурно е, че нито размерът, нито функцията са занимавали Талула — шокиращи приказки от този род просто са били модни по нейно време.

За мнозина именити люде е характерно, че не са в състояние да се оттеглят, когато са достигнали зенита си: в техни очи онова, което е печелило публиката някога, би трябвало винаги да я печели. През деветнайсетте и двайсетте години Талула беше най-предизвикателната актриса, но през 1939 някогашната й дързост и дори безстрашие предизвикваха вече раздразнение и досада. В светлината на икономическите бедствия, сполетели онези, които никога не са били галеници, животът на галениците на света на изкуството и на обществото изглеждаше отживял времето си. Нещата не се променят за един ден, годините на Депресията носеха много следи от старото, но влакът бе направил остър исторически завой и на този фон „елитът“, неговият начин на живот и нрави изпъкваха крещящи и неуместни.

През първите месеци след поставянето на пиесата Талула се представяше чудесно и пожъна напълно заслужен успех. Но беше тъжно да гледаш как дарованието запада и се превръща в циркаджийство — на сцената и в живота. Дълго преди смъртта си — това, струва ми се, започна с моята пиеса — тя взе да прахосва таланта си, за да забавлява педерастчетата, които идваха на всяка премиера да видят как тя доказва правотата на техните разбирания за жените. Когато се запознахме, не съзнавах напълно всичко това, но разбирах, че макар разликата ни да беше само пет години и макар да имахме сходен южняшки произход (нейният род бе от едно градче в Алабама близо до градчето на майка ми), нас ни делеше цяло поколение. За първи път осъзнах тази разлика, когато все още правехме репетиции, около една седмица преди пиесата да започне да се играе в Балтимор.

Талула, Хърман и аз вечеряхме в стария клуб на артистите и писателите. По едно време Талула извади две шишенца от чантата си, сложи ги на масата и като че ли ги забрави. Когато вече ставахме, за да се върнем на репетиция, тя взе едното шишенце и го надигна, за да си сложи капки в очите. После стана от масата, прибра шишенцата, поведе ни към вратата и изведнъж изписка така, че целият ресторант скочи. Хърман се втурна към нея, тя го отблъсна, завтекоха се и други хора, тя се насочи към вратата, но се поколеба и каза тихо, без да се обръща определено към някого:

— Сбъркала съм капките.

Хърман хукна към телефонната кабина, тя изкрещя след него, за да го спре, той й викна, че ще търси лекар, тя му каза да си гледа работата и внезапно, сред виковете и суматохата ме грабна за ръката, помъкна ме към тоалетната и рече:

— Махни Хърман от тоя телефон. Сложила съм си кокаин в очите и нямам намерение да обяснявам това нито на лекари, нито на който и да било друг. И му кажи да си затваря устата, иначе няма да се върна на репетиция.

После седна на една маса и като се усмихваше на всеки, поръча си чаша уиски. Аз се промъкнах до телефона и казах на Хърман за кокаина. Той се приближи бавно към нея и каза:

— Остави това уиски и излизай!

Навън Хърман продължи:

— Тия номера не ми харесват. Първото представление ще се играе в уречения ден. И престани с твоите глупости!

Талула отвърна със сдържан театрален гняв:

— Аз съм човек със свободна професия. Не е твоя работа как се държа. И да не си посмял да ми говориш втори път по този начин!

Докато тя спираше едно такси, Хърман й каза:

— Ако до половин час не дойдеш на репетиция, не се връщай изобщо.

Тя тръшна вратата на таксито, а ние с Хърман се върнахме в театъра и след десет минути Талула се появи на сцената.

За кокаина повече не стана дума до приема, който тя даде по случай премиерата в хотела си в Балтимор. Каква вечер беше това! От Вашингтон бяха дошли баща й, председател на Камарата на представителите, и чичо й, виден сенатор. Няколко дни преди това бе пристигнал Хамът, а след него — Дороти Паркър с мъжа си Алан Камбъл и Сара и Джералд Мърфи. Компанията, актьори и гости, бе твърде разнообразна и хората едва успяваха да се промъкват в помещението, което се оказа тясно. След време и след доста чаши стана шумно, сенаторът запя стари негърски песни и някаква песен от гражданската война, докато придирчивият Джералд Мърфи не го спря с думите:

— Великолепно! Но сега трябва да дадете малко отмора на нежните си гласни струни.

Талула седеше сред голяма група и произнасяше монолог — нейната представа за разговор. Аз се чувствах уморена, щеше ми се да се прибера в стаята си и, изглежда, съм се прозявала доста често, защото се опита да ме подразни с присъщия й досаден начин, към който прибягваше, щом забележеше, че някой иска да я напусне. Един от келнерите, млад негър, сновеше напред-назад и разнасяше напитки и когато се приближи до нас, тя го попита с кого предпочита да спи — с нея или с мен. Той се вкамени от уплаха. Тя го придърпа към себе си и го целуна.

Казах на келнера:

— По-добре се махайте оттук. Тя се шегува, но все пак това е Мериленд.

Той забърза към вратата, Талула се спусна след него и пътем се опита да ме удари, а Хамът хукна след нея. Когато нещата се уталожиха, тя обви ръце около Хамът и обеща да му прости, защото оглупявала напълно пред красиви мъже. Хамът й благодари за комплимента, но добави, че не обичал хора, които вземат опиати — когато бил детектив, от такива се страхувал повече, отколкото от убийци. Продължиха да разговарят на тази тема, но аз изгубих нишката, докато по едно време я чух да му крещи:

— Ти нищо не разбираш от тия работи. Казвам ти, че кокаинът не се превръща в навик, зная това, защото го вземам от години.

При моя продължителен смях тя отново се захвана с мен и тогава Джералд Мърфи каза, че най-спокойно ще се чувствам в леглото.

За нещастие моята стая беше в съседство и аз будувах до пет сутринта. После се унесох в сън, но бях събудена от някаква кавга, която ставаше току зад леглото ми. Талула и една жена, която срещнах на приема — бивша нейна секретарка или нещо подобно, се караха: кой трябвало да плати данъка за общия доход и какво била направила тя с парите на Талула. (Доколкото си спомням, няколко години по-късно двете се съдиха.) Изкрещях им през вратата, че искам да спя. Отвъд долетяха ругатни по мой адрес, след което двете настояха да отида при тях, за да пием. Казах им, че не ми се пие и попитах защо не отидат да се бият на покрива на хотела. Тогава една от тях взе да блъска по вратата ми, изглежда, с бутилка и след малко блъскането, съпроводено с кикот, се превърна в такт за „Америка, красивата“. Станах, облякох се и реших да ида да поседна в парка, но преди да изляза, разбих писалищния стол о вратата им.

На другия ден Талула беше проводила пратеници, за да се извинят от нейно име и да ме заведат на репетиция, но аз, заедно с Дороти, Алан, Сара и Джералд се заседях в ресторанта на хотела от десет сутринта, докато го затвориха в полунощ. Този ден бе един от най-приятните в живота ми. Караше ме на сън и ме изпълваше задоволство: отзивите за пиесата бяха възторжени, имахме достатъчно пиене и никой не говореше нито за пиесата, нито за театъра. Помня, че бях позадрямала на масата и ме сепна гласът на Джералд, който казваше:

— Това театърът не е лесна работа.

После се обади Дороти:

— Лили все избира най-трудния път. Защо не вземе да напише нещо подходящо за Харпо Маркс, а не за Талула?

Това бе последвано от дълга дискусия за генерал Шерман, който беше дядо на Сара Мърфи.

 

 

Във всяко изкуство добрите критици са малко, а в областта на съвременния театър те почти липсват. Интелигентните измежду тях не са достатъчно запознати с действения театър, а посредствените гледат пиесите, сякаш гледат сутрешна тренировка на хиподрума. Така се получава доста объркана картина. Един критик, който писа, че „Лисичета“ е кошмарна пиеса, по-късно я нарече американска класика, без да обясни защо е променил становището си.

В течение на много години „Ню Йорк таймс“ беше единственият вестник, чието гледище имаше значение за успеха на дадена пиеса. Вестникът не може да бъде виновен за това състояние на нещата, но то не допринася за утвърждаването на нови форми в театралното изкуство. А сега, при Клайв Барнс, положението стана още по-лошо: една благоприятна негова рецензия вече не гарантира успех, докато една отрицателна прави поразии. „Ню Йорк таймс“ разполагаше с дълга поредица от старателни, честни, но не и бележити критици. Уолтър Кър е, струва ми се, единственият, който напредваше и преуспяваше. А господин Барнс е първият от тази поредица, който се мъчеше да върви в крак с модерното, но подобно на повечето други не можеше да схване напълно къде се крие то.

Аз знаех много от достойнствата и недостатъците на „Лисичета“ още преди пиесата да започне да се играе. Обаче търсех, нуждаех се от интересен критически ум, който да ми каже нещо повече от това, което сама виждах. Но и похвалите, и критиките ми се струваха неубедителни и това, мисля, е една от причините, поради която големият успех на пиесата ме хвърли в бездействие и глупава депресия. Месеци наред след премиерата аз седях, пиех и се мъчех да си обясня какво съм искала да кажа и защо част от него се е изгубила.

Ставах все по-безпокойна, почти болнава и се ровех в случайните спомени, които съзнателно или полусъзнателно бяха вложени в основата на пиесата. Чрез Алигзандра, младото момиче от пиесата, бях искала да се понадсмея над собствената си младежка високомерна невинност; бях искала да накарам хората да се посмеят на тъжния, слаб Бърди и да му съчувстват, но не и да ги накарам да плачат; бях искала публиката да види част от себе си в алчните за пари Хъбардови, а не да ги мисли за злодеи, с които тя няма нищо общо.

По майчина линия бях свързана с род на банкери и търговци на едро от Алабама и някогашните неделни вечери биваха многолюдни — четири сестри и трима братя от поколението на баба ми, техните деца и неколцина братовчеди и братовчедки на моя възраст. Тези вечери траеха дълго, по-възрастните се разгорещяваха и се смееха, разказвайки кой на кого какъв номер погодил, кой от добрите негри се съгласил на трийсет процентен дял от събраната от него памукова реколта и кой от лошите се повъзпротивил, кой от новите съдружници бил надхитрен, какви изгоди е донесла годината от бизнеса на Юг, позанемарен заради печалбите от Севера, към които те имали благоразумието да се насочат.

Когато бях на четиринайсет години — тогава бях изпаднала в един от многото си религиозни периоди, — изкрещях през неделната трапеза на една от сестрите на баба ми:

— Лицето ти е като шпатула, за да можеш да ровиш в тинята за пари. Дано бог ти прости.

Тя стана, обиколи масата и ме цапна със салфетката си.

— Някой ден ще ти го върна, освен ако всевишният не ми помогне да овладея злия дух на отмъщението — казах аз и избягах от стаята, а кротката ми майка се разплака.

Но по-късно същата вечер тя почука на заключената ми врата и ме подкани да изляза, за да съм хапнела гълъб за вечеря. Баща ми беше в Ню Йорк, обаче, очевидно уведомен за драмата от майка ми, ми писа, че се надявал да бъда достатъчно благоразумна и да не отмъщавам на лелята, докато не стана висока и здрава, колкото нея.

Няколко години по-късно, след като думата „шпатула“ вече не ми беше интересна, настъпи промяна, която и сега не мога да си обясня: започнах да си мисля, че алчността и обичайният й спътник измамата са не само грозни, но и комични и взеха да ми харесват семейните вечери, на които се говореше кой на кого какъв номер погодил. С особено нетърпение очаквах събирането — два пъти годишно, — на което сестрите и братята теглеха жребий за „диаманта“, оставен почти преди трийсет години в имението на прабаба ми. Понякога те използваха ивица вестник, за да определят печелившия, други път хвърляха ези-тура, а веднъж допуснаха и мен да участвам и аз трябваше да избера някоя цифра от едно до осем; който познаеше, той щеше да получи диаманта. Ала доколкото ми е известно, никой никога не успя да се добере до него. Едва обявен печелившия, някой започваше да роптае, друг бързаше да го успокои, а трети се заемаше с главното събитие на деня: повдигаше обвинение в измама. Ивицата вестник, монетата, цифрата — всичко това бе предварително нагласено и подсторено. Щура смехория. А най-смешното беше, че роднините от поколението на майка ми седяха пребледнели, понякога със сълзи на очи, ужасени от това, което ставаше, и завиждаха на енергията на родителите си, полусъзнавайки, че те бяха съкрушени души, които виждаха несъвършенствата на света, но така стръвно се стремяха да получат наследството, че не протестираха.

Бях около осемнайсетгодишна, когато чичо Джейк, брат на баба ми, взе думата на една вечеря, за да разкаже как той и съдружникът му закупили цяла улица бордеи в централната част на Ню Йорк. По време на обедната почивка, когато подписвали договора за съдружие, той махнал всички клозетни чинии от закупените сгради и ги продал за петдесет долара.

— Но какво ще правят без клозетни чинии бедните хора, които живеят там? — попита една от племенничките на майка ми.

— Позволи ми да отговоря нагледно на въпроса ти — каза Джейк. — Ела с мен до банята, където аз ще изпразня червата си, и сама ще видиш как бедняците вършат това.

Когато той протегна ръка, за да я поведе към това представление, братовчедка ми, все болнава, се разплака на глас. Тогава майка й я смъмри:

— Върви веднага с чичо си Джейк! Що за неуважение!

Всичко това, струва ми се, представляваше гневната комедия, която исках да съчетая с драма.

А гневната комедия избра друг път. Докато се играеше „Лисичета“, за първи път се сблъсках с гоненията срещу червените, които по-късно превърнаха живота ми в хаос и ме разориха.

Испанската гражданска война — бях ходила в Испания по време на войната — достигна трагичния ден на Франковата победа и мнозина републиканци се оказаха в Интербригадата. Някои от тях бяха мои приятели, а други само знаех. Животът на тези хора бе в опасност. Ние изпратихме всичките пари, с които разполагахме или можахме да съберем, и търсехме начини да изпратим бързо още средства. Така с Хърман Шумлин решихме да попитаме актьорите, които играеха в „Лисичета“, съгласни ли са да изнесем едно благотворително представление в полза на бежанците от Испания. Талула и другите от състава, макар и любезно, отказаха, което си беше тяхно право, и за благотворителни представления повече не стана дума. Този въпрос се повдигна отново едва когато русите влязоха във Финландия.

През 1937 година бях за две седмици в Хелзинки и всеки ден трябваше да извръщам глава от огромните плакати с образа на Хитлер, разлепени по стената на моя хотел. Една вечер един от нашите олимпийци, човек от фински произход, ме заведе на голям митинг на привърженици на Хитлер и се зае да ми превежда техните хвалебствени речи. Но за вдигнатите ръце, кресливите възгласи и „Хорст весел“ не се нуждаех от преводач.

Финландският посланик във Вашингтон, красив, обаятелен мъж, се беше запознал с Талула на един прием. На другия ден след запознанството им Талула оповести, че ще бъде изнесено благотворително представление на „Лисичета“ в полза на финландските бежанци. А на следния ден ние с Шумлин оповестихме, че такова представление няма да има. Не помня вече дали обяснихме, че когато се отнасяше за Испания, подобно представление ни беше отказано, но много добре си спомням, че това, което отначало беше само една театрална междуособица, се превърна в политическа атака: трябваше да се създаде впечатление, че ние одобряваме нашествието във Финландия, отказваме да подпомогнем истинските демократи и следователно самите ние сме опасни комунисти. Аз за първи път се сблъсквах с такива машинации и никак не можех да се досетя, че изявленията на Талула пред печата, по-обиграни от нашите и повече „в крак с времето“, се подготвяха от опитния в тия дела посланик. При все че нейният гняв — тя често проявяваше праведност, характерна за застаряваща грешница — веднъж предизвикан, не се нуждаеше от подготовка и издържаше срещу всякаква логика. На мен пък никой не е успял да ми се наложи, когато съм чувствала, че с мен са постъпили несправедливо. Истината е, че всяка несправедливост ме хвърля в смут — отначало просто не ми се вярва, после се вцепенявам, после тя не излиза от ума ми и накрая се изпълвам с увереност като Великия инквизитор, че бог иска от мен, праведната и святата, да се вдигна срещу неправдата. Ама че двойка бяхме с Талула в онези дни!

И тъй не си проговорихме с нея близо трийсет години. После я срещнах на един прием и неочаквано за самата мен казах:

— Може би е време поне да се поздравим.

Лицето й, белязано от годините на физически и душевни удари, остана безизразно.

— Аз съм Лилиан Хелман — казах и Талула се хвърли към мен с писък от най-сърдечни приветствия и водопад от целувки.

През първия половин час тази среща ми беше приятна. Но помирението може да бъде толкова шумно, колкото и кавгите, довели до него.

 

 

Единствено двата дневника, писани към края на 1938, могат да ме убедят сега, че първоизточникът на „Страж на Рейн“ е Хенри Джеймс, въпреки че носените от вятъра семена, техните неизбродни пътища, техните кръстосвания и мутации не са нещо ново за писателите и дори те карат да се надяваш, че и собствените ти семена ще се разнесат и ще попаднат на тези, които идват след теб.

Връщах се с колата във фермата и се мъчех да не слушам шума, който идваше от двата коша с патки, и тъкмо тогава се замислих за „Американецът“ и „Европейците“ на Хенри Джеймс. Много скоро след неговата смърт Съединените щати се бяха превърнали в господстваща държава не само що се отнася до пари и власт, но и в това, че налагаха на други един морал, предназначен отчасти да прикрие собственото им себелюбие. Нова американска игра ли беше това, или ние бяхме я научили от англичаните, изобретили я, за да държат в подчинение низшите класи? В черквата, вкъщи и в университета ние все още говорим като закъснели последователи на Кромуел, но колкото повече забелязваме безпорядъка и корупцията у нас, толкова по-упорито твърдим, че нацията ни е чиста и неопетнена.

След като Хитлер завзе властта през трийсетте години, много европейци се преселиха в щатите. Почти никой не ги питаше за миналото им или за сегашните им убеждения, защото ние предварително бяхме приели, че те бягаха било поради страх от преследвания, било за да издигнат смел протестен глас. Смятахме ги за едни от нас. И на мен ми беше нужно много време, за да открия, че мнозина от тях имаха по-особени жития и че хората, които ги бяха приели в домовете си или бяха гарантирали за тях, познаваха изцяло тяхното минало. Оказа се, че двамина от може би осем-девет, с които се бях запознала, бяха емигрирали по съвсем неочаквани причини: в единия случай дядото искал да запази ценната си картинна сбирка от новите варвари, които вдигаха застрашителна врява срещу съвременната живопис; в другия подкупът не бе успял да скрие някогашната еврейска вяра въпреки извършеното още през деветнайсетия век Покръстване. Аз имах някаква далечна родствена връзка с това семейство и когато попитах какво вярно има в това, синът не ми проговори повече. А след няколко седмици получих писмо от майката, в което тя изразяваше изненадата се, че някои евреи в Америка изтъквали кръвна връзка с нейния род, когато те нямали „нито законно, нито морално право“ да постъпват така. Тъй като не бях застрашена от нищо, нямах право да изпитвам озлобление срещу такива хора, а го изпитвах, но пък по това време — 1938, вече бях преминала през живота и смъртта на приятелката ми Джулия, бях ходила в Испания през Гражданската война и се бях вълнувала от хората, готови да умрат за това, в което вярваха.

Исках да напиша пиеса за добрите, либерални американци, чийто живот щеше да бъде разтърсен от европейците, от един свят, в който фашистите се бяха наложили, защото старите ценности отдавна бяха мъртви. Избрах за място на действието един градец в Охайо. Но нищо не излезе от това. После, една нощ, събуждайки се от дълъг сън, понесъл ме из лондонските улици, разбрах, че упорито съм се връщала към хората и мястото на „Бъдни дни“. Сънят дотолкова ме беше завладял, че един месец не писах и започнах отново едва когато открих корените му; тогава пренесох мястото на действието във Вашингтон, в къщата на богатско либерално семейство, на което предстоеше да се срещне със зетя, немски антифашист, воювал в Испания. Той, разбира се, беше разновидност на Джулия.

Сънят ме беше върнал към една вечер в Лондон през 1936, когато по телефона ми се обади прочутата Марго Аскуит. Дотогава не бях срещала лейди Аскуит, но помня, че Дороти Паркър пишеше по повод на нейната „Автобиография“: „Аферата между Марго Аскуит и Марго Аскуит ще остане като една от най-красивите любовни истории в литературата“. Лейди Аскуит ми каза, че романистът Чарлс Морган искал да се запознае с мен, и ме покани на вечеря. Това бе една необикновена вечер. От мига, в който икономът отвори вратата на Бейкър стрийт и възкликна: „О, вие сте дяволски млада“, аз имах чувството, че плувам в бурни води и трябва да драскам здравата, за да достигна отново брега.

На вечерята присъстваха лейди Аскуит, синът й Антъни, един филмов режисьор, дъщеря й Елизабет, принцеса Бибеско и съпругът й, румънският принц Антоан Бибеско. Принцесата бе написала няколко книги и много ми се искаше да поговоря с нея, тъй като по това време се отнасях с дълбоко уважение към женските произведения, в които обикновено звучаха нежните обертонове на тъгата. Чарлс Морган го нямаше и лейди Аскуит дори се учуди, че съм очаквала да го видя тук, но по средата на вечерята дойде и седна до мен много висок млад мъж, чието име така и не разбрах поради захаросания му английски, обаче чух да се споменават някакви негови братовчеди от кралски произход.

Тони Аскуит беше изключително приятен, но майка му се мръщеше насреща ми, сякаш не разбираше какво търся тук, а принц Бибеско, доколкото си спомням, не отрони дума. Прислугата беше многобройна, а разговорът — муден; човек имаше чувството, че всички са болни, и когато Бибеско стана, бутна настрани чинията си и каза, че ще ни чака на горния етаж, приех това за деликатен начин да избегне безвкусната храна.

Когато оставихме следястията — този навик на английската висша класа да затиска безвкусното с още по-безвкусно, — присъединихме се към принца в една малка стая до приемната. Голяма маса за покер с купчини чипове върху нея изпълваше стаята. Бибеско не вдигна очи от играта, която сам разиграваше. Лейди Аскуит каза, че я чака заседание на една парламентарна комисия, сбогува се с мен, като ме нарече госпожа Дилман, и ни остави да гледаме как принцът играе сам. След като третата му игра излезе много сполучлива, той ме поглади по рамото и попита дали играя покер.

— Да, обичам тази игра — отвърнах аз.

— Аз също — каза той, — но вече играя много рядко и съм загубил навика.

Джентълменът с полукралски произход се покашля, но аз взех това за сигнал, че в стаята влизат господин и госпожа Еди-кои си.

След няколко минути всички седнахме на покер. Само принцеса Бибеско не играеше и четеше нещо в съседната стая. През първия половин час от играта съпругът й си правеше шеги, обяснявайки как се цепели картите и в каква посока се раздавали, после извади флош, след това фул и към полунощ аз вече бях изгубила близо триста лири, а полукралската особа — над петстотин. Не помия какво стана с двамата непознати, но мисля, че те изгубиха или спечелиха много малко, макар мъжът да кихаше доста често. Додето се усетих, че загубата ми далеч не отговаря на кесията, бях научила, че Бибеско е румънският посланик във Вашингтон и редовно участва в игрите, устройвани от вицепрезидента Чарлс Къртис, прочут покерджия. И бях чула достатъчно, за да разбера, че към мен ги беше привлякла не литературната ми слава, а едно съобщение в „Ню Йорк Хералд Трибюн“, в което се казваше, че момчетата от прочутия нюйоркски покер клуб „Танатопсис“ възнамерявали да ме поканят за член, но в крайна сметка решили, че членството на една жена в клуба ще създаде лош прецедент. Това бе потвърдено от роднината на кралския двор, който ме откара до хотела с мощната си спортна кола. Той беше възхитителен, когато хем натъжен, хем развеселен ми обясняваше, че бил слаб играч и все се заклевал да не участва в игри с такива високи залози, но щом го поканели веднага се съгласявал. Тази игра на покер занимаваше съзнанието ми дълги години след това, докато започна да ми се струва, че вечерята, Бибеско и самата лейди Аскуит бяха персонажи, които при второто действие седяха в приемната, понеже сценичните работници бяха забравили да им кажат, че сцената се е преместила до ръба на вулканичен кратер.

„Страж на Рейн“ беше едно приятно изживяване. Има пиеси, които, независимо от достойнствата им, се появяват в необходимия момент, а в театъра и киното този момент е много съществен. Още от първата репетиция всичко потръгна. Актьорите бяха много трудолюбиви и мили хора, с изключение на Пол Лукас, най-способния от тях; но неговите щуротии бяха открити и смешни. (Той ми каза, че бил доверен последовател на унгарския комунист Бела Кун и една седмица преди падането на Кун се присъединил към неговите врагове. Сега той не виждаше нищо неестествено в това, да играе ролята на всеотдаен антифашист.) Джон Лодж, тогава актьор, а по-късно наш посланик в Испания (когато Дороти Паркър разбра за назначаването му на дипломатически пост, каза: „Лили, нека като добри патриоти се наловим за ръце и се издавим“) остана изумен, когато разбра, че Пол го мами на тенис, а Ерик Робъртс, който играеше дванайсетгодишния син на Пол, дотолкова го ненавиждаше, че или се налапваше с чесън, преди да седне в скута на Пол, или си намазваше косата със зловонно китово масло. Спомням си за всичко това с удоволствие, макар дневникът да ми казва, че по това време сме имали с Шумлин обичайните кавги.

Премиерата на „Страж на Рейн“ в Балтимор мина много успешно и ми даде възможност да се видя с медика историк д-р Хенри Сигерист. Той беше един от героите на моя живот: специалист в медицината, който беше начетен и в много други области; радикал в политическо отношение и изкусен готвач, на чиято оценка често пъти разчитаха професионални дегустатори на чай и вино; човек с твърд характер и същевременно благ; човек тъжен, който не се оплакваше. И много умен политически наблюдател: предусетил какво предстои, беше напуснал Лайпцигския университет две години преди Хитлер да дойде на власт, а няколко години преди Джо Макарти да достигне апогея си, когато всички ние все още смятахме Макарти за палячо, Сигерист напусна университета „Джон Хопкинс“ и се прибра в родната си Швейцария.

В навечерието на заминаването си от Америка той ни дойде на гости във фермата в Плезантвил и заедно с приятеля ни Грегъри Зилборг сготви знаменита, много сложна гозба, и всички ядохме и пихме до насита и се радвахме един на друг.

След това се видяхме със Сигерист само още един път в 1953, когато си уредихме среща в Милано, защото той беше убеден, че ако отидех да гостувам на него и на жена му в Швейцария, Макарти щеше да използва против мен това обстоятелство (предишната година ме бяха викали пред Комисията за разследване на антиамериканската дейност, а същата година бях получила призовка да се явя на съд като обвиняема, но делото не се състоя).

В Милано прекарахме един чудесен ден. Някога Хенри бе учил в този град и сега му доставяше удоволствие да ми го покаже. Ходихме с колата до един отдалечен манастир със забележителни стари стенописи, където абатът и двамата стари свещеници явно се прекланяха пред този марксист и атеист; после отидохме до малък, кацнал върху хълм замък, чиято млада собственица имаше платно от Каналето, което Хенри искаше да види още веднъж, и двамата разговаряха за дядо й и баба й; обядвахме и вечеряхме в малки уютни ресторантчета, чиито съдържатели познаваха Хенри и отказваха да им плати, а единият го помоли да си каже мнението за някакво ново вино; разгледахме грозната Миланска катедрала и той ми обясни разликата в развитието на северната и южната католическа църква; на сбогуване ми каза, че не е добре със здравето и ме покани да дойда в близко време пак, защото не му оставали много години да се вижда с приятелите си.

Той почина навреме, както бе вършил и всичко друго.

Единственото дете цял живот се съмнява в проявяваните към него добри чувства, дори в онези, които неведнъж са били доказани, затова година след година си казвах, че Сигерист е бил любезен и мил с мен, но аз не съм отишла да го видя, понеже съм се чувствала ненужна и излишна. И съзнах суетата зад привидната ми липса на суетност едва когато дъщеря му публикува част от неговия дневник, в който има доказателство за отношението му към мен. Всеки човек е предпазен от някаква глупост и аз съм предпазена от глупостта да обръщам внимание на това, което другите мислят за мен. Но дотолкова се интересувах от мнението на този забележителен човек, че изрязах от книгата пасажите, отнасящи се за мен, сложих ги в рамка и ги прибрах в касата.

Вчера, деветнайсет години по-късно, докато стоях на погребението на Едмънд Уилсън в Уелфлийтското гробище, сетих се за Хенри Сигерист и си обясних защо. Тези двама души, толкова различни по темперамент, по интереси и убеждения, единият — истински европеец, а другият — истински американец, си приличаха по всеобхватната си мисъл, рядка във времето на тясната специализация, приличаха си по характерното за миналия век убеждение, че широката култура — това е приложно любопитство. Спомних си как веднъж разказах на Едмънд, че съм попитала Сигерист дали е вярно, че знае тринайсет езика, и той беше отвърнал: „Не, не. Зная само девет. На други три мога само да чета, но не умея да кажа повече от едно изречение, и то не много правилно“. При тези думи Едмънд се усмихна, но след няколко минути ми съобщи, че учи унгарски и аз разбрах, че разказаното от мен бе запалило у него съревнователния дух и бе го накарало да отмята на пръсти.

„Страж на Рейн“ е единствената ми пиеса, от която се получи едно цяло, сякаш бях заснела с поглед един пейзаж, без да преобразявам дърветата или менливите цветове на листата им. За мен всичките ми останали творби са накъсани, лов в открито поле, при който се стреля с различни пушки и се върви по дирята, но без ясна видимост и макар ловецът да се натоварва с дивеч, накрая остава с празни ръце, защото при препъването и лутането го е разпилял. Ала при тази пиеса за първи и последен път самата творба, актьорите, репетициите, успехът й и дори трудностите, които вече съм забравила, съставляват едно приятно, изгубило се в миналото цяло. Истинските спомени от онова време не са за пиесата, а за хората, които в съзнанието си свързвам с нея. Един от тях беше президентът Рузвелт.

В онези дни бе обичайно всяка година да се избира някоя пиеса за галапредставление пред президента в полза на фонда за болните от детски паралич. Когато се получи покана да представим „Страж на Рейн“ във Вашингтон една неделя вечер в началото на 1912, това означаваше, че за първи път след обявяването на войната президентът Рузвелт щеше да се появи на публично място.

Джон Лодж беше морски офицер от запаса, комуто предстоеше да бъде мобилизиран, и през по-голямата част от пътуването с влака от Ню Йорк до Вашингтон ние се занимавахме с въпроса как да се облече той за приема в Белия дом след представлението. На едни им се струваше, че е рано да сложи военна униформа; други твърдяха, че обикновено вечерно облекло не е особено подходящо за потомъка на един знатен род, който щеше да служи на родината и може би да умре за нея. Като средно положение му предложих да се появи с червена лента през рамо и сабя, но Джон, комуто това хрумване явно допадна, каза, че ще е невъзможно да се намерят в неделен ден такива атрибути.

Докато актьорите репетираха със светлинните сигнали и изпробваха акустиката на театъра, аз успях да убедя един от ръководителите на театъра да се обади на един приятел, който работеше в реквизитен склад, и да му предложи петдесет долара, ако може да намери сабя и широка червена лента. След два-три часа вече гладех зад сцената вехтата изпомачкана лента и подрънквах със сабята. Това предизвика такъв смях, че Джон, който с такава радост бе възприел идеята, сега се раздразни и упорито отказа да носи сабята. Това ми развали настроението и то се подобри едва когато президентът Рузвелт влезе в театъра. Изразителната му хубава глава излъчваше такава интелигентност и увереност, че инвалидната количка, в която седеше, изглеждаше не затруднение, а просто интересен начин за придвижване.

На вечерята Рузвелт си спомни, че веднъж го бях посетила в Уорм спрингс по една случайност в същия ден, в който при него беше дошъл и Хюей Лонг. Поговорихме за Лонг и за моята родна Луизиана, но той повече се интересуваше — няколко пъти ме попита за това — кога съм написала „Страж на Рейн“. Когато му казах, че съм я започнала година и половина преди войната, той поклати глава и се учуди защо юристът Морис Ернст му е казал, че до такава степен съм се противопоставяла на войната, та съм платила на съмишлениците си комунисти, за да поставят пикети около Белия дом в навечерието на нападението на Германия срещу Съветския съюз. Отговорих, че не зная защо и как господин Ернст е измислил тази глупост, но че неговото семейство отдавна има делови отношения с майчиния ми род, което само по себе си не говори добре за когото и да било. Мистър Рузвелт се разсмя и каза, че с удоволствие ще предаде тези мои думи на господин Ернст.

Ала историята за моя пръст в пикетите остана и често биваше повтаряна, когато „гонението на вещици“ достигна ураганна сила. По същото време рухнаха и някои от приятните спомени около „Страж на Рейн“: Лукас, който някога говореше така възторжено за пиесата, даде, гонен от страх, едно крайно недостойно интервю за някакъв вестник, а Лусил Уотсън, забележителна актриса, промени чувствата си към мен, засвидетелствани и писмено, когато дойде да играе в „Есенната градина“. Тя репетира три дни. На четвъртия изчезна. Беше казала на един от актьорите, че вероятно би могла да се погоди с мен, защото аз съм била „еврейка, израснала в саксия“, но не можела да се погоди с режисьора Харолд Клърман, защото той бил „чисто и просто евреин“. Урокът, който човек най-трудно научава в театъра, е да не приема прекалено сериозно никого.

Войната донесе резки промени в света и може би тъкмо затова оставаха незабелязани промените в дребните, по-странични неща. Сега, като хвърлям поглед назад, си мисля, че много от приятните лудории и смехории на театъра бяха изчезнали, защото театърът, както и всичко останало в страната, бе станал скъп, прекалено прилежен и консервативен. Хора като Талула и Лукас се възприемаха трудно, но те принадлежаха на едно време, което повече ми харесваше. Каквато и да е причината за това, картините от периода след туй време, които пазя в мисления си взор, са откъслечни и би било безпредметно и недостоверно да ги поставям в някакъв ред, прибягвайки до стари бележки или до спомените на други хора. Колкото до пиесите, които последваха този период, картините са налице, но повечето от тях представляват детайли, които естествено са част от цялото, обаче сега стоят сами за себе си.

 

 

От „Поривите на вятъра“ не ми е останало почти нищо, освен спомена за великолепния стар актьор Дъдли Дигес, който, докато се играеше пиесата, пристигаше всяка вечер в седем и половина, за да се срещне с Монтгомъри Клифт, надарен, но още неопитен млад актьор, комуто за първи път бе поверена голяма роля. Докато не удареше вторият звън преди вдигането на завесата, двамата седяха на сцената и се занимаваха с някой откъс от Шекспир, Ибсен или Чехов, или пък с някое стихотворение — изобщо, с каквото и да бе избрал Дигес, за да обучава Монти. Двамата бяха просто ненагледни и аз добих навика да ходя в театъра по няколко пъти седмично само за да стоя зад кулисите и да наблюдавам красивите отношения между всеотдайния старец и всеотдайния младеж. След като пиесата престана да се играе, почти не успявах да се видя с Клифт, но през следващите години, повечето нещастни, както узнах, за него, той често ми се обаждаше някъде отдалеч по телефона и ние все си уреждахме среща, която все не се осъществяваше, но неизменно разговаряхме за Дъдли Дигес, който почина няколко години след „Поривите на вятъра“.

 

 

Винаги съм виждала „Лисичета“ като трилогия, защото бях попаднала в средата на жизненото поприще на Хъбардови и исках да го продължа. Но през 1946 реших, че ще е по-добре да се върна към тяхната младост, към майка им и баща им, към времето на Гражданската война. Вярвах да мога да изясня, че съм замислила първата пиеса като един вид сатира. Опитах се да сторя това с „Другия край на гората“, но това, което за мен бе смешно и шокиращо, за критиците се оказа сухоежбина; това, което за мен бе язвително, за тях се оказа тъжно, затрогващо или заплетено и мелодраматично. Може би, както писа един критик, аз разбивам сцената на пух и прах, без да съзнавам това. Във всеки случай достави ми удоволствие да режисирам пиесата не защото имах такова желание, а защото ми беше омръзнало да се карам и да търся подходящ режисьор. Свърших добра работа, струва ми се, толкова добра, че изпаднах в заблудата да се мисля за режисьор, грешка, която щях да открия няколко години по-късно. Но и досега се радвам, че открих едно никому неизвестно момиче, Патриша Нийл, което пред очите ми израсна като добра актриса и изключителна жена.

 

 

За „Монсера“, която бях адаптирала от френската пиеса на Еманюел Роблес, не само подбрах състава с погрешното убеждение, че добрите актьори могат да играят всичко, но я и режисирах неуверено и страхливо, наплашена от Емлин Уилямс, английския актьор и писател, който играеше главната роля. Не обвинявам господин Уилямс за лошото му мнение за мен, макар той да го показваше по такъв начин, че оказваше зловредно влияние върху актьорите, а оттук и върху пиесата. Още от първите репетиции той трябва да е разбрал, че боязънта заразява и поразява всичко, до което се докосне. В театъра е най-добре да действаш самоуверено, колкото и малко основание да имаш за това. Режисьорството е особена, скъпоценна дарба, която обаче е достигнала сегашните си възможности само и главно в комедията и мюзикъла. Малко са драмите, които могат да издържат срещу друг един дързък талант дори когато той е по-голям от таланта на автора. Киното се е доближило до разрешаването на този проблем: сега режисьорът и писателят са често пъти едно и също лице или двама души, които сякаш действат като един. Но в театъра драмата, дори най-простата и скучна, е все още деликатен, нерешен въпрос между автор, режисьор и актьори.

* * *

Много писатели работят най-добре, когато имат неприятности: безпаричие, студ навън и вътре, дори болест и опасност от смърт. Но аз винаги съм знаела, че струпат ли ми се главоболия, трябва да ги преодолея незабавно и да действам бързо, при все че бързината е празноглава и понякога опустошителна. За такива нетърпеливи хора е нужно спокойствие за усилена работа — човъркане с дни и месеци, това им дай.

В такъв период писах „Есенната градина“. Бях вече зряла, живеех на фермата, която най-сетне вървеше благополучно, и знаех, че съм намерила най-доброто място за живеене, където можех да прекарам до края на живота си. И Хамът, и аз печелехме много пари — какво удоволствие! — не се интересувахме къде отиват. Свързваха ни близо двайсет години, някои от тях лоши, други злощастни, но сега и двамата бяхме престанали да пием и възбудата от първите ни съвременни години бе улегнала в страстна привързаност, тъй неочаквана и за двама ни, че станахме свенливи и внимателни един към друг като деца, които се ухажват. Без да си го казваме, знаехме, че сме оцелели заради едно, най-хубавото — радостта един от друг.

Аз изгарях от нетърпение да чуя какво мисли той за новините в сутрешния вестник, за някоя книга, за някой наш току-що отишъл си гост, за днешния лов на птици и зайци, за едночасовата разходка из гората. И не познавам в живота си човек, който толкова много да е държал да стоя до него в стаята, да разговаряме досред нощ и да стане пръв сутринта. За мен това комай бе най-хубавото време и безсъмнено най-хубавото в съвместния ни живот. Сега си мисля, че дълбоко в себе си сме усещали, че трябва да го направим хубаво, защото то щеше да свърши — имаше признаци за това, сянката на Джо Макарти вече бе надвиснала над страната. Една година по-късно Хамът отиде в затвора; след две мястото, където възнамерявах да живея до края на живота си, трябваше да бъде продадено; след три-четири и двамата нямахме никакви пари; всичко това можеше все пак да се понесе, но най-лошото бе, че смъртта дебнеше Хамът на всяка крачка. И ако подушвахме бъдещето, добре че бяхме достатъчно благоразумни да не говорим за него.

Много пъти съм писала за одобрението, с което Даш посрещна „Есенната градина“. Дори в тази минута се чувам как се смея на ожесточението и яда, с които той произнасяше похвалите си, сякаш ненавиждаше собствените си думи, сякаш те го смущаваха. И винаги бе готов да защитава пиесата — нещо, което преди не бе правил за моя или своя творба, — ако някой се изкажеше критично за нея. Малко след поставянето й един ден бързах радостна към дома, за да му кажа, че Норман Мейлър се е произнесъл одобрително за нея. Норман беше казал, че пиесата е много хубава и би могла да бъде отлична, ако не съм загубила дързостта си.

— Всекиму се случва да изгуби дързост — сопна се Даш. — А ти почти не си я изгубила и това е важното, той това трябваше да ти каже.

 

 

През 1955 закъсах за пари. Уви, не мога да си кажа, че затова адаптирах „Чучулигата“ на Жан Ануи. Не парите бяха причината: имах желанието да върша безобразия, а причината за безобразието все още съществува, такава, каквато е записана върху менюто на хотел „Риц“ в Лондон.

Моят продуцент Кърмит Блумгардън беше откупил пиесата и искаше от мен да направя нова адаптация. Заминах за Лондон, за да видя адаптацията на Кристофър Фрай, но тя не ми хареса и пратих телеграма на Кърмит, че тая работа не е по вкуса ми. После отидох на обед в „Риц“ с д-р Ван Льовен, литературния агент на Ануи. Приятно ми беше да се запозная с един доктор — литературен агент, след като само веднъж преди това бях чувала за подобен случай — д-р Милтън Бендър, бивш зъболекар, който може би по-добре вършеше новата си работа. И тъй, казах на Ван Льовен:

— Съжалявам, докторе, но тази пиеса като че ли не е за мен. Аз…

— Ние, господин Ануи и аз — каза докторът, — се отнасяме с най-голямо уважение към вашето дарование, госпожице Хелман, но „Чучулигата“ е родена от една поетична душа и следователно трябва да бъде адаптирана от поет.

— Поет — изрекох аз, — поет?

— Ние се отнасяме с най-голямо уважение към вашето дарование, госпожице Хелман, но…

— Вие сте прав. Аз не съм поет.

— Точно така — каза той. — Вие сте една почтена дама, към чието дарование ние…

— Обаче на вас не ви е нужен поет. Нужен ви е Джордж Бърнард Шоу, но той е мъртъв.

— Шоу не беше поет — отсече докторът. — Мисля, че и той не би могъл да адаптира както трябва тази пиеса.

След като написах споменатата бележка върху менюто и се замислих за чужденците, казах:

— Шоу написа великолепна пиеса за Жана д’Арк без всички тия сапунено-мехурени славословия на господин Ануи.

— Господин Ануи е поет — настоя докторът.

— Възможно е, но не и на френски език — разсмях се аз и се засрамих от себе си.

Не помня колко време му трябваше на Блумгардън, за да ме отклони от разговора с доктора, но когато най-после се съгласих да се заема с пиесата, бях убедена, че Жана е първото в историята съвременно момиче с призвание в живота, непривлекателно, ако се съди от начина, по който се справяше с мъжете, излязло направо от някое женско списание. Прекрасното в тази история, както Шоу го беше видял, се криеше в чудодейната самоувереност, която, противно на всякакъв разум и логика, хвърляше в бой разгромените воини, караше благочестивата девойка да се отрече от църквата си и водеше до ужасната смърт, с която и до ден-днешен се съизмерваме, щом само се спомене името Жана д’Арк.

И тъй, за добро или лошо съкратих пиесата, изрязах сравненията с немското нашествие във Франция по време на Втората световна война и платената на френския дух дан. Съмнявах се в този френски дух и ако мълвата за Ануи съдържа някаква истина, той също е имал такива съмнения; не ми харесаха и изкуствените гълъби, които трябваше да летят над публиката, за да изразят литналия нагоре дух на Жана д’Арк, победата на идеализма, или просто да подскажат, че пиесата свършва. А великолепната, естествена игра на Джули Харис допринесе за първия успех на господин Ануи в Америка, което вероятно е и причината той и докторът да не се обадят повече, макар да приеха без възражения всички печалби.

 

 

За всяка работа е нужна увереност, макар и престорена, но особено необходима е тя в театъра, където плахостта и колебливостта напомнят разкапване и са заразителни и действат разлагащо и на другите боязливци. Сега си мисля, че раздялата ми с театъра започна с постановката на „Кандид“, оперета с музика от Ленард Бърнстейн и текст от Ричард Уилбър. (До раздялата имаше още две пиеси, но аз изобщо бавно се разделям с всяко нещо.)

Мога да обясня как моята инсценировка се превърна от сполучлива в несполучлива, но всяко такова обяснение ще бъде объркано, пълно с онези жалки, дребни оплаквания и обвинения, които нищо не означават за никого, освен за онзи, от когото произтичат. Не бях свикнала на сътрудничество, с течение на времето все по-старателно се пазех от всякакви кавги и понеже сега работех с хора, които бяха по-добре запознати от мен с музикалния театър, приемах съвети и правех промени, като при това се мъчех да ги правя с непосилна за мен бързина.

На всичко това можех да махна с ръка и така и правех. Увереността ми рухна по друга причина: разбрах, че ни очаква беда още в деня, в който актьорите за първи път четоха и пяха ролите си. Разбрах го, казах го и въпреки това седях уплашена, бясна вътрешно, а външно смирена пред големия талант на Ленард Бърнстейн, който разбираше от музика, и на Тайроун Гътри, режисьорът, който разбираше от тоя род театър. А жената постановчик не разбираше нищо нито от едното, нито от другото.

След приятния и обнадеждаващ период на работа с Лени и Ричард Уилбър всичко това, от репетициите до последното представление на „Кандид“ — а и възстановяването й години по-късно, през 1972, в центъра „Кенеди“, с което отказах да свържа името си — беше една тъжна работа, губивреме, излишество.

Няколко месеца след последното представление в Ню Йорк Тони Гътри каза:

— Лени, Уилбър, Оливър Смит, Айрин Шараф, Хелман, Тайроун Гътри — прекалено много таланти, за да излезе нещо добро.

Трудно ми е да повярвам в този извод. Славолюбието — мисля, че той това имаше предвид — може да бъде много полезно, но при „Кандид“ се оказа опасно, защото бе пуснато на произвол.

Сега си мисля, че Гътри беше толкова уплашен, колкото и аз. Би трябвало да се досетя за това след главната репетиция в Бостън, когато Марк Блицстайн, стар мой приятел, ме изпрати до хотела. Чувствахме се потиснати и не разговаряхме по дългия път. Едва пред вратата на стаята ми Марк каза:

— Свършено е с теб, малката, а също и с представлението. Аз седях до Гътри. По едно време той ми се ухили, устата му пълна със сандвич и вино, и рече: „Това е положението, Марк. Лилиан е често пъти права, но Лени е толкова очарователна“.

Гътри беше човек с въображение, смел в едно още плахо изкуство, безразличен към парите в един свят, който не мислеше за друго, освен за пари. Вярно, въображението му го караше да се пилее: той дваж интерпретираше почти всяко произведение, което трябваше да режисира, но резултатът беше бляскав.

Обръщам глава сега, поглеждам навън към вълнолома пред къщата ми и отново виждам как този мъж великан седи на края му и ми разказва за детството си, за студентските си години, а после, сякаш казал повече, отколкото е искал, изведнъж се надвесва опасно над водата. В годините след „Кандид“ понякога се виждахме, по-често си пишехме. В едно писмо му казах, че „Кандид“ ми се е отразила много зле и не съм в състояние да работя. Той не отговори на това писмо, но след няколко месеца дойде в Ню Йорк и си определихме среща за обед. Едва прекрачила прага на ресторанта, чух отдясно глас:

— Стига глупости! Залови се с нещо ново! Още днес!

По щастлива случайност около четири-пет дни след това — така поне мислех до преди една седмица — прекарах вечерта с Елена и Едмънд Уилсън. В разговора стана дума за един човек, когото двамата с Едмънд познавахме, и той попита защо този човек не пише вече. Аз измънках, че понякога стават засечки, ето, и с мен е тъй, всекиму се случва и прочее.

— Глупости — отсече Едмънд. — Писателят пише. Затова е писател.

На всекиго от моето поколение, което само си търсеше неврозите, на всекиго от вашето или ако то е безнадеждно, от друго някое, такава якоглава мисъл може да действа оздравително. Само че в действителност това не се беше случило няколко дни след срещата ми с Гътри. Миналата седмица, когато се върнах от погребението на Едмънд, мислех за него почти цяла нощ. На другата сутрин затърсих из старите дневници бележки за Елена и Едмънд, с които бях прекарвала толкова пъти, и открих, че „Писателят пише. Затова е писател“, е било казано близо две години след оня обед с Гътри. Но истина е, че още на другия ден след като Едмънд го каза, аз се залових с „Играчките на тавана“.

Месеци преди този ден се спуснахме с Хамът от къщата до треволяка на плажа, за да видим какво става с гнездото на един пъдпъдък. Знаех за емфиземата му още от времето, когато го демобилизираха през 1945, знаех, че тя се е усилила, когато влезе в затвора през 1951, и знаех, че му е все по-трудно да ходи — до плажа или където и да било. Но не бях го чувала да се задъхва така тежко, както в оня ден, когато заизкачвахме стъпалата по обратния път от плажа към къщи. Той се спря и сведе глава. Протегнах му ръка. Той отклони поглед от ръката ми и каза:

— Исках да ти обясня за този герой. Околните, хората, които твърдят, че го обичат, искат той да преуспее, да стане богат. Той постига това заради тях, но открива, че на тях им се зловиди, затова плюе на всичко и се проваля още повече. Помисли върху това.

Написах действие и половина и го дадох на Хамът да го чете. След като го прочете, той каза:

— Вземи лодката и иди да ловиш риба. Не мисли днес за пиесата. До довечера може би аз ще…

— Не — прекъснах го, — този път е излишно да ми сочиш грешките. Аз мога да изобразявам мъже, но не мога да напиша пиеса, центрирана само върху един мъж. Ще я накъсам и ще изобразя жените около него, сестрите му, младата му жена, нейната майка и…

— Добре — каза той, — в такъв случай идеята ми отива на вятъра. Нищо. Един ден ще я използвам за някоя моя творба.

Той не доживя да я използва. Но живя достатъчно дълго, за да изпита голямото удоволствие от пиесата, и последното му пътуване беше до Бостън, за премиерата. Двамата се забавлявахме чудесно, сякаш това бяха някогашните ни първи дни, когато непрекъснато се шегувахме и искахме да бъдем все заедно. Зарязах репетициите за няколко дни и отидохме да видим още веднъж къщата на Пол Ривир, Фанъл хол и Стария южняшки дом, разходихме се с кола до Конкърд и дори водихме спор за Емерсън, сякаш никога преди не бяхме спорили за него. В един миг съзнах, че радостта от тези дни ме е накарала да забравя колко болен е той, и се разтревожих да не би това скитосване да му струва скъпо. Но за първи път от много години насам той изглеждаше съвсем добре и нощем се заседявахме до късно в апартамента си в хотела и си устройвахме весели вечери.

— В „Риц“ имат най-хубавите термоси — казах веднъж. — Как ми се ще да си задигна един.

— Години наред ти се заблуждаваш, че крадеш неща, които хотелите просто ти оставят да си вземеш — кесета, сапуни, кадифета за лъскане на обувки, а после се потупваш по рамото за проявената смелост. Вземи си един термос. Това ще те успокои.

— Не мога. А ти нито веднъж не си откраднал нещо.

— Защото не съм пожелавал достатъчно силно каквото и да било.

— Не, причината е съвсем друга. Ти смяташ, че това е недостойно.

На другия ден, когато се върнах от обиколка из магазините с Морийн Стапълтън, при която я убедих да си купи две скъпи рокли и чанта от крокодилска кожа (и до ден-днешен тя, щом пийне повечко вино, разправя, че съм я разорила завинаги), сварих Хамът да ме чака с приготвен куфар.

— Ти не ме уведоми, че заминаваш днес — казах аз.

— Нима някога сме се уведомявали? — отвърна той.

(Тази сутрин, дванайсет години по-късно, си налях чаша кафе от термоса на хотел „Риц“. Тогава, след като го беше сложил най-отгоре върху дрехите си, Даш повика пиколото да затвори куфара и ми смигна, когато пиколото не даде вид да е забелязал термоса. Не, мислех си тази сутрин, ние никога не бяхме се уведомявали, никога не бяхме правили планове и все пак бяхме се местили няколко пъти от източното на западното крайбрежие, бяхме купили и продали три къщи, бяхме се замогвали и разорявали, бяхме се разделяли и събирали все тъй, без планове или поне без думи за бъдещето. В моя случай смесицата от постоянство и непостоянство идваше, струва ми се, от сблъскването на Бохемия с Калвин; в случая с Хамът тя идваше от това, че той не вярваше в каквато и да било неизменност и напълно отричаше абсолютите.)

„Играчките на тавана“ с великолепния си актьорски състав имаше голям успех. Приходите дойдоха тъкмо навреме, защото от година насам смъртта бе изписана върху лицето на Хамът и аз се чудех как ще се справим през последните му дни, които очаквах да бъдат дълги.

Беше ми станало навик да нагласявам будилника да звъни на всеки два часа през нощта; препъвайки се през хола, сядах до него за няколко минути, тъй като той почти не можеше да спи от задуха. А ето че сега имаше възможност да взема сестра и очаквах с нетърпение да се наспя както трябва поне една нощ. Но не: не пожелах да оставя чужд човек при него и се отказах от пълноценния сън.

 

 

През 1962 започнах инсценировката на романа на Берт Блехман „Колко“. Нарекох пиесата „Майка ми, баща ми и аз“ и докато я свърших, почти се бях превъплътила в Блехман. Мислех си, а и сега мисля, че това е забавна пиеса, но нито постановката, нито режисурата излезе сполучлива. И което е най-важното, открих, че съм направила някои от същите грешки, които бях допуснала при „Кандид“: насред пиесата преминавах от фарс към драма, а това — и досега не мога да разбера защо — е недопустимо в театъра.

Пиесата чакаше в Бостън да завърши нюйоркската вестникарска стачка. Отново аз седях смутена в хотелската стая и правех промени, в които не бях убедена, този път с надежда да намаля загубите.

Почти винаги държат драматурга отговорен за провала и почти винаги присъдата над него е справедлива. Но този път си казах, че справедливостта едва ли има нещо общо с писането и никак не исках да се чувствам отново като след „Кандид“. За повечето хора в театъра каквото и да се случи, то се компенсира от удоволствието и възбудата от работата и евентуалната отплата за нея. Някога за мен беше тъй и може би пак ще бъде тъй. Но едва ли.