Лилиан Хелман
Пентименто (4) (Книга с портрети)

Джулия

Повечето имена тук са променени. Тази предпазливост е може би излишна, но мисля, че едрата жена от влака е все още жива и живее в Кьолн, а германците и до ден-днешен, струва ми се, не обичат своите ранозрели антинацисти. Обаче по-важното е, че е жива майката на Джулия и по всяка вероятност — дъщерята на Джулия. А бащата на дъщерята — това е почти сигурно — живее в Сан Франциско.

В 1937, след като бях написала „Часът на децата“ и „Бъдни дни“, получих покана за театралния фестивал в Москва. В миналото, колкото и пъти да съм писала за това пътешествие, все съм пропускала да разкажа за минаването през Берлин, защото просто нямах сили да пиша за Джулия.

През същия онзи август за Европа заминаваха Дороти Паркър и мъжът й, Алън Паркър, тъй че прекосихме заедно океана на борда на старата „Нормандия“ — едно приятно пътуване, въпреки че Камбъл и неговите уж незлобиви подмятания по адрес на жените винаги са ме карали да се чувствам като на тръни.

Когато пристигнахме в Париж, все още се колебаех дали да продължа за Москва. Докато се бавех, имах щастието да се запозная с Джералд и Сара Мърфи, с Хемингуей, който дойде от Испания, и с Джеймс Ларднър, сина на Ринг Ларднър, който скоро щеше да се запише в Интернационалната бригада и да загине след няколко месеца в Испания.

Мърфи ми харесаха. И винаги щях да ги харесвам и да проявявам интерес към тях, но за мен те не бяха това, което са били за по-старото поколение. Калвин Томкинс вероятно съвсем точно ги е представил в биографията си: те бяха стилни, Джералд бе надарен с остър ум, а Сара — с изящество и хитрост, и през онова лято, скоро след загубата и на двамата си сина, те се държаха със скръбно достойнство. Но в течение на дългите години, през които поддържахме връзки, аз стигнах до убеждението, че те не са чак толкова корави, колкото ги смятаха, че и те имат проблеми помежду си, а дълго преди края — искам да кажа, края на нашето общуване, който настъпи няколко години преди смъртта на Джералд, когато те почти не се виждаха вече със старите си приятели — започнах да мисля, че прекалено голяма част от живота си те бяха отдали на усилието да бъдат стилни. Стилът е страшно приятно нещо за онези, които се облагодетелстват от него, ала може би невинаги е от полза за тези, които го създават и после се съобразяват с неговите задължителни и строги правила.

Онова лято в Париж се бяха събрали много други именити и богати хора, които канеха Доти на приеми и излети, на тенис — а тя не играеше тенис, — на плувни басейни, в които тя не влизаше. Всички я ухажваха и това ми доставяше удоволствие — и тогава, и винаги след това. С дълбок интерес наблюдавах нейните извънмерно добри обноски, нещо като маска, зад която тя криеше презрението и ненавистта си към тези, които я отрупваха с ласкателства, изпросени от самата нея. Имаше ли достатъчно пиене, добрите обноски ставаха толкова добри, че стигаха до глупост, но тогава тя пускаше в ход саркастичния си език, за да покаже на себе си — а и на мен, струва ми се, — че никой не може да я купи. Грешеше: тя можеше да бъде купена и бе купувана години наред. Но купувачите получиха билет, с който не можаха да влязат изцяло в нейния живот и в края на краищата тя умря на собствения си път.

За мен това беше един нов свят. В Ню Йорк и Холивуд любезничеха с мен, както любезничат с всеки, който е постигнал някакъв успех в театъра и е още толкова млад, че не е бил излаган на показ прекалено дълго. Но всичко това е второстепенна работа в сравнение с поклонниците, които преследваха Доти през онзи месец в Париж. Прекарвах чудесно времето си, по-хубави мигове рядко съм изживявала. Но един ден, след тежко пиянство предната нощ, дойде краят на туй време. Аз бях дете на Депресията^[1], нещо като пуритан — социалистка — при все че да се даде такова определение, означава да се придадат на нещата много по-ясни очертания, отколкото те имаха — и бях изпълнена с въодушевлението, което началният период от управлението на Рузвелт бе събудил у мнозина. Доти се отнасяше със същото въодушевление към обществото на бъдещето, както всички го наричахме, но разликата между нас не се свеждаше само до разлика между две поколения: тя отдавна се бе сраснала с редица неща, към които аз изобщо не се стремях. Вярно е, че Доти винаги се обръщаше против знатните и богатите, които я привличаха, но за мен тези хора никога не са били достатъчно симпатични, за да имам някакво отношение към тях.

През онзи месец бях говорила няколко пъти по телефона с любимата си приятелка от ученическите години Джулия, която следваше медицина във Виена, тъй че на сутринта след тежкото пиянство й се обадих пак, за да я предупредя, че на път за Москва ще се отбия във Виена. Обаче късно вечерта тя ми позвъни и каза:

— Имам за теб една важна задача. Може да я изпълниш, може и да не я изпълниш. Но моля те, остани в Париж още няколко дни, за да се срещне с теб един мой приятел. Ако работата се уреди, както аз се надявам, ще заминеш за Москва през Берлин, а на връщане ще се срещнем.

Казах й, че нищо не разбирам, запитах какъв е тоя приятел и защо през Берлин, на което тя отвърна:

— Не мога да отговарям на никакви въпроси. Извади немска виза още утре. Ти сама ще си решиш, но не говори сега за това.

И през ум не би ми минало да не изпълня указанията й, защото нашите отношения открай време бяха такива. И тъй, на другата сутрин тръгнах за Германското консулство, за да извадя виза. Консулът обеща да ми издаде транзитна виза, с която обаче, предупреди той, нямах право да остана в Берлин дори двайсет и четири часа; а както обясни после руският консул, немците се отнасяли обикновено така с хората, които пътуват за Москва.

Изчаках два дни и на третия сутринта, когато тръгнах да закусвам в хотел „Морис“, вече се готвех да се обадя отново на Джулия. (През тези дни отбягвах Доти и Алън, които все ме канеха някъде, и се обезпокоих от два подозрителни и хапливи въпроса на Алън — какво съм замисляла пак и защо съм се заключвала в стаята си.) Момчето в хотела побърза да ми каже, че господинът на пейката чакал мен.

От пейката се надигна висок човек на средна възраст и каза:

— Мадам Хелман? Идвам да ви предам билетите и да поговоря с вас за плановете ви. Госпожица Джулия ме помоли да ви донеса и дипляни за пътуването.

Влязохме в трапезарията и когато го попитах какво ще закусва, той отвърна на немски:

— Ако е възможно, едно яйце, чаша топло мляко и кифла. Имайте предвид, че нямам никакви пари.

След като келнерът се отдалечи, човекът каза:

— Занапред не се допуска да разбирате немски. Грешката беше моя.

— Моят немски е толкова слаб, че едва ли би обезпокоил някого — отговорих аз, но той не реагира и се зачете в дипляните, докато ни сервираха.

После изяде закуската много бързо, като все се усмихваше, сякаш си спомняше нещо приятно от много отдавнашно време. Когато свърши, подаде ми бележка, в която пишеше: „Това е Йохан, мой приятел. Той ще ти обясни всичко. Но, предупреждавам те, не се напъвай. Ако не можеш, не можеш, никой няма да те обвини за това. Каквото и да е, ще се видим скоро. С обич: Джулия“.

— Благодаря ви за чудесната закуска — каза Йохан. — Искате ли да се поразходим сега из градините на Тюйлери?

Когато влязохме в градините, той ме попита какво зная за Бенджамин Франклин. Отговорих, че не зная почти нищо. Той се прекланял пред Франклин. Дали някой ден не бих могла да му пратя от Америка една хубава фотография на Франклин? После Йохан се тръшна изведнъж на една пейка и обърса потта от челото си в този студен и влажен ден.

— Сдобихте ли се с немска виза?

— Транзитна. Само колкото да сменя влаковете. Нямам право да преспя дори една нощ в Берлин.

— Бихте ли ни направили една услуга: да пренесете петдесет хиляди долара? Смятаме, че няма да имате неприятности, но не гарантираме. Ако пренесете парите, ще ни помогнете да освободим мнозина, които сега са в затвора, и мнозина други, които тепърва ще бъдат прибрани. Ние сме малка група, убедени заговорници против Хитлер. Не се ръководим от общи убеждения или общи религиозни схващания. Хората, които ще ви посрещнат, за да вземат парите, бяха преди дребни издатели. Между нас има католици, комунисти, всякакви. Джулия каза да ви напомня от нейно име, че вие се боите да се боите и затова понякога се нагърбвате със задачи, които не са по силите ви. А това може да се окаже опасно и за вас, и за нас.

Започнах да ровя в чантата си, после запалих цигара и пак зарових безцелно из чантата. Той седеше отпуснат, с разперени ръце на облегалката, сякаш бе много уморен. След малко казах:

— Да идем да пийнем нещо.

— Повтарям — подзе той, — според нас всичко ще мине благополучно, но не са изключени неприятни изненади. Джулия каза да ви предупредя за това. И ако нямаме вест от вас до момента, в който би трябвало да сте стигнали Варшава, тя ще използва семейните си връзки и по-точно чичо си Джон пред американския посланик там.

— Аз зная хората от нейния род. Беше време, когато им нямаше много вяра.

— Тя очакваше да реагирате така. Затова ме помоли да ви кажа, че чичо й Джон сега е губернатор. Той не я обича, но не отблъсква нейните пари, които са му нужни за кариерата. Трябва да ви кажа още, че майка й се е развела и поради това също е зависима от Джулия във финансово отношение.

Засмях се, като си представих как Джулия държи в ръцете си и командва хората от богатия си род. Не се бяхме виждали с нея може би повече от десет-дванайсет години, откак бяхме осемнайсетгодишни, и времето явно беше донесло промени, за които аз не знаех. След като напусна колежа, Джулия отиде в Оксфорд, после замина за Виена, за да учи медицина, и беше станала пациентка и ученичка на Фройд. През последните десет години се случи веднъж да прекараме заедно коледните празници и едно лято плавахме цял месец с нейната малка яхта по водите край Масачузетс, но от писмата, които сме си разменили през тези години, никоя от нас не бе научила за другата нещо повече от някои голи житейски факти, тъй че не знаех нищо за всекидневието й, а тъкмо то носи истината, то е същественото.

Знаех например че тя е станала — а може би винаги е била социалистка, че живее с идеите си в едностайна квартира в бедняшки район на Виена и раздава огромното си състояние всекиму, който се нуждае от средства. Самата тя не се простираше нашироко, задоволяваше се с малко. Кой знае защо, подаръците за мен не бяха подчинени на това правило: получавах много, и то богати подаръци. Видеше ли нещо, което би ми харесало, пращаше ми го веднага: стара, фина английска керамика, рисунка на Тулуз Лотрек, едно обшито с кожи палто, което веднъж бяхме видели заедно в Париж, пълно събрание на произведенията на Балзак и едно рядко хубаво писалище в стил ампир, великолепен набор английски накити от XVIII век, за който се чудя как беше намерила време да го издири.

Казах на прошарения Йохан:

— Може ли да помисля няколко часа? Джулия това има предвид.

— Не мислете много — отговори той. — За работа като тази по-добре човек да не е прекалено подготвен. Утре сутрин аз ще бъда на гарата. Ако се съгласите да пренесете парите, ще ми кажете „здравей“. Ако ли не, просто ще ме отминете. Каквото и да решите, не се притеснявайте. — И той ми подаде ръка, поклони се и се отдалечи.

Прекарах част от деня в Сен Шапел и наоколо, опитах се да обядвам, после да вечерям, но все не ми се ядеше и се прибрах в хотела само след като се уверих, че Доти и Алън са отишли на вечеря у Мърфи. Оставих им бележка, че заминавам рано сутринта и ще се видим след завръщането ми от Москва. Давах си сметка, че денят бе преминал в обърканост и нерешителност. Сега легнах, решена да не заспивам, преди да съм сложила в ред мислите си. Но необходимостта да вземам решения особено когато са важни, винаги ми е действало приспивателно, може би защото съзнавам, че трябва да ги вземам интуитивно, а премислям ли, върша онова, което другите ми внушават. Във всеки случай проспах цялата нощ и когато станах, трябваше да бързам, за да не изпусна сутрешния влак.

За мое неудоволствие Доти и Алън ме чакаха във фоайето, за да ме изпратят до гарата. Възраженията ми бяха толкова твърди и същевременно толкова неубедителни, че Алън, който имаше изключителен нюх за всяка измама, попита направо каква е причината да не искам да дойдат с мен до гарата. Когато той излезе да вземе такси, казах на Доти:

— Извинявай, ако съм се държала грубо. Но Алън понякога ми действа на нервите.

— Драга моя — усмихна се тя, — ако не ти действа така, значи си вече луда.

На гарата, след като предадох багажа си, настоях да ме оставят и да си вървят, но нещо беше накарало Алън да се оживи, може би моята нервност; но във всеки случай не и това, че както обясни той, аз съм била първият им познат, който заминавал за Москва. Алън пускаше една след друга ехидни шеги — какво не бивало да казвам на руските актьори, как да съм пренасяла контрабандно хайвер и всякакви други дивотии, каквито хора като Алън казват, когато искат да кажат нещо съвсем друго.

Видях Йохан да се задава по перона. Когато ни наближи, Алън попита:

— Не беше ли този човекът, с който те видях вчера в градините на Тюйлери?

Обърнах се да отговоря нещо на Алън — сама не зная какво щеше да бъде то — и в този миг Йохан мина край нас и се насочи обратно към сградата на гарата. Спуснах се след него.

— Мистър Йохан! Моля ви, мистър Йохан!

Когато той се обърна, аз съвсем обезумях и извикал:

— Моля ви, не си отивайте! Много ви моля!

Той се спря смръщен и остана така дълго време или поне на мен тъй ми се стори. После се приближи бавно, някак предпазливо, сякаш се колебаеше.

В този миг се сетих:

— Исках да ви кажа само едно здравейте. Здравейте, мистър Йохан, здравейте!

— Здравейте, мадам Хелман.

Алън стоеше вече до нас. Налагаше се да отправя някакво предупреждение.

— Това са Алън Камбъл и Дороти Паркър. Мистър Камбъл току-що каза, че ни е видял вчера и сега ще ме пита кой сте вие и нима сме толкова близки, че сте дошли да ме изпратите чак на гарата.

Без да се двоуми нито за миг, мистър Йохан каза:

— Уви, не е така. Истината е, че търся племенника си, който заминава за Полша. Няма го във вагона му, явно е закъснял както обикновено. Той се казва В. Франц, четвърти вагон, втора класа и ако не го открия, ще ви помоля да му съобщите, че съм идвал на гарата. — Той учтиво свали шапка. — Много се радвам, мадам Хелман, че имахме възможност да се видим.

— И аз се радвам, наистина се радвам.

След като Йохан си отиде, Алън каза:

— Ама че смешен разговор. Ти говореше като чужденка.

— Извинявай — отвърнах, — извинявай, че не говоря така изискано, както ти говориш в твоята Вирджиния.

Доти се разсмя, аз я целунах и скочих във влака. Бях толкова нервна, че обърках посоката. Докато кондукторът ме упъти и ми обясни къде е моето купе, влакът вече излизаше от гарата. Преди да стигна до вагона, на платформата се натъкнах на млад човек, натоварен с пакети и чанта.

— Аз съм В. Франц, племенникът, четвърти вагон, втора класа — представи се той. — Това е подарък за рождения ден от госпожица Джулия.

Той ми подаде кутия с бонбони и шапкарска кутия с надпис „Мадам Полин“. После се поклони и се отдалечи.

Занесох кутиите в моето купе, където на седалката отляво сварих да седят две млади жени. Едната, дребничка и слаба, държеше бастун. Другата, около двайсет и осем годишна, беше едра и в това меко време се беше навлякла с дебело палто. Усмихнах им се и след като те ми кимнаха, седнах. Сложих пакетите до себе си и едва тогава забелязах, че на шапкарската кутия бе залепена бележка. Уплаших се, помислих си да занеса кутията до тоалетната, после реших, че това ще изглежда подозрително и я отворих. По онова време можех да запомням стихове, цели разговори, кое как изглежда, ала времето отдавна е замъглило паметта ми. Обаче и досега помня тази бележка дума по дума: „На границата остави кутията с бонбоните на седалката. Отвори тази кутия и сложи шапката на главата си. Не очаквай от никого благодарности за услугата. Нито дори от мен. Но знай, че имаш моята обич. Джулия“.

Седях дълго с бележката в ръка. Намирах се в състояние, което познавах, откак бях достатъчно пораснала, за да се познавам, и което до ден-днешен ме плаши и ме прави неспособна да помръдна дори пръст. Излишно е да проявявам глупава скромност за собствената си интелигентност: в повечето случаи тя е висока, но от дете зная, че когато съм изправена пред някаква проста проблема, понякога така я усложнявам сама, че изпадам в безизходица. Просто не виждам очевидни неща, които друг мозък би схванал мигновено. Ето и сега. Джулия не казваше къде да отворя кутията. Да я изнеса в коридора или в тоалетната? Ами нали това може да събуди подозрения у двете жени. И тъй, седях дълго безпомощна, докато се сетих и друго: че не зная кога ще прекосим границата, след минути ли, след часове ли. Трябваше да взема решение, а не можех.

За разлика от повечето хора аз нямам много живи спомени от детството си. Когато то свърши, обърнах му гръб и макар да не зная каква точно е причината за това, сигурна съм, че тя не е обичайната — безрадостно детство. Скъсването с детските години ме смущаваше дълго време, докато не открих, че рядко може да се вярва на разказите на някогашните деца. За разтуха някои хора доста преувеличават минали победи и удоволствия, а други все говорят за някогашните несгоди, действителни или въображаеми, за да оправдаят високото си положение.

Винаги, струва ми се, съм била наясно с паметта си. Зная кога мога да й се доверя и кога някаква мечта или фантазия се намесва в живота и тогава мечтата, необходимостта от мечта, води до изопачаване на действителността. И тъй, отрано бях разбрала, че яростните изблици на едно-единствено дете са изопачени кошмари на действителността. Обаче на всеки свой спомен за Джулия вярвам безусловно.

Сега, след толкова години, бих могла да изкача стъпалата на тъмно, да се движа нощем из огромната претъпкана къща на дядо й и баба й на Пето авеню, из безбройните стаи, хем шикарни, хем охлузени; стените им бяха покрити с картини, а масите — отрупани с вещи, чиято стойност не дооценявах. Вярно, не мога да си спомня какво сме говорили и правили в тази къща, ако не се смята първата нощ, когато ме оставиха да спя там. Ние с Джулия бяхме дванайсетгодишни и в онази новогодишна вечер седнахме късно край масата, на която се поднасяха ястия от риба и различни меса, а помежду тях шербети за промяна на вкуса или за „изчистване на небцето“, както казваше баба й; освен това за нас имаше разводнено вино, а за старите — бяло, червено и шампанско. (Стари ли бяха те? Не зная, те просто бяха нейните дядо и баба.) Не си спомням разговора на масата, но след вечерята ни разрешиха да влезем с тях в музикалния салон. Един от прислужниците вече беше сложил на грамофона „И нека овчиците кротко пасат“ и четиримата слушахме плочата, после Джулия стана, целуна ръка на баба си, а дядо си — по челото, и като ми даде знак да я следвам, излезе. Всичко това ми се стори един странен ритуал, част от живота на много богатите, който за мен беше необясним.

Оттогава насетне всяка Нова година извиква у мен спомена за тази нощ. Ние с Джулия се изтегнахме в еднакви легла и тя взе да рецитира куплети от стихове (сегиз-тогиз спираше и караше и мен да рецитирам, но аз нищо не знаех), Данте на италиански, Хайне на немски и макар да не разбирах тези езици, самото им звучене бе толкова приятно, че ме изпълваше с една сладостна тъга — сякаш много нещо ме очакваше на тоя свят, нещо, което щеше да бъде прекрасно и да осмисли живота ми, ако можех да намеря пътя към него. Ето че и аз декламирах — детското стихче за гъската, а тя завърши с „Джулия“ на Дън^[2] и се засмя от удоволствие, че авторът й е оказал такава чест. Мен ме досрамя да попитам това шега ли е или истина.

Беше много късно, когато тя извърна глава и се приготви да спи, но аз се примолих: „Още, Джулия, моля те! Не знаеш ли други?“. И тя запали отново лампата и рецитира нещо от Овидий и от Катул — за мен само имена, които не свързвах с никоя страна.

Не зная кога престанах да слушам, погълната от вида на прекрасното й лице върху възглавницата — лампата хвърляше мека светлина върху гъстите й тъмни коси. Сега не мога да кажа дали съм изрекла някакви думи, нежни, гальовни или силни, но в онази нощ наистина си помислих, че по-красиво лице никога не бях виждала. След години вече никога не мислех как изглежда тя, при все че, когато пораснахме, други хора казваха за нея „особена красота“ или „не прилича на никоя друга“, а един фукльо веднъж изтърси „лице а ла Бърн-Джоунз“, макар, разбира се, нейното лице да нямаше нищо общо с женските образи на Бърн-Джоунз^[3], сиреч с една псевдоодухотвореност.

 

 

Между онази новогодишна вечер и влака, който пътуваше към Германия, лежаха много години, почти двайсет. През тези години, а и в годините след смъртта на Джулия съм имала достатъчно време да мисля за обичта, която изпитвах към нея, обич, премного силна и премного сложна, за да бъде определена само като сексуален порив на едно момиче към друго. Да, положително имаше и нещо такова. Но не зная, никога не съм се замисляла, а да мисля сега, би било безцелна главоблъсканица. Това, че нито веднъж не сме се целунали, още нищо не значи; дори когато на погребалната церемония в Лондон се наведох да целуна обезобразеното й и отвратително скърпено лице, стреснаха ме не ужасните белези: понеже никога не бях я целувала, помислих си, че тя вероятно не би желала това, и само докоснах с пръсти лицето.

Няколко години след онази новогодишна вечер ме преместиха в общинско училище (баща ми беше закъсал и нямаше повече възможност да плаща за частни училища). Но продължих да се виждам почти всеки ден с Джулия, а всяка събота вечер спях у тях, в къщата на баба й и дядо й. След време обаче в живота ни настъпиха промени: Джулия започна да пътува през летните и зимните ваканции и когато се завръщаше, отговаряше с вдигане на рамене на всички мои въпроси за забележителностите на Европа и ми показваше лоши снимки на неща, които интересуваха само нея — две слепи дечица в Кайро (обясни ми, че са ослепели от мръсотиите, пренасяни от мухите), хора, които лочат от каналите в Техеран, не, да речем, Сан Марко, а мизерната дупка на някакъв гондолиер във Венеция. И нито дума за великолепието на изкуството във Ватикана, а само разкази за беднотията на Трастевере.

Веднъж се върна с поставена в рамка фотография на красива жена — майка й, с някакъв англичанин — мъжа на майка й. Попитах я какво е изпитала, като е видяла майка си (през всички тези години не бях я чувала да спомене нещо за майка си), а тя ме погледна втренчено и отговори, че майка й притежавала „фантастичен замък“ и новият й съпруг разливал питиета на всички титулувани личности, които обичат да пият на аванта, но спомена също имена като Ивлин Уо, Хърбърт Уелс. Нанси Кънард и когато я помолих да ми разкаже нещо за тях, тя рече, че не знае нищо, те само се здрависали с нея, а тя не искала нищо друго, освен да се измъкне и да се прибере в стаята си.

— Но аз нямах стая — добави тя. Имах апартамент, както всички останали, а четиринадесетте слуги се тъпчат някъде под земята и само някои от тях имат прозорчета на килиите си, които майка ми нарича стаи, да не говорим, че всички те се къпят в една-единствена вонлива баня.

Веднъж — тогава бяхме около шестнайсетгодишни — отидохме по Великден с дядо й и баба й в планините Адирондак, където имаха вила, голяма и похабена, както всяко жилище, което те обитаваха. Старите пиеха много — мисля, че това им беше навик, но аз едва почвах да го забелязвам, лягаха да дремнат след всяко ядене. Но вечер седяха до късно и на две маси от отделни парченца стъкмяваха някакви картинки, внесени от Франция, като, който подредеше пръв картината, даваше тлъст чек на другия.

Не помня Джулия да е искала разрешение от тях за нашите лагерувания край езерото Шамплейн. Това не бяха истински лагерувания, макар да мъкнехме одеяла, чисти чорапи, резервни обувки, консерви. Ходехме по много, аз често ловях пъстърва, а веднъж, когато изкачвахме един висок рид, Джулия улови с мрежа заек, като тичаше след него с грация и бързина, каквито дотогава не бях виждала у момиче. После ми показа как се дере заек. Сготвихме го още същата вечер, увит в бекон, и това е едно от най-вкусните неща, които съм яла, може би защото „Робинзон Крузо“ е една от най-хубавите книги, които съм чела. Дори сега, видя ли остров, сещам се за този заек и си представям как ще се справя сама с него без подслон и сечива.

Когато обикаляхме наоколо или ловяхме риба, рядко вървяхме редом. Тя предпочиташе това и аз го приемах на драго сърце, защото виждах, че си мисли за неща, които аз не разбирах и в които не бива да се меся, или може би защото още тогава си давах сметка, че тя не обича да върви редом с когото и да било.

Вечер, увити в одеялата, ние разговаряхме край огъня. По-точно говореше тя, а аз само задавах въпроси. Тя беше една от малкото между моите приятели и познати, която можеше да те запознае с даден предмет, без да ти изнася лекция. Сякаш вчера беше, когато тя ми обясняваше какво е написал Фройд, чието име само бях чувала; и че Карл Маркс и Фридрих Енгелс са големи теоретици, чието значение не се изчерпва с една фраза за Манифеста в учебника. Но както всички млади момичета, ние говорехме също за бъдещи ухажори, съпрузи и бебета, за наследствеността и жизнената среда, обсъждахме може ли да трае дълго една романтична любов и от всичко това излизаше една смесица, доставяща удоволствие на момичета, които бяха на път да станат жени.

Една вечер бяхме замлъкнали за дълго, защото тя, облакътена до огъня, четеше немска граматика: и когато повтори на глас няколко изречения, техният звук ме накара да се засмея.

— О, ти не разбираш — каза тя. — Хората биват или учители, или ученици. Ти си ученичка.

— А добра ученичка ли съм?

— Когато разбереш какво искаш, ще станеш много добра.

Пресегнах се и докоснах ръката й.

— Много те обичам, Джулия.

Тя се вгледа в мен, взе ръката ми и я сложи върху лицето си.

Карахме деветнайсетата си година, когато тя замина за Оксфорд. След две години й отидох на гости. Има жени, които в даден момент от живота си разцъфват, лицето им става неповторимо красиво, тялото им — неповторимо гъвкаво и силно. Тогава Джулия бе достигнала този момент, но не съзнаваше това, както някога не съзнаваше, че е красиво дете. Носеше грозни дрехи, халтави и опърпани, а обувките й сякаш бяха откраднати от някой старец. Никой не стъпваше в квартирата й, защото, както ми каза един смачкан млад индиец, тя не канеше никого. А нея я канеха навсякъде в Оксфорд и Лондон, но единствените имена, които помня, че произнасяше с уважение, бяха Джордж Бърнал^[4] и Джон Халдейн^[5]. Един-два пъти ходихме на театър в Лондон, но по средата на пиесите тя започваше да пухти и казваше, че няма вкус към театъра, обичала само да чете Шекспир, и то невинаги.

На другата година тя ми писа, че напуска Англия, за да учи медицина във Виена, с напразната надежда един ден Фройд да я приеме за студентка.

Същата година й писах няколко писма, но от нея получих само една телеграма по случай рождения ми ден и рисунката на Тулуз Лотрек, която и досега стои на стената вкъщи. Тя очевидно мислеше, че аз разбирам изкуството на този художник и това ме радваше, макар да не беше вярно; наложи се то да ми бъде разяснено от един състудент, който често ми купуваше сандвичи само за да може да ми разказва — така поне ми се струва — за хомосексуалните си похождения. (През Втората световна война той получи много ордени за храброст и падна убит една седмица преди края й.)

Няколко месеца по-късно получих писмо от Ан-Мари Травърс, едно момиче, което двете с Джулия познавахме от училище, но аз го познавах по-добре, защото бяхме ходили заедно на онзи отвратителен летен лагер. Възпитана и интелигентна, Ан-Мари обичаше да флиртува и притежаваше онова външно, отрано заучено спокойствие, което при жените често служи за прикриване на гнева. Сега тя очевидно живееше във Виена или някъде наоколо и в неочакваното си писмо — мисля, че не бяхме се виждали четири-пет години — пишеше, че се сблъскала на улицата с Джулия, която се държала хладно, но тя после научила от други, че Джулия води странен живот, занимава се усилено с политическа дейност, прави се на бедна и живее във Флорисдорф, бедняшкия работнически район на социалистите. Както й казали, Джулия била втора по успех на приемния изпит за медицина, а пръв бил също американец, но от немски произход, някакъв изключителен младеж от Сан Франциско, красавец от норвежки тип, което не й допадало. Човек трябваше да познава добре Ан-Мари, за да разбере, че „немски“ и „норвежки“, употребени в едно и също изречение, означаваха съчетание от презрение и възхищение. Ан-Мари добавяше, че брат й Сами напоследък опитал да се самоубие и все още се разкъсвал — писател ли да стане или архитект? Имаше нещо особено в това писмо, някакво внушение, някакъв тон, които не разбирах и които не ми харесваха. Но аз го забравих и не се сетих за него цял месец, докато един ден не ми позвъни Сами, за да ме покани на вечеря, добавяйки, че живеел на остров Елба и непрекъснато мислел за мен. Той повтори това на вечерята, след като беше изпил четири чаши уиски, които прокарваше с бира, и ме попита дали съм девствена. Това не беше в неговия стил, а освен това той не проявяваше интерес към мен, затуй предусетих, че ще последва нещо друго. Към четири сутринта, когато седяхме в един бар в Харлем и Сами беше изпил още много уиски и бири, той ме попита дали съм получила развод и защо не се омъжа за неговия по-голям брат Елиът, чиято богата жена била изгубила всичките си пари по време на Депресията, тъй че сега Елиът чакал кандидатки и бил подходящ за мен, макар че Сами лично го смятал само за един красив досадник. Той добави, че повече обичал сестра си Ан-Мари, защото бил спал с нея, когато тя била на шестнайсет, а той на осемнайсет. После, може би защото понечих да кажа нещо, той избухна: за каква, по дяволите, се смятам, та нали всички знаят за мен и Джулия!

Една от странните промени в американските обичаи се свежда до това, че по мое време често се случваше пияни да се ударят, но никога не се биеха с ножове, както става днес в баровете. (Веднъж Джеймс Търбър запрати по мен чаша уиски в прочутото заведение „Тони“ и когато Дашиъл го избута към стената, той грабна друга чаша от една маса, но не улучи Дашиъл, а удари келнера, който беше братовчед на Тони. Тогава Тони повика полицията, като непрекъснато повтаряше, че му е дошло до гуша от Търбър. Всички бяха единодушни, че Тони е прав, но когато полицията дойде, ние се стъписахме и отидохме до участъка, за да заявим, че нищо особено не се е случило — само една счупена чаша след дребно пиянско спречкване. След този случай мисля, че Търбър не можеше да ме понася, но той, струва ми се, и преди това не ме понасяше. Тъй или иначе, никой от нас не спомена повече за случилото се.) А нямаше нищо чудно в това, което направих тогава на масата в барчето. Наведох се напред, зашлевих един шамар на Сами, станах, обърнах масата и си отидох. На другия ден ми се обади една позната, за да ми предаде извиненията на Сами, който изобщо не помнел какво е говорил, а вечерта получих огромен букет цветя. След няколко дни познатата се обади повторно. Казах й, че не се сърдя, но че на двайсет и пет години Сами е по-голям глупак, отколкото беше на седемнайсет. Тя обеща да му предаде това.

Писах на Ан-Мари, че каквото и да мисли или върши Джулия, то непременно ще е интересно и че не искам да чувам нападки против нейните убеждения и начин на живот. Това писмо ми се върна неразпечатано и едва след една година щях да разбера защо.

Не след дълго получих писмо от Джулия, в което предлагаше да й отида на гости във Виена и обясняваше, че Фройд я е приел и че аз трябва да науча маса неща за „настъпващото всесъжение“. Отговорих й, че живея с Хамът и не ми се ще да замина сега, но може би догодина. В следващите си писма тя говореше за Хитлер, за евреите, за радикалите, за Мусолини. В течение на една година 1933–1934, разменихме много писма и аз й съобщих, че се опитвам да напиша пиеса, от която не очаквам кой знае какво, но Хамът все ме ръчка да я довърша. Питах я дали й харесва заглавие като „Часът на децата“ и ме заболя, когато тя забрави да ми отговори в следващото си писмо, в което се гневеше за въоръжените политически шайки в Австрия, угрозата от Хитлер и „престъпната вина на англичаните и французите, които не съзират опасностите от германския тип фашизъм, другият е цвете“. В писмото имаше много неща, които не разбирах, макар по това време всички да съзнавахме, че нацизмът ще накърни живота ни.

Не съм в състояние да опиша историята на онези години, тъй както ние я виждахме. Или по-точно, както аз я виждах. Защото нямам записки и дори не зная кога си дадох сметка за това. Зная, че Хитлер (Мусолини не беше за нас нещо повече от един дърдорко с глупава униформа) беше тласнал мнозина от нас към радикализма или нещо, което ние наричахме радикализъм, и че нашите недозрели, нови убеждения щяха да доведат след време до раздори и грозни крамоли. Но в началото на трийсетте хората, които познавах, се задоволяваха само да събират подписи, да слушат потресаващите разкази на малцината емигранти от Германия, дошли в Ню Йорк или Холивуд, и да дават пари за една или друга кауза. Тревожеше ни антисемитизмът, който не беше нещо ново в Германия, но някои от нас бяха достатъчно прозорливи да го видят в развитие. За мнозина обаче той се свеждаше единствено до неграмотните словоизстъпления на един бояджия и неговата долнопробна свита, които според тях положително щяха да бъдат отхвърлени от германците — един „напреднал и културен“ народ в очите на моето поколение.

Но към 1935 или 1936 полуразбраните, откъслечни и далечни истории се превърнаха в чудовищна трагедия, та се налагаше човек да подложи на незабавна преоценка и веруюто си, и дейността си. Бунтарите от двайсетте години, от поколението преди моето, сега изглеждаха бунтари само в Скотфицджералдовия смисъл: те бяха пропилели кръвта си слепи за бъдещето, което биха могли да надушат, ако не беше толкова силен мирисът на алкохола. Самият Скот разбираше това и с основание се опълчваше против онези от старите си приятели, които се бяха превърнали в нови радикали. Но бунтарите от двайсетте години винаги са ми изглеждали странни: аз безпощадно си мислих, че те не са нищо повече от елегантна сбирщина превъзходни комици, които изнасят почти безплатни представления за богаташите. Надеждите си възлагах единствено на новия радикализъм.

През 1934 наехме с Хамът една великолепна къща на Лонг Айланд и започнахме да пилеем парите от „Слабакът“. Това беше година на усилено пиене и за двама ни. Аз пиех почти толкова, колкото Хамът и постоянните ни гости, но бях по-млада от повечето от тях и никак не се харесвах, когато пиех. Във всеки случай работата върху „Часът на децата“ не вървеше и Хамът, който имаше приятен характер, изготви нов, по-лек режим за пиене: нищо друго, освен херес, порто и бира. При този режим той пиеше повече от всякога, ядеше по-малко от всякога и стана заядлив и раздразнителен. Искаше ми се да се махна някъде. Хамът ми даде пари да замина за Европа.

Понеже смятах да не се връщам, докато не завърша пиесата, трябваше да внимавам с парите, за да изкарам колкото е възможно по-дълго. Пристигнах направо в Париж, настаних се в малкия и евтин хотел „Жакоб“ и реших да не се виждам с никого. Веднъж на ден излизах на разходка, два пъти дневно се хранех в работнически гостилници и се мъчех с френските вестници и списания. От тях не научавах кой знае колко, но научих все пак за създаването на Народния фронт. През тази година в Париж имаше и тепърва щеше да има фашистки изстъпления. Както за повечето американци, политическите сътресения в Европа ми се струваха твърде далеч от моя живот и съвсем далеч от пиесата за едно момиченце, което съсипва живота на две жени в едно частно училище в Нова Англия.

Но след като не се видях с никого цял месец, почувствах се самотна и уморена от работа. Телефонирах на Джулия — през първите ми седмици в Париж бяхме разговаряли няколко пъти — и й казах, че ми се ще да отида при нея във Виена за няколко дни. Тя отговори, че засега това е неудобно, както е неудобно и да говорим по телефона, защото разговорите се подслушват; но ще се видим, тя щяла да ми извести кога и къде. Тогава, мисля, за първи път чух, че може да се подслушват телефонни разговори, че някой може да наднича в живота ти. Това ме порази и удиви.

Чаках, ала от Джулия не идваше никаква вест. Но ето че един ден, две седмици след последния ни разговор, вестниците оповестиха, че австрийски военни части, подпомогнати от местни нацисти, са нападнали с бомби Карл Маркс Хоф във виенския район Флорисдорф. Работниците социалисти, които населяват квартала, се отбранявали, но двеста от тях паднали убити. Прочетох тази новина в една гостилничка на име „Четвъртата Република“, зарязах яденето и хукнах към хотела за бележника си с адресите. Но в адреса на Джулия нямаше ни Карл Маркс Хоф, ни Флорисдорф и аз си легнах, като си казах, че не бива да давам воля на фантазията си. В пет часа сутринта се обади от Виена някой си Фон Цимер: Джулия била в болница.

Не помня нищо от това пътуване до Виена, нито от града, който повече не видях, не помня и името на болницата, нито как и на какъв език съм се оправила до нея. Но оттам нататък помня всичко. Болницата беше малка, в една схлупена част на града. В стаята имаше към четиридесет души. Леглото на Джулия беше първото зад вратата. Главата й беше така бинтована, че се виждаха само устата и лявото й око. Дясната й ръка лежеше извън завивката, а десният крак — върху подложка, която не се забелязваше. В стаята имаше двама-трима думи с болнична униформа, но повечето от обслужващите носеха обикновени дрехи. Един от тях, малко дванайсет-тринайсетгодишно момче, ми поднесе стол и каза на Джулия на немски: „Приятелката ви дойде“, при което тя обърна глава така, че да може да ме гледа с лявото око. Докато ме гледаше, нито окото й трепна, нито ръката и никоя от нас не продума. Не, не съм забравила разговора при това посещение, просто нямаше разговор. След малко тя вдигна шепата си ръка накъм средата на стаята и аз видях момченцето с кофа в ръка да говори нещо на една от сестрите. После сестрата се приближи до леглото, обърна главата на Джулия на другата страна и ми каза, че е по-добре да дойда на другия ден. На излизане ме пресрещна момченцето и ме посъветва да се настаня в хотел „Захер“. На рецепцията в хотела — толкова невъзможно скъп, че ми идваше да си грабна чантата и да потърся друг — ме чакаше бележка. В нея се казваше, че ми е ангажирана стая в „Захер“, защото това е най-безопасното място, а и най-удобно за Джулия. Бележката беше подписана от Джон Фон Цимер.

Отправих се отново към болницата още същата вечер и когато слязох от тролейбуса, видях нещо, което не бях забелязала сутринта. Кварталът бе плътно обграден от полицаи и хора с други, неполицейски униформи. В болницата не ме пуснаха при Джулия, казаха, че спяла след операцията. Когато попитах каква операция, запитаха ме каква съм на болната, но моят немски, пък и не само той, отказа да ми служи. Опитах се да разбера дали не знаят адреса на Джон Фон Цимер, но ми отговориха, че никога не са чували това име.

Не ме пуснаха в болницата нито на другия, нито на следващия ден. На третия една хубава бременна жена с износено палто, което й беше много тясно, ме заведе до стаята на Джулия. Същото момченце ми поднесе същия стол и внимателно обърна главата на Джулия към мен. Под десния й крак вече нямаше подложка и това ме накара да мисля, че положението й се е подобрило. След няколко минути този път тя вдигна десница и ме погали по ръката. Аз вперих поглед в нейната: тя беше прекалено голяма дори за такова високо момиче като нея, прекалено груба, прекалено тежка, грозна. Тя я отдръпна, сякаш разбра какво си мисля, но аз я поех отново. Седяхме тъй известно време, после тя посочи към устата си — искаше да каже, че бинтовете й пречат да говори. Сетне вдигна ръка и посочи към прозореца с движение, като че избутваше нещо.

— Не разбирам — казах аз и в същия миг съзнах, че не бях говорила с нея от години.

Тя повтори движението и след това затвори окото си, сякаш нямаше сили да продължи повече. Не след дълго аз заспах на стола, подпряла глава на стената. Следобед дойде една сестра и ме подкани да си вървя. Джулия беше изнесена заедно с леглото и доколкото си спомням, сестрата ми каза, че й правели „процедури“.

През трите дни и нощи, откак бях пристигнала във Виена, не бях ходила никъде, дори на разходка. Веднъж на ден се отбивах само в една гостилничка на една пряка от болницата, чийто стар съдържател говореше английски и ми обясни, че някога е живял в Питсбърг. Струва ми се, че не разбирах нито къде се намирам, нито какво става в този град, нито защо става и бях дотолкова уплашена от неразбираемото, че го преживявах тихо и кротко. (Страхът винаги ме е правил неспособна да говоря и да се движа и ми е действал приспивателно.) Непрекъснато мислех как да открия човека на име Фон Цимер и всеки ден си внушавах, че той непременно ще се появи. На четвъртия ден към десет часа вечерта вече нямаше какво да чета, не можех и да заспя, защото бях много неспокойна и нервна и затова тръгнах пеша към гостилничката, до която имаше доста път. Тя беше затворена и аз тръгнах отново пеша — вече минаваше полунощ, — като си мислех колко малко знам за живота на Джулия, колко рядко се бяхме виждали с нея през последните години и как почти нямам представа какво става с нея сега.

Когато стигнах до хотела, на отсрещния тротоар стоеше момченцето от болницата. Забелязах го веднага и го изчаках. То ми подаде сгънат лист хартия, поклони се и изчезна.

Във фоайето на хотела отворих бележката, написана с неуверен почерк: „Нужно е нещо друго. Утре ще ме преместят в друга болница. Връщай се незабавно в Париж и остави адреса си в «Захер». С обич: Джулия“.

Чак след завръщането ми в Париж си спомних, че като ученички, когато учехме по латински, се редувахме с нея да превеждаме и после да поправяме преведеното. И често едната казваше на другата: „Нужно е нещо друго“; толкова често повтаряхме това, че то се беше превърнало в наша смешка.

Цял месец в Париж не се получи никаква вест. Тогава помолих една приятелка германка да се обади от мое име в болницата. Казаха й, че не познават такова лице и че то изобщо не фигурира в списъците. Приятелката ми се обажда два пъти и в университета, за да пита за Джон фон Цимер, но единия път й отговориха, че той е прекъснал следването, а втория — че нямат сведения за адреса му.

И тъй аз се върнах в Ню Йорк, довърших „Часът на децата“ и три дни след успешната й премиера се обадих по телефона на бабата на Джулия. Тя, изглежда, беше пияна — това често й се случваше още когато с Джулия бяхме малки, — защото много дълго трябваше да й обяснявам коя съм и накрая тя отвърна, че няма никакво значение коя съм, тя не знаела нищо за Джулия, не знаела нито и банката „Морган“, която изпращала огромни суми за нея из цяла Европа, и ако искам да знам, Джулия е направо луда.

След година получих писмо от Джулия, което сега не мога да намеря. Помня съдържанието му, но никак не мога да възпроизведа начина, по който бе написано — Джулия вече пишеше така, сякаш английският беше почти чужд за нея език, и ми казваше нещо, което явно мислеше, че зная отнапред. В писмото се говореше за нацизма и Германия, за необходимостта от световна социалистическа революция, за бебето, което й се родило и което нарекла Лили; то, изглежда, харесвало името си, но нали е бебе, добавяше тя, на него всичко му харесва. Адрес нямала, но да съм пращала писмата до Париж, улица „Университетска“ 16, чрез апартамент 3. Писах й незабавно, за да й благодаря, че е почела името ми, после й писах още два пъти и едва тогава получих от нея пощенска картичка с клеймо от Цюрих.

Не помня колко време след това ми се обади Ан-Мари, за да ме покани на вечеря. Бях на път да приема, когато тя продължи: Джулия се занимавала с нещо много опасно, наречено антифашистка дейност, пилеела на вятъра парите си и имала бебе, не е ли това лудост, горкото нежелано, незаконородено дете. Казах й, че заминавам извън града и не мога да се отзова на поканата й. Ан-Мари изрази съжаленията си, защото те не идвали често в Ню Йорк, но се случили на премиерата на „Бъдни дни“ и откровено казано, моята пиеса не им харесала. Отговорих й, че това не е задължително, че само малцина са я харесали, после говорихме още за Джулия, нещо за крака й, което не разбрах, след това Ан-Мари каза, че нека да ме запознае със съпруга си, който, сигурно зная това, е бил състудент на Джулия в медицинския факултет във Виена, а сега станал преуспяващ хирург в Сан Франциско. Бил зашеметяващ, истински красавец. Никога не съм обичала жени, които говорят за външния вид на мъжете — „толкова привлекателен“ беше дежурната фраза по мое време — и за да прикрия раздразнението си, обясних, че зная, че се е омъжила, но не зная името на мъжа й. Джон фон Цимер, каза тя. Аз ахнах и тя, убедена съм, чу това, защото се разсмя и каза, че когато другия път дойдат в Ню Йорк, непременно ще ми се обади; и защо не съм се видела някой път с брат й, Сами, който не се отказвал от опитите за самоубийство. Никога вече не видях Сами, но той положително не е успял да се самоубие, защото само преди два-три месеца прочетох нещо за него в една от клюкарските колони на вестниците.

През всичките последвали години видях само още веднъж Ан-Мари този път заедно с Джон фон Цимер — това бе през 1970, когато преподавах в Баркли. Натъкнах се на тях в един ресторант в Сан Франциско, където те седяха с още шест-седем души, все модно облечени. Ан-Мари ме целуна, издърдори куп глупости и накрая си разменихме адресите. През това време Фон Цимер мълчеше, вперил поглед над главата ми в отсрещната стена. С Ан-Мари не се чухме на другия ден по телефона, както си бяхме обещали, но на мене много ми се щеше да се видя с Фон Цимер: отдавна исках да му задам един въпрос и затова няколко дни след срещата ни в ресторанта се запътих към кабинета му. Ала когато стигнах до голямата къща във викториански стил, промених намеренията си. И дори сега се радвам, че не зададох въпроса, на който положително нямаше да получа отговор.

 

 

А в онзи ден на 1937 седях във влака, който летеше към германската граница, и не свалях поглед от шапкарската кутия. Едрото момиче четеше сега „Франкфуртер цайтунг“, а слабичката държеше в скута си книга, която изобщо не бе отворила. Мисля, че поканата за закуска ме накара да се откъсна от миналото и да взема палтото си, което обаче веднага оставих.

— Хубаво палто. Топло, да? От каква кожа? — попита слабичката.

— Тюленова. Да, държи топло.

— Шапката ви също кожена? — попита тя, като посочи към кутията.

Понечих да отговоря, че не зная, съзнах колко съм вцепенена, реших, че така не може да продължава и отворих кутията. От нея извадих висока пухкава шапка от сива лисица и двете почти хлъцнаха от възхищение. Аз не свалих поглед от шапката, докато едрата не каза:

— Сложете я. Хубава с палтото.

Макар решителният момент да бе още далеч, част от тревогата ми, предполагам, се дължеше на това, че не знаех какво да правя с плетената шапчица на главата ми. Свалих я и застанах пред продълговатото огледало между прозорците, за да сложа кожената. Тя беше много плътна и когато пъхнах ръка вътре, напипах дълбоко врязан шев, а около него — някакви дебели пачки. Шапката ми беше неудобна, та понечих да я сваля, но си спомних написаното в бележката: че трябва да я нося.

Докато се двоумях, едрото момиче каза, че отива да закусва и ме попита искам ли да ми донесе един сандвич.

— Предпочитам да отида до вагон-ресторанта, но не зная кога минаваме границата — отвърнах аз и мигом съзнах, че тези думи бяха глупави и може би дори опасни.

Слабичката обясни, че ще минем границата едва късно следобед — тя беше отворила малка кутия и ядеше парче месо — и ако се тревожа за багажа, тя щяла да остане в купето, защото в ресторанта било прекалено скъпо за нея. Едрата каза, че и за нея е скъпо, но докторът й предписал да взима лекарството си с топла храна и чаша вино. И тъй, тръгнах с нея към вагон-ресторанта, като оставих палтото метнато върху кутията с бонбоните. Седнахме на маса с още двама души и тя ми каза, че учела в Париж, където „прихванала“ белодробна болест, та затова се прибирала у дома в Кьолн. Чудела се какво ще стане с докторската й дисертация, защото белодробната болест била засегнала и костите. Несвързаният поток от думи беше предназначен, струва ми се, повече за двамината на нашата маса, но дори когато те станаха, тя продължи да бъбри, като помежду изреченията въртеше нервно глава и оглеждаше всички. Олекна ми, когато свършихме закуската — толкова се тревожех за кутията с бонбоните, но при влизането в купето видях, че тя си стои на мястото непокътната. Слабичката, която беше заспала, се събуди и каза на немски на едрата, че влакът е претъпкан, като я нарече Луиза. Това беше първото указание, че те се познават, и аз дълго седях мълчалива, питайки се защо двете ме карат да се чувствам неспокойна. После си казах, че ако всяко нещо продължава да ме прави нервна, сигурно ще припадна, когато наистина дойде време да нервнича.

През следващите няколко часа трите дремехме или четяхме, докато в един миг слабичката ме побутна по коляното и каза, че след пет-десет минути минаваме границата. Всеки, мисля, се страхува по различен начин, а колкото до мен — винаги ми става или много горещо, или много студено и това няма нищо общо с времето. Този път ми стана много горещо. Когато влакът спря, понечих да изляза, без да взема палтото и шапката. Хората вече слизаха от влака, за да минат през контролния пункт, други пък идваха към влака, за да проверят багажа в предните вагони. Почти бях прекрачила прага на купето, когато слабичката каза:

— Ще ви трябва вашето палто и шапка. Навън е ветровито.

— Благодаря, но не ми е студено.

Гласът й се промени рязко:

— Палтото непременно ще ви трябва. А шапката много, много ви отива.

Въздържах се да задавам въпроси, защото отговорът се съдържаше в тона й. Върнах се, наметнах палтото, сложих шапката, която сега ми се стори още по-тежка с тия пачки под хастара, и пропуснах двете да минат покрай мен, докато я намествах на главата си пред огледалото. Когато излязох на перона, двете вече вървяха напред и от тях ме разделяха няколко души, слезли от другите купета. Едрата продължи да върви, а слабичката изтърва чантичката си и след като я вдигна, отстъпи встрани и мина непосредствено зад мен. Не разговаряхме, докато чакахме на опашка, за да стигнем до двамата униформени на контролния пункт. Едва след като провериха паспорта на човека пред мен, слабичката каза:

— Ако сте с транзитна виза, ще вземе повече време. Но това няма значение. Не се тревожете.

Не отне повече време. Минах толкова бързо, колкото и всички останали, и се влях в стройната редица на другите пътници, които се връщаха към влака. Слабичката вървеше непосредствено след мен, но когато стигнахме до вагона, каза „моля“, избута ме встрани и се качи първа. Едрата вече се беше настанила в купето и се вслушваше в думите на двамата митничари в съседното купе, които бъбреха добродушно с човека, чийто багаж се готвеха да проверят.

— Много се бавят с багажа — каза слабичката и докато изрече това, наведе се и взе кутията с бонбоните. После развърза панделката и добави: — Благодаря. Умирам за шоколад. Много мило.

— Чакайте, чакайте — извиках аз с пълното съзнание, че никога не мога да се справям с такива положения. Те са подарък за една приятелка. Моля ви, не ги отваряйте.

При влизането на митничарите в нашето купе слабичката вече дъвчеше един бонбон и държеше кутията отворена на скута си. Не зная какво точно стана през следващите няколко минути, освен че всичкият багаж биде свален от багажниците и проверката на моя отне повече време, отколкото проверката на техния. Доколкото си спомням, едрата говореше неспирно, спомена нещо за моята виза и обясни, че отивам на театрален фестивал, защото пиша пиеси. (Едва след два дни ми дойде наум, че не бях говорила пред тях нищо нито за фестивала в Москва, нито за себе си.) В разговора, който разбирах само наполовина, тя произнесе и името Хелман. Единият от митничарите каза: „Еврейка“, а тя му обясни, че това име не е непременно еврейско и даде примери с имена на хора и местности, които не можах да схвана. После митничарите ни благодариха, подредиха всичко на място, поклониха се и излязоха.

По някое време през следващите няколко часа престанаха да ме побиват студени или горещи тръпки и до края на деня не ме обзе страх. Слабичката вече беше превързала отново кутията с бонбоните, но май не проговорихме повече, докато влакът не влезе в гарата. Когато носачите дойдоха за багажа, рекох си, че сега не е време да нервнича, че дори ако парите са били открити на граничния пункт, нищо по-страшно не би могло да ми се случи, защото съм все още близо до Франция. Следователно сега бе време за предпазливост, съобразителност и опасения в границите на разумното. Но не. И аз се надсмях над онова дяволче в мен, което толкова често ме кара да се паникьосвам без нужда и толкова често ме прави безучастна и заспала при близостта на истинска опасност.

Във всеки случай през този ден не се случи нищо опасно. Слабичката отново се озова след мен по дългия път към изхода на гарата, по който хората се целуваха и ръкостискаха. Мъж и жена, около петдесетгодишни, се завтекоха към мен, жената разпери ръце и каза на английски:

— Лилиан! Боже, колко се радвам! Но това на нищо не прилича — да стоиш само няколко часа, и все пак ще имаме време да се видим и…

През това време слабичката, почти долепила се до мен, ми подшушна:

— Дайте й бонбоните.

— И аз много се радвам — казах аз. — Нося ви един малък подарък… Но кутията вече бе изчезнала от ръцете ми и потокът ме влечеше към изхода. Много преди да стигнем до него, жената и слабичкото момиче бяха изчезнали също.

Мъжът каза:

— Като стигнете до изхода, попитайте човека, който стои там, дали има ресторант близо до гарата. Ако ви упъти към „Алберт“, идете в този ресторант. Ако ви посочи друг, идете до него, хвърлете му един поглед и се върнете към „Алберт“, който е точно срещу гарата.

Докато питах за ресторанта железничаря на изхода, мъжът се измъкна покрай мен. Железничарят ме помоли да отстъпя встрани, в момента бил зает, но след минута щял да ми услужи. Понеже не ми се чакаше, прекосих улицата към „Алберт“. Минах през въртящата се врата и така се стъписах, като видях Джулия на една от масите, че се заковах на място. Тя се понадигна, повика ме тихичко и аз се завтекох към нея, обляна в сълзи, които не можех да спра, защото видях до нея две патерици и се убедих в нещо, което преди просто не исках да приема. Полустанала, подпряна на масата, тя каза:

— Чудесно, чудесно! Поръчала съм хайвер, за да отпразнуваме случая, Алберт изпрати някого да го вземе, няма да чакаме много. — Тя задържа ръката ми известно време, после добави: — Чудесно. Всичко мина чудесно. Сега вече няма страшно. Да ядем, да пием и да си поговорим. Толкова години минаха.

— С колко време разполагаме? — попитах аз. — Далеч ли е другата гара, от която тръгва влакът за Москва?

— Ти имаш два часа, но за двете ни остават по-малко, защото трябва да те придружат до гарата, а на придружителите ти ще е нужно време, за да намерят човека, който ще те съпровожда във влака до Варшава.

— Джулия, ти си несравнима. Сега изглеждаш още по-хубава — казах аз.

— Престани да ревеш за крака ми — рече тя. Отрязаха го, но изкуственият е толкова нескопосно направен, че след два-три месеца, при първа възможност ще замина за Ню Йорк, за да се сдобия с по-хубав. Не плачи за мен, Лили! Стига с тия сълзи! Сега трябва да свършим работа. Свали шапката, все едно че ти е много топло с нея и не можеш да я търпиш. После се среши и остави шапката помежду ни.

Палтото й беше разкопчано и щом оставих шапката, Джулия мигновено я грабна и я прикачи навътре в палтото си с готова за целта безопасна.

— Сега отивам до тоалетната — каза тя. — Ако келнерът понечи да ми помогне, дай му да разбере, че това е излишно и ме придружи ти. Тоалетната се заключва. Ако някой се опита да влезе, почукай на вратата и ме повикай. Но мисля, че няма да стане нужда.

Тя стана, взе една от патериците и ме накара да я подкрепям от другата страна. Когато прекосявахме дългото помещение, каза нещо на немски на някакъв човек, който вероятно беше Алберт. При влизането в тоалетната, вратата някак захапа патерицата и Джулия я измъкна с раздразнение.

Излезе усмихната. На връщане към масата говореше високо, каза на немски нещо за тоалетната, после на английски:

— Забравих, че не знаеш немски. Обяснявах, че обществените тоалетни в Германия са винаги чисти, много по-чисти от нашите, особено при новия режим. Гадовете му с гадове, убийци!

На масата ни очакваха хайвер и вино. Джулия се пошегува нещо с келнера, а когато той се отдалечи, каза:

— Чудесно, Лили, чудесно! Сега вече можем да бъдем спокойни. И мога да ти кажа, че парите, които пренесе, са мои и се надяваме да спасим с тях петстотин, а може би и хиляда души, ако се спазарим добре. Тъй че, повярвай, ти си не само добра приятелка, а много повече, ти извърши нещо много важно.

— Евреи ли са?

— Около половината. И политически. Социалисти, комунисти, дори католици. Евреите не са единствените репресирани тук. — Тя въздъхна. — Хайде стига по този въпрос. Правим това, което можем, а днес ти направи много за нас. Пие ли ти се нещо по-силно от вино?

— Не — отговорих аз.

— Добре, а сега да говорим бързо, нямаме време, разказвай, разказвай.

Казах й за развода си и за годините, прекарани с Хамът. Тя, както обясни, прочела „Часът на децата“ и се гордеела с мен, а каква ще бъде следващата стъпка?

— Тя вече е направена — отговорих аз. — Втора пиеса, истински провал. Разкажи ми сега за бебето.

— То е дебело и хубаво. Вече престанах да се дразня от това, че прилича на майка ми.

— Много ми се иска да видя дъщеричката ти.

— Ще я видиш — каза Джулия. — Ще я доведа в Ню Йорк, когато дойда за новия крак, и мога да я оставя при теб, ако не възразяваш.

— Не може ли да я видя още сега? — попитах наивно аз.

— Ти луда ли си? Представяш ли си да я доведа тук. Не ми ли стига, че излагам теб на опасност? Ще има да те мисля и довечера, и утре… — После се усмихна. — Оставила съм я в Мълхаус при едни добри хора. Виждам я всеки път, когато минавам границата. Когато си дойда за крака, може би ще я оставя при теб. Не бива да стои в Европа. Сега тук не е за дечица.

— Нямам нито къща, нито дори някаква постоянна квартира — казах аз, — но ако я доведеш, ще купя някакво жилище.

— Не се съмнявам. Но това не е най-същественото. По-важното е, че ще бъдеш добра към нея. — Тя се засмя. — Все още ли си така ядовита, каквато беше като дете?

— Като че ли. Мъча се да не съм, но не успявам.

— Защо се мъчиш да не си?

— Ако живееш край мен, не би питала.

— Винаги ми е допадала твоята ядовитост — каза тя — и дори съм разчитала на нея.

— В такъв случай ти си някакво изключение.

— Не допускай да те отучат от тази ядовитост. Тя може да е неприятна за околните, но за теб е ценна. Та тъкмо тя те е накарала да пренесеш парите. Да, ще оставя бебето при теб. Баща му няма да те безпокои, той не ще и да чуе нито за него, нито за мен. Той е окей. Най-обикновен кариерист. Сама не зная защо направих това, Фройд ме разубеждаваше, но това е положението. А бебето е добричко. — Тя се усмихна и ме погали по ръката. Някой ден ще те заведа да те запозная с Фройд. Боже, какво говоря? Може би никога вече няма да го видя — не ми остава още много време в Европа. Патериците ме правят твърде забележима. Човекът, който ще те поеме, току-що се появи на улицата. Погледни през прозореца, виждаш ли го? Хайде ставай. Пресечи улицата, вземи такси и поискай да те откарат до Банхоф 200. Там ще те чака друг човек. Той трябва да се увери, че си се качила здрава и читава на влака и ще пътува с теб до пристигането във Варшава утре сутрин. Мястото му е във вагон „А“, купе 13. Я да видя твоя билет.

Подадох й го.

— Мисля, че неговият вагон е пред твоя, вляво от твоя. — Тя се засмя. — Ляво, Лили, ляво. Правиш ли вече разлика между ляво и дясно, между север и юг?

— Не. Не искам да тръгна. До заминаването на влака има още цял час и повече. Нека останем заедно поне още няколко минути.

— Не — отсече тя. — Все още е възможно да стане някаква засечка и ако стане, ще ни е нужно време да оправим нещата. Аз ще бъда в Ню Йорк след няколко месеца. От Москва пиши до „Американ експрес“ в Париж. Всичко за мен се прибира там на всеки няколко седмици. — Тя взе ръката ми и я поднесе към устните си. — Най-любимата ми приятелка.

Не видях човека, който ме следваше до гарата. Не видях и другия във влака, при все че някакъв младеж мина на няколко пъти покрай моето купе, а на вечеря седна на празния стол до мен, без обаче да проговори.

Когато се върнах след вечеря в купето, кондукторът ме попита може ли да изнеса двете си чанти в коридора, та да не ме будят при проверката на германско-полската граница. Казах му, че във фургона имам огромен куфар, дадох му ключа, за да го предаде на митничарите, и си легнах, вземайки за първи път в живота си приспивателно, което може би бе и причината да спя непробудно чак до Варшава, където влакът пристигна в седем сутринта. Вдигнах пердето да погледна навън. Блъсканица. Под прозореца ми стоеше младежът, който предната вечер седна до мен във вагон-ресторанта. Той ми направи някакъв знак с ръка, но аз не го разбрах и поклатих глава. После се огледа и посочи вдясно от себе си. Смутена, аз отново поклатих глава и той се махна от прозореца. След минута на вратата се почука и аз станах да отворя. През пролуката долетя английски акцент:

— Добро утро. Исках да ви кажа довиждане и приятно пътуване. — После едва чуто: — Немците са прибрали куфара ви. Но не ви грози никаква опасност, защото вече сте на полска територия. Няколко часа не предприемайте нищо, а после попитайте полския кондуктор за куфара. От Москва не се връщайте през Германия, изберете друг път. — На висок глас: — Много поздрави на семейството. — И изчезна.

Лежах още два часа, изпълнена със съмнения и опасения и разтревожена за дрехите си в куфара. После се облякох и попитах полския кондуктор дали немския му колега не му е предал ключа от моя куфар. Човекът ми съобщи разстроен, че немците са свалили куфара, това се случвало често, но положително щели да ми го изпратят в Москва след няколко дни; нищо необикновено, немската свиня така постъпвала.

И наистина след две седмици куфарът пристигна в Москва. Хастарът беше на парцали, преградите — потрошени, но липсваха само фотоапаратът и четири-пет книги. Не знаех тогава, не зная и сега дали задържането на куфара имаше нещо общо с Джулия, защото в Германия стъпих отново едва след трийсет години, а Джулия никога вече не видях.

Писах й от Москва, после от Прага на път към Париж и трети път след завръщането ми в Ню Йорк от Гражданската война в Испания. След три-четири месеца получих картичка от Женева, в която пишеше: „Браво за отиването в Испания! Убеди ли се най-сетне? Ще говорим по този въпрос, като се върна в Ню Йорк през март“.

Но март мина, мина и април, а от Джулия нямаше вест. Телефонирах на баба й, толкова ми беше умът. Старата каза, че от две години не знаели нищо за Джулия и ме наруга, задето съм я безпокояла. Казах й, че аз съм се видяла с Джулия през октомври и тя ми затвори телефона. Някъде по това време видях в едно списание снимка на майката на Джулия, която пак се беше омъжила, този път за аржентинец, чието име не се и опитах да запомня.

На 23 май 1938 получих телеграма от Лондон два дни след изпращането й, защото адресът беше сбъркан. Телеграмата гласеше: „Джулия е убита точка моля обърнете се към дома за покойници Мур Уайтчапъл Роуд Лондон точка очакваме разпореждания точка моите съболезнования“. Беше подписана от Джон Уотсън, но адрес нямаше.

Никога не съм могла да плача в мигове, когато плачът би ме облекчил, затова два дни бях пияна и не помня нищо за тия дни. На третия сутринта отидох до бабата на Джулия. Камериерът, който излезе да говори с мен на улицата, сякаш представлявах опасност за този дом, ме осведоми, че старите били на околосветско пътешествие и щели да се върнат след два месеца. Попитах за името на парахода, той ми поиска едва ли не акредитивни писма и докато се оправим, аз вече крещях с все сила, че внучката е мъртва и пращах и камериера, и дъртите да вървят по дяволите.

Вечерта бях в такова състояние, че Даш, който никога не ме пускаше с готовност където и да било, каза, че ще е най-добре да замина веднага за Лондон.

Не съм водила бележки за това пътуване, виждам се само как стоя над труп със закърпено лице; кърпежът обаче не скриваше раната от нож, която просичаше лявата страна на лицето. Човекът от дома за покойници обясни, че се постарал да прикрие разреза, но трябвало да видя раните по тялото, за да разбера колко трудно е било това. Излязох и стоях известно време на улицата. Когато се върнах, човекът закусваше и ми подаде над масата бележка с такова съдържание: „Уважаема мис Хелман, очаквахме да пристигнете, но може би не сте имали възможност, затова изпращам копие от написаното тук на нюйоркския ви адрес. Никой от нас не знае какви желания има нейното семейство, къде искат да стане погребението, което би трябвало да бъде погребение на героиня. Ваше право е да знаете, че нацистите са я пипнали във Франкфурт, в квартирата на един колега. Докарахме я в Лондон с надежда да я спасим. Съжалявам, че не мога да остана тук, за да ви помогна. По-добре е да превърна в действие и дори в мъст скръбта си по тази прекрасна жена. Ваш Джон Уотсън, който говори от името на много, много други. Салуд“.

Шлях се навън цял ден и надвечер се обадих по телефона на човека в дома за покойници, за да го питам не знае ли адреса на Джон Уотсън. Той отговори, че никога не е чувал това име, бил взел трупа от къщата на доктор Честър Лоу, 30 Дауншир Хил. На този адрес намерих къща, в която живееха различни семейства, но табелка с името на доктор Лоу нямаше и тогава за първи път ми дойде наум, че моите издирвания може да донесат беда на някои хора, които вероятно и без това са в опасност.

И тъй, пренесох останките на Джулия в Ню Йорк и се опитах този път да открия майка й. Същият камериер ми каза, че не можел да ми даде адреса на майката, но знаел, че тя е била уведомена за смъртта на дъщеря си. Погрижих се за изгарянето на тялото. Прахът й и сега почива там, дето го положих в онзи тъй далечен ден.

 

 

Разбира се, преди да си тръгна от Лондон, би трябвало да отида до Мълхаус, но не го сторих, дори не се сетих за това през онези ужасни дни в Лондон и после на кораба. След кремацията писах на бабата на Джулия: казах й за бебето, казах й, че то е оставено при някакви хора в Мълхаус и че макар да не зная нищо повече, Мълхаус едва ли е толкова голямо селище, та да не могат да открият в него едно американче. Както и предполагах, отговор не се получи, затова написах друго писмо, този път много остро, до един човек с префърцунено име от една префърцунена адвокатска фирма. В отговора се казваше, че „във връзка с този необикновен случай“ ще бъде направено всичко възможно за детето, в чието съществуване само аз вярвам, и ще бъда държана в течение на резултатите, „колкото и съмнителни да са те“.

През следващите няколко месеца Джулия се явяваше в сънищата ми всяка нощ и все като малка. Хамът казваше, че изглеждам ужасно, и щом съм толкова разстроена, защо не намеря някой адвокат или детектив в Мълхаус. Уилям Уайлър, филмовият режисьор, с когото бях правила два филма, беше родом от Мълхаус и близките му все още държаха там универсален магазин. Много вода изтече оттогава, та ми е трудно да кажа точно кога и как Уилям ми даде името на един адвокат от Мълхаус, но във всеки случай адвокатът ми писа след известно време, че издирването се оказвало много трудно, но в края на краищата бебето, ако все още е там, положително щяло да бъде намерено.

След три месеца избухна войната и от Западна Европа нямаше ни вест, ни кост до март 1944, когато пристигнах в Лондон от Русия. Предстоеше ми да снимам документален филм, поръчан от английското правителство, за изпитанията на населението около доковете при бомбардировките с „Фау 2“. На втория ден се озовах някъде около дома за покойници. Познах мястото и намерих дома, ала от него бяха останали само развалини.

 

 

Друго не остана, освен… Да, един ден, някъде в началото на петдесетте, седях на един зид в имението на Рут и Маршъл, които устройваха пикник. Някакъв човек до мен говореше за някой си Онасис — тогава за първи път чух това име — и за делото, което американското правителство било завело против Онасис. Когато свърши разговора, човекът се обърна към мен и каза:

— Моят баща беше адвокатът, на когото писахте във връзка с Джулия. Аз съм трети братовчед на Джулия.

— Разбирам — отроних аз след известно мълчание.

— Баща ми почина миналата година — продължи той.

— Той не ми писа повече.

— Вижте, аз не съм адвокат, а банкер.

— А какво стана с близките й? — попитах аз.

— Баба й и дядо й починаха. Майка й живее в Аржентина…

— Гадовете му с гадове!

— Те са мои братовчеди — усмихна се той.

— Това не ме интересува. Намери ли се детето, което те не искаха да намерят?

— Нищо не съм чувал за никакво дете.

— Не ви вярвам — казах аз, слязох от зида, оставих бележка на Рут, че не се чувствам добре, и подкарах колата към къщи.