Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (97)

97.

Само че през тази нощ не се случи нищо. Нито през следващата, нито през по-следващата…

В петък получих разрешение да отпътувам до Сиатъл, за да посетя сина си. Преди това, разбира се, позвъних на Кристин. Тя ме увери, че няма проблем и че малкият Алекс много ще се зарадва да ме види. Забелязах в разговорите ни напоследък, че напрежението бе изчезнало от гласа й. Понякога дори си припомнях какви бяха предишните ни отношения. Макар че не бях сигурен дали е за добро.

Пристигнах в нейната къща сутринта и както и при предишните ми посещения, останах удивен колко уютно и приятно бе всичко наоколо. Домът и дворът бяха отражение на самата Кристин: удобни и светли, с познатата спретнато боядисана в бяло ограда отпред, с белите парапети около каменните стъпала, водещи към входната врата. А розмаринът, мащерката и джодженът винаги бяха на почит в нейната градинка. С една дума — всичко си беше на мястото.

Щом позвъних, Кристин ми отвори вратата. Държеше Алекс в ръцете си. И колкото и да се стараех, не можех да не си помисля за това как биха могли да се развият нашите отношения, ако не бях ченге от отдел „Убийства“ и ако професионалните ми задължения като детектив не бяха оставили жестокия си отпечатък върху съдбите ни.

Учудих се, че я заварих в къщата, а тя със сигурност видя изненадата в погледа ми.

— Няма да те ухапя, Алекс! Прибрах малкия от детската градина, за да бъдеш с него — обясни ми тя. После ми подаде момчето в ръцете. Сега исках да мисля само за него и да забравя за всичко останало.

— Здравей, тати — изрече той и стеснително се усмихна. В началото винаги беше срамежлив. Аз също му се усмихнах. Една жена от Вашингтон ме наричаше „светец“, като не го казваше като комплимент. Е, съвсем не бях светец, но се бях научил да откривам добрата страна на нещата. За разлика от нея.

— Колко си пораснал — промълвих аз, неспособен да потисна изненадата си, а може би и гордостта, и възхищението от сина си. — На колко години си сега? На шест? Или на осем? Или пък на дванадесет? — попитах закачливо аз.

— На две, почти на три — отвърна той и се засмя на шегата ми. Винаги успяваше да ме измами за годините си или пък наистина си вярваше.

— Цяла сутрин ми говореше само за това как ще се видите днес, Алекс. Повтаряше ми, че днес било „Денят на тати“ — обясни ми Кристин. — Забавлявайте се и да си прекарате добре!

После тя направи нещо, което доста ме изненада: наведе се към мен и ме целуна по бузата. Това ме срази. Може и да бях прекалено предпазлив, дори леко параноичен, обаче не бях имунизиран към ласки. Отначало Кейла Коулс, а сега пък и Кристин! Нима наистина изглеждам като човек, нуждаещ се от нежност? Сигурно това обясняваше всичко.

С малкия Алекс наистина си прекарахме много добре. Държах се тъй, сякаш Сиатъл бе нашият роден град и само за кратко съм отсъствал от него. Първо се поразходихме до Фримънт, където преди няколко години бях идвал да посетя един приятел, бивш колега, който се бе пенсионирал. Фримънт е много приятен квартал, с прекрасни стари къщи, с асми по терасите и мебелните магазини, със собствена атмосфера и стил.

Когато отидохме там, с малкия Алекс си поделихме една кифла с пълнеж от сладко от боровинки, която си купихме от пекарницата Тъчстоун. После, без да бързаме за някъде, продължихме с обиколката. Огледахме най-внимателно шестнадесет метровата статуя на Фримънт Рокет, извисяваща се пред един от тамошните магазини. След това купих на сина си едно пъстроцветно хвърчило, което пуснахме пробно да се рее високо във въздуха в парка край газовата централа, защото оттам се откриваше най-възхитителният изглед към езерото Юниън и центъра на Сиатъл.

Целият Сиатъл е пълен с паркове. Това е една от особеностите на този град, която най-много харесвам в него. Запитах се дали бих могъл да живея тук и дори започнах да си го представям съвсем живо, но по едно време се сепнах и се учудих колко силно ме вълнуват подобни мисли. Нима мислех всичко това, защото Кристин ме дари с онази бърза целувка на прага? Толкова ли бях зажаднял за женски ласки?

Разгледахме още много места. Не забравихме и градината със скулптурите. Особено ни се хареса голямата статуя на един трол, която ми напомни за плаката на кънтри певеца Джо Кокър, на който той стискаше в шепата си макет на фолксваген костенурка. А накрая дойде ред на позакъснелия обяд, изцяло вегетариански, разбира се: салата от печени зеленчуци, сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр.

— Животът е много приятен тук, нали така, приятелче? — подхвърлих аз, докато се наслаждавахме на храната. — Няма по-хубав град от този, момчето ми.

Алекс младши кимна в знак на съгласие, но после вдигна към мен широко отворените си невинни очи и ме попита:

— А кога ще се прибереш завинаги у дома, тате?

О, човече! Кога най-сетне ще се прибереш у дома?