Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (72)

72.

Два дни след експлозията на Уестминстърския мост отпътувах обратно към Вашингтон. По време на дългия полет след значително усилие на волята си се заех да нахвърля подробни бележки за възможните бъдещи ходове на Вълка. Какво би могъл да предприеме сега? Дали отново ще удари, бомбардирайки градовете, докато не получи парите? И защо придаваше чак толкова голямо значение на мостовете?

Единственото неоспоримо за мен бе едно: Вълка нямаше намерение да изчезне и да остави нещата както досега. Нямаше никакво намерение да заминава.

Малко преди самолетът да се приземи, получих съобщение от кабинета на Рон Бърнс. С него ми нареждаха да се отправя към главната квартира веднага щом пристигна във Вашингтон.

Обаче аз не продължих към Хувър Билдинг, а вместо това се прибрах у дома. Също като писаря Бартълби^[1] аз се отклоних от изпълнението на заповедта на моя работодател, въпреки дълбокото ми почитание към него. И нито за миг дори не се поколебах. Вълка нямаше да изчезне.

Хлапетата се бяха прибрали в града заедно с леля им Тиа. На Пета улица заварих и мама Нана, разбира се. Прекарахме вечерта заедно в къщата ни — в същата онази стара къща, в която някога Нана се бе родила. А на сутринта децата трябваше да се върнат в Мериленд с Тиа. Нана щеше да си остане на Пета улица. Както и аз. Може би двамата си приличахме повече, отколкото ми се щеше да си призная.

Около единадесет часа същата вечер някой позвъни на предната врата. Тъкмо свирех на пианото на остъклената веранда, така че бях само на няколко крачки от вратата. Отворих я и за моя огромна изненада видях Рон Бърнс заедно с още двама от неговите агенти. Заповяда на хората си да го изчакат в колата, след това влезе при мен.

— Трябва да говоря с теб, всичко се обърка! — рече той още от прага.

И така, аз седях на нашата малка веранда в компанията на директора на ФБР. Не свирех на пианото за Бърнс, само слушах какво ми разказваше.

Първото се отнасяше за Томас Уиър:

— Вече не се съмняваме, че Том в миналото е установил някакви връзки с Вълка, когато руснакът се е измъкнал от Русия. Може да е знаел самоличността му. С колегите от ЦРУ сме на едно мнение по въпроса, Алекс, и разследваме упорито именно в тази насока. Но както би могло да се очаква, загадката не е никак лесна за разрешаване.

— Въпреки че всички си сътрудничат — отбелязах аз и смръщих чело. — Колко мило!

Бърнс се вгледа замислено в мен:

— Знам, че ти дойде прекалено. Наясно съм също, че работата не е идеалната за теб, защото хем искаш да си в центъра на нещата, хем да бъдеш със семейството си.

Естествено, не можех да отрека правотата на думите му.

— Целият съм в слух — казах аз.

— Нещо се е случило във Франция, Алекс. Нещо, което е касаело Том Уиър и Вълка. Случило се е отдавна. Била е допусната грешка, и то доста голяма.

— Каква грешка? — попитах недоверчиво. Дали най-после не се доближавахме до някои отговори?, помислих си аз, но вместо това се троснах: — Престани да си играеш с мен! А после ще се чудиш защо съм толкова скептично настроен за работата си в Бюрото?

— Повярвай ми, още не знаем какво се е случило тогава. Е, може би вече не сме много далеч от отговора. През последните няколко часа се случиха доста неща. Вълка отново се свърза с нас, Алекс. — Въздъхнах тежко, примирено, но продължих да го слушам напрегнато, защото му бях обещал. — Както ти сам вече го изтъкна, той иска да ни нарани, да строши гръбнаците ни, ако може. А според думите му — може. Каза, че правилата се променят и че той е този, който ги променя. Бил единственият, притежаващ всички парчета от пъзела. А ти си единственият, който знае нещо за него.

Наложи се да вдигна ръка, за да помоля Бърнс да млъкне за миг.

— Рон, какво всъщност се опитваш да ми кажеш? Просто ми обясни. Или съм изцяло в играта и докрай, или съм извън нея.

— Той ни даде деветдесет и шест часа. След като ни обеща сценарий, пред който, според думите му, дори Страшният съд щял да бледнее. Освен това промени някои от градовете мишени. Е, като негови цели си остават Лондон и Вашингтон, но добави също Париж и Тел Авив. Не обясни на какво се дължи тази промяна в плановете му. Освен това иска общо четири милиарда долара, но без да се отказва от освобождаването на онези политически затворници. Не ни обясни нищо повече.

— Това ли е всичко? — попитах аз накрая. — Четири обречени града? И откуп от няколко милиарда? И освобождаването на неколцина убийци?

Бърнс поклати глава.

— Не, това не е всичко. Този път той осведоми пресата. В целия свят ще настъпи паника. Но най-вече в четирите града: Лондон, Париж, Тел Авив и тук, във Вашингтон. Той вече играе пред публика.