Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (48)

48.

Няколко от най-безразсъдните момчета от Отряда за спасяване на заложници, които предпочитаха да стрелят, вместо да говорят — а то май бе валидно не само за тях, а за целия отряд, — наричаха опасните операции от този вид пет минути паника и трепет. За тях паниката, а на нас — трепетът. Лично за мен трепетът беше залавянето на Джефри Шейфър.

Всички агенти, както от Отряда за спасяване на заложници, така и от специалния отряд SWAT, изгаряха от нетърпение да нахълтат в сградата и бяха напълно готови за акцията. Две дузини тежковъоръжени, отлично обучени бойци сега бяха принудени да си губят времето в досадно чакане, крачейки нетърпеливо напред-назад по скърцащия дървен под на това фабрично помещение. Като ги гледаш как са обучени, въоръжени и зажаднели да се втурнат в атака, трудно би могъл да се въздържиш да не поискаш и теб да включат в първата група, определена за проникването.

Но истинският проблем беше, че ако те успееха, всички ние можеше да загубим. Бяхме предупредени, а и ни бяха дадени няколко драматични урока какво ще се случи, ако пренебрегнем заповедите на Вълка. В същото време мъжете, които следяхме, можеха наистина да са неговият ударен отряд в Ню Йорк. Тогава какво щяхме да постигнем?

Вече знаех всичките детайли около тази операция. Да се превземе сградата чрез щурм, означаваше да се разгърне в целия й размах сформираната атакуваща група, включваща командосите от Отряда за спасяване на заложници и от специалния отряд SWAT. Бяха доведени общо шест атакуващи екипа, а отстрани бяха абсолютно готови за действие още шест снайперистки, от които според Отряда за спасяване на заложници поне два бяха излишни. Работата бе в това, че никак не им допадаше замисълът да си сътрудничат със специалния отряд. Четирите снайперистки екипа на Отряда за спасяване на заложници бяха кодирани като W, X, У и Z, наричани в разговорите, долавяни в слушалките, Уиски (от whiskey), X — лъчи (рентгенови), Янки (от Yankee) и Зулуси (от Zulu). Всеки такъв екип имаше по седем бойци. По един екип от ФБР беше разпределен от всяка страна на сградата, докато онези специалните, от SWAT, щяха да подпомагат щурма само откъм фасадата и откъм задната страна на обекта.

Най-интересното за мен бе това, че несъмнено мъжете от Отряда за спасяване на заложници бяха най-добрият атакуващ екип, въпреки че бях чувал точно обратното, докато служех във вашингтонската полиция. Снайперистите от този отряд бяха дегизирани с традиционните си черни маски и всичките останали атрибути за прикритие (маскировъчни дрехи, въжета, куки и карабинери като на алпинистите), както и с мощни прибори за нощно виждане. Всеки отделен снайперист бе получил своя конкретна мишена и така не бе останал непокрит нито един прозорец или врата в сградата, определена за проникване и овладяване.

Ала най-важният за нас въпрос си оставаше: дали все пак да се решим да атакуваме?

И дали Шейфър все още е в сградата?

В два и половина през нощта аз се присъединих към един екип от двама снайперисти, заели позиции в къщата от кафяв пясъчник, разположена точно срещу наблюдаваната сграда, но на противоположната страна на улицата. Тъкмо започваше най-напрегнатата и най-интересната сцена от пиесата.

Снайперистите се бяха настанили в една възтясна стаичка — само три на три метра. На около метър от прозореца бяха опънали прикриваща завеса от черен муселин. Самият прозорец обаче бе оставен затворен.

— Ако получим сигнал за стрелба и атака — обясни ми единият от тях, — моментално ще избием прозореца с ей тази оловна тръба. Може да ти се стори примитивно, но никой още не е измислил по-модерно решение.

В тясната и сгорещена стаичка не се водеха многословни разговори, така че през следващия половин час ми оставаше единствено да следя за евентуално движение на противника в набелязаната като мишена сграда през оптическия мерник на резервната пушка на единия от двамата снайперисти. Сърцето ми започна да бие ускорено — търсех Шейфър. И какво, ако го видя, как щях да го поваля? Нали бях задължен да чакам мълчаливо в тази тясна и задушна стаичка?

Секундите бавно се точеха, а аз можех само да ги отброявам едновременно с ударите на сърцето си. Целият атакуващ екип очакваше решителната команда в пълна бойна готовност с наострен слух и напрегнати очи. Нищо друго не ни бе разрешено, освен да чакаме да пристигне висшестоящото решение: Да нападнем. Да не нападаме.

Накрая не издържах и си позволих да наруша гробната тишина в стаичката:

— Ще сляза долу на улицата. Трябва да съм там, когато щурмът започне.