Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (78)

78.

Нов партньор, и то точно сега?

Всичко се развиваше толкова бързо, че ми изглеждаше като неясна картина, разкриваща се от прозореца на купето на забързан експрес. Предположих, че някой от централата на ФБР се бе свързал с тукашните шефове и бе подръпнал конците. Новата ми партньорка се оказа агент от местната полиция. Името й бе Мод Булар. Тя незабавно ме осведоми, че двамата с нея ще работим по „методите на френската полиция“, каквото и, по дяволите, да означаваше това.

Физически тя доста напомняше на Етиен Марто: също така слаба, с орлов нос и остри черти, но за разлика от него имаше яркочервена коса. Набързо ми сподели, че вече е посещавала Ню Йорк и Лос Анджелис, но нищо там не й харесало.

— Нашият краен срок на практика вече изтича — напомних й аз.

— Зная за крайния срок, доктор Крос. Всички тук го знаят. Но да работиш бързо, съвсем не означава, че работиш интелигентно.

Това, което тя наричаше „нашето наблюдение на Червената мафия“, започнало някъде около парка Монсо в Осми квартал. Но за разлика от Съединените щати, където руснаците като че ли се стремяха да се укриват в такива скромни предградия на работническата класа като Брайтън Бийч в Ню Джърси, тук Червената мафия очевидно предпочиташе да се настанява в далеч по-изискани и съответно по-скъпи квартали или предградия.

— Може би причината е в това, че те познават Париж по-добре от Ню Йорк и по-отдавна са проникнали тук — предположи Мод. — Или поне аз мисля така. От много години изучавам похватите на руските гангстери. Те впрочем не вярват във вашата версия за Вълка. Можете да разчитате на мен — вече поразпитах тук-там.

Размяната на мнения и предположения ни отне почти цял час. Поговорихме си за Вълка и за представите за него на онези руски бандити, които Мод Булар познаваше. Поне сутринта се оказа много приятна, с яркосиньо небе, което ужасно ме измъчваше. Какво правех аз тук, докато навън всичко бе тъй примамливо?

Едва към един и половина Мод благосклонно махна с ръка:

— Време е за обяд. Естествено, ще обядваме с руснаците. Тъкмо знам едно тяхно свърталище наблизо.

Тя ме отведе в това, което според думите й било „един от най-старите руски ресторанти в Париж“. Наричаше се „Льо Дару“. Предното помещение бе облицовано с ламперия от обгорен чам, сякаш се намирахме в някоя богаташка дача в Подмосковието.

Бях доста ядосан, но се стараех да не го показвам. Просто не разполагахме с излишни минути, за да си похапваме в някой ресторант.

Но независимо от всичко двамата с Мод се заехме с обяда. Идеше ми да я удуша, заедно със сервитьора и всички останали, които ми губеха времето. Сигурен бях, че нямаше представа колко бях ядосан. Страхотен детектив беше, няма що!

Щом свършихме с обяда, забелязах, че двамата мъже на съседната маса непрекъснато ни наблюдаваха. Или може би зяпаха Мод, която навсякъде правеше впечатление с ярката си червена коса.

Казах й за тях, но тя само сви рамене и промърмори: „Свине, като всички мъже в Париж“.

— Нека да видя дали няма да ни проследят — добави обаче тя, когато излязохме навън и се отдалечихме от ресторанта. — Но се съмнявам, че ще поемат по следите ни. Не си спомням да съм ги виждала, макар че познавам всички в квартала. Не вярвам някой от тях да е твоят Вълк.

— Тръгнаха след нас — информирах я.

— Много добре. Все пак това е изходът.

Късата уличка „Дару“ свършваше при пресичането си с „Рю дьо Фобур Сент Онорс“, за която Мод ми обясни, че цялата била заета от магазини чак до площад „Вандом“. Преминахме само една пресечка, когато бял линкълн спря до нас.

Мъж с черна брада отвори задната врата и се огледа наоколо.

— Моля, влезте в колата. Само не правете сцени — произнесе той на английски, но с руски акцент. — Хайде, побързайте. Не обичам да ме правят на глупак.

— Не — отказа Мод. — Няма да влезем във вашата кола. По-добре вие излезте на тротоара, ако толкова желаете да говорите с нас. И кой, по дяволите, сте вие? С кого си мислите, че разговаряте?

Брадатият извади пистолет и стреля два пъти. Не можех да повярвам, че това се случва насред една парижка улица.

Мод Булар се строполи върху тротоара. Не се съмнявах, че бе мъртва. Кръвта се лееше от ужасната рана с назъбени очертания в средата на челото й. Червената й коса се разпиля на всички посоки. Очите й обаче останаха широко отворени, вперени в синьото небе. При падането едната й обувка се бе изхлузила и изтъркаляла чак до средата на улицата.

— Качвайте се в колата, доктор Крос. Втора покана няма да има. Уморих се да бъда учтив с всички — изрече заплашително руснакът, насочил пистолета си към лицето ми. — Качвайте се или и вас ще ви гръмна право в челото. При това с най-голямо удоволствие.