Робърт Шекли
Машината Шехеразада (2)

2. Кабинетът на Мартиндейл

Мартиндейл ме купи и ме отнесе у дома си. А вие не бихте ли го сторили? Следващата част от историята започна в кабинета на Мартиндейл — подходящо място за начало на приказка като тази, или по-скоро за серия от приказки, свързани в една или друга степен структурно помежду си, някои — вместващи се в другите досущ като „китайски кутии“ или пък други повествования; целият онзи безкраен лабиринт от приказки, анекдоти, спомени, измислици, фантазии и тъй нататък, защото тъкмо това върши една Машина Шехеразада.

Мартиндейл ми избра видно място в кабинета си, който бе претрупан с множество вещи — лули, книги, поставка за чадъри от издълбано слонско стъпало, порцеланов купидон с липсваща лява ръка, кошче за боклук с изрисуван върху него британски флаг, картон цигари „Рекорд“, касетофон, китара, електрически вентилатор, сгъваема масичка за бридж.

През деня, в който всичко започна, при Мартиндейл се бе отбил да го посети старият му приятел Хърн. Беше тиха привечер, когато сенките на сумрака пропълзяват тъжно през града и обгръщат всичко в трогателна заблуда.

Хърн седна в голямото кресло — неговото обичайно място.

— Какво може да прави тази машина? — попита той.

— Твърди, че може да разказва приказки — отвърна Мартиндейл. — Или да ги показва. Може дори да се каже, че причинява случването им. Или може би дава картина, имам предвид вероятна перспектива върху събитията, които се случват някъде. Възможно е също да показва събития, които си представя някой друг. Още не съм разбрал принципите, чрез които извършва разказването на приказки. Не знам защо се заема точно с някои неща, а не с други. Не съм разбрал още защо преминава внезапно от една приказка към друга, ни в клин ни в ръкав, без ясна причина. Сигурен съм, че действа някакъв селективен принцип, но още не съм го схванал.

— Защо да се главоболим с принципа й на действие? Дай просто да чуем някоя приказка и да се позабавляваме.

— Принципите са важни — рече Мартиндейл. — Когато започвам някоя приказка, искам да знам веднага на кое място се намирам. И не обичам никакви номера. Не обичам, например, когато убиват главния герой още в края на първата глава. Подобни неща ме разстройват, ако не знам защо е извършено деянието.

— На мен пък ми харесват такива неща — рече Хърн. — И се възбуждам, когато не знам дали съм в началото или в края на дадена приказка. Машината наистина ли убива главния герой в края на първата глава?

— Понякога — да, понякога — не. Почти е невъзможно да се предвиди какво ще направи в следващия миг това проклето нещо. Трудно е дори да се познае коя е първата глава. Нали разбираш — за да схванеш естетиката на това чудо, трябва първо да узнаеш защо машината подчертава дадени неща и пропуска други, защо изхвърля някои герои и измисля нови. Тъкмо върху това работя сега.

— Бъди така добър — рече Хърн, — ако изобщо успееш някога да разбереш основните й принципи, не ми ги казвай!

— Това е необичайна молба.

— Така ли? Виж сега, писнало ми е да знам как функционира даден механизъм. Представата ми за наистина добре прекарано време е да си седна кротко и да оставя да се случват най-странни неща. Колкото по-странни, толкова по-хубаво! Господи, Мартиндейл, водих разумен живот. Толкова благоразумен, че съм на ръба да се задуша от него. Несъмнено дори ще умра поради някоя разумна причина и по най-разсъдъчен начин. Тъй че ако нещо може да ми предложи отсрочка — каквото и да е то, стига да ме изведе от абсолютното и ужасно благоразумие на живота ми — е, аз съм готов на всичко, за да го постигна.

— Наистина ли не искаш да узнаеш как действа?

— Наистина.

— А какво ти е отношението спрямо други форми на изкуството? Аз, например, като отида на кино, се опитвам да разбера защо ми показват точно това, което ми показват.

— Аз — никога — рече Хърн. — Не бих търсил поуките в даден филм повече, отколкото в някой сън.

— Пък аз винаги се питам какво означават сънищата ми — каза Мартиндейл.

— При мен е тъкмо обратното — рече Хърн. — Отдай го на двойствеността.

— На двойствеността ли? Това е интересно. Мисля, че би могло да обясни тъкмо…

— Не, не, не! Мартиндейл, ти поставяш обяснението преди явлението! Наистина не бива да го правиш! Пускай, моля те, машината и да се заемаме с приказката.

— Казах ти, не съм съвсем сигурен дали това е машина. Понякога демонстрира свойствата на жива материя. Може би се опитва…

— По дяволите, човече! — извика Хърн. — Включи я, завърти й манивелата, или дръпни стартовото въженце, или каквото там трябва да сториш, за да тръгне. А след това вземи ей от тези…

Мартиндейл се усмихна и поклати глава.

— Няма нужда от опиати за тази работа.

— Човек има нужда от опиати за всичко — рече Хърн. — Ще я пуснеш ли, или не?

— Ще я пусна. Ето, започва. Само че не е задължително да започва от началото, естествено…

— Човече, ще спреш ли да се извиняваш и ще пуснеш ли това чудо, или ще ми се наложи да те убивам тук и веднага?

— Успокой се, Хърн. Запали си лулата. Ето, приказката започва!