Робърт Шекли
Машината Шехеразада (31)

История трета
Персей

Персей се роди в античния свят на Гърция. Родителите му бяха царят и царицата на Тирена. Чичо му — злият Йеремия, също живееше с тях, както и жената на чичо му — критянката Летиция, за която се знае малко. Имаше и сестра — Мери Джейн — ала за нея изобщо не бива да се споменава, тъй че я забравете.

Персей беше доста умно момче, но не много добър ученик; мислеше си само за скитане навън, за лов и риболов. Беше обаче съобразителен и много сръчен с оръжията. Беше и хубавеляк, през повечето време добре възпитан, ала склонен към известна привързаност. Можеше да се вбеси за нула време — и после да се успокои също тъй бързо. Това водеше до известна сприхавост в действията му, както и до склонност към меланхолия, когато размишляваше върху някое свое голямо или малко провинение.

Беше възпитаван като принц и смяташе за свой дълг да бъде нещо повече от това — да стане герой. Четеше непрекъснато списания за герои и се възхищаваше на други герои, особено на Тезей и Язон, на които искаше да подражава. Ние ще говорим за отношенията му с чичо му и с новия младеж, който отпърво няма име, дошъл в Тирена малко след като Персей бе отпразнувал един от рождените си дни някъде около двайсетте си години. Виждаме го просто да се мотае из двора на баща си, който е застлан изцяло с бял мрамор и лесно се нагорещява от прякото слънце.

ПЕРСЕЙ: Колко ми е скучно! Животът е просто постоянен цикъл от привилегии и разгул. Като царски син никой не смее да ми каже нещо, което не бих искал да чуя. Никой, освен баща ми Теспий и брат му — злият Йеремия. Може би някой ден ще убия Йеремия. Не съм съвсем сигурен. Характерът ми още не е напълно оформен. Но какво очаквате? Само на осемнайсет години съм.

МЕРИ ДЖЕЙН (Влиза от един перистил вляво): Хей, вие, малки гълъбчета и люляци, слънцето облива в светлина западния хълм, а синът на онази откачена жена, която се нарича наша приятелка… (Спира, забелязва Персей.) Здравей, Персей! Не те видях! Тананиках си една песен, която чух вчера на агората.

Хорът в дъното пее:

— Агора! Агора! Такива неща се говорят и такива неща се вършат на агората! Агората! Никога няма да ида повече на агората!

ПЕРСЕЙ: Необходимо ли е да водиш и хора си? Опитвам се да мисля.

МЕРИ ДЖЕЙН: Всъщност току-що се върнах от оракулката.

ПЕРСЕЙ: Още ли си губиш времето с тези глупостта ти?

МЕРИ ДЖЕЙН: Тя ми заяви, че има послание за теб.

— И какво каза тя?

— Да ти предам, че Пепелта е резултат от Разложението на Амбицията, когато Алчността Се Сношава с Историята по пътя си към Крайната Лакомия.

— Това ли ти каза? — удиви се Персей.

— Дума по дума — отвърна Мери Джейн.

— Като си толкова умна, кажи какво означава това!

— За бога, не знам! — рече Мери Джейн. — Ала тя твърди, че било важно и трябва да запомниш, че е важно, и че в някой важен момент в бъдеще това ще ти бъде припомнено.

— Що за важен момент?

— Не каза какъв.

— Какво още изръси?

— Нещо от сорта, че е време да започнеш да усвояваш професия или да захванеш кариера.

— Не мога да донеса начина, по който тази глупава гадателка винаги се опитва да узнае мислите ми — възкликна Персей. — Тъкмо щях сам да помисля да започна кариера.

— Е, аз трябва да бягам — рече Мери Джейн. — Пази се от тихите води.

И тя изчезна.

Персей поклати глава. Какво загадъчно хлапе бе тази Мери Джейн! За негов късмет тя не бе в приказката, иначе на автора щеше да му се наложи да открива как се появи, както и други интроспективни, всичките — все за Мери Джейн. Персей не се интересуваше от Мери Джейн. Той се интересуваше от себе си.

Ето защо родителите му го наричаха егоистично малко говедо.

Хич не му пукаше.

Поне не кой знае колко.

Всичко това се случваше малко след есенното равноденствие, време, когато тъмногърбите дъждовни облаци се носят ниско над земята, а развълнуваното, нашарено от бели ивици сиво море във въображението на един млад мъж придобива хиляди различни форми. Самият той седеше там на брега — този наш приятел Персей — и гледаше към скалите.

Морето изхвърляше мръсната си пяна на брега. Морските птици се връщаха към гнездата си, младежът, самотен и неутешим, бродеше по брега, а вътрешният му монолог ставаше все по-красноречив. Злокобни гарвани, пляскайки с крила в дивия пароксизъм на желанието, прелетяха покрай каменните носове, чиито очертания се размиваха под дългите струи на дъжда, а един самотен рак-отшелник си стоеше забравен на дългия плаж, замислен върху горчивата съдба на камъка и пясъка. Това видя през онзи ден Персей.

Същата вечер се случи нещо по-различно. Персей излезе на среща с една непозната, която не бе виждал дотогава. По време на тази среща той извърши престъпление… случайно. Успя да го прикрие до голяма степен, ала въпреки това в резултат го изнудваха и той реагира, воден от гнева си. Вече споменахме, че бе склонен към буйност. В последвалите си опити да избяга от миналото си той се запозна и се опита да спечели единствената жена на света за него — Андромеда — онази, която винаги някой привързваше към скалите. Ала ето че отново избързваме. Нека се върнем при Персей в двореца: той приглажда косата си и се готви да излезе на среща с непознатата. Мери Джейн е там, разбира се, и му се присмива.

— Персей има среща с гадже!

— Млъкни, пубертетке! — рече Персей.

Но тонът му не беше нелюбезен. Не беше и груб. Това си беше един нормален тон и Мери Джейн се наслаждаваше на отсъствието на грубости, защото тъкмо грубости получаваш, когато си по-малката сестра, а твоят обожаван батко отива на среща с непозната и сърцето ти се къса, ала, по дяволите, трябва да поддържаш своята линия на поведение; т.е. да продължиш да се шегуваш. Ето как разсъждаваше Мери Джейн. Тя не беше глупачка. Знаеше, че й бяха натрапили кофти име, непригодно за заобикалящата я среда. Питаше се защо нямаше класическо гръцко име като всички останали. Мислеше си, че някой ден ще й се прииска да узнае; това, както и други неща — такива, които възрастните се опитваха да запазят в тайна.

— Добре ли изглеждам? — попита Персей.

— Изглеждаш страхотно — отвърна сестра му. — Изглеждаш като полубог и като герой.

— Не се чувствам герой — рече Персей.

— Така е, защото още не си извършил нищо. Но ще извършиш, Персей, не се безпокой за това.

— Трудно е да не мисля за това — каза Персей. — На осемнайсет години съм. А Тезей е убил хирканския глиган, когато е бил на шестнайсет.

— Стига да не е било хирканска патка — отвърна Мери Джейн и тази двусмислица им се видя толкова възхитителна, че двамата избухнаха в звънък смях, макар че това щеше да бъде последният път, когато се смееха заедно. Не ми е лесно да го кажа, но вие навярно вече усещате, че събитията назряват. Тържественост беляза този весел изблик в следващия миг, когато Персей се погледна в металното огледало, а Мери Джейн вдигна масления светилник, за да може да се види; зад тях подредената в класически стил стая избледня в плетеница от акантови^[1] сенки.

Персей пристегна вратовръзката си, провери дали туниката му е преметната от правилната страна, изкашля се нервно и пое по коридора към английските градини, където го очакваше непознатата. Мери Джейн го изгледа как заминава, после извади сладка бисквита от джоба на роклята си и задъвка замислено. Когато си малко дете, гладът е по-важен от това къде отива по-големият ти брат.

А пък Персей се спря по пътя си към градините, когато зърна голям куфар за дрехи по средата на коридора. Големите куфари за дрехи бяха изобретени едва преди няколко години и можеха да се видят само в по-големите градове, ето защо той отпърво не бе сигурен какво бе видял. Може би кучешка колиба? Шкаф за спално бельо? Чанта за баскетболни топки? Възможностите бяха безброй. Той огледа куфара с любопитство.

Точно тогава неговият зъл чичо Йеремия се появи в коридора, облечен в най-хубавия си хитон, като си тананикаше някаква мелодия, която можеше да бъде обрисувана единствено като зловеща. Йеремия бе висок и имаше черна къдрава коса и черна къдрава брада. Носеше на главата си асирийско покривало, какъвто му бе навикът. Той бе първият човек от древния свят, за когото се знаеше, че е използвал джоб. Имаше два на наметалото си и беше мушнал ръце в тях като някой прост фермер; приближи забързан, за да спре веднага, щом зърна Персей.

— Персей! — рече той, като по този начин потвърди подозрението си, че го бе познал.

— Чичо Йеремия! — извика Персей. — Какво търсиш тук в коридора, който води от моя апартамент до тържествената английска градина, където имам среща с непозната?

— Дебна — рече Йеремия. — Случайно да си забелязал онзи вертикален куфар?

— Това ли било?

— Да. Това е куфар за дрехи.

— Хвърлих му един поглед — отвърна Персей.

— Но погледна ли вътре в него?

— Не, не погледнах — призна Персей.

— Жалко — рече чичо Йеремия. — Можеше да узнаеш някои странни работи.

— Не мисля, че нещо странно може да се крие в куфар за дрехи — каза Персей.

— Е, вече е твърде късно — каза Йеремия.

Той блъсна куфара за дрехи. Куфарът пое енергията, предадена му от тласъка на Йеремия, и се затъркаля по коридора върху колелцата си от сачмени лагери — отначало по-бавно, но после с все по-увеличаваща се скорост, докато най-сетне не изчезна в близката далечина.

— Е, добре — каза Персей.

— Може би ще налетиш на него отново — каза Йеремия. — Но сега да не те задържам повече.

Той пое надолу по коридора, зави зад ъгъла и се изгуби от полезрението ни.

Персей никога не бе харесвал Йеремия. А тази работа с куфара за дрехи още повече го ядоса. Трудно е да се обясни на съвременната публика колко голяма обида бе за древните гърци някой да търколи куфар за дрехи по коридора пред очите на другиго. Знайно е, че за такива номера дори са убивани хора, че и по-лошо.

А сега трябва да се пренесем от Персей при младата дама, за която казахме, че е непознатата от предстоящата му среща. Онази, която се намираше на лироподобния стол в тържествената градина, седеше взряна в езерцето с лилиите и се питаше какво ли я очаква. Тя беше високо и стройно момиче. Носеше дълга бяла рокля с полугугла, която прикриваше овала на лицето й и се виждаха само розовите й нокти. Това бе Лира. Родителите й бяха Кадилак и Йеро. Беше завършила Критското училище за изящни изкуства, където специализира гравиране върху метал и полутоново съответствие. Бе прекарала обичайното детство, имаше обичайните родители, лели, чичовци и сродници. Притежаваше всичко, освен пръстена на Сирачето Ани, и дори не знаеше, че той бе дезидератум^[2].

Шегуваме се, разбира се. Тя бе хубава млада девойка. Правата й коса бе пригладена плътно назад и бе украсена с пролетни цветчета. Носът й бе малък, а устните — тънки. Някой би могъл да каже, че изглежда надменна. Но не и приятелките й — аграгонийските наяди, които имаха обичая да й ходят на гости през онези дни, когато Олимп бе далеч по-близо до Крит, отколкото сега.

В момента около Лира витаеше някаква смътност, нещо непроницаемо, което й придаваше още по-голяма привлекателност и загадъчен израз, който липсата на грим около очите правеше още по-завладяващ. Тя бе дошла тук, в тържествената градина, не заради себе си, а да помогне на другиго. Този, другият, бе баща й — владетелят на Далечното Туле. Той бе известен на народа си като Пневмопотама — големият дракон на вълните, дишаш огън — а прякорът му бе по-скоро израз на уважение към него.

Баща й имаше въпиеща нужда от нещо, но какво бе това нещо, той никога не спомена, толкова се боеше някой да не го дочуе и да го разбере погрешно. Той беше висок мъж с къдрава коса и особено държеше на вида си. Затова, когато дъщеря му предложи да изпълни съкровеното му желание, без да знае какво бе то, той бе трогнат до сълзи. Прегърна я през раменете и рече:

— Спомням си, че когато беше малка, си мислех как ще бъдеш моята утеха. И ето че сега това се оказва вярно!

— Татко, не бих могла да искам нищо повече от възможността да изплатя специалния дълг, който имам към боговете от Олимп, след като съм наясно, че сега дори нямаше да съм тук, ако Зевс не ти бе прошепнал на ухото: „Не я убивай, тя е само едно момиченце, как би могла да ти навреди?“.

— Вярно е, че си задължена на Зевс — рече баща й. — Но още повече дължиш на Атина, която му внуши тази мисъл и така косвено стана причината той да ми я каже.

— Това е много интересно, татко — рече Лира. — Но как стана така, че Атина се е заинтересувала от мен, след като не е общоизвестно тя да е проявявала интерес към бебета-момичета от човешко потекло?

— Истина е, не се интересува — потвърди баща й. — Но що се отнася до нейните подбуди, ще трябва да почакаш и сама да разбереш. Защото боговете не подхвърлят отговорите на пътя ни, те смятат, че сме прекалено заети с примитивните си удоволствия, за да обърнем внимание на онова, което е свръхземно и носи духовна наслада.

Лира трябваше да се задоволи с толкова. Тя имаше свои собствени причини да се съгласи да изпълни желанието на баща си. За тях малцина биха се досетили. А и трудно бе да се повярва, че зад това гладко чело могат да се крият мошенически помисли! Тези факти за нея не бяха общоизвестни. Или ако бяха, не им обръщаха внимание. Във всеки случай Лира умееше да си държи устата затворена. В това отношение бе много по-мъдра, отколкото отиваше на възрастта й.

И ето че сега седеше в английската градина. Малко я безпокоеше това, че градината бе още там. Но какво пък, щом трябва да изпълни номера си тук, така да бъде. Погледна в малкото сребърно огледало и трезво прецени предимствата си. Не изглеждаше чак толкова зле, постигаше добри резултати на академичните тестове и се радваше на благоразположението на малките, космести горски създания. Някои са започвали с далеч по-малко.

Тъкмо тогава влезе Персей. Няколко маслени лампи, поставени на мраморни колони, осветяваха сцената, която бе стриктно класическа. Не присъстваше лекомислен наблюдател, който да хвърли мрежата на преднамерена ирония върху рампата. Бяха само те двамата и котката.

Котката се бе промъкнала подир Лира. Не можем да кажем в този момент какво я бе привело в движение, но сме доста обезпокоени от присъствието й. Нима не бяхме обещали да се придържаме към темата си? А ето ти я сега тази котка, която обитава пейзажа и привлича цялото внимание към себе си — към късата си козина и тъй нататък.

 

 

Така че нека се върнем към основния въпрос. Този за яснотата. Персей влезе в английската градина, ала щом пристъпи в нея и премина по облицования с плочки под към хладната влага на добре напояваното място с източени колони и тържествени цветя в декоративни вази, нещо мръдна в коридора зад гърба му и той се обърна — бързо, но без да проявява несръчна паника или каквато и да било друга паника. Стори му се, че там би могло да има нещо и то не бе от онези неща, които ще оставиш да те усъмняват, не и след като си възпитаван с истории за зверски убийства и други видове смърт, повечето предателски. Дължеше се на слугата, старият Катон, който му бе внушил мисълта, че зад всеки храст се крие убиец и от него трябва да се боиш дори на закрито, където храстите са твърде малко и много раздалечени един от друг.

— У-у-у-ш-ш-ш-ш! — рече той със северен акцент, който придаваше вкус на изтравниче в устата и хвърляше допълнително съчки в стихващия огън. Ала там нямаше никого, виждаше се само едно петно с цвят на емфие, изплюто от някой закашлял се негодник. Персей се обърна отново към градината, осъзнал в същия миг, че бе закъснял за срещата си и от това произтичаше облак на неясна многозначителност. Ала вината не бе негова, ако искате да стигнете до подобно заключение.

— Здравей — рече Персей. — Ти ли си моята непозната?

— Не. Дошла съм да извърша човешко жертвоприношение… Шегичка.

Те се вгледаха един в друг. А в друга част на двореца майката на Персей — Марджъри от Атина — се бе отдала на сеанса, който провеждаше веднъж седмично, всяка сряда: седеше там в затъмнената стая, положила ръка в дланта, за която лекомислено си мислеше, че принадлежи на възлюбения й съпруг — д-р Арчибалд.

— Слушай — каза й чудовището (защото за него не можеше да има друго определение) — тук вече ще е необходима човешка жертва. Това дори не ми харесва — имам предвид човешката плът — но така е написано във всички книги, които разказват как да се извършват подобни церемонии.

Тук трябва да кажем няколко обяснителни думи.

Марджъри бе пренесла от Атина тоя навик със сеансите. И тя, и Арчибалд бяха „ауслендери^[3]“ и се утешаваха с изпълнението на необичайни и донякъде злокобни обреди.

— Няма смисъл човек да бъде прекалено благороден — обичаше да казва Арчибалд и се опитваше да изглежда зловещ като Йеремия.

Това обаче не беше никак лесно, защото някои хора имат дарбата за сатирично саморазкриване и приличат на онзи тип люде, които вдигат хартиени хвърчила в суетен опит да предизвикат небето. Подробното описание на събитията, предшестващи мига, в който Персей влезе в тържествената градина, където го очакваше непознатата, не бива да бъде приемано като обща тенденция в причинно-следствените връзки. Ние смятаме, че сме в състояние да дадем отговор на всеки възникнал въпрос, свързан с това.

И така, сеансът продължаваше, докато младият принц навлизаше в тържествената градина, където Лира, неговата непозната, с ясното си чело и завързаната на опашка коса, с бялата си ленена рокля с множество плисета, стоеше и разлистваше страниците на вестник, един от първите публикувани в древния свят, който, макар и отпечатан преди около година, все още съдържаше повече новини, отколкото някои хора научават през целия си живот.

Съжалявам, но не можем да продължим. Какво е това — прекъсване ли? Не, това е част от приказката, глупако. Тогава кой говори? Продължи да опитваш и ще узнаеш. Аз съм Лимюъл П. Благърт. Съжалявам, в момента няма място за нови образи, махай се, моля те. Добре, ще се махна и ще взема със себе си цялата история. Защо възприемаш такъв подход? Да не искаш да разкажеш сам приказката, високомерен дух такъв!

Гледайте и внимавайте дали аз продължавам да го правя. М-да. Персей. Това бе името му. Отиде да срещне онова гадже Лира, която току-що бе получила сума пари от имението на баща си в Сицилия. Не знам какво точно се е случило със старика. Казват, че в Сицилия имало вход към Града на мъртвите. Може би е минал през него, какъвто е разсеян.

Персей прецени, че това му бе предостатъчно. Въпрос на мига бе да се отърве от враждебния разказвач. След като го стори, Персей се обърна и й рече:

— Искаш ли да отидем на едно парти с изненади?

— Разбира се — отвърна Лира. — Стига там да получа възможността да срещна някого, когото не бива да срещам, и така да разкъсам на парчета нормалната тъкан на събитията.

— Ти си храбро момиче — каза Персей. — Нали виждаш, имам такъв проблем: налага се да направя нещо, което ми е предречено, ала съм изгубил някъде причините си за това.

— Мисля, че знам какъв е проблемът — каза Лира. — Липсва трупът. Това е, нали?

— Да. И колчанът ми е изпразнен, няма стрели.

Те се вгледаха един в другиго. Втренчено.

— Обзалагам се, че не са останали пари — каза след малко Лира.

— Да, и даже знам защо — каза Персей. — Защото финансовата ни подкрепа бе неочаквано и мистериозно оттеглена.

— Мислех, че ги бяхме инвестирали в сигурен фонд — рече Лира.

— Човек не може да има доверие на никого от тях — каза Персей.

— Разорени! — учуди се Лира. — Колко гадно! Как могат да очакват от мен да продължа?

— Предполагам, че това не ги интересува особено.

— Но това е несправедливо! Не получих никакъв шанс.

— Изобрази бързо нещо — предложи Персей.

Лира се впусна в танц степ. След това премина в танц с лента, движеше се грациозно сред виещата се ивица плат. Този танц бе последван от друг, с пердета, с висящи тъкани в светли тонове. И завърши с неизбежния танц на лозата.

— Това бе страхотно — каза аплодиращият я Персей.

— Благодаря — отвърна Лира. — Но сега се нуждая от душ и от преобличане.

— Намираме се в тържествените градини на двореца — каза Персей. — Тук няма душове.

— А в някое съседно помещение? — попита с надежда Лира.

Персей се огледа.

— Май нямаме съседни помещения.

— Тогава сме попаднали в капан.

Точно тогава се разнесе стържещ звук от покрива.

— Може би ще трябва да запазим тези проницателни съмнения за себе си — рече Персей. — Изглежда, предизвикахме някаква беда.

Двамата младежи се взряха в покрива. В него се появиха пукнатини. Отначало бяха малки, но бавно-бавно започнаха да се разширяват.

Още се разширяваха.

И още.

— Така ли ще стоим и ще гледаме как растат пукнатините? — възкликна Лира.

— Не ме питай, не аз съм режисьорът — каза Персей.

Точно тогава се появи конят. А малко подир това бе открита бременността. При това в най-неприятния възможен момент за древния свят. Беше толкова неубедително, колкото и пирът на Трималхион^[4]. В галерията вилнееше буйна клоунада и Персей се вгледа да потърси нова илюзия. Не знаеше какво да прави с Лира. Тази среща на сляпо изобщо не сработи добре. Странно, но така става понякога. А Мери Джейн, скрита зад завеса в класическия коридор, който водеше до безкрай към лишеното от слънце море, го ухапа по палеца и се изкикоти — ето, сега ще привнесем малко местен колорит, благодарение на приятелски настроените производители на грейпфрути, които ви доставят всичко необходимо, тъй че, щете не щете, ще купувате онова, с което разполагат.

Защото мигът на събуждането, изглежда, бе настъпил тъкмо навреме. И тъй, съществото на леглото отвори очи, премигна веднъж-дваж, претърколи се, опита се да възвърне силата на сетивата си, потърси начин да се самоидентифицира.

— Когато бъде погледнато в ретроспектива, всичко ще придобие смисъл — дочу се нечий глас.

— Добре — рече, — но това засега не ми върши много работа.

— Нека ти разправя за къщата на барда — каза тя. — Не че ще ти донесе кой знае каква полза. Но едно преживяване, от което ти настръхва кожата, си струва да забавиш темпото, не мислиш ли?

Той се насили да се изправи до седнало положение. Гол до кръста. С блеснало от пот тяло. Осветен от лъч с цвят на презрял портокал. А мъжът в униформа се бе надвесил над него с цигара в уста, сключил длани около ръкохватките — там, в тъмната стая с единствения прожектор и задължителния мирис на страх, който витаеше във въздуха. Да, той отново бе попаднал там. Колко жалко. Защото сега му предстоеше кошмарното изживяване, при което щеше да яде червеи и други подобни неща, преди да се случи още нещо. Или поне това му бяха внушили да вярва.