Робърт Шекли
Машината Шехеразада (15)

12-а. Туийна, девицата от Марс

Докато Мартиндейл и Хърн следваха тайнствения и (както скоро щеше да проличи) двусмислен образ, който се наричаше Радикс, на друго място и в друго време се случваше нещо, което, макар и да нямаше пряка връзка с нашата история дотук, щеше да има голямо значение за нашите двама герои, или както пожелаете да ги наричаме, в един неумолим миг, който все още за щастие се намираше в бъдещето. Не може да се каже нещо повече, защото един намек е като намигване и се нуждае от своя миг на сцената, да се поклони и сетне да изчезне, без повече да се появи. От което се подразбира, че Туийна, момичето от Марс, не подозираше ролята, която скоро щеше да изиграе в приказката, разказвана от загадъчната фигура, позната ни само като Машината Шехеразада.

Не че Туийна си мислеше за машината. Тъкмо напротив! Мръсната голяма стара машина с нейните лукави ходове и с шантавите си системи на двойно и тройно многословие идваше твърде нанагорно за младото й съзнание. Нито пък й беше до това усилие, дори ако някое предчувствие би се промъкнало през хаоса на сетивността й до самата сърцевина на нейната проницателност, за да й съобщи какво предстоеше. Нищо подобно не се случи с това стройно, чернокосо, марсианско момиче с лъчев пистолет, с раничка и смъртоносен летящ скорпион.

Животът на Марс не беше лесен. Туийна и родителите й се трудеха по цял ден над машините на реалността, които бяха най-характерната черта на марсианския живот през онези времена. Те всички се редуваха да въртят ръчката, която задвижваше неумолимите железни колела с техните странни драскулки около главините — колела, които произвеждаха истинския продукт на реалността.

Не беше лесно да се произвежда реалност. Работеха с все сили, а произвеждаха едва толкова, колкото да преживеят. Представете си: да въртите цял ден неумолимите колела на мелницата на реалността и да се сдобиете само с толкова реалност, колкото да оцелее семейството ви. А колко много други хора загинаха! Ала въпреки крайното старание, кракът на бащата (той бе винаги неговият най-малко реален орган) бе изгубван на няколко пъти и само с отчаяно и бързо въртене успяваха да го възвърнат.

И не стига, че трябваше да произвеждат собствената си реалност по този примитивен начин, под постоянната заплаха да изчезнат, ако отпаднат или рухнат, ами Туийна и семейството й трябваше да произвеждат и допълнителна реалност за данъчните, които винаги се навъртаха наблизо с техните мънистени очички и високи черни шапки.

Тъй че нека поспрем и се вгледаме за малко в прекрасната Туийна, застанала на плоската, скалиста повърхност на Марс, с нахлузени защитни очила, които да я предпазят от поривите на обгарящия прашен вятър, с непрекъснато помпещ респиратор, който да компенсира липсата на кислород в разредената атмосфера на планетата. Тъкмо в този въпросен ден тя събираше нацупничета, онези чудати, месоподобни зеленчуци, които напук на всички теории, успяваха да виреят на древните скали на червената планета. Те бяха доста вкусни, след като се сготвят под налягане и се попарят с рибено масло. Туийна обаче не разполагаше със съдове за готвене под налягане, а рибеното масло се бе свършило преди няколко поколения. Въпреки това обаче, независимо дали им харесваха или не, нацупничетата бяха всекидневната храна на семейството и те бяха доволни да я имат със или без мазнината.

А сега нека проследим пъргавата девойка, докато подскача и прави дълги крачки при тази слаба марсианска гравитация, крачки, които показват красивото предимство на дългите й крайници, облечени в прозрачния пластмасов материал; погледът й през цялото време е вперен в земята — търси издайническото проблясване на слепналите се нацупничета.

Ето, забеляза пред себе си една ивица. Тя бе сама на обширната равнина, която се простираше от Алма сити до пътния възел Корасон, площ, толкова бедна, че не бе включена в списъка на бедността на вътрешните планети, тъй като не можеше да отговори дори на техните минимални стандарти за крайна бедност.

Ако бе по-бдителна, би могла да забележи сянката, която се появи сякаш от нищото. Тя беше зад нея, рееше се, някак трепкайки, което още повече препятстваше забелязването й. А може би тя нямаше да й обърне внимание, дори ако я бе видяла; мислите й бяха заети с далеч по-важни неща, отколкото с някаква си глупава сянка.

Но всичко това са наши предположения от подире, които не струват и пукнат грош, както имаха обичая да казват селзианците от Диана IV преди Голямата преработка. Истината е, че сянката я следваше и най-сетне се установи близо до нея. Тогава тя я забеляза и спря да прецени размерите й.

Беше продълговата и тъмна, много тъмна. Може би беше най-тъмната сянка, която някога бе виждала. Сянката се протегна и се прозя, а Туийна отстъпи назад и дъхът й секна, защото наоколо нямаше нищо, съвсем нищо по цялата онази огромна скалиста равнина, което да хвърли подобна сянка. Най-сетне, като видя, че сянката не предприе някакви заплашителни движения, тя пристъпи, за да я огледа предпазливо.

— Само един момент — рече сянката.

Тя се протегна отново, придоби фантастични форми и най-накрая се превърна в малък предмет. Този предмет отпърво не бе в състояние да реши каква форма в крайна сметка да приеме. Повърхностите му преливаха една в друга и това бе толкова свръхестествено, че стомахът на Туийна се сви. Тя си спомни, че заселниците на Марс имаха свои истории, легенди, стари приказки за необикновени зверове и създания, много различни от човешкия род, за които се смяташе, че са отдавна измрели, но понякога се завръщали неочаквано, за да проверят сърцата и умовете на новите заселници, бедните бели несретници и бедните черни несретници и други несретници от най-различни бои, които бяха емигрирали от Земята в търсене на по-добър живот.