Робърт Шекли
Машината Шехеразада (10)

8-б. В банята

Охранителите ги изведоха от канцеларията на коменданта с нейните едноцветни, лакирани в сиво лавици, които бяха стари, но още вършеха работа. Поеха по настланата с дъски пътечка, която вървеше по средата на ротната улица. От двете й страни бяха разпънати палатките на войниците. Те бяха подредени по кохорти, всяка полукохорта си имаше собствен обходен път с вездесъщата корейска пералня и красиво украсен щанд с дрънкулки по средата. Имаше и интендантство, разбира се, както и бръснарница, а току зад тях се намираше сградата на банята.

— Какво е това? — попита Мартиндейл, като се спря до висока блестящобяла статуя, която се възправяше пред вратата на парната баня.

— Това е „Митът на безотговорността“ от Донатело — отвърна Радикс.

— А това? — Мартиндейл се бе обърнал към друга скулптура, която можеше да мине за близнак на първата.

— Това е митаджията на безотговорността — каза Радикс. — Но ако се върнем към онова, за което говорехме.

— Минутка само — прекъсна го Мартиндейл. — Каква е тази миризма?

Радикс задържа дъха си за миг, след това бавно издиша, като междувременно сякаш душеше боровинки.

— Напомня ми за нещо…

— По-рано спомена за мириса на реалността — рече Мартиндейл.

— Да, а ти и твоят приятел тук с краткото име направо смърдите на нея. Ето защо отиваме под душовете, в случай че някой ви попита.

— Защо ще ни питат? — рече Мартиндейл.

— Не ви обвинявам, че сте предпазливи — отвърна Радикс. — Но стига сме се будалкали. Влизаме веднага.

Подбутвани от охранителите, Мартиндейл и Хърн влязоха в мрачно цилиндрично здание, откъдето парата изскачаше на къси, тъмни издихания. Сградата приличаше на асирийски понтонен мост, само дето бе покрита с припокриващи се кедрови дъски и имаше табела над вратата, изписана на арго, майчиния език на южносюецедонците. Вътре, когато очите им свикнаха с гробищния мрак, Мартиндейл зърна мъже, загърнати в бели чаршафи, които изпълняваха някакви жестикулации, а облечените в тоги павиани в нишата на оркестъра им аплодираха. Но това продължи само миг, тъй като бе недопустима гледка. След това въздухът се прочисти и Мартиндейл видя редица просмукани от парата пейки, под които имаше мангали, пълни с пламтящи въглени. Всичко това бе придружено от плясъка в мрачните води на тепидариума, поддържани горещи от слугини с увиснали гърди и препаски през бедрата, които сами можеха да разкажат някоя и друга приказка, ако ги бяха избрали да го сторят.

Мартиндейл се огледа и видя, че имаше скамейки, подредени до стената, а над тях се редуваха амфитеатрално още нарове. Парата се просмукваше през дупките на пода и се издигаше, за да се натрупа под капещите греди в гирлянди от много шумна желатинова течност. Сцената бе осветена от няколко рогови светилника, а над всичко се носеше мирисът на тамян и смирна.

Хърн седна на една пейка и се поозърна за сапун. Не откри, но на закачалка на стената висяха няколко тривки. Той взе една от тях и остърга тялото си — леко, но здраво. Мартиндейл вече се бе огледал за нещо ядливо, но като не намери, седна на горната пейка. Високо над главите им имаше няколко прозорчета. Можеше да види през тях, че небето навън потъмняваше. Здрачът, който от памтивека обгръщаше Европа, беше в пълната си сила. Беше хубав момент от денонощието, но едва ли — за мъж, който бе заплашен, че трябва да разговаря с атанатора.

— Какво мислиш, че представлява атанаторът? — попита той Хърн.

— Не знам и не ща да зная — отвърна Хърн. — Но искам да те запитам: това прилича ли ти на исторически любовен роман?

— Не — рече Мартиндейл. — Досега не сме срещнали нито една жена.

— Здравата сме загазили — каза Хърн. Някакво изражение на предпазливост се появи върху обикновено грубите му и нечувствителни черти. — Чу ли онова?

Мартиндейл не го бе чул, защото пукаше тихичко с устни и този шум заглушаваше всичко останало. Ала щом застана съвсем неподвижен и наклони главата си на една страна, той чу звука, за който може би говореше Хърн. Беше сух, стържеш звук, като че някой шкуреше или се преструваше, че шкури. А може би пък източникът му бе от друг произход; тъкмо така се и оказа, защото, като се вгледа по-внимателно в стената и откри откъде извира звукът, Мартиндейл видя малка дупка, която по някакъв невъобразим начин се разширяваше непрекъснато и ставаше все по-голяма.

И не стига това, ами дупката се увеличаваше още и още, ала сякаш и това не бе достатъчно и растеше пак и пак. Скоро достигна размерите на юмрук, после — на парче домашна шунка, сетне стана колкото баскетболна топка, след което увеличаванията се ускориха с почти невъобразима енергичност пред широко отворените очи на разрешената публика, сякаш искаха да рекат: дойде нашето време! А Мартиндейл, който наблюдаваше това явление леко навъсен, забеляза, че дупката бе станала достатъчно голяма, за да може човек да провре глава навътре или навън, а ако бе достатъчно слаб, можеше да мине и цял.

Точно тогава някой промуши глава през дупката. Беше Радикс.

— Защо правиш дупка в стената? — попита го Мартиндейл, решен веднага да проникне до сърцевината на загадката, без да губи време за незначителни подробности.

— За да мога да ви помогна да избягате — отвърна Радикс.

— Много мило — рече Мартиндейл, — но трябваше да се срещнем с атанатора.

— Повярвайте ми, правя ви услуга — каза Радикс. — Не ви трябва да се срещате с атанатора. Ето, вземете това и ми помогнете да разширя тази дупка.

Радикс подаде на Мартиндейл и Хърн два тънки инструмента с кръстовидна форма, с диамантени остриета и дръжка от индийски каучук. На двамата им бе необходимо малко време, за да проумеят как се работи с тях — държиш остриетата ето така; помага, ако, докато режеш, си подсвиркваш тихичко под носа. Точно този режещ инструмент така и не получи никога разпространение в Европа, която ценеше общоприетото пред новостите и евтиното пред скъпото. Докато размишляваше относно това, Мартиндейл скоро бе извършил достатъчно рязане, щото тялото на един мъж, а може и на двама, можеше лесно да се провре през дупката.

— Чакайте само да проверя постовете — прошепна Радикс.

Той изчезна и се появи отново едва подир миг. Вече се бе спуснал почти пълен мрак, а Мартиндейл не бе успял да разгледа добре мъжа по-рано. Ала някой запали топяща се факла и на трепкащата светлина Радикс се разкри като висок човек, с маслинено тъмна кожа, оплешивяващ, с кичури коса, вчесани над плешивото място. Наметнат бе с плащ, бе обут със сандали и носеше плочка за писане. Имаше някакъв нервен тик, но извън него всичко останало изглеждаше напълно нормално.

— Сигурен ли си, че идеята да бягаме, е добра? — попита Хърн. — Може би атанаторът ще чуе историята ни и ще ни повярва. Той дори може да ни помогне да излезем от тази история и да се върнем в нашата собствена.

— Правете каквото искате — отвърна Радикс. — Аз се опитвам да ви помогна да избягате и какво получавам в замяна? Идвате ли с мен, или да затварям дупката?

— Как ще го направиш? — попита Хърн.

— Имам тук преносим депилатор — рече Радикс, бръкна в туниката си и извади обемист конусообразен предмет.

— Не, няма нужда, идваме — каза Мартиндейл. — Къде ще ни отведеш?

— На сигурно място.

— Там ще има ли храна?

Преди Радикс да успее да отговори, се чу гърленият лай на охранителните кучета отвън — разбудени и изгладнели до смърт. Мартиндейл пропълзя през дупката, а Хърн го последва. Едва виждаха силуета на Радикс в тъмнината — движеше се крадешком пред тях. Последваха го. Това им изглеждаше най-уместно при стеклите се обстоятелства.

А след това вече бяха в гората — тъмна и загадъчна.

Вървяха известно време през нея; гората от дървета с еднакво оцветени корони, ограждащи покрити с листа булеварди, на всеки от които се случваше долу-горе почти едно и също. Гората с нейния лабиринт от пътечки, обрамчени с листа и клони.

След малко излязоха на една поляна. Отпърво дори не разбраха, че бе поляна, толкова гъста бе гората и толкова двусмислени бяха разстоянията в тази зелена неяснота. Но като приближиха още, поляната се превърна в поляна, недвусмислена, освен ако не се запиташ къде свършва. Навлизаха все по-навътре и по-навътре в изляната и забелязаха, че бе разчистена от дървета, но не и от другото. На тази поляна имаше жилища — колиби от преплетени клони, измазани с кал, която се втвърдява благодарение на катализатор, добре известен на древния свят, но изгубен изцяло малко след краха на алхимичните принципи. Близо до колибите се мяркаха фигури — живи същества, поне донякъде.

Няма смисъл човек да описва обитателите на тези хижи, дори да поиска да го направи, защото тези хора, усетили може би, че не принадлежат на разгръщаща се приказка, отказаха да излязат на ясен фокус. Те имаха обичая да се потапят в сенките на съзнанието ви, точно когато си въобразите, че сте ги уловили. Поради това, а и поради някои други причини, ще преминем направо към заключителната част и ще последваме Мартиндейл, който бързо се огледа. Забеляза малка зона, която събуди интереса му, досами непосредствения район, близо до дървото Златен дъжд. Беше твърде привлекателна възможност, за да я изпусне човек. Той прати Хърн да разузнае, а сам навлезе в неголямата странноприемница, която се намираше току в границите на възможното. Тъкмо там, в това най-невероятно място, той се срещна с разказвача.