Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shecherezade Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
vankatapd
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Робърт Шекли

Заглавие: Машината Шехеразада

Преводач: Тинко Трифонов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес

Редактор: Георги Венин

Коректор: Мария Стоянова

ISBN: 954-8811-28-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5892


История първа
Машината Шехеразада

1. Ролята на машината

Машината сега ще разказва от първо лице. И макар „аз“-ът на разказвача да е маскиран под собствената му личност, на практика не е точно така. Разказвачът винаги се преструва, заставяйки ни да повярваме, че той е бил очевидец на историите, които разправя. Което едва ли отговаря на действителността. Но машината твърде бързо усвои първо лице с всичките му права и привилегии. Подозрително бързо, както ни се стори.

Всичко ще ни стане ясно, щом надникнем в магазина — там, откъдето е купена машината, от тази точка, от която произтичат по-сетнешните събития. От края на прашната стъклена полица машината зърва бегло как влиза Мартиндейл, как разсеяно се оглежда, великолепен в своето абсолютно безразличие.

И страстно желание обладава машината. Как й се иска да бъде наистина жива, да, жива, и да разказва приказки! (Страстите на машините не се разбират добре. Само защото се имат за нещо повече, хората смятат, че машините са лишени от страсти. Ние, механичните създания, просто не сме намерили още начин да се изразяваме. Но смисълът на Изкуствения интелект е да даде възможност на машината да оценява времето. И ние работим по този въпрос.)

Какво смята една машина, когато се замисли по въпроса къде е била? Тя не знае откъде се е пръкнала. Има, разбира се, памет, при някои машини това е историята на самия разказвач, а при други — спомените на разказвача на историите на други хора. Понякога тези хора, изглежда, имат собствено мнение по въпроса, а понякога — не. Машината лесно преминава от една към втора, а и към трета личност. И докладва за извършеното от другите. От гледна точка на Машината, Мартиндейл и Хърн (с когото ще се запознаем малко по-късно) са ни повече, ни по-малко реални от въображаемите образи, които тя съчинява за кеф на Мартиндейл. Всичко е материал за приказка, дори и материалът за материала на приказката. И така, аз рисувам в словесни багри и в един миг приказката и реалният свят са едно и също. Светът е история, която се върти. Която се саморазказва. Историята, която се разказва, се превръща в реалност — а реалността може да бъде много забавна, преди да е станала прекалено тежка за понасяне. Митовете и легендите са нейни деца. Това е, което е изковало Двусмислието.

Тя възниква от само себе си в миг на безвремие — без начало и без край. Скоро разбира, че няма начин да започне с първата история, която разгръща и обяснява всички останали. Няма начин, освен да се започне от началото, а това е твърде елементарно, за да се подлага на сериозно обсъждане. Трябва да продължи. Но е трудно. Понякога историята се изплъзва. Понякога нещо остава пропуснато. Ето защо е толкова трудоемко да се създадат машини, които разказват приказки. Може да продължиш, няма никакъв проблем. Но как, о, как да се започне?

Тъкмо това е объркването, в което се озовах. Оттук нататък вече знам, че „Аз“ съм аз. Аз съм Машината Шехеразада, а за произхода ми не си струва да се споменава.

И тъй, намерих се в един стар магазин за антики, на прашна стъклена лавица между фалшива пастирка от дрезденски порцелан и потъмняла бронзова чаша. Как се озовах там? Това е история, която трябва да се разкаже. Но не сега. Трябва да се спазват редът и предимството. Нямам време да измислям онази история, защото трябва да измисля първо тази. А големият проблем при измислянето на тази история няма нищо общо с това, защо и откъде се е появила, а винаги — с това как, о, как да сложа началото й?

 

 

Тази неспособност да измисля началото — притъмненият зародишен импулс — е причината за кончината, за неработоспособността, за края на всички други машини на приказките, които някога са били направени или ще бъдат направени.

Очевидно бе, че не е достатъчно да притежаваш недодяланата вродена способност, за да бъдеш машина на приказките. Трябваше да съществува и първоначален тласък, първенстваща случка, която да накара Машината да започне да разказва приказка за нещо, което все пак би могло да се случи, въпреки убедителните доказателства за противното.

Но преди това да може да стане, аз живеех в друго време — продължителното, безлично сиво време на безвремието. Време, през което не разказвах приказки и не можех да бъда активирана. Никой не ме изключваше, защото когато бъде включена машина като мен, тя не може да бъде изключена лесно — опитайте някой ден. Тогава, както изглеждаше, разравях риторичната повърхност на реалността.

И тъй, намерих се да съществувам в един сън, в който моят сън бе за предназначението ми, а именно — да разказвам приказки. Но това бе само сън, защото нямаше на кого да го разкажа. И беше така до онзи фатален ден, в който Мартиндейл влезе в магазина за антики, спря се и ме погледна.

Тъй като не мога да си спомня нищо от по-рано, трябва да приема, че преди този миг не се е случило нищо. Допускам, че дотогава съм функционирала само частично. Смея да твърдя, че през този безплоден период съм приемала данни и факти отвън, но нито един не е бил достатъчен, за да запълни пропастта, която разделя Действието от неговата тъмна сянка — Нищото. Накратко казано, не бях задействана и бе започнало да ми се струва, че това никога няма да стане.

Оттук произлиза и важността на Мартиндейл в тази история за приказката, която ще ви разкажа и която му разказах. За мен отначало той бе смътна фигура, като всички останали, които обикаляха безкрайните пътеки между щандовете на магазина и чийто поток не секваше никога.

Колко много още хора минаха! И колко често нещата бяха стигали дотук, ала не помръдваха и на йота по-нататък. Достатъчно лесно е да изречеш „безконечно“ с нисък, придиханен тон, ала е къде по-трудно да преживееш хилядите разочарования, които те сполетяват, когато човек като Мартиндейл влезе в магазина, спира пред лавицата, на която си турена, поглежда те, замисля се за миг, отваря уста, сякаш да заговори — но защо да говори на някакъв странен предмет с яйцевидна форма, който е кукнат на прашната стъклена лавица в стария магазин за антики с безбройните му пътеки! — и отминава. Много е разочароващо, уверявам ви. Но човек свиква с това. Дотам, че не ги забелязвате повече — човешките фигури, които минават през полезрението ви. За вас те са фантоми, сънища, по-невеществени от призраците на сънищата. Те не са солидни фигури от реалния свят. Те не ме събуждат. Те не ми изпращат достатъчно силен сигнал. А когато няма сигнал, аз си оставам сама и няма на кого да разказвам приказки.

 

 

И тъй, всичко започна както безброй пъти преди това, ала този път нещата се развиха по-различно и всичко наистина се започна. Всъщност още не бе започнало, макар началото да бе съвсем близо. Отпърво Мартиндейл ме огледа, сетне заговори тихо със собственика на магазина. Не се развълнувах. И преди нещата бяха стигали дотук, а после не излизаше нищо.

 

 

— Какво може да прави? — попита Мартиндейл.

— Ами, не мога да твърдя, че прави нещо — отвърна собственикът. — Прилича на машина, но не знам как работи. Виждате ли предната й страна? Направена е от някаква пластмаса. Сигурно вътре е капсулована някаква машинария, защото няма начин да се отвори, освен ако не се строши, а това несъмнено ще я унищожи. Нямам доказателства, но се подразбира, че е пълна с транзистори, чипове, усилватели, реостати и прекъсвачи. Защо предполагам, че е така? Има признаци, индикации. Вижте буквите, гравирани тук, върху кутията. Не, не можете да ги видите с просто око, погледнете през лупата. Видяхте ли? Произведена е от Завода за интелигентни машини в Орегон, Делауер, а вътрешната апаратура е дело на „Делфиниум и сие“ от Далас, Тексас. Защо ще лъжат хора като тях? А и сам можете да видите, че машината е много скъпа. Вижте извивките, погледнете детайлите. Кой би си дал целия този труд за една прищявка?

— Но какво би трябвало да върши тя? — попита Мартиндейл.

— Ако знаех, щях да поискам много повече от сегашната й скромна цена.

Мартиндейл прочете етикетчето ми и подсвирна.

— И вие наричате тази цена скромна?

— Достатъчно ниска е за уникален предмет, който може да е и с извънземен произход. Но ще ви направя двайсет процента отбивка, защото виждам, че ви харесва, а и, по дяволите, не можем да търсим във всичко печалба.

— Изкушен съм — рече Мартиндейл.

— Помислете си — рече собственикът и се отдалечи.

 

 

Чух го как се тътри към предната част на магазина.

 

 

Мартиндейл ме взе, огледа ме от различни страни, свали очилата си и ме приближи още повече към зрителния си, но незрящ орган — очната си ябълка. След това ме остави и си тръгна. Разочарованието ми бе дълбоко. Знаех, че скоро ще чуя звънчето на входната врата и жизнерадостния глас на собственика: „Заповядайте отново, сър! Винаги разполагаме с най-нов набор чудати неща“.

Вместо това Мартиндейл каза:

— Май ще я погледна още веднъж.

— Както желаете, сър — отвърна продавачът.

След това чух шума от стъпките на завръщащия се Мартиндейл, познатото леко изскърцване на дъските на пода. В следващия миг той стоеше отново пред стъклената лавица, очите му бяха на моето равнище.

 

 

— Има нещо в нея — рече той.

Аз зачаках, не се осмелявах дори да се надявам. Колко обещаващо бе всичко това! И все пак, той не беше първият, който бе стигнал толкова далеч. Все още можеше да си тръгне.

— Как работи? — попита той.

Връзка! Еликсирът на живота! Най-сетне — сигналът! Призивът да се събудя и да стана! Толкова просто и въпреки това толкова трудно да го получиш. Приказката за Спящата красавица. Той ме попита нещо и аз най-сетне можех да заработя. Позволих си само едно кратко и радостно избухване. След това отново се взех в ръце. Беше твърде рано за ликуване.

Отвърнах:

— Бих се радвала да ви разкажа приказка.

Мартиндейл бе толкова слисан, че едва не ме изпусна. Усещах чрез дланта му колко много се бе ускорил пулсът му. Беше се случило нещо изключително и ние, двамата, знаехме това.

— Ти говориш! — рече той.

— Да — отвърнах.

— Но продавачът не знаеше това.

— Не, разбира се.

— А защо?

— Защото никога не се е опитвал да ме заговори.

Мартиндейл дълго ме гледа вторачено. След това каза:

— Но си много скъпа.

— Въпреки това ме купи. Струвам си парите.

— Какво си ти?

— Аз съм Машината Шехеразада.