Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taken at the Flood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Фатален шанс

Преводач: Милена Йоцова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-081-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4358

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Една седмица по-късно влакът, пристигащ в 5.20 часа спря на гарата в Уормсли Хийт. Висок, загорял мъж с раница на гръб слезе от него.

На отсрещния перон цял отбор играчи на голф чакаха влака в обратната посока. Високият брадат мъж с раницата предаде билета си и излезе отвън. Минута-две се оглежда несигурно, после зърна табелата „Пешеходна алея за Уормсли Вейл“ и решително се насочи към нея.

В Лонг Уилоус Роули тъкмо си бе направил чаша чай, когато върху кухненската маса падна сянка. Той вдигна глава.

За момент му се привидя, че на вратата е застанала Лин. Но разочарованието му се замени с изненада, веднага щом позна Розалийн Клоуд.

Тя бе облечена в рокля от груба материя на широки оранжеви и зелени райета. Тази привидна простота обаче струваше далеч повече пари, отколкото Роули би могъл да си представи.

Дотогава той я бе виждал само в скъпи градски дрехи, които й стояха някак изкуствено. Напомняше му за манекенка, представяща не свои дрехи, а изделия на фирмата, която я е наела.

Но този следобед, в широката селска рокля с весели цветове, Розалийн му изглеждаше съвсем друга жена. Ирландският й произход се открояваше много по-отчетливо — с вълнистите тъмни коси и прекрасните сини очи с много черни зеници. Гласът й също издаваше мекия ирландски акцент, а не превзетите нотки, които обикновено се долавяха в него.

— Такъв прекрасен следобед е — каза тя, — че реших да изляза на разходка. — После добави: — Дейвид замина за Лондон.

Произнесе го едва ли не виновно, изчерви се и извади табакера от чантичката си. Предложи цигара на Роули, но той поклати отрицателно глава и се огледа за кибрит. Тя неуспешно се бореше с малка златна запалка. Роули я взе от ръцете й и с едно сръчно движение я запали. Докато Розалийн навеждаше глава към него, за да си запали цигарата, той забеляза дългите й, тъмни ресници, спуснати надолу, и си помисли: „Да, явно старият Гордън си е знаел работата…“

Розалийн отстъпи крачка назад и каза с възхищение:

— Какво сладко малко теленце видях горе на хълма!

Удивен от интереса й, Роули поведе разговор за фермата. Любопитството й го изуми, още повече че изглеждаше искрено, а не подправено. За свое учудване, Роули установи, че тя доста добре разбираше от фермерство. С лекота говореше за биенето на маслото и за приготвянето на други млечни продукти.

— Та вие като нищо можете да станете съпруга на земеделец, Розалийн — изрече той с усмивка.

Оживеното й лице помръкна. Тя обясни:

— Имахме стопанство… в Ирландия… Преди да дойда тук… Преди…

— Преди да се захванете с театъра?

Тя произнесе с тъга и, както му се стори, с известно чувство на вина:

— Не беше чак толкова отдавна… Спомням си всичко съвсем ясно — и добави въодушевено: — Още сега мога да издоя кравите вместо вас, Роули.

Това бе една съвършено непозната Розалийн. Дали Дейвид би одобрил тези небрежни намеци за селското им минало? Роули се съмняваше. Дейвид се опитваше да представи за свои предци богати ирландски земевладелци. Но версията на Розалийн му се струваше по-близка до истината. Най-обикновен живот на село, после изкушението на сцената, пътуваща трупа в Южна Африка, женитба, изолирано съществуване нейде из Централна Африка, бягство, празнота и най-сетне брак с милионер в Ню Йорк.

Да, дълъг път бе извървяла Розалийн, след като бе доила крави. И все пак, докато я наблюдаваше отблизо, Роули се питаше дали въобще всичко това я беше променило. Лицето й притежаваше онази невинност и лека глуповатост, присъщи за човек без минало. Изглеждаше съвсем млада — много по-млада за възрастта си.

Имаше нещо вълнуващо в нея, нещо трогателно напомняше му за малките теленца, които бе закарал тази сутрин в кланицата. Възприемаше я по същия начин. „Бедните същества — каза си той сутринта, — колко жалко, че ще бъдат убити…“

В очите на Розалийн се появи тревога. Тя неспокойно попита:

— За какво си мислите, Роули?

— Искате ли да разгледате стопанството и кравефермата?

— О, да, с удоволствие.

Развеселен от интереса й, Роули я разведе навсякъде. Но когато накрая й предложи да изпие чаша чай, в погледа й пробегна смущение.

— О, не, благодаря ви, Роули. Добре ще е вече да се прибирам — погледна часовника си. — Боже, колко е късно! Дейвид ще се върне с влака в 5.20. Ще се чуди къде съм. Аз… трябва да побързам — и добави срамежливо: — Беше ми много приятно, Роули.

Да, помисли си той, тя бе казала самата истина. Действително бе прекарала приятно. Беше се върнала към естественото си поведение — към собствената си същност. Страхуваше се от брат си Дейвид, това бе очевидно. Дейвид беше мозъкът на семейството. Е, поне бе изживяла един щастлив следобед. Да, един следобед извън дома точно като слугиня! Богатата мисис Гордън Клоуд!

Усмихваше се тъжно, докато я наблюдаваше как бърза нагоре по хълма към Фъроубанк. Точно преди да стигне до оградата, я пресрещна някакъв мъж. Той се зачуди дали не е Дейвид, но мъжът бе по-висок и по-едър. Розалийн се дръпна встрани, за да му направи път, после леко мина през оградата и се спусна напред тичешком.

Да, тя бе прекарала един приятен следобед, а той, Роули, бе загубил повече от час ценно време. Какво пък, може би не беше загубено. Розалийн, изглежда, го бе харесала, което можеше да му бъде от полза. Красиво създание — да, и теленцата тази сутрин бяха красиви… бедните душици.

Докато стоеше там, потънал в мисли, внезапно един глас го стресна и той рязко вдигна глава.

На пътеката от другата страна на портата стоеше едър мъж с широкопола филцова шапка и раница, метната през рамо.

— Това ли е пътят за Уормсли Вейл?

Роули се втренчи в него и мъжът повтори въпроса си. С усилие се откъсна от мислите си и му отвърна:

— Да, вървете все по тази пътека до следващата нива. Там свийте вляво по главния път и след около три минути ще бъдете в селото.

Бе повтарял тези думи хиляди пъти в отговор на същия въпрос. Хората тръгваха по пешеходната алея от гарата, изкачваха хълма и след като се спуснеха от другата му страна, губеха надежда, защото не виждаха селото. Горичката Блакуел закриваше видимостта към него. Уормсли Вейл бе сгушено в котловина и само кулата на църквата стърчеше в небето.

Следващият въпрос бе по-необичаен, но Роули отговори, без да се замисли:

— „Елена“ или „Камбанката и шута“. По-добре „Елена“. И двата са еднакво добри — или лоши. Във всеки случай, ще намерите стая и в двата.

Въпросът го накара да разгледа по-обстойно събеседника си. В днешно време хората обикновено си запазваха предварително места там, където отиват.

Мъжът бе висок, със загоряло лице, с брада и с много сини очи. На възраст бе около четиридесетте. Имаше вид на грубиян и на смелчага. Не изглеждаше злонамерен човек, който би постъпил грубо и безразсъдно. Но в общи линии лицето му не бе от най-приятните.

На Роули му се стори, че идва отдалеч. Не бе ли доловил лек носов акцент, характерен за колониите? Странно… Лицето на непознатия сякаш му напомняше за някого.

Къде бе виждал това лице или някое друго, много подобно на него?

Докато безуспешно се мъчеше да се сети, непознатият го сепна с въпроса си:

— Бихте ли ми казали дали тук наблизо се намира имение на име Фъроубанк?

Роули бавно отвърна:

— Ами да. Там горе, на хълма. Трябва да сте минали край него, ако сте поели по пътеката от гарата.

— Точно по нея минах — той се обърна с лице към хълма. — Значи това там е… онази огромна нова бяла къща?

— Същата.

— Доста големичка е. Навярно поддръжката й струва маса пари.

И още как, помисли си Роули. Нашите пари… Прилив на гняв го откъсна за момент от реалността…

Съвзе се стреснато и видя, че непознатият се взира към хълма с любопитен и замислен поглед.

— Кой живее там? Не е ли… мисис Клоуд?

— Да — отвърна Роули. — Мисис Гордън Клоуд.

Непознатият повдигна вежди. Изглеждаше леко развеселен.

— О! Мисис Гордън Клоуд. Браво на нея.

После кимна на Роули.

— Благодаря, приятелче — каза той и като нарами отново раницата си, закрачи към Уормсли Вейл.

Роули бавно свърна към стопанството. Една мисъл все още глождеше съзнанието му.

Къде, по дяволите, бе срещал този човек преди?

 

 

Към девет и половина същата вечер Роули отмести встрани купчината формуляри, които задръстваха кухненската маса, и стана. Погледна небрежно към снимката на Лин над камината и излезе от къщи с навъсен поглед.

Десет минути по-късно той бутна вратата на бара на „Елена“. Беатрис Липинкот, застанала зад тезгяха, го приветства с усмивка. Според нея мистър Роули Клоуд беше истински мъж. На халба бира Роули размени редовните приказки с компанията от посетители. Направени бяха неблагоприятни коментари по отношение на правителството, времето и по множество въпроси, свързани с реколтата на различни селскостопански култури.

Скоро след това Роули се приближи до Беатрис и я попита с приглушен глас:

— Някакъв непознат мъж да е отседнал тук? Висок, с широкопола шапка?

— О, да, мистър Роули. Появи се към шест часа. За този ли става въпрос?

Роули кимна.

— Мина край фермата. Попита ме за пътя.

— Да, явно не е тукашен.

— Чудно ми е — започна Роули — кой ли е?

Той погледна към Беатрис и се усмихна. Тя отвърна на усмивката му.

— Лесно можем да го уредим, мистър Роули, щом се интересувате.

Скри се под тезгяха и се изправи с дебела книга с кожена подвързия в ръка. Вътре се записваха имената на гостите.

Тя отвори на страницата с последните регистрации. Най-отдолу пишеше:

Инок Ардън. Кейптаун. Британец.