Серия
Еркюл Поаро (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taken at the Flood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

В плаването на живота има

момент на прилив, който — щом го хванем —

понася ни към слава, а — пропуснат —

оставя ни за цял живот със кил,

заседнал в плитчини и злополуки.

В такова пълноводие сме днес.

Да вдигнем котва, за да не загубим

товара си!

Шекспир

Пролог

I

Във всеки клуб има по един клубен досадник. Клубът „Коронейшън“ също не правеше изключение от правилото и дори и фактът, че в момента имаше въздушно нападение, не внасяше никаква промяна в установения ред.

Майор Портър, бивш военен от Индийските колонии, изшумоля с вестника си и си прочисти гърлото. Всеки безрезултатно се стараеше да избегне погледа му.

— Виждам, че „Таймс“ е публикувал известието за смъртта на Гордън Клоуд — съобщи той. — Съвсем лаконично, разбира се. „На пети октомври, в резултат на вражеско нападение.“ Никакъв адрес. Всъщност е точно на ъгъла до скромния ми дом. Една от онези внушителни къщи на върха на Кампдън Хил. Трябва да ви кажа, че това малко ме потресе. Знаете, че давам наряд по време на въздушни нападения. Клоуд точно се беше върнал от Щатите. Нещо във връзка с правителствения заем. Ожени се, докато беше там. За млада вдовица — достатъчно млада, за да му бъде дъщеря. Мисис Ъндърхей. Всъщност познавах първия й съпруг от Нигерия.

Майор Портър направи пауза. Никой не прояви интерес, нито го помоли да продължи. Лицата на всички бяха старателно прикрити зад вестниците, но за да обезкуражиш майор Портър, се изискваше много повече. Той винаги имаше в запас дълги истории, предимно за хора, които никой не познаваше.

— Интересно — продължи твърдо майорът, докато погледът му разсеяно фиксираше чифт прекалено остри лачени обувки. Модел, който определено не одобряваше. — Както ви казах, давам доброволен наряд по време на въздушни нападения. Интересна работа беше тази бомбардировка. Човек никога не знае какво ще се разруши. Изби приземието и отнесе част от покрива, а първият етаж остана непокътнат. В къщата имало шест души — трима прислужници, семейна двойка и камериерката, плюс Гордън Клоуд, съпругата му и брат й. Всички са били в приземието, освен брата на съпругата бивш командос, който предпочел уюта на спалнята си, разположена на първия етаж. Дявол да го вземе, отървал се само с леки наранявания. Прислужниците загинали на място от взрива. Гордън Клоуд сигурно е оставил повече от милион.

Майор Портър отново направи пауза. Очите му се отделиха от лачените обувки и се стрелнаха нагоре — раиран панталон, черно сако, яйцевидна глава, внушителни мустаци. Чужденец естествено! Този факт обясняваше и обувките. Майорът си помисли: „Наистина в какво се превръща клубът! Дори и тук човек не може да се отърве от чужденците“. Но мислите му течаха успоредно с разказа.

Това, че въпросният чужденец изглежда бе изцяло погълнат от историята, ни най-малко не намаляваше враждебността на майор Портър към него.

— Надали има повече от двайсет и пет години — отново заговори той. — И ето вече за втори път е вдовица. Или поне тя така си мисли…

Той поспря в очакване някой възбудено да прояви любопитство или да направи коментар. След като не стана нито едното от двете, настоятелно продължи:

— Всъщност аз си имам лично мнение по въпроса. Доста странна работа. Както вече казах, познавах първия й съпруг — Ъндърхей. Прекрасен човек, навремето беше областен управител в Нигерия. Обожаваше работата си. Въобще забележителна личност. Ожени се за това момиче в Кейптаун. Тя била там на турне с някаква пътуваща трупа. Съвсем закъсала, красива, безпомощна и прочее. Слушала как бедният стар Ъндърхей говорел възторжено за своята област и просторната савана и въздишала: „Ах, не е ли възхитително?“ и как копнеела „да избяга от всичко“. Е, омъжила се за него и избягала от всичко. Той бил страшно влюбен, горкият, но от самото начало нещата не потръгнали. Тя мразела саваната, страхувала се от местните жители и изобщо се отегчавала до смърт. Представата й за живота се свеждала до висене в някое заведение, срещи с хора от театралните кръгове и безкрайни разговори на професионална тема. Усамотението в джунглата съвсем не било по вкуса й. Имайте предвид, че никога не съм се запознавал с нея. Всичко това го зная от нещастния Ъндърхей. Той го преживя много тежко. Постъпи съвсем почтено — изпрати я да си върви и беше склонен да й даде развод. Точно тогава се видяхме. Той бе доста напрегнат и имаше нужда от мъжки разговор. Какъв странен и старомоден човек беше в някои отношения — ревностен католик, твърд противник на развода. Довери ми: „Има толкова други начини да върнеш свободата на една жена“. „Виж какво, приятелю — посъветвах го аз, — да не направиш някоя глупост само. Никоя жена не заслужава да си пръснеш черепа заради нея.“

Той ме увери, че изобщо няма подобни намерения. „Но аз съм доста самотен — заяви ми. — Нямам близки, които биха се разтревожили за мен. Ако се получи известие за смъртта ми, Розалийн ще стане вдовица, а тя го иска.“ „Ами ти?“ — попитах го. „Е, може би един ден някъде далеч ще се появи някой си мистър Инок Ардън и ще започне живота си отначало“ — отвърна той. „Но впоследствие това може да й донесе неприятности“ — предупредих го. „О, не — каза той, — ще изпълня ролята си. Робърт Ъндърхей наистина ще бъде мъртъв.“

Забравих за този разговор, но шест месеца по-късно чух, че Ъндърхей е умрял от треска нейде из саваната. Местните жители му бяха верни и се върнаха със съвсем правдоподобна история, както и с няколко последни думи, надраскани от Ъндърхей. Пишеше, че хората му са направили всичко възможно за него, но силите му го напускат. Благодареше на водача си. Той наистина изцяло му беше предан, а също и останалите от групата. В каквото и да ги накараше да се закълнат, нямаше да се поколебаят да го сторят. Ами това е всичко. Навярно Ъндърхей наистина е погребан някъде из Екваториална Африка, но може пък и да не е. И ако не е, нищо чудно един прекрасен ден мисис Гордън да получи шок. И според мен така й се пада. Изобщо не съм я виждал, но надушвам пиявицата, която изсмуква кръвта на богати мъже. Тя съсипа горкия Ъндърхей. Интересна история!

Майор Портър се огледа, копнеещ думите му да бъдат потвърдени. Срещна два чифта отегчени и безизразни очи, полуизвърнатия поглед на младия мистър Мелън, както и учтивото внимание на Еркюл Поаро.

В този момент прошумоля вестник и един сивокос мъж със странно невъзмутим израз на лицето тихо стана от креслото до огъня и излезе.

Челюстта на майора увисна, а младият Мелън тихо подсвирна.

— Е, сега стана тя каквато стана — отбеляза той. — Знаеш ли кой беше този човек?

— Мили Боже! — тревожно възкликна майорът. — Естествено. Не го познавам лично, но зная кой е. Джереми Клоуд, нали? Брат на Гордън Клоуд. Изключително неприятно, кълна се. Ах, ако знаех…

— Той е адвокат — подметна младият Мелън. — Обзалагам се, че ще ви даде под съд за клевета или обида, или нещо такова.

Трябва да се признае, че младият Мелън изпитваше удоволствие да създава паника и смут в подобни ситуации, защото това не бе в разрез със закона за защита на държавата.

Майор Портър продължаваше да повтаря възбудено:

— Ах, много неприятно. Крайно неприятно!

— До вечерта ще се разчуе из целия Уормсли Хийт — продължи мистър Мелън. — Нали всички от фамилията Клоуд живеят в този район. Сигурно до късно ще обсъждат какви мерки да предприемат.

В този момент сирените засвириха отбой и злобата у младия Мелън секна. Внимателно изведе своя приятел Еркюл Поаро на улицата.

— Тези клубове са ужасни — въздъхна мистър Мелън. — Там е събрана най-противната колекция от стари досадници. А Портър определено е първенец сред тях. Описанието му на фокуса с индийското въже отнема не по-малко от четиридесет и пет минути. А и познава всички, чиито майки са минали през Пуна[1].

Това се случи през есента на 1944 година. А в късната пролет на 1946 година Еркюл Поаро бе известен, че има посещение.

II

В една приятна майска утрин Еркюл Поаро седеше на спретнатото си бюро. Прислужникът му Джордж тихо се приближи и промърмори почтително:

— Една дама иска да ви види, сър.

— Каква дама? — предпазливо се поинтересува Поаро.

Обичаше да слуша описанията на Джордж, възпроизведени с безумна точност.

— Бих казал, че е на възраст между четиридесет и петдесет години, сър. Видът й е небрежен и доста артистичен. Здрави туристически обувки. Костюм от туид, но с дантелена блуза. Египетска огърлица със съмнителна стойност и син шал от шифон.

Поаро леко потръпна.

— Не мисля, че имам желание да се срещна с нея — произнесе той.

— Да й предам ли, че се чувствате неразположен, сър?

Поаро го изгледа замислено.

— Вече сте й съобщили, струва ми се, че съм зает с важни дела и не бива да ме безпокоят.

Джордж се прокашля.

— Дамата заяви, сър, че е дошла специално от провинцията и не би имала нищо против да почака.

Поаро въздъхна.

— Човек никога не бива да се противопоставя на неизбежното. Ако една дама на средна възраст, носеща египетска огърлица със съмнителна стойност, си е наумила да се срещне с прочутия Еркюл Поаро и е пристигнала чак от провинцията заради това, нищо няма да я отклони от целта. Ще виси във вестибюла, докато не постигне своето. Поканете я, Джордж.

Джордж се оттегли. След малко отново се появи и тържествено съобщи:

— Мисис Клоуд.

Фигурата в износения костюм и веещия се шал влезе с лъчезарна усмивка. Протегна ръка, огърлицата се полюшваше и потракваше.

— Мосю Поаро! — възкликна тя. — Идвам при вас, водена от провидение свише.

Поаро едва забележимо примигна.

— Но, мадам, може би първо ще седнете и ще ми съобщите… — той спря.

— Два пъти се яви, мосю Поаро. Изписано от духа и на масичката за спиритически сеанси. Случи се по-миналата вечер. Двете с мадам Ейвъри използвахме масичката. Няколко пъти се явиха едни и същи инициали — Е. П., Е. П., Е. П. Естествено не успях веднага да схвана скрития смисъл. Нали разбирате, трябва малко време. Земният човек едва ли може да проумее напълно всичко. Напрегнах мозъка си да се сетя за някой с такива инициали. Подозирах, че има връзка с предишния сеанс, наистина много съдбовен, но се сетих чак след известно време. Купих един брой на „Пикчър Поуст“ (отново провидение свише, защото обикновено вземам „Ню Стейтсман“) и ви видях вътре — имаше ваша снимка и описание на всичко, което сте направили. Не е ли чудесно, мосю Поаро, че всяко нещо сякаш е предопределено от съдбата? Съвсем очевидно е, че вие сте избраникът на провидението, който трябва да изясни този случай.

Поаро замислено я изучаваше. Беше странно, че вниманието му в действителност привлякоха невероятно проницателните й светлосини очи. Те сякаш придаваха смисъл на иначе непоследователното й поведение.

— Е, мисис… Клоуд, ако не се лъжа? — той се намръщи. — Струва ми се, че съм чувал това име…

Тя кимна енергично.

— Ах, да, бедният ми зет — Гордън. Беше много богат — често го споменаваха в печата. Загина преди повече от година по време на бомбардировка. За всички нас беше голям удар. Съпругът ми е негов по-малък брат. Лекар е. Доктор Лайънел Клоуд… Разбира се — добави тя, снишавайки глас, — той дори и не подозира, че мога да поискам съвет от вас. Мисля, че не би го одобрил. Според мен лекарите имат твърде материалистични схващания за нещата. Изглежда, свръхестественото остава скрито за тях по странен начин. Възлагат всички надежди само на науката. Но питам аз, какво е науката и какво може да стори тя?

Според Еркюл Поаро единственият възможен отговор на подобен въпрос се състоеше в подробно и изчерпателно изброяване, обхващащо Пастьор, Листър, миньорската лампа на Хъмфри Дейви, удобствата на електричеството у дома и още няколко стотици сродни изобретения. Но мисис Лайънел Клоуд естествено не очакваше такъв отговор. Всъщност нейният въпрос, подобно на много други, беше по-скоро риторичен.

Той съвсем разумно се задоволи да попита:

— И по какъв начин смятате, че мога да ви помогна, мисис Клоуд?

— Вярвате ли в свръхестественото, мосю Поаро?

— По принцип съм католик — предпазливо отвърна той.

Мисис Клоуд отхвърли католическата вяра с усмивка на съжаление.

— Слепота! Църквата е сляпа, изпълнена с предразсъдъци и глупост. Не приема реалността и красотата на отвъдния свят.

— В дванадесет часа имам важна среща — заяви Поаро.

Забележката се оказа навременна. Мисис Клоуд се приведе напред.

— Веднага пристъпвам към същността на въпроса. Възможно ли е, мосю Поаро, да откриете изчезнал човек?

Поаро учудено повдигна вежди.

— Да, би било възможно — внимателно промълви той. — Но, скъпа мисис Клоуд, полицията ще свърши същата работа много по-лесно от мен. Тя разполага с всички необходими средства.

Мисис Клоуд отхвърли полицията със същия жест, с който бе отхвърлила и католическата църква.

— О, не, мосю Поаро, отвъдните сили ме насочиха именно към вас. Чуйте сега. Няколко седмици преди смъртта си зет ми Гордън се ожени за една млада вдовица — мисис Ъндърхей. Първият й съпруг (бедното дете, всичко е толкова печално) бе обявен за мъртъв. Смъртта го застигнала в Африка. Каква странна страна е Африка!

— Странен континент — поправи я Поаро. — Да, възможно е. В коя част…

Тя го изпревари:

— В Централна Африка. Родината на магьосниците вуду, на зомбитата…

— Зомбитата са в Уест Индия.

Мисис Клоуд продължи:

— … на черната магия, на странни и тайни ритуали — страна, където човек може да изчезне и никога повече да не се чуе нищо за него.

— Възможно е, възможно е — съгласи се Поаро. — Но същото се отнася и за Пикадили Съркъс.

Мисис Клоуд отхвърли Пикадили Съркъс.

— Напоследък вече два пъти, мосю Поаро, осъществихме връзка с дух, който казва, че носи името Робърт. И посланието е едно и също. Не е мъртъв… Името ни озадачи, не познаваме никакъв Робърт. Помолихме за повече яснота и ето какво получихме. „Р. Ъ., Р. Ъ., Р. Ъ.“, а после „Предайте на Р. Ъ.“ „Да предадем на Робърт ли?“ — попитахме ние. „Не, от_ Робърт. Р. Ъ.“_ „Какво означава това Ъ?“ И тогава, мосю Поаро, дойде най-важният отговор. „Малко тъжно момче. Малко тъжно момче. Ха, ха, ха“. Сега разбирате ли?

— Не — отвърна Поаро. — Нищо не разбирам.

Тя го изгледа със съжаление.

— Детската песничка „Малкото тъжно момче“. „Под купа сено дълбоко заспа — Ъндърхей[2]“. Разбирате ли?

Поаро кимна. Въздържа се да попита защо името Робърт е изписано изцяло, за разлика от Ъндърхей, и защо е било необходимо да се прибягва до подобен елементарен начин на изразяване, напомнящ за агент на тайните служби.

— А името на снаха ми е Розалийн — завърши победоносно мисис Клоуд. — Сега разбирате ли? Всички тези Р-та са объркващи. Но смисълът е съвсем ясен. „Предайте на Розалийн, че Робърт Ъндърхей не е мъртъв.“

— Аха, и вие предадохте ли й?

Мисис Клоуд изглежда леко се сепна.

— Хм… ами… не. Разбирате ли, хм, искам да кажа, хората са толкова скептично настроени. Сигурна съм, че и Розалийн не прави изключение. Пък и бедното дете може да се притесни. Да се чуди и да се мае къде е бил през всички тези години и с какво се е занимавал.

— И на всичко отгоре е „материализирал“ гласа си. Безспорно доста любопитен начин да съобщиш за съществуванието си.

— Ах, мосю Поаро, вие не сте посветен в тези неща. Но откъде да знаем какви са обстоятелствата? Горкият капитан Ъндърхей (или майор Ъндърхей?) може би е пленник нейде из африканските дебри. Но ако е възможно да бъде открит, мосю Поаро! Ако може отново да се събере с любимата си Розалийн. Помислете си какво щастие би било за нея! О, мосю Поаро, аз бях изпратена при вас. Вие не можете, не бива да се опълчвате срещу повелята на отвъдния свят.

Поаро я изгледа замислено.

— Хонорарът ми — започна той кротко — е много висок. Бих казал изключително висок. А задачата, която ми предлагате да изпълня, няма да е никак лека.

— Боже мой, безспорно този факт е твърде неприятен. Със съпруга ми сме затруднени финансово, наистина сме много зле. Всъщност положението при мен е далеч по-трагично, отколкото смята съпругът ми. Купих няколко акции, вслушах се в гласа на провидението, но засега те се оказват доста неизгодни — всъщност направо обезпокоителни. Непрекъснато се понижават и ми се струва, че в момента са просто непродаваеми.

Тя го погледна объркано със сините си очи.

— Не се осмелих да споделя със съпруга си. Съобщавам го на вас, за да имате представа за положението ми. Но, драги мосю Поаро, да събереш отново едно семейство — каква благородна мисия…

— Благородството, chere Madame[3], няма да компенсира разноските по пътуването с параход, влак или самолет. Нито ще покрие таксите за дългите телеграми и разпитването на свидетели.

— Но ако се открие, ако се открие, че капитан Ъндърхей е жив, то тогава… тогава, мисля, твърдо мога да заявя, че ако това стане, няма да има трудности… ъъъ… да възстановим вашите разходи.

— Охо, значи този капитан Ъндърхей е богат?

— Ами, е… Всъщност не… Но ви уверявам, давам ви честната си дума, че… че положението с парите няма да представлява никаква трудност.

Поаро бавно поклати глава.

— Съжалявам, мадам. Отговорът ми е отрицателен.

Не му бе много лесно да накара дамата да приеме отказа му.

Когато най-сетне тя си тръгна, Поаро потъна в мисли, като от време на време челото му леко се бърчеше. Вече си спомни защо името Клоуд му звучеше познато.

В паметта му изплува разговорът в клуба в деня на въздушното нападение — гръмкият досаден глас на майор Портър, нареждащ неуморно една история, която никой не искаше да слуша.

Припомни си прошумоляването на вестник, внезапно увисналата челюст на майора и слисаното му изражение.

Смущаваше го обаче най-вече невъзможността да си състави мнение за припряната дама на средна възраст, която току-що си бе отишла. Разпалените приказки за отвъдното, неясните разсъждения, веещият се шал, огърлицата, подрънкваща около шията й — всичко това някак не съответстваше на проницателността, проблеснала за миг в светлосините й очи.

— Каква беше истинската причина за посещението й? — каза си той. Хвърли поглед върху картичката на бюрото си и продължи: — Чудя се какво ли става в Уормсли Вейл?

 

 

Точно пет дни по-късно Поаро се натъкна на малко съобщение във вечерния вестник — отнасяше се за смъртта на мъж на име Инок Ардън. Мястото на произшествието бе Уормсли Вейл, старо малко селце, разположено на около три мили от известното игрище за голф в Уормсли Хийт.

Поаро отново произнесе на глас:

— Чудя се какво ли става в Уормсли Вейл…

Бележки

[1] Град в Индия с приятен климат. Навремето там са живеели английски държавни служители. — Б.р.

[2] Under the haycock (англ.). — „under“ означава под, а „haycock“ — купа сено, а името е Underhay. — Б.пр.

[3] Скъпа мадам (фр.). — Б.пр.