Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taken at the Flood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Фатален шанс

Преводач: Милена Йоцова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-081-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4358

История

  1. — Добавяне

Дванайсета глава

Когато излезе от полицейския участък, Поаро бе почти незабавно въвлечен в разговор от леля Кати. Тя бе помъкнала няколко пазарски чанти, но се втурна към него, жадна за информация.

— Ужасно съжалявам за горкия майор Портър — изрече тя. — Но знаете ли, все ми се струва, че гледаше на живота може би прекалено материалистично. Нали разбирате, армейска работа. Беше много ограничен и макар че беше живял дълго време в Индия, боя се, въобще не се беше възползвал от възможностите за духовно израстване. Само закуски, лов на глигани — обичайното военно ежедневие. А като си помислиш, че би могъл да седи като будистки послушник в нозете на някой гуру! Ах, пропуснатите възможности, мосю Поаро, колко тъжно е като си помисли човек за тях!

Леля Кати поклати глава и изпусна дръжките на едната пазарска чанта. Една риба треска с угнетен вид се изплъзна навън и падна в канавката. Поаро я спаси, но във възбудата си леля Кати изпусна още една чанта, при което някаква метална кутия с петмез започна весело да препуска надолу по Хай стрийт.

— Ах, много ви благодаря, мосю Поаро — леля Кати пое рибата. Той се втурна след петмеза. — О, благодаря, толкова съм несръчна, но наистина много се разстроих. Нещастният човек, да, лепкава е, но не ми се иска да използвам чистата ви кърпичка. О, много мило от ваша страна. Та, както казвах, в живота ние сме в смъртта, а в смъртта — в живота. Не бих се изненадала, ако срещна някой скъп приятел, който е покойник. Човек може да го види дори и на улицата. Ами да, точно онази нощ…

— Ще ми позволите ли? — Поаро натъпка рибата в чантата. — Та за какво говорехте?

— За умрелите, които човек може да срещне — отвърна леля Кати. — Ами просто помолих за два пенса, защото имах монети само от половин пени. В същото време ми се стори, че физиономията ми е позната — но не можех да се сетя откъде точно. И още не мога, но сигурно е бил някой покойник, умрял отдавна, и затова не съм в състояние да определя със сигурност. Чудесно е, когато някой се притече на помощ, пък дори и да става въпрос само за монети за телефон. О, Боже, каква опашка има пред Пийкок — сигурно са пуснали сметанов сладкиш или руло с пълнеж от сладко! Дано не съм закъсняла!

Мисис Лайънел Клоуд прекоси улицата и застана в края на опашката от жени с мрачни лица, наредени пред сладкарницата.

Поаро продължи надолу по Хай стрийт. Не се отби в „Елена“, а се насочи към Уайт Хаус.

Изпитваше силно желание да размени няколко думи с Лин Марчмънт и подозираше, че и тя не би имала нищо против.

Пролетното утро бе прекрасно. Въздухът беше невероятно чист. Напомняше за лято, но със свежест, която липсваше на истинския летен ден.

Поаро се отби от главния път. Съзря пешеходната алея, водеща покрай Лонг Уилоус към хълма над Фъроубанк. Чарлс Трентън бе минал по нея по пътя си от гарата в петъка, преди да намери смъртта си. Спускайки се надолу по хълма, бе видял Розалийн Клоуд, идваща насреща. Не я бе разпознал, което бе логично, тъй като той не бе Робърт Ъндърхей. И тя не го бе разпознала по същата причина. Но момичето се бе заклело, че никога не е зървало дори и за миг лицето на човека, с който се бе разминало на пътеката. В такъв случай за какво е мислела тогава? Дали пък не е било за Роули Клоуд?

Поаро сви по тясната пътечка, която излизаше пред Уайт Хаус. Градината изглеждаше великолепно. Имаше множество цъфтящи храсти, люлякови дървета и златен дъжд, а в средата на моравата се извисяваше голямо разклонено ябълково дърво. Под него в шезлонг седеше Лин Марчмънт.

Тя нервно подскочи, когато Поаро я поздрави вежливо с „добро утро“.

— Стреснахте ме, мосю Поаро. Не съм чула стъпките ви по тревата. Все още сте тук — в Уормсли Вейл?

— Да, все още съм тук.

— Защо?

Поаро сви рамене.

— Ами мястото е приятно, лишено е от светска суета и човек може да си почине. И аз го правя.

— Радвам се, че сте тук — каза Лин.

— Вие май правите изключение от цялата фамилия. Не ме питате „Кога се връщате в Лондон, мосю Поаро?“ и не чакате нетърпеливо за отговор.

— Нима те искат да си отидете в Лондон?

— Така изглежда.

— Е, аз не искам.

— Да, усещам. И защо, мадмоазел?

— Защото това означава, че не сте удовлетворен. Имам предвид от факта, че признаха Дейвид за виновен.

— А вие много ли искате да се окаже невинен?

Забеляза как лицето й леко поруменя под бронзовия загар.

— Естествено не бих искала да видя човек, окачен на бесилката за нещо, което не е извършил.

— О, да, естествено е!

— А полицията просто е настроена срещу него, защото ги изправи на нокти. Лошото на Дейвид е, че обича да настройва хората срещу себе си.

— Полицаите не са толкова предубедени, колкото си мислите, мис Марчмънт. По-скоро съдебните заседатели бяха настроени срещу него. Те отказаха да се съобразят с версията на следователя. Издадоха присъда и полицията просто трябваше да го арестува. Но мога да ви уверя, че и те съвсем не са удовлетворени от повдигнатото срещу него обвинение.

Тя нетърпеливо възкликна:

— Значи могат да го освободят?

Поаро сви рамене.

— А те кого подозират, мосю Поаро?

Поаро бавно промълви:

— В онази нощ в „Елена“ е имало жена.

Лин извика:

— Нищо не разбирам! Всичко изглеждаше толкова просто, когато си мислехме, че убитият е Робърт Ъндърхей. И защо майор Портър заяви, че е Ъндърхей, след като не е бил той? Защо майорът се самоуби? Сега всичко започва отначало.

— Вие сте третият човек, от когото чувам тези думи!

— Така ли? — тя сякаш се сепна. — А какво правите вие, мосю Поаро?

— Разговарям с хората. Ето какво правя. Просто разговарям.

— Но вие не задавате въпроси, свързани с убийството?

Поаро поклати глава.

— Не, аз само, как да кажа, попивам клюките.

— И това помага ли ви?

— Понякога да. Ще останете изненадана, ако разберете колко много неща зная за всекидневието на Уормсли Вейл. Научих ги само през последната седмица. Известно ми е кой къде е ходил, с кого се е срещнал, понякога и какво е казал. Зная например, че този Ардън е вървял по пешеходната алея към селото, минал е край Фъроубанк и е питал мистър Роули Клоуд за пътя. Носил е само една раница през рамо без никакъв друг багаж. Зная още, че Розалийн Клоуд е прекарала повече от час във фермата на Роули Клоуд и за разлика от обичайното си настроение там се е чувствала щастлива.

— Да, Роули ми разказа. Обясни ми, че Розалийн изглеждала така, сякаш е прекарала един приятен следобед навън.

— Аха, така ли каза? — Поаро направи пауза. После продължи: — Да, много неща са ми известни за тукашните нрави. А и съм добре осведомен за затрудненията на хората — например вашите и на майка ви.

— Те не са тайна за никого — отвърна Лин. — Всички сме се опитвали да изпросим пари от Розалийн. Това имахте предвид, нали?

— Не съм споменал такова нещо.

— Но е вярно! Предполагам също, че сте чули разни приказки за мен, Роули и Дейвид.

— Но вие ще се омъжите за Роули Клоуд?

— Така ли? Бих искала и аз да съм наясно… Точно на този въпрос се опитвах да си отговоря онзи ден… когато Дейвид изскочи от гората. Сякаш в главата ми витаеше една голяма въпросителна. Дали? Дали? Като че ли дори и влакът в долината задаваше съшия въпрос. Димът ясно очертаваше въпросителен знак в небето.

Лицето на Поаро доби твърде любопитно изражение, но Лин го изтълкува погрешно. Тя възкликна:

— О, не разбирате ли, мосю Поаро, всичко е толкова трудно! Изобщо не става въпрос за Дейвид. Става въпрос за мен. Променила съм се. Бях далеч оттук три-четири години. И сега, когато се върнах, вече не съм съшият човек. Това е всеобща трагедия. Хората се връщат променени, трябва наново да се приспособяват към обстановката. Не може да заминеш някъде, да водиш съвсем различен начин на живот и да не се промениш.

— Грешите — възрази Поаро. — Трагедията е, че хората не се променят.

Лин го изгледа втренчено и поклати глава. Той продължи:

— Ами да. Точно така е. Първо, защо предпочетохте да заминете?

— Защо ли? Ами записах се в Женската спомагателна служба към военноморските сили…

— Добре, добре, но защо решихте да се запишете доброволка? Били сте сгодени, готвела се е сватба. Обичали сте Роули Клоуд. Могли сте да работите тук, на полето, в Уормсли Вейл, нали?

— Е, да, предполагам, но исках…

— Искахте да се махнете. Искахте да заминете в чужбина, да видите свят. Искахте, може би, да се махнете от Роули Клоуд… А ето ви сега отново тук, неспокойна, все още искате — да се махнете! О, не, мадмоазел, хората не се променят!

— Когато бях далеч на изток, копнеех за дома — защити се Лин.

— Да, да. Искате винаги да бъдете там, където не сте! И може би цял живот ще бъде така. Вие рисувате свой портрет. Разбирате ли, портрет на Лин Марчмънт, която се завръща вкъщи… Но този портрет не е правдив, защото представата, която дава за Лин Марчмънт, се различава от истинската Лин Марчмънт, от момичето от плът и кръв. Това е просто личността, която вие бихте искали да бъдете.

Лин попита с горчивина:

— Значи според вас никога няма да изпитам удовлетворение от мястото, което заемам?

— Не искам да кажа такова нещо. Имам предвид, че когато заминавахте, не изпитвахте удовлетворение от годежа си, и сега, след като се върнахте, пак не сте удовлетворена.

Лин откъсна едно листо и замислено започна да го дъвче.

— Много ги разбирате тези работи, нали, мосю Поаро?

— Това ми е metier[1] — скромно отвърна Поаро. — Но има и още нещо, което не искате да приемете.

Тя рязко заяви:

— Говорите за Дейвид, нали? Мислите, че съм влюбена в него?

— Вие го казахте — сдържано отвърна Поаро.

— Но аз… просто не зная! Има нещо у Дейвид, което ме плаши — но има и нещо, което ме привлича… — Лин замлъкна за момент. После продължи: — Вчера приказвах с командира му. Пристигнал, когато научил, че Дейвид е арестуван, за да види с какво може да помогне. Разказваше ми колко безумно смел бил Дейвид. Спомена, че той е един от най-безстрашните мъже, които някога е срещал. И все пак, знаете ли, мосю Поаро, независимо от хвалбите му и от всичко, което ми наговори, останах с впечатлението, че не би твърдял със сигурност, че Дейвид не е способен на такова нещо.

— А вие също ли не сте сигурна в това?

Устните на Лин се извиха в трогателна усмивка.

— Да… Разбирате ли, никога не съм имала доверие на Дейвид. Може ли човек да обича някого, на когото няма доверие?

— За жалост, да.

— Винаги съм се отнасяла непочтено с Дейвид, защото му нямах доверие. Влияех се от отвратителните местни слухове — разни намеци, че всъщност той не е Дейвид Хънтър, а е просто приятел на Розалийн. Засрамих се от себе си при срещата с командира му. Особено след като чух спомените му за Дейвид като малък в Ирландия.

C’est epatant[2] — промърмори Поаро — колко лесно хората могат да бъдат заблудени!

— Какво имате предвид?

— Това, което казах. Искам да ви питам за мисис Клоуд, за съпругата на доктора, позвъни ли ви тя в нощта на убийството?

— Леля Кати? Да.

— За какво?

— Беше забъркала някаква невероятна каша със сметките си.

— От дома си ли ви позвъни?

— Ами всъщност не. Телефонът им бил повреден и й се наложило да се обади от улицата.

— В десет и десет ли ви се обади?

— Там някъде. Часовниците у дома никога не са съвсем точни.

— Значи там някъде — замислено повтори Поаро. После деликатно подметна: — Това не е било единственото телефонно обаждане за вечерта?

— Не — отсече Лин.

— Дейвид Хънтър ви е позвънил от Лондон?

— Да — тя внезапно кипна. — Предполагам, искате да узнаете какво ми е казал.

— Е, не бих се осмелил…

— Но защо, на драго сърце ще ви осведомя. Каза ми, че се маха — че изчезва от живота ми. Каза, че връзката ми с него не би ми донесла нищо добро и че никога няма да се промени, дори и заради мен.

— И тъй като вероятно ви е говорил самата истина, думите му не ви се поправиха — промълви Поаро.

— Надявам се да изчезне оттук, в случай че го признаят за невинен, разбира се… Надявам се и двамата да заминат за Америка или някъде другаде. Тогава може би ще престанем да мислим за тях — ще се научим да разчитаме на себе си. Ще престанем да изпитваме зложелателство.

— Зложелателство ли?

— Да. За първи път го усетих една вечер, когато бяхме на гости у леля Кати. Не зная, може би защото току-що се бях върнала от чужбина и бях малко напрегната, но ми се струваше, че просто въздухът бе наситен с това чувство. Зложелателство към нея — към Розалийн. Няма не разбирате, че ние й желаехме смъртта — всеки един от нас. Да желаеш някому смъртта… Ужасно е. И то на човек, който никога не ти е сторил нищо лошо. Да искаш той да умре…

— Естествено смъртта й е единственото нещо, което би ви донесло практическа полза — произнесе Поаро с енергичен и делови тон.

— Имате предвид финансова полза? Самото й присъствие тук ни пречеше! Да завиждаш някому, да негодуваш и в същото време да искаш милостиня — това не е добре за никого. А ето сега, тя е тук, във Фъроубанк, съвсем сама. Прилича на привидение… изглежда уплашена до смърт… има вид на… Боже, има вид на човек, който полудява. Но няма да приеме помощ от нас! От никого от нашата фамилия. Ние направихме опит. Мама я покани да отседне при нас. Леля Франсес й предложи същото. Дори и леля Кати отиде и настоя да остане при нея във Фъроубанк. Но сега тя не иска да има нищо общо с нас и аз не мога да я обвинявам. Не пожела да се срещне дори и с командир Конрой. Струва ми се, че е болна, болна от тревога, страх и мъка. А ние не можем да сторим нищо, защото тя няма да ни позволи.

— А вие опитахте ли? Лично вие?

— Да. Вчера отидох да я видя. Попитах я дали мога да й помогна по някакъв начин. Тя ме изгледа… — Лин млъкна и цялата се разтрепери. — Мисля, че ме мрази. Отговори ми: „Вие най-малко от всички можете да ми помогнете“. Сигурно Дейвид й е поръчал да не напуска Фъроубанк, а тя винаги го слуша. Роули й занесе пресни яйца и масло. Благодарила му и казала, че винаги е много любезен. Роули е любезен, разбира се.

— Има хора — започна Поаро, — към които човек изпитва истинско съчувствие, а също и съжаление. Хора, които теглят много. Лично аз изпитвам дълбоко съжаление към Розалийн. Ако можех, бих й помогнал. Дори и сега, ако ме послуша…

Изведнъж решително се изправи на крака.

— Хайде, мадмоазел — подкани я той, — нека да отидем до Фъроубанк.

— Искате да дойда с вас?

— Стига да сте готова да проявите щедрост и великодушие…

Лин извика:

— Готова съм… от цялото си сърце…

Бележки

[1] Metier (фр.) — занаят. — Б.пр.

[2] C’est epatant (фр.). — Изумително е. — Б.пр.