Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taken at the Flood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Фатален шанс

Преводач: Милена Йоцова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-081-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4358

История

  1. — Добавяне

Първа книга

Първа глава

В Уормсли Хийт има игрище за голф, два хотела, няколко луксозни модерни вили с изглед към игрището, няколко магазина, ползващи се преди войната с твърде завидна репутация, както и железопътна гара.

От гарата в ляво се стрелваше главното шосе за Лондон, а вдясно през полята минаваше малка пътека, означена с надпис „Пешеходна алея към Уормсли Вейл“.

Сгушеното между обрасли с гори хълмове селце Уормсли Вейл беше пълна противоположност на Уормсли Хийт. В миналото миниатюрно старомодно пазарно градче, сега то бе западнало и се бе превърнало в село. Имаше една главна улица с къщи в стил, характерен за XVIII век, от двете й страни, известен брой кръчми и няколко магазина със старомодни стоки. Човек оставаше с впечатлението, че селцето е отдалечено от Лондон поне на сто и петдесет мили, докато разстоянието беше само двайсет и осем мили.

Жителите на Уормсли Вейл до един бяха обединени от презрението си към шеметното разрастване на Уормсли Хийт.

В покрайнините бяха разположени няколко очарователни къщи с приятни старовремски градини. Именно в една от тези къщи, наречена Уайт Хаус, в ранната пролет на 1946 година се завърна Лин Марчмънт — демобилизирана от Женската спомагателна служба към военноморските сили.

На третата сутрин, след като се прибра у дома, тя се загледа през прозореца на спалнята си отвъд неподдържаната тревна площ към брястовете в ливадата и вдъхна с наслада ароматния въздух. Беше мека утрин, ухаеше на влажна пръст. Как й бе липсвал този мирис през последните две години и половина.

Какво удоволствие да бъде отново вкъщи, тук, в собствената си малка спалня, за която често се бе сещала с носталгия по време на престоя си в чужбина.

Какво удоволствие да захвърли униформата и да облече пола от туид и плетен пуловер — нищо че молците явно не бяха бездействали през войната!

Прекрасно беше, че вече не е в армията, че отново е свободна жена. И все пак задграничната служба й бе доставила истинска радост. Работата не беше тягостна, а интересна, организираха се забави, падаше смях. Но все пак не липсваше досадата от установения ред, както и чувството, че ги водят като стадо. Това понякога пораждаше у нея отчаяно и неистово желание да избяга.

Така веднъж през едно горещо лято на изток с копнеж си бе спомняла за Уормсли Вейл, за скромната прохладна и приятна къща, а също и за скъпата си майчица.

Лин едновременно обичаше майка си и се дразнеше от нея. Далеч от къщи любовта заемаше централно място, а ядът бе напълно потушен или ако не, само внасяше допълнителна болезнена нотка в носталгията по дома. Милата й майчица — можеше да бъде толкова влудяваща. Но какво ли не би дала да чуе някое от редовните жалостиви оплаквания на мама, отправени с тъничък гласец. Ах, само да се прибере и никога, никога вече да не напуска дома си!

И ето вече беше вън от армията, свободна и отново в Уайт Хаус. От три дни се беше върнала обратно към цивилния живот. А вече я завладяваше някакво странно безпокойство и неудовлетворение. Всичко си беше непроменено, съвсем непроменено — и къщата, и мама, и Роули, и фермата, и цялата фамилия. Различна единствено бе самата тя — нещо, което не биваше да бъде така…

— Скъпа… — тъничкият вик на мисис Марчмънт се разнесе от стълбите. — Да поднеса ли на моето момиченце прекрасна закуска в леглото?

Лин рязко извика:

— Не, разбира се. Слизам.

„Защо трябва да се обръща към мен с «моето момиченце» — помисли си Лин. — Толкова е глупаво!

Спусна се по стълбите и влезе в трапезарията. Закуската не бе особено обилна. Лин вече беше разбрала колко много време и усилия отнемаше снабдяването с хранителни продукти. Като се изключи една доста несериозна жена, която идваше сутрин четири пъти седмично, мисис Марчмънт сама се бореше с готвенето и чистенето. Когато роди Лин, тя бе почти на четиридесет години и сега здравето й бе разклатено. Лин осъзна с известна тревога промяната във финансовото им положение. Малкият, но редовен доход, който им беше напълно достатъчен преди войната, сега бе двойно по-малък поради данъците. Цени, разноски, такси — всичко беше скочило.

„Ето го храбрият нов свят“ — мрачно си мислеше Лин. Очите й шареха по обявите във вестника. „Бивша участничка в Женската спомагателна служба към военновъздушните сили търси длъжност, която изисква инициативност и активност.“ „Девойка, уволнена от Женската спомагателна служба към военноморските сили, търси служба, за която са необходими организаторски способности и авторитет.“

Енергичност, инициативност, управленчески способности — такива бяха предлаганите качества. Но какво се търсеше? Хора, които умеят да готвят, да чистят, които владеят прилично стенография. Хора с трудови навици, опитни, обещаващи да служат добре. Е, нея това поне не я засягаше. Пред Лин пътят се простираше гладък и равен. Женитба с братовчеда Роули. Бяха сгодени от седем години, точно преди да избухне войната. Но откакто се помнеше, тя бе предопределена да се омъжи за Роули. Изборът му на живот, свързан със селско стопанство, бе намерил мълчалив отклик у нея. Приличен живот — може би без вълнения, изпълнен с усилен труд, но те и двамата обичаха живота на открито и грижите за животните.

Е, все пак плановете им бяха малко по-различни — вуйчо Гордън винаги бе обещавал…

Гласът на мисис Марчмънт прекъсна мислите й точно на място:

— Както ти писах, скъпа, това беше най-ужасният удар за всички нас. Гордън бе в Англия едва от два дни. Ние дори не бяхме го видели. Само ако не се беше отбивал в Лондон. Да беше пристигнал направо тук.

Да, само ако…

 

 

Далеч от дома, Лин остана потресена и силно скърбеше за смъртта на вуйчо си. Но едва сега истинското значение на случилото се започваше да й се изяснява.

Откакто се помнеше, нейният живот и животът на всички от фамилията бе подвластен на Гордън Клоуд. Богатият, бездетен мъж бе взел всички роднини изцяло под крилото си.

Дори и Роули… Роули и приятелят му Джони Вавасур бяха започнали като съдружници управлението на фермата. Капиталът им не беше голям, но и двамата бяха изпълнени с надежда и енергия. А и Гордън Клоуд бе одобрил идеята.

С нея си бе позволил да сподели повече:

— Доникъде не можеш да стигнеш с една ферма, ако нямаш капитал. Но искам първо да установя дали момчетата наистина притежават желанието и енергията, необходими за успеха на начинанието. Ако им помогна веднага, ще минат години, преди да се уверя, че е така. Ако носят в себе си усета за тази работа, ако дейността им ме удовлетвори, то тогава, Лин, не бива да се тревожиш. Ще ги осигуря финансово както подобава. Така че гледай смело напред, моето момиче. Ти си точно съпругата, която приляга на Роули. Но пази в тайна това, което ти казвам.

Е, тя изпълни желанието му, но Роули сам усети благосклонния интерес от страна на вуйчо си. От него зависеше да докаже на старата лисица, че Роули и Джони представляват добра инвестиция за парите му.

Да, всички разчитаха на Гордън Клоуд. Не че членовете на фамилията бяха безделници или готованци — Джереми Клоуд беше шеф на адвокатска кантора, Лайънел Клоуд — лекар на частна практика.

Но трудовите делници бяха изпълнени със спокойната увереност, че зад тях стои солидна финансова опора. Никога не се налагаше да правят икономии или спестявания. Бъдещето бе осигурено. Гордън Клоуд, бездетният вдовец, щеше да се погрижи за всичко. Неведнъж ги бе уверявал, че това е негово задължение.

Овдовялата му сестра Адела Марчмънт бе останала да живее в Уайт Хаус, когато можеше спокойно да се премести в по-малък и по-лесен за поддържане дом. Лин посещаваше първокласни училища. Ако не беше избухнала войната, щеше да й бъде предоставена възможност да завърши каквото и да било образование по неин избор, без да се жалят парите. За всеобщо успокоение чековете на вуйчо Гордън се сипеха най-редовно и осигуряваха прилично съществуване.

Всичко бе толкова уредено, толкова стабилно и сигурно. И в един момент дойде напълно неочакваната женитба на Гордън Клоуд.

— Разбира се, мила — продължаваше Адела, — бяхме смаяни. Ако някога сме били сигурни в нещо, то това беше, че Гордън никога няма да се ожени повторно. Ако му липсваха роднини, разбирам.

„Да — помисли си Лин, — имал е достатъчно роднини. Понякога навярно дори са му били в повече.“

— Винаги е бил толкова мил — нареждаше мисис Марчмънт. — Е, може би тираничен в някои случаи. Не понасяше да се храни върху гола маса. Непрекъснато настояваше да слагам онези старомодни покривки. Всъщност даже веднъж ми изпрати от Италия най-прекрасната венецианска дантела, която съм виждала.

— Е, безспорно е действал според желанията си — отсече Лин. После добави с любопитство: — Как се е запознал с… втората си съпруга? Не си ми писала.

— О, мила, на някакъв параход или на самолет, нещо такова. Струва ми се, че е бил на път от Южна Америка за Ню Йорк. След всички тези години! След всички тези секретарки, машинописки, икономки и какви ли не още!

Лин се усмихна. Откакто се помнеше, целият персонал на Гордън Клоуд — секретарки, икономки и прочее — се подлагаше на най-щателни разследвания и съмнения.

Попита с интерес:

— Сигурно е хубава?

— Хм, лично аз, мила, смятам, че има доста глупава физиономия — каза Адела.

— Но ти не си мъж, мамо!

— Естествено — продължи мисис Марчмънт. — Бедното момиче претърпя тежка бомбардировка, след взрива изпадна в шок и наистина беше много зле със здравето. Според мен така и не успя да се възстанови напълно. Тя е просто кълбо от нерви, ако разбираш какво имам предвид. Понякога наистина ми изглежда малоумна. Едва ли някога щеше да се превърне в достойна спътница на горкия Гордън.

Лин отново се усмихна. Съмняваше се, че Гордън Клоуд е решил да се ожени за много по-млада жена заради интелектуалната връзка.

— Пък и, мила — понижи глас мисис Марчмънт, — не ми се ще да го казвам, но тя не е никаква лейди.

— Що за израз, мамо! Какво значение има това в днешно време?

— В провинцията все още има, мила — отвърна кротко Адела. — Искам да кажа, че просто тя не е една от нас.

— Нещастното момиче!

— Повярвай ми, Лин, не мога да те разбера. Всички ние проявяваме особено старание да се държим любезно и учтиво и я приемаме заради Гордън.

— Значи сега тя е отседнала във Фъроубанк? — попита с любопитство Лин.

— Естествено. Къде другаде можеше да отиде, когато излезе от болницата? Лекарите й препоръчаха да напусне Лондон. Тя е във Фъроубанк заедно с брат си.

— А той какво представлява?

Ужасен младеж! — възкликна мисис Марчмънт. След кратка пауза подчерта: — Крайно невъзпитан.

За миг у Лин припламна искра на съчувствие. Помисли си: „Сигурно и аз на негово място щях да бъда крайно невъзпитана“.

— Как се казва? — попита тя.

— Хънтър. Дейвид Хънтър. Ирландец, струва ми се. Разбира се, никой не е чувал нищо за семейството им. Тя е била вдовица — мисис Ъндърхей. Не искам да бъда коравосърдечна, но как да не си зададеш въпроса — що за вдовица е тази, която тръгва да пътува от Южна Америка по време на война? Човек не може да не си помисли, че просто си е търсела богат съпруг.

— В такъв случай търсенето й не е отишло напразно — отбеляза Лин.

Мис Марчмънт въздъхна.

— Всичко ми изглежда толкова необичайно. Гордън винаги е бил изключително проницателен човек. И не че жените не са се домогвали до него. Последната му секретарка например. Каква наглост наистина. Толкова ловко действаше, но все пак той се отърва.

Лин промълви двусмислено:

— Е, всеки човек си има своето Ватерло.

— На шейсет и две години — отвърна мисис Марчмънт. — Много опасна възраст. А и войната, предполагам, оказва влияние. Но не мога да ти опиша какъв шок бе за нас писмото му от Ню Йорк.

— Какво точно съобщаваше?

— Адресирано бе до Франсес. Наистина не зная защо точно до нея. Може би си е въобразявал, че поради възпитанието си тя ще прояви повече съчувствие. Пишеше, че вероятно ще бъдем изненадани, когато научим, че се е оженил. Станало съвсем внезапно, но бил уверен, че всички ще обикнем Розалийн. Какво префърцунено име, не мислиш ли, мила? Искам да кажа — толкова престорено. Животът й бил доста труден, пишеше в писмото, и, макар и толкова млада, била преживяла много мъка. Наистина се борела с живота с удивителна смелост.

— Твърде успешен ход — промърмори Лин.

— О, да. Напълно съм съгласна. Толкова често чуваме подобни неща. Все пак да се чудиш на Гордън с неговия богат опит — но ето на, случи се. Тя има едни огромни очи — тъмносини с много черни зеници.

— Привлекателна ли е?

— О, да, безспорно е много красива. Въпреки че аз не харесвам точно този тип хубост.

— Естествено — кисело се усмихна Лин.

— Така е, мила. Наистина мъжете… Но всъщност кой ли може да обясни поведението им. И най-уравновесените понякога вършат невероятни глупости. Та по-нататък в писмото пишеше, че нито за миг не бива да мислим, че женитбата означава прекъсване на роднинските ни връзки. Гордън продължавал да носи лична отговорност за всеки един от нас.

— Но той така и не направи завещание след женитбата си? — вметна Лин.

Мисис Марчмънт поклати глава.

— Последното завещание е от 1940 година. Не съм запозната с подробностите, но навремето ни даде да разберем, че се е погрижил за всички, ако нещо се случи с него. Разбира се, след женитбата това завещание губи валидността си. Предполагам, че щеше да направи ново, когато се прибере, но просто не е имал време. Всъщност той загина в деня след завръщането си в Англия.

— И значи тя… Розалийн… получава всичко?

— Точно така. Старото завещание беше анулирано след повторния му брак.

Лин потъна в мълчание. Користта й се простираше в рамките на нормалното, но щеше да бъде неестествено да не се възмути от сегашното положение на нещата. Усещаше, че то ни най-малко не се покрива с плановете, които Гордън Клоуд си бе правил. Можеше да завещае основната част от състоянието си на младата си съпруга, но при всички случаи би оставил нещо и за членовете на семейството си, които така силно бе уверявал, че са под негова опека. Непрестанно ги бе подтиквал да не пестят, да не се грижат за бъдещето си. Чувала го бе да се обръща към Джереми: „Когато умра, ще станеш богат“. Често бе повтарял на майка й: „Не се тревожи, Адела. Винаги ще бдя над Лин. Знаеш, че за нищо на света не бих искал да се изнесеш от този дом. Това е твоят дом. Изпращай на мен всички сметки за разходите по поддръжката му“. Бе насърчавал Роули да се захване с фермата. За Антъни, сина на Джереми, бе настоял да се запише в гвардията и редовно му отпускаше щедра издръжка. Лайънел Клоуд пък получи стимул да се отдаде на някакви медицински изследвания, които нямаше да доведат до незабавни резултати, свързани с печалба, и практиката му западна.

Мислите й бяха прекъснати. С драматичен жест и с треперещи устни мисис Марчмънт измъкна цяла купчина от сметки.

— Погледни това — проплака тя. — Какво да сторя? Какво, за Бога, мога да сторя, Лин? Тази сутрин получих известие от банката, че съм превишила кредита си. Не разбирам как е станало. Толкова внимавах. Явно инвестициите ми не осигуряват вече предишните ни доходи. Повишение на данъците — така обясняват от банката. Ами всички тези жълти хартийки — застраховки за щети от войната и прочее. Човек трябва да ги плаща, независимо дали иска или не.

Лин пое сметките и ги прегледа. Не бяха свързани с разточителство. Включваха разходи за сменяне на плочите на покрива, за поправка на оградите, за нов кухненски бойлер и водопроводни тръби. Но възлизаха на значителна сума.

Мисис Марчмънт промълви сърцераздирателно:

— Сигурно ще трябва да се изнеса оттук. Но къде да отида? Наоколо не се предлагат малки къщи — просто няма. Ах, не искам де те тревожа с всички тези неща, Лин. Ти току-що се върна у дома. Но не зная какво да сторя. Наистина нямам понятие.

Лин се вгледа в майка си. Беше прехвърлила шейсетте. От край време си беше слаба и немощна жена. През войната бе давала подслон на хора, евакуирани от Лондон, бе им готвила и чистила, бе работила към Женската доброволна служба — правеше мармалади, помагаше в кухнята на училището. Неуморно се бе трудила по четиринайсет часа — за разлика от приятния, сладък живот преди войната. Лин осъзнаваше, че майка й вече е на ръба на силите си. Уморена и изплашена за бъдещето.

У Лин се надигна тиха ярост и тя бавно попита:

— Не може ли… тази Розалийн да помогне?

Мисис Марчмънт се изчерви.

— Ние нямаме право на нищо, на абсолютно нищо.

Лин остро възрази:

— Мисля, че имаме поне морално право. Вуйчо Гордън винаги ни е помагал.

Мисис Марчмънт поклати глава и промълви:

— Неуместно е, мила моя, да молим за услуга, и то хора, които не харесваме особено. А и във всеки случай този неин брат никога няма да й разреши да ни отпусне и едно пени. — После добави, като смени нотката на доблест с чисто женска злоба: — Ако въобще й е брат!