Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taken at the Flood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Фатален шанс

Преводач: Милена Йоцова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-081-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4358

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Утрото бе прекрасно. Птиците пееха и Розалийн слезе за закуска в скъпата си раирана рокля, обзета от радостни чувства. Потискащите съмнения и страхове от последните дни изглежда се бяха разсеяли. Дейвид бе в отлично настроение, смееше се и я закачаше.

Пътуването му до Лондон предишния ден се бе оказало плодотворно. Закуската бе чудесно приготвена и чудесно сервирана. Тъкмо привършваха, когато пристигна пощата.

Имаше седем-осем писма за Розалийн. Сметки, призиви за благотворителност, няколко покани — нищо от особен интерес.

Дейвид постави настрана два плика със сметки и отвори третия. Писмото и адресът върху плика бяха изписани с печатни букви.

Уважаеми мистър Хънтър,

Мисля, че е по-добре да се обърна към вас, а не към сестра ви „мисис Клоуд“, за да не би съдържанието на това писмо да я шокира. Накратко, имам новини за капитан Робърт Ъндърхей, които тя може би с радост би искала да узнае. Отседнал съм в „Елена“ и ако ме посетите тази вечер там, с удоволствие бих обсъдил въпроса с вас.

Искрено ваш, ИНОК АРДЪН

Сподавен звук се изтръгна от гърлото на Дейвид. Розалийн го изгледа усмихнато, но на лицето й изведнъж се появи тревога.

— Дейвид, Дейвид, какво има?

Подаде й безмълвно писмото. Тя го пое и се зачете.

— Но… Дейвид… не разбирам… Какво означава това?

— Не можеш ли да четеш?

Тя го погледна плахо.

— Дейвид… значи… Какво ще правим сега?

Той се мръщеше и напрегнато съобразяваше с присъщата си далновидност.

— Всичко е наред, Розалийн. Няма за какво да се тревожиш. Ще се справя…

— Но този факт означава ли…

— Не се безпокой, мило момиче. Остави всичко на мен. Слушай сега какво ще направиш. Веднага ще си събереш нещата и ще заминеш за Лондон. Отиди в апартамента и стой там, докато ти се обадя. Ясно ли е?

— Да. Да, разбира се, но, Дейвид…

— Просто прави това, което ти казвам, Розалийн.

Той й се усмихна — мило, успокоително.

— Върви да си събереш багажа. Ще те закарам до гарата. Можеш да хванеш влака в 10.32 часа. Кажи на портиера на кооперацията, че не искаш да виждаш никого. Ако някой те търси, да съобщава, че си извън града. Дай му една лира. Ясно ли е? Не бива да пуска при теб никого, освен мен.

— О!

Розалийн покри лицето си с ръце. Изгледа го уплашено с прекрасните си очи.

— Всичко е наред, Розалийн, но е рисковано. А теб не те бива по рискованите работи. Такова е моето мнение. Искам да се махнеш оттук, за да мога да действам свободно. Това е всичко.

— Не мога ли да остана, Дейвид?

— Разбира се, че не можеш, Розалийн. Прояви малко разум. Трябва да имам пълна свобода на действията, за да се справя с този тип, който и да е той.

— Мислиш ли, че може да е…

— В момента не мисля нищо — той наблегна на думите. — Най-важното сега е да се махнеш оттук. После ще преценявам в какво положение сме. Хайде, бъди добро момиче и не ми възразявай.

Тя се обърна и излезе от стаята.

Дейвид намръщено се вгледа в писмото.

Доста неясно, вежливо, написано интелигентно — би могло да означава какво ли не. Искрена загриженост на човек, изпаднал в неловка ситуация. Или пък скрита заплаха. Фразите се набиваха в главата му: „Имам новини за капитан Робърт Ъндърхей“… „По-добре е да се обърна към вас“… „С удоволствие бих обсъдил въпроса с вас“… „мисис Клоуд“. По дяволите, какви бяха тези кавички — „мисис Клоуд“…

Загледа се в подписа. Инок Ардън. Нещо се размърда в съзнанието му. Някакъв поетичен образ… някакъв стих.

 

 

Когато Дейвид влезе във фоайето на „Елена“ същата вечер, то бе празно както винаги. На вратата вляво имаше табелка „Трапезария“, а вдясно — „Салон“. Малко по-навътре пък бе написано с потискащото предупреждение „Само за гости на хотела“. Вдясно един коридор водеше към бара, откъдето долитаха неясни гласове. Малка стъклена кабина с надпис „Служебно помещение“ привлече погледа му. Пред плъзгащото се прозорче на удобно място бе поставено звънче.

Дейвид знаеше от опит, че понякога човек трябва да звъни четири-пет пъти, докато някой благоволи да му обърне внимание. С изключение на кратките периоди от време, когато хората слизаха, за да се хранят, фоайето на „Елена“ бе по-безлюдно от острова на Робинзон Крузо.

Този път при третото позвъняване на Дейвид мис Беатрис Липинкот се зададе в коридора откъм бара, като оправяше с ръка златистата си прическа в стил помпадур. Тя се мушна в стъклената кабина и го поздрави с приятна усмивка.

— Добър вечер, мистър Хънтър. Доста студено време за сезона, не мислите ли?

— Да, така е. Отседнал ли е при вас някой си мистър Ардън?

— Момент да проверя — заяви мис Липинкот, показвайки доста подчертано, че не знае точно. Този подход й бе присъщ, особено когато искаше да подчертае значимостта на „Елена“. — А, да. Мистър Инок Ардън. Стая №5 на първия етаж. Не може да не я забележите, мистър Хънтър. Качете се нагоре по стълбите и не продължавайте по коридора, а свийте вляво, после слезте три стъпала надолу.

Следвайки тези сложни указания, Дейвид почука на вратата на стая №5 и отвътре се чу глас „Влез“. Той влезе и затвори вратата след себе си.

 

 

Беатрис Липинкот излезе от кабината и извика:

— Лили!

На повикването й се отзова кикотещо се момиче, чиито очи бяха с цвят на сладко от цариградско грозде.

— Ще се оправиш ли за малко без мен, Лили? Трябва да проверя спалното бельо.

Лили отвърна:

— О, да, мис Липинкот — тя се изкикоти. После добави с въздишка: — Не мислите ли, че мистър Хънтър винаги е страшно привлекателен?

— О, колко такива като него съм виждала през войната — отвърна мис Липинкот с отегчен вид. — Разни млади пилоти и прочее. Човек никога не може да вярва на чековете им. Има нещо у тях, което те кара да бъдеш нащрек. Шегувам се, разбира се, Лили. Аз харесвам класата. Дай ми на мен класа. Винаги съм казвала, че джентълменът си остава джентълмен, дори и ако кара трактор.

С това загадъчно изявление Беатрис остави Лили и се отправи към стълбите.

 

 

Дейвид се спря и се вгледа в човека, който се бе записал под името Инок Ардън.

Около четирийсетгодишен, видял доста от живота, явно напоследък леко закъсал — с две думи костелив орех. Ето каква беше преценката на Дейвид. А на всичкото отгоре беше трудно да се проумее що за човек е. Тъмен субект.

Ардън го посрещна с думите:

— Здрасти, вие сте мистър Хънтър, нали? Добре. Сядайте. Какво ще пиете? Уиски?

Дейвид забеляза, че господинът се е подредил доста добре. Завидно количество бутилки, горящ огън в камината в мразовитата пролетна вечер. Дрехи с кройка, която не беше английска, но му стояха като на англичанин. Възрастта също съвпадаше…

— Благодаря — отвърна Дейвид. — Ще пийна глътка уиски.

— Кажете докъде да ви сипя.

— Достатъчно. С малко сода.

Напомняха малко на кучета, борещи се за надмощие — дебнещи се, сковани и наежени, готови да се сприятелят или да се захапят с ръмжене.

— Наздраве — каза Ардън.

— Наздраве.

Оставиха чашите си на масата и се поотпуснаха. Първият рунд бе преминал.

Човекът, нарекъл се Инок Ардън, започна:

— Изненадахте ли се от писмото ми?

— Честно казано — отвърна Дейвид, — изобщо не го разбрах.

— Не го разбрахте, така ли? Е, да, може би не сте.

Дейвид продължи:

— Доколкото схващам, вие сте познавали първия съпруг на сестра ми — Робърт Ъндърхей.

— О, да, познавах Робърт Ъндърхей много добре — Ардън се усмихваше и нехайно издухваше облачета дим във въздуха. — Може би най-добре от всички. Вие май никога не сте го виждали, а Дейвид?

— Не, не съм.

— Е, може би така е по-добре.

— Какво искате да кажете? — остро попита Дейвид.

Ардън спокойно отвърна:

— Драги приятелю, това опростява нещата — нищо повече. Извинявам се, че ви помолих да дойдете тук, но ми се стори, че е най-добре… — той направи пауза да държим Розалийн настрани от тази история. Няма защо да й причиняваме излишна болка.

— Имате ли нещо против да си дойдем на думата?

— Разбира се, разбира се. Ами ето какво — никога ли не сте подозирали, че… как да го кажа… има нещо съмнително около смъртта на Ъндърхей?

— Какво, за Бога, намеквате?

— Ами, знаете ли, Ъндърхей имаше доста странни идеи. Дали от кавалерски чувства или поради друга причина, но да кажем, че в определен момент преди години е предпочел хората да го смятат за мъртъв. Той умееше да се оправя с местните жители, винаги му се е удавало. За него не би било проблем да измисли някоя достоверна история, която хората убедително да разпространяват. А той е можел просто да се появи на някое отдалечено местенце под ново име.

— Това ми се струва най-фантастичното предположение — възрази Дейвид.

— Нима? Наистина ли? — Ардън се усмихна. Облегна се напред и го потупа по коляното. — Но да предположим, че е вярно, Хънтър? А? Да предположим, че е вярно?

— Тогава бих настоял за неоспоримо доказателство.

— Така ли? Е, разбира се, такова абсолютно неоспоримо доказателство няма. Но примерно Ъндърхей би могъл да се появи тук, в Уормсли Вейл. Как ще приемете подобно доказателство?

— Поне ще бъде убедително — сухо отсече Дейвид.

— О, да, убедително, но и малко смущаващо. За мисис Гордън Клоуд ми е думата. Защото тогава, разбира се, тя няма да бъде мисис Гордън Клоуд. Неловко, нали? Признайте, че е малко неловко.

— Сестра ми се омъжи повторно напълно почтено и законно — заяви Дейвид.

— Но, разбира се, приятелю. Разбира се. Ни най-малко не оспорвам това. Всеки съдия ще го потвърди. Никаква вина не може да й бъде приписана.

— Съдия? — рязко възкликна Дейвид.

Другият добави сякаш извинително:

— Мислех си за бигамията.

— Какво точно целите? — свирепо попита Дейвид.

— Е, хайде не се вълнувате, приятелче. Нека по-добре да размърдаме главите си и да видим как най-добре да постъпим. Най-добре за сестра ви, искам да кажа. Никой не желае да бъде опозорен пред обществото.

— Ъндърхей… хм, Ъндърхей винаги е бил човек с кавалерско чувство — Ардън поспря за миг. — И все още е.

Е? — сепна се Дейвид.

— Точно това казах.

— Значи Робърт Ъндърхей е жив? Къде е сега?

Ардън се облегна напред. Тонът му стана поверителен.

Наистина ли искате да разберете, Дейвид? Няма ли да е по-добре, ако ви бъде спестена тази подробност? Да разгледаме нещата така — доколкото вие знаете и доколкото Розалийн знае, Ъндърхей е умрял в Африка. Много добре, но ако Ъндърхей е жив, на него не му е известно, че жена му се е омъжила повторно, дори и не подозира. Защото естествено, ако разбере, той веднага би се появил… Знаете, че Розалийн е наследила доста солидна сума от втория си съпруг, но в такъв случай, значи, ъъъ… тя няма да има никакви права върху тези пари. Ъндърхей е твърде чувствителен на тема чест. Надали би му харесал фактът, че тя е наследила пари чрез измама — за миг той спря. — Но, разбира се, напълно е възможно Ъндърхей да не знае нищо за втория й брак. Как е закъсал бедният човек, дяволски е закъсал.

— Какво искате да кажете с това „закъсал“?

Ардън поклати печално глава.

— Здравето му е разклатено. Има нужда от медицински грижи… специално лечение… а всичко за съжаление е толкова скъпо.

Той произнесе внимателно последната дума, откроявайки я от останалите. Без да го съзнава, Дейвид Хънтър бе очаквал да чуе точно нея.

Той повтори подчертано ясно:

Скъпо?

— О, да. За съжаление всичко струва пари. На практика горкият Ъндърхей е разорен — каза човекът. А после добави: — Нищичко си няма бедният…

Само за секунда погледът на Дейвид обходи стаята. Съзря раницата, окачена на стола. Куфар или чанта не се виждаше.

— Много ми е чудно — възрази той с враждебен глас, — дали Робърт Ъндърхей е чак такъв джентълмен, какъвто го изкарвате.

— Някога беше — увери го другият. — Но нали знаете, животът прави хората цинични.

Направи пауза и продължи:

— Гордън Клоуд наистина бе невероятно заможен. Мисълта за такова богатство може да пробуди и най-долните човешки инстинкти.

Дейвид Хънтър се изправи.

— Отговорът ми е: вървете по дяволите!

Невъзмутимо усмихнат, Ардън заяви:

— Да, мислех си, че ще го кажете.

— Вие сте само един проклет изнудвач и нищо повече. Иде ми да ви разоблича като измамник.

— Да ме разобличите и заклеймите? Възхитителна реакция. Но дали ще ви хареса, ако аз ви разоблича? Не смятам обаче да го сторя. Ако вие не приемете това, което ви предлагам, ще потърся други клиенти.

— Какво имате предвид?

— Ами фамилията Клоуд. Представете си, че отида при тях. „Извинете, ще ви бъде ли интересно да научите, че покойният Робърт Ъндърхей е жив и здрав?“ За Бога, човече, та те направо ще подскочат!

Дейвид презрително отвърна:

— Нищо няма да изкопчите от тях. Всички до един са закъсали с парите.

— О, да, но съществува и нещо като работно споразумение. Парите в брой в деня, когато се докаже, че Ъндърхей е жив, че мисис Гордън Клоуд е все още мисис Робърт Ъндърхей и че следователно е валидно завещанието на Гордън Клоуд, направено преди женитбата му…

Няколко минути Дейвид не проговори, после безцеремонно попита:

— Колко?

Отговорът бе не по-малко безцеремонен:

— Двайсет хиляди.

— Дума да не става. Сестра ми не може да пипа основния капитал — живее само от лихвите.

— Тогава десет хиляди. Такава сума лесно може се събере. Има някакви бижута, нали?

Дейвид замълча, а после неочаквано отсече:

— Добре.

За миг другият мъж се стъписа. Изглеждаше изненадан от лесната си победа.

— Без чекове — нареди той. — Всичко в брой.

— Трябва да ни дадете време — да съберем парите.

— Давам ви четиридесет и осем часа.

— Нека бъде следващия вторник.

— Добре. Ще донесете парите тук — каза непознатият. После добави, преди Дейвид да успее да вземе думата: — Не си въобразявайте, че ще си направя среща в безлюдна горичка или на пуст речен бряг. Ще донесете парите тук, в „Елена“, в девет часа вечерта следващия вторник.

— Май сме доста подозрителни, а?

— Зная си работата. А и познавам този тип хора, към които принадлежите.

— Добре, значи както се разбрахме.

Дейвид излезе от стаята и се спусна надолу по стълбите. Лицето му бе потъмняло от ярост.

Беатрис Липинкот се измъкна от стая №4. Двете стаи, №4 и №5, бяха свързани с врата, но това трудно можеше да бъде забелязано от обитателя на стая №5, тъй като един гардероб беше сложен точно пред вратата.

Бузите на мис Липинкот бяха порозовели, а очите й блестяха в сладостна възбуда. Тя трескаво приглади с ръка прическата си в стил помпадур.