Агата Кристи
Безмълвният свидетел (29)

Двайсет и девета глава
Следствие в Литългрийн Хаус

Беше единайсет часа на следващата сутрин.

В Литългрийн Хаус се бяха събрали седем души.

Еркюл Поаро стоеше до полицата на камината. Чарлз и Тереза се бяха настанили на канапето. Чарлз бе прегърнал сестра си през рамо. Доктор Таниос седеше в един люлеещ се стол. Очите му бяха зачервени, а на ръкава си имаше черна лента.

Мис Лосън, собственичката на къщата, бе седнала до една кръгла маса. И нейните очи бяха зачервени. Косата й бе по-разрошена от обикновено. Доктор Доналдсън се бе настанил точно срещу Поаро. Лицето му беше безизразно.

Разглеждах с интерес всеки един от тях.

Откакто съм близък с Поаро, съм присъствал на много подобни сцени. Малка група хора, които външно изглеждат спокойни, надянали на лицата си маската на благовъзпитанието. Виждал съм как Поаро смъква тази маска от някое лице и то се появява такова, каквото е — лице на убиец.

Да, нямаше съмнение. Един от присъстващите беше убиец! Но кой? Дори и аз не знаех.

По навик Поаро се покашля малко помпозно, за да прочисти гърлото си, и заговори:

— Събрали сме се тук, дами и господа, за да изясним причината за смъртта на мис Емили Аръндел, настъпила на първи май тази година. Има четири възможности: да е починала от естествена смърт, да е починала в резултат на злополука, да се е самоубила и накрая да е убита от някой човек — знаен или незнаен. Когато е починала, не е правено разследване, защото се е предполагало, че смъртта й е естествена. Така е било записано и в смъртния акт, издаден от доктор Грейнджър. Когато възникне подозрение относно смъртта на някого, след като тялото е погребано, обикновено се прибягва до ексхумация. По определени причини аз не настоях за предприемането на подобна стъпка. Основният ми мотив беше, че клиентката ми не би го одобрила.

Доктор Доналдсън го прекъсна и попита:

— Клиентката ви?

Поаро се извърна към него и обясни:

— Клиентката ми е мис Емили Аръндел. Аз действам от нейно име. Изричното й желание беше да няма скандал.

Ще пропусна следващите десет минути, защото те се отнасят за вече познати неща. Поаро разказа за писмото, което е получил, и го прочете на глас. После обясни какво е направил, когато е пристигнал в Маркет Бейзинг, и как е открил причината за злополуката.

Поаро помълча малко, прокашля се още веднъж и продължи:

— Ще ви поведа мислено по пътя, който ми се наложи да извървя, за да стигна до истината. Ще възстановя пред вас реалните факти по случая както аз ги виждам. Първо, необходимо е точно да си представим какво се е въртяло в главата на мис Аръндел. Струва ми се, че никак не е трудно. Тя е паднала. Предположили сте, че падането й е било случайно, причинено от топката на кучето. Но тя ме е мислила така. Докато е лежала в леглото си с будния си и проницателен ум е премислила обстоятелствата по злополуката и е стигнала до съвсем друго заключение — някой нарочно се е опитал да я нарани или дори да я убие. Следващата й стъпка е била да разбере кой би могъл да бъде? В къщата е имало седем души — четирима гости, компаньонката й и две прислужнички. Само един от тях според нея е бил извън всякакво подозрение, защото не би спечелил нищо от смъртта й. Изключила е и двете прислужнички. Те са работили дълги години в дома и тя е вярвала в предаността им. Следователно са останали четирима. Трима кръвни роднини и съпругът на племенницата й. Всеки от тях би спечелил от смъртта й, тримата пряко, а четвъртият косвено. Тя се е оказала в трудно положение, защото е имала силно изявено чувство за дълг към фамилията. А и, както се казва, не е била от тези, които обичат да излагат кирливите си ризи на показ. От друга страна, не е била от хората, които безропотно биха се оставили да ги убият. Ето защо е решила да ми пише. После е предприела следващия си ход. Струва ми се, че е бил продиктуван от две причини. Мисля, че първата е била дълбокото й озлобление към роднините. Подозирала е всички и е решила на всяка цена да им отмъсти. Втората, по-разумна причина е била стремежът й да се защити и тя е потърсила начин да го направи. Както знаете, писала е на адвоката си, мистър Първис, и му е наредила да подготви ново завещание в полза на един човек, за когото е била убедена, че няма нищо общо със злополуката й. Като имам предвид писмото и следващите й действия, сигурен съм, че неопределеното подозрение на мис Аръндел към всеки от четиримата постепенно се е насочило към един определен човек. В писмото си до мен тя твърдо настоява всичко да остане в пълна тайна, защото се отнася до честта на фамилията. Като имам предвид викторианското възпитание на старата дама това нейно изрично изискване ме наведе на мисълта, че е подозирала човек, носещ нейното име, и то мъж. Ако е подозирала мисис Таниос, тя би се тревожила за собствената си безопасност, но не би споменала нищо за фамилната чест. Вероятно е имала същите мотиви и за Тереза Аръндел, но нещата с Чарлз са стояли съвсем различно. Той е Аръндел. Той носи фамилното й име. Имала е и достатъчно основания да го подозира. Не си е правила никакви илюзии. Вече веднъж едва не бил опетнил името си. Тоест, тя е знаела, че той е не само потенциален, а истински престъпник. Фалшифицирал е подписа й на един чек. След подобно деяние следващата стъпка е убийство. Освен това два дни преди злополуката двамата провели разговор, който навежда на определени мисли. Той й поискал пари, а тя му отказала. И тогава й подхвърлил… о, съвсем безгрижно… че ако продължава така, някой ще й свети маслото. На което тя отговорила, че може сама да се погрижи за себе си. Казаха ми, че след тези думи племенникът й възкликнал: „Не бъди толкова сигурна!“ Два дни по-късно става злополуката. Не е чудно, че като е лежала и е размишлявала над случилото се, мис Аръндел е дошла до твърдото заключение, че Чарлз Аръндел е извършил покушението срещу живота й. Последователността на събитията е съвършено ясна. Разговорът с Чарлз. Злополуката. Писмото й до мен, написано в момент на силна депресия. Писмото й до адвоката. Във вторник, 21 април, мистър Първис донася новото завещание и тя го подписва. В края на следващата седмица Чарлз и Тереза Аръндел отново я посещават и старата дама веднага предприема необходимото, за да се защити. Съобщава на Чарлз за новото завещание. И не само му съобщава, но и му го дава да го види. За мен тази постъпка е абсолютно показателна. Тя съвсем ясно е демонстрирала на евентуалния си убиец, че убийството й няма да му донесе нищо. Вероятно е предполагала, че Чарлз ще уведоми сестра си. Но той не го прави. Защо? Струва ми се, че е имал много съществена причина — чувствал се е виновен. Бил е убеден, че той е отговорен за съставянето на новото завещание. Но защо се е чувствал така? Защото наистина се е опитал да я убие? Или защото си е взел няколко банкноти от чекмеджето? Както сериозното, така и дребното деяние е могло да го принуди да мълчи. Не е споменал нищо, като се е надявал, че леля му ще се смили и ще промени решението си. И така, що се отнася до състоянието на мис Аръндел и мислите, които са я вълнували, смятам, че възстанових събитията пред вас с доста голяма точност. Трябваше да установя дали подозренията й наистина са били основателни. Подобно на нея си дадох сметка, че кръгът на заподозрените е ограничен — седем души. Чарлз и Тереза Аръндел, доктор Таниос и мисис Таниос, двете прислужнички и мис Лосън. В списъка трябва да добавим и осми човек — доктор Доналдсън, който е бил на вечеря същия ден, но за присъствието му тук научих по-късно. Тези седем души се разделят на две категории. Шест от тях биха се облагодетелствали в по-голяма или в по-малка степен от смъртта на мис Аръндел. Ако някой от тях е извършил престъплението, причината е единствено заради парите. Във втората категория е само един човек — мис Лосън. Тя нямаше да спечели, ако мис Аръндел беше починала, но по-късно тя беше облагодетелствана в резултат на злополуката. Което означава, че ако мис Лосън е инсценирала така наречената злополука…

— Не съм направила нищо такова! — прекъсна го мис Лосън. — Това е позорно! Застанали сте пред нас и ни говорите подобни неща.

— Имайте малко търпение, мадмоазел. И бъдете така добра да не ме прекъсвате — заяви Поаро.

Мис Лосън ядосано тръсна глава.

— Настоявам да чуете възражението ми! Позорно е! Позорно е!

Поаро не й обърна внимание и продължи:

— Казах, че ако мис Лосън е подготвила злополуката, то тя го е направила по съвсем различна причина. И тя е следната: мис Аръндел да заподозре роднините си и да се отчужди от тях. Такава възможност съществуваше. Потърсих доказателства и открих един неоспорим факт. Ако мис Лосън е искала старата дама да заподозре близките си, тя би изтъкнала, че кучето Боб е било навън през цялата нощ. Точно обратното, тя е положила големи усилия мис Аръндел да не научи този факт. Ето защо аз реших, че мис Лосън е невинна.

— Надявах се! — отсече мис Лосън.

— Следващата ми стъпка бе да разгадая обстоятелствата около смъртта на мис Аръндел. Ако е направен един опит за убийство, обикновено следва и втори. Стори ми се особено показателно, че две седмици след първия опит мис Аръндел е починала. Започнах да разпитвам. Доктор Грейнджър не смяташе, че в смъртта на пациентката му има нещо необичайно. Становището му леко разклати хипотезата ми. Но когато се поинтересувах за случилото се през последната вечер, преди да се разболее, попаднах на важен факт. Мис Изабел Трип спомена, че около главата на мис Аръндел се появил светещ ореол. Сестра й го потвърди. Разбира се, възможно е от романтичност двете да си измислят, но според мен вероятността да са излъгали е много малка. Когато разговарях с мис Лосън, тя също ми даде ценни сведения. Спомена за светеща лента, която излизала от устата на мис Аръндел и образувала ореол около главата й. Очевидно, въпреки някои разлики, разказаното от двамата наблюдатели се отнасяше за един и същи факт. Като изключим спиритическото му значение, той се свежда до следното: през въпросната вечер дъхът на мис Аръндел е фосфоресцирал.

Доктор Доналдсън се размърда леко на стола си.

Поаро му кимна.

— Да, вие започвате да разбирате. Фосфоресциращите вещества не са чак толкова много. Най-известното се оказа онова, което търсех. Ще ви прочета една извадка от описание на отравяне с фосфор.

„Дъхът на отровен човек може да фосфоресцира, още преди той да се почувства зле.“ Това са видели в тъмнината мис Лосън и сестрите Трип — фосфоресциращия дъх на мис Аръндел, „светещия ореол“, според думите им. А сега ще продължа да ви чета: „Ако същия този човек е боледувал от жълтеница в остра форма, организмът му е подложен не само на токсичното въздействие на фосфора, но и на влиянието на задържания в кръвта жлъчен секрет. В такъв случай симптомите на отравяне с фосфор и на някои заболявания на черния дроб, като например атрофия, не се различават съществено.“ Виждате ли хитростта? От години мис Аръндел е страдала от болен черен дроб. Симптомите на отравянето с фосфор биха изглеждали като поредна атака на болестта. Няма нищо ново и нищо изненадващо. О! Било е добре планирано. Чуждестранни кибрити… Препарати против плевели… Никак не е трудно човек да се снабди с фосфор, а много малка доза от него може да бъде смъртоносна. Допустимото количество е от 1/100 до 1/30 от грана^[1]. Voila. Колко ясно, колко съвършено ясно става всичко! Нормално е лекарят да се заблуди, особено след като установих, че обонянието му е притъпено. Миризмата на чесън в дъха е специфичен симптом при отравяне с фосфор. Но той не е заподозрял нищо, а и защо ли е трябвало? Обстоятелствата не са будели никакви съмнения. Той не би обърнал никакво внимание на единствения факт, подсказващ, че нещо не е наред, или би го сметнал за спиритически глупости. Вече бях сигурен (от разказаното от мис Лосън и сестрите Трип), че е извършено убийство. Оставаше въпросът кой го е извършил? Изключих прислужничките, защото с интелекта си те не биха могли да измислят подобно престъпление. Изключих и мис Лосън, защото тя едва ли би избърборила всички тези приказки за светещата ектоплазма, ако имаше нещо общо с престъплението. От подозренията ми отпадна и Чарлз Аръндел, защото е знаел за завещанието и е бил наясно, че нищо няма да спечели, ако леля му умре. Останаха сестра му Тереза, доктор Таниос, мисис Таниос и доктор Доналдсън, който е вечерял заедно с фамилията в деня на злополуката. Вече нямах информация, която да ми помогне. Трябваше да се насоча към психологията на престъплението и личността на убиеца. В основата си двете престъпления си приличаха. Бяха прости, хитро замислени и добре осъществени. Изискваха определени познания, но не големи. Симптомите при отравяне с фосфор са добре известни, а както казах, самото вещество е леснодостъпно, особено в чужбина. Първо се спрях на мъжете. И двамата бяха лекари и умни хора. Биха могли да се сетят, че фосфорът е подходящ в този случай, но инсценираната злополука с топката на кучето не отговаряше на начина на мислене на един мъж. За мен тя беше плод на женски ум. Тогава се насочих към Тереза Аръндел. Тя има качества. Предприемчива, безцеремонна и мъничко безскрупулна. Себична е и е жадна за живот. Винаги е имала онова, което е искала. Но бе дошъл моментът, в който отчаяно се нуждаеше от пари — за себе си и за мъжа, когото обича. От поведението й недвусмислено пролича, че тя допуска възможността леля й да е била убита. Двамата с брат й си размениха интересни реплики. От тях останах с впечатление, че всеки подозира другия за престъплението. Чарлз се опита да я накара, да потвърди, че е знаела за съществуването на новото завещание. Защо? Очевидно, за да не бъде заподозряна в убийство. Тя от своя страна не повярва на твърденията на Чарлз, че мис Аръндел му е показала завещанието. Прие думите му единствено като неумел опит да отклони подозрението от себе си. Имаше още един съществен момент. Чарлз се поколеба да произнесе думата „арсен“. По-късно установих, че е разпитвал подробно стария градинар за ефикасността на един препарат против плевели. Стана ми ясно какво си е бил наумил.

Чарлз се размърда на стола си и каза:

— Мислих си го. Но… Ами, струва ми се, че не ми достига смелост.

Поаро му кимна.

— Точно така, не е в характера ви. Вашите престъпления са присъщи на слабите хора. Да откраднете, да фалшифицирате — да, никак не ви е трудно, но да убиете — никога! За да извърши убийство, човек трябва да бъде обсебен изцяло от тази идея — поучително отбеляза Поаро и продължи: — Прецених, че Тереза Аръндел има достатъчно силен характер, за да осъществи подобно престъпление, но трябваше да се съобразя и с някои други факти. Тя никога не се е лишавала от нищо, живяла е охолно и егоистично, но този тип хора не убиват, освен в пристъп на ярост. И все пак бях сигурен, че Тереза Аръндел е взела от препарата против плевели.

Тереза бързо вметна:

— Ще ви кажа истината. Мина ми през ума. Дори взех малко препарат от кутията. Но не бях в състояние да го направя! Прекалено много обичам живота… Не можех да причиня това на някого… да му отнема живота… Дори и да съм лоша и егоистична, има неща, които не са ми присъщи. Не бих могла да убия човешко същество.

Поаро кимна и продължи:

— Да, вярно е. А и не сте толкова лоша, колкото се представяте, мадмоазел. Само сте млада и безразсъдна. Остана мисис Таниос. В момента, в който я видях, усетих, че се страхува. Тя го разбра и веднага се възползва от заблуждението ми. Изгради си много убедителен портрет на жена, която се страхува за съпруга си. Малко по-късно обаче промени тактиката. Направи го изключително умно, но не успя да ме заблуди. Една жена може да се страхува за съпруга си или от него, но никога от двете неща едновременно. Мисис Таниос реши да изиграе ролята на уплашената съпруга и го направи съвсем успешно. Дори тръгна след мен във фоайето на хотела, като се престори, че иска да ми каже нещо. Когато съпругът й се появи, както тя очакваше, се направи, че не може да говори пред него. Разбрах, че изпитва не страх, а омраза. И когато претеглих всички обстоятелства, се убедих, че тя притежава подходящия характер, който търсех. Пред мен стоеше не себелюбива, а неудовлетворена жена. Невзрачно момиче, което е водило скучен живот и не е било толкова привлекателно за мъжете, колкото е желаело. Накрая се съгласява да приеме мъж, когото не обича, за да не остане стара мома. Можех да си представя как е растяло неудовлетворението й от живота в Смирна, заточена далеч от всичко, което е желаела. Когато са се родили децата, тя се е вкопчила в тях. Съпругът й е бил силно привързан към нея, но с течение на времето тя е започнала все повече и повече да го ненавижда. Той е вложил неудачно парите й и ги е загубил. Оттук е произлязла поредната причина за озлоблението й срещу него. Само едно нещо е проблясвало в сивия й живот — надеждата, че леля й Емили ще умре. Тогава тя би разполагала с пари, с независимост, с възможността да даде подходящо образование на децата си, а не забравяйте, че това е означавало изключително много за нея, защото е била дъщеря на професор. Вероятно още преди да пристигне в Англия е планирала престъплението или идеята се е въртяла в главата й. Имала е известни познания по химия, защото е помагала на баща си в лабораторията. Знаела е за заболяването на мис Аръндел и много точно е преценила, че фосфорът е най-подходящото средство за нейната цел. После, когато е дошла в Литългрийн Хаус, се е натъкнала на нещо много по-просто. Топката на кучето. Едно въженце или тел напряко на стълбите. Една простичка, но хитра женска идея. Направила е опит, но той се е провалил. Не се е досетила, струва ми се, че мис Аръндел е осъзнала причината за злополуката. Подозренията на старата дама са били насочени към Чарлз. Не смятам, че отношението й към Бела се е променило. И така, спокойно и решително тази необщителна, нещастна, но амбициозна жена е пуснала в ход първоначалния си план. Открила е чудесен начин да й даде отровата — в капсулите, които мис Аръндел е имала навика да взема след ядене. За нея е било като детска игра да отвори капсулата, да сложи вътре фосфора и отново да я затвори. Поставила я е при останалите капсули. Рано или късно мис Аръндел е щяла да я глътне. Никой не би заподозрял, че е отровена. Дори ако по някакво непредвидено обстоятелство е възникнело съмнение, по това време тя е щяла да бъде далеч от Маркет Бейзинг. Все пак е взела предпазни мерки. Снабдила се е с двойна доза хлоралхидрат от местната аптека, като е подправила подписа на съпруга си на рецептата. Нямам никакво съмнение за какво й е било нужно сънотворното — щяла е да го използва, ако по някакъв начин бъде разкрита. Както вече казах, от момента, в който я видях, разбрах, че тя е търсеният от мен човек. Но нямах никакво доказателство. Трябваше да продължа много внимателно. Ако мисис Таниос се досетеше за подозренията ми, боях се, че би могла да извърши ново престъпление. Бях убеден, че вече бе стигнала до тази идея. Единственото й желание бе да се освободи от съпруга си. Първото престъпление й донесе горчиво разочарование. Парите, прекрасните, опияняващи пари бяха попаднали в ръцете на мис Лосън. Било е удар за нея, но е впрегнала ума си в работа. Започнала е да обработва съвестта на мис Лосън, която, подозирам, вече се е чувствала доста неловко.

Изведнъж се чу хлипане. Мис Лосън зарида и извади носната си кърпичка.

— Беше ужасно — изплака тя. — Държах се лошо. Много лошо. Виждате ли, проявих любопитство към завещанието. Искам да кажа, беше ми интересно защо мис Аръндел направи ново завещание. И един ден, когато мис Аръндел си почиваше, успях да отключа чекмеджето на бюрото. Открих, че завещава всичко на мен! Разбира се, никога не бях и сънувала, че богатството й е толкова голямо. Мислех си, че има само няколко хиляди. Защо да не ми ги остави? В крайна сметка, роднините й не се интересуваха кой знае колко от нея. Но после, когато се разболя, тя поиска завещанието. Виждах… сигурна бях… че се кани да го унищожи… И в този момент постъпих лошо. Излъгах я, че го е дала на мистър Първис. Бедната, много забравяше. Никога не си спомняше кое къде е оставила. Повярва ми. Нареди ми да му пиша, за да й го върне, и аз обещах. О, Боже! О, Боже! После състоянието й се влоши и не можеше да мисли за нищо. И умря. А когато прочетоха завещанието и разбрах за каква сума става дума, аз се почувствах отвратително. Триста седемдесет и пет хиляди лири. Нито за миг не съм си представяла, че са толкова много, иначе не бих го сторила. Имах усещането, че съм ги присвоила и не знаех какво да правя. Онзи ден, когато Бела дойде при мен, й казах, че трябва да приеме половината. Знаех, че така отново ще се почувствам спокойна.

— Виждате ли? — прекъсна я Поаро. — Мисис Таниос е постигнала целта си. Ето защо толкова силно възразяваше срещу опитите да се оспори завещанието. Имала е свои планове и последното нещо, което би искала, е да настрои мис Лосън срещу себе си. Престори се, разбира се, че е съгласна със съпруга си, но съвсем ясно показа какво точно мисли. По онова време е целяла две неща — първо, да вземе децата и да се освободи от съпруга си, и, второ, да получи своя дял от парите. Тогава би имала всичко, за което е мечтала — богатство и охолен живот в Англия за себе си и децата. С течение на времето все по-трудно е прикривала омразата към съпруга си. Всъщност не се е и опитвала. А той, бедният, беше сериозно разстроен и загрижен за нея. Сигурно реакциите й са му били доста непонятни. А те са били съвсем логични. Тя играеше ролята на тероризирана жена. Подозирах нещо, а тя го усещаше, и искаше да ме накара да повярвам, че съпругът й е извършил престъплението. И второто убийство, което съм убеден, че вече е била замислила, можеше да бъде извършено всеки момент. Знаех, че притежава смъртоносна доза хлорал. Страхувах се, че ще инсценира неговото самоубийство и самопризнанията му. Но все още нямах доказателства против нея. И когато съвсем се бях отчаял, най-сетне се добрах до нещо. Мис Лосън ми каза, че в онази нощ, в понеделника след Великден, е забелязала Тереза Аръндел да коленичи на стълбите. Бързо установих, че мис Лосън не би могла да види ясно Тереза, поне не толкова ясно, че да различи чертите й. Но беше твърдо убедена, че е била Тереза. Когато я притиснах, тя спомена за брошка с инициалите на Тереза — Т. А. Помолих Тереза Аръндел да ми покаже въпросната брошка. Тя категорично отрече да е била на стълбите в посоченото време. Отначало си помислих, че някой е откраднал брошката й, но когато погледнах украшението в огледалото, истината моментално се разкри пред мен. Когато се е събудила, мис Лосън е видяла брошка с инициали Т. А. да проблясва на мъждукащата светлина. И е решила, че е Тереза. Но ако в огледалото е видяла инициалите Т. А., то истинските инициали са А. Т., защото в огледалото те се виждат обърнати. Разбира се! Мисис Таниос е кръстена на майка си Арабела Аръндел. За по-кратко са я наричали Бела. А. Т. означава Арабела Таниос. Няма нищо необикновено в това, че мисис Таниос е притежавала подобна брошка. Миналата Коледа те са били много скъпи, но през пролетта цената им спаднала, а вече бях забелязал, че мисис Таниос копира шапките и дрехите на Тереза, дотолкова, доколкото и позволяват ограничените средства. За мен случаят беше доказан. Какво трябваше да предприема? Да поискам разрешение от Министерството на вътрешните работи за ексхумация на тялото? Несъмнено щях да го получа. Бих могъл да докажа, че мис Аръндел е била отровена с фосфор, въпреки че имах известни колебания. Тялото е било погребано преди два месеца и, както разбрах, съществуват случаи на отравяне с фосфор, при които след ексхумация не са установени поражения върху органите и анализите не дават категорични резултати. Но дори и да се беше потвърдило, как бих могъл да докажа, че мисис Таниос е притежавала фосфор? Много трудно, след като тя сигурно го е донесла от чужбина. В този момент тя направи решителна стъпка. Напусна съпруга си и се остави на милостта на мис Лосън. Нещо повече — определено обвини съпруга си в убийство. Бях убеден, че ако бездействам, той ще бъде следващата й жертва. Взех мерки да ги изолирам един от друг под предлог, че е в интерес на нейната безопасност. Тя не можеше да ми противоречи. Всъщност имах предвид неговата безопасност. И после… и после… — той направи дълга пауза, а лицето му пребледня. — Но това се оказа само временно решение. Трябваше да положа усилия убиецът да не убива повече. Беше необходимо да се погрижа за безопасността на невинния. Реших да опиша случая така, както го виждах, и да предам написаното на мисис Таниос.

Настъпи дълго мълчание.

Доктор Таниос извика:

— О, Господи! Ето защо се е самоубила!

Поаро внимателно каза:

— Нима действието й не беше най-добрият изход? Тя определено е сметнала така. Виждате ли, трябвало е да помисли за децата.

Доктор Таниос закри с длани лицето си.

Поаро пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Трябваше да стане по този начин. Повярвайте ми! Иначе щеше да има още смърт. Първо вие, после вероятно при определени обстоятелства мис Лосън и така нататък — той спря.

— Една нощ… тя поиска да взема хапче за сън… — простена доктор Таниос. — На лицето й беше изписано нещо… Хвърлих хапчето. В онзи момент си дадох сметка, че тя започва да полудява…

— Приемете, че е било така. А и отчасти е вярно. Но не в буквалния смисъл на думата. Осъзнавала е какво върши…

— Винаги е била прекалено добра за мен — каза самосъжалително доктор Таниос.

Странна епитафия за една убийца.