Агата Кристи
Безмълвният свидетел (11)

Единайсета глава
Посещение при сестрите Трип

— А сега? — попита Поаро, когато седнахме в колата. — Какво ще правим?

Вече имах опит и не предложих да се върнем в Лондон. В крайна сметка, ако Поаро се забавляваше по свой особен начин, защо трябваше да възразявам?

Предложих да пием чай.

— Чай, Хейстингс? Каква чудесна идея! Погледнете колко е часът!

— Вече погледнах, искам да кажа, видях колко е часът. Пет и половина. Тъкмо време за чай.

— Вие, англичаните, постоянно говорите за чай — въздъхна Поаро. — Не, mon ami, не и за нас. Скоро в една книга, посветена на етикецията, прочетох, че човек не бива да прави следобедни посещения след шест часа. Ако го направи, то значи, че постъпва невъзпитано. Следователно ни остава половин час, за да осъществим намеренията си.

— Колко светски сте настроен, днес, Поаро! Кого ще посетим сега?

— Les demoiselles^[1] Трип.

— Да не би пък сега да пишете книга за спиритизма? Или все още за живота на генерал Аръндел?

— Този път ще е по-просто, приятелю. Но трябва да разберем къде живеят тези дами.

Упътиха ни с готовност, но докато стигнем, трябваше да прекосим доста тесни улички. Домът на госпожиците Трип се оказа живописна къщичка. Беше толкова стара, че можеше да се срути всеки момент.

Едно дете на около четиринайсет години отвори вратата и неохотно се отмести до стената, за да ни направи път да влезем.

Вътре бе претрупано със стари дъбови мебели, имаше голяма открита камина, а прозорците бяха толкова малки, че едва се виждаше. От мебелите лъхаше фалшива простота — „добрият стар дъб за скромните обитатели на къщата“. Имаше много плодове, поставени в дървени купи, и безброй снимки. Забелязах, че повечето от тях са на едни и същи хора, снимани в различни пози, най-често с букети цветя, притиснати до гърдите им, или с големи сламени шапки. Момичето, което ни пусна, измърмори нещо и изчезна, но гласът й се чу ясно от горния етаж.

— Търсят ви двама господа, мис.

Долетяха припрени женски гласове и с много скърцане и топуркане една дама слезе по стълбите и с благосклонно изражение пристъпи към нас. Наближаваше петдесетте и косата й бе разделена на път като на Богородица. Имаше кафяви, леко изпъкнали очи. Носеше рокля от муселин с избродирани клончета по нея, която някога е била красива.

Поаро пристъпи напред и поведе разговора с най-галантния си маниер.

— Трябва да ви се извиня за безпокойството, мадмоазел, но се намирам в затруднено положение. Дойдох, за да открия една дама, но тя е напуснала Маркет Бейзинг, и ми казаха, че вие сигурно имате адреса й.

— Така ли? Коя е тя?

— Мис Лосън.

— О, Мини Лосън. Разбира се! Ние сме големи приятелки. Моля, седнете мистър… ъъъ…?

— Пароти, а приятелят ми е капитан Хейстингс.

Мис Трип кимна и леко се засуети.

— Седнете тук, моля… Не… Аз наистина предпочитам високия стол. Сигурни ли сте, че се чувствате удобно? Скъпата Мини Лосън… О, ето я и сестра ми.

Отново се чу скърцане и топуркане и към нас се присъедини още една дама, облечена в зелена плетена рокля, която би подхождала на шестнайсетгодишно момиче.

— Сестра ми Изабел… мистър… ъъъ… Парот… и… ъъъ… капитан Хокинс. Изабел, скъпа, тези господа са приятели на Мини Лосън.

Мис Изабел Трип не бе така миловидна, както сестра си, и изглеждаше доста слабичка. Имаше красива руса коса, вдигната нагоре, която представляваше объркана маса от букли. Маниерите й бяха детински и лесно можеше да се познае, че на снимките с цветята беше тя. Плесна развълнувано с ръце като дете.

— Колко хубаво! Скъпата Мини! Виждали ли сте я скоро?

— От няколко години не сме се виждали — обясни Поаро. — Загубихме връзка. Аз пътувах. Ето защо бях така изненадан и очарован, когато разбрах за голямото щастие, което е сполетяло старата ми приятелка.

— Да, наистина. И съвсем заслужено! Човек като Мини се среща рядко. Толкова семпла, толкова честна!

— Джулия! — възкликна Изабел.

— Да, Изабел?

— Колко забележително! „П“. Спомняш ли си, че снощи планшетът отчетливо изписа „П“. Посетител, който ще прекоси вода, за да дойде, и ще е с инициал „П“.

— Да, така беше — съгласи се Джулия.

Двете сестри се загледаха в Поаро с възторг и изненада.

— Той никога не лъже — заяви тихо мис Джулия.

— Интересувате ли се от окултизъм, мистър Парот?

— Опитът ми е скромен, мадмоазел, но подобно на всеки човек, пътувал много из Изтока, съм принуден да призная, че има много неща, които не разбирам и които нямат естествено обяснение.

— Така е — отвърна Джулия. — Напълно вярно.

— Изтокът — промърмори Изабел. — Люлката на мистицизма и окултизма.

Доколкото знаех, пътешествията на Поаро из Изтока се свеждаха до едно пътуване до Сирия и Ирак, и то само за няколко седмици. Съдейки по думите му, човек би си помислил, че е прекарал по-голямата част от живота си в джунглите и по базарите, и е близък приятел на факири, дервиши и махатми.

Доколкото можех да преценя, сестрите Трип бяха вегетарианки, окултистки, британски израилтянки, последователки на християнската наука^[2], спиритистки и ентусиазирани любителки фотографки.

— Понякога ми се струва — въздъхна Джулия, — че в Маркет Бейзинг е невъзможно да се живее. Тук няма красота, няма душа. Човек трябва да има душа, не мислите ли, капитан Хокинс?

— Абсолютно вярно — отвърнах аз леко озадачен. — О, абсолютно вярно.

— Където няма проникновение, людете погиват — отговори с цитат Изабел и въздъхна. — Често съм се опитвала да побеседвам с викария, но намирам, че е болезнено тесногръд. Не мислите ли, мистър Парот, че всяка религия ограничава?

— А всичко е толкова просто, наистина — намеси се сестра й. — Както добре знаем, всичко е радост и любов!

— Така е, така е — съгласи се Поаро. — Колко жалко, че възникват неразбирателства и скандали, най-вече за пари.

— Парите са толкова мръсно нещо — въздъхна Джулия.

— Предполагам, че мис Аръндел е била една от вашите съмишленички? — попита Поаро.

Двете сестри се спогледаха.

— Едва ли — каза Изабел.

— Ние никога не сме били напълно сигурни — отбеляза Джулия. — В някой момент тя изглеждаше вярваща, но после казваше нещо толкова… неприлично. Но нали си спомняш последния сеанс? — продължи тя. — Беше наистина забележителен. — Обърна се към Поаро: — Случи се вечерта, когато скъпата мис Аръндел се разболя. Двете със сестра ми отидохме у тях след вечеря и направихме сеанс, само ние четирите. И знаете ли какво видяхме… Трите съвсем ясно видяхме нещо като ореол около главата на мис Аръндел.

— Comment^[3]?

— Да. Нещо като смътно сияние. — Тя се обърна към сестра си и попита: — Не би ли го описала така, Изабел?

— Да. Точно така. Равномерно неясно сияние, обгръщащо главата на мис Аръндел, един ореол, светещ съвсем слабо. Било е знак, сега вече го знаем, знак, че й предстои да премине в отвъдното.

— Забележително! — възкликна Поаро впечатлен по начин, подходящ за случая. — В стаята беше ли тъмно?

— О, да, на тъмно се получава винаги по-добре. А беше доста топла вечер, така че и камината не беше запалена.

— Един много интересен дух разговаря с нас — продължи Изабел. — Нарече се Фатима. Обясни ни, че е преминала в отвъдното по време на кръстоносните походи. Предаде ни прекрасно съобщение.

— Тя всъщност говореше ли ви?

— О не, не с глас, а с почукване. Любов. Надежда. Живот. Прекрасни слова.

— И мис Аръндел се е разболяла по време на сеанса?

— След него. Поднесоха ни сандвичи и вино, но скъпата мис Аръндел заяви, че няма да си вземе, защото не се чувства съвсем добре. Така започна болестта й. Слава Богу, не й се наложи да страда дълго.

— Почина след четири дни — добави Изабел.

— Вече получихме няколко съобщения от нея — поясни Джулия нетърпеливо. — Каза, че е много щастлива, че всичко е прекрасно и че се надява да се възцари мир и любов между всичките й обични.

Поаро се покашля.

— Боя се, че това… ъъъ… едва ли е така.

— Поведението на роднините й към бедната Мини беше позорно — оплака се Изабел. Лицето й се зачерви от възмущение.

— Мини е съвсем безобидна душа — присъедини се към думите й Джулия.

— Хората започнаха да говорят неприятни неща. Била нагласила работата така, че парите да бъдат завещани на нея!

— А всъщност и за нея беше голяма изненада…

— Не повярвала на ушите си, когато адвокатът прочел завещанието…

— Самата тя ни го призна. „Джулия — ми каза тя, — скъпа, толкова съм шокирана. Само няколко дарения за слугите, а Литългрийн Хаус и остатъкът от богатството е завещала на Вилхелмина Лосън.“ Беше толкова смаяна, че едва говореше. А когато се осъзна, попита каква е сумата, като може би си мислеше, че става дума за няколко хиляди лири. Но след подробни пояснения за дивиденти и прочее мистър Първис съобщи, че сумата е около триста седемдесет и пет хиляди лири. Бедната Мини почти припаднала, както ни разправи по-късно.

— Не е имала никаква представа — продължи другата сестра. — Никога не си е мислила, че може да й се случи подобно нещо!

— Тя ли ви го каза?

— О, да, повтори го многократно. Ето защо е много долно от страна на семейство Аръндел да продължават да се държат толкова недостойно. Отбягват я и я гледат с подозрение. В крайна сметка живеем в свободна страна…

— Англичаните изглежда вярват в тази заблуда — промърмори Поаро.

— Убедена съм, че всеки може да завещае парите си както пожелае! Мисля, че мис Аръндел постъпи съвсем разумно. Очевидно не е имала доверие на роднините си и, смея да твърдя, съвсем не без основание.

— Ами! — надвеси се напред Поаро с интерес. — Така ли?

Проявеното внимание от негова страна окуражи Изабел и тя продължи:

— Да, така е. Мистър Чарлз Аръндел, нейният племенник, е истинска напаст. Всички го знаят! Мисля дори, че полицията на една чужда страна го търси. Крайно непривлекателен човек. Колкото до сестра му, е, аз всъщност не съм разговаряла с нея, но тя е много странно момиче. Ултрамодерна е, слага си много грим. От вида на устните й ми призлява. Сякаш по тях има кръв. Освен това подозирам, че взема наркотици. Поведението й понякога е доста странно. Сгодена е за този млад и добър доктор Доналдсън, но ми се струва, че и той понякога изглежда възмутен. Разбира се, тя е привлекателна посвоему, но се надявам, че след време той ще се вразуми и ще се ожени за някое добро английско момиче, което харесва живота в провинцията и работата на открито.

— А другите роднини?

— И те са същите. Съвсем недостойни. Не че имам нещо против мисис Таниос, тя е доста приятна жена, но е много глупава и е изцяло под властта му. Той е турчин, мисля. Малко страшничко е за едно английско момиче да се омъжи за турчин, не мислите ли? Показва известна липса на изтънченост. Естествено мисис Таниос е много добра майка, въпреки че децата й са доста непривлекателни, горките.

— Значи според вас мис Лосън най-много заслужава да получи състоянието на мис Аръндел?

— Мини Лосън е изключително добра жена — заяви ведро Джулия. — И толкова безкористна. Не че парите не я интересуват, но никога не е ламтяла за тях.

— И все пак не се е отказала да приеме богатството.

Изабел леко се отдръпна.

— О, едва ли някой би го направил.

— Не, вероятно не… — усмихна се Поаро.

— Виждате ли, мистър Парот — намеси се Джулия, — тя гледа на жеста като на израз на доверие, свещено доверие.

— Освен това с удоволствие би направила нещо за мисис Таниос или за децата й — обясни Изабел. — Но не иска той да се добере до парите.

— Тя дори си мислеше да осигури издръжка на Тереза.

— Струва ми се, че е много щедро от нейна страна, имайки предвид безцеремонния начин, по който момичето винаги се е отнасяло с нея.

— Наистина, мистър Парот, Мини е най-щедрият човек. Но вие, разбира се, я познавате!

— Да — каза Поаро. — Познавам я, но все още не зная адреса й.

— О, Боже! Колко съм глупава! Да ви го запиша ли?

— Аз ще си го запиша.

Поаро извади неизменния си бележник.

— Кланройдън Маншънс №17. Не е много далеч от Уайтлис. Нали ще й предадете поздрави от нас? Отдавна не ни се е обаждала.

Поаро стана и аз го последвах.

— Трябва да благодаря и на двете ви — заяви той за изключително приятния разговор, както и за любезността ви да ми дадете адреса на моята приятелка.

— Чудя се защо не са ви го дали от къщата! — възкликна Изабел. — Пак тази Елън! Слугите са толкова ревниви и дребнави. Понякога бяха много груби с Мини.

Джулия се ръкува като грандама.

— Беше ни приятно, че ни посетихте — заяви любезно тя. — Чудя се…

Стрелна въпросителен поглед към сестра си.

— Бихте ли… — Изабел леко се изчерви. — Бихте ли останали да споделите нашата вечеря? Съвсем проста вечеря. Сурови зеленчуци, черен хляб, масло и плодове.

— Звучи привлекателно — отвърна бързо Поаро, — но за съжаление приятелят ми и аз трябва да се връщаме в Лондон.

След като отново се ръкувахме и обещахме да предадем заръките на мис Лосън, ние най-после си тръгнахме.