Агата Кристи
Безмълвният свидетел (1)

Първа глава
Господарката на Литългрийн Хаус

Мис Аръндел почина на 1 май. Въпреки че боледуването й бе кратко, смъртта й не предизвика голяма изненада в малкото провинциално градче Маркет Бейзинг, където тя живееше от шестнайсетгодишна възраст. Емили Аръндел беше доста над седемдесетте, последната от петчленно семейство. Знаеше се, че от много години е с крехко здраве. Преди около осемнайсет месеца бе получила подобна криза и едва не бе умряла.

Изненада предизвика не толкова смъртта на мис Аръндел, колкото нещо друго. Условията на завещанието й породиха различни емоции — учудване, приятно оживление, силни упреци, гняв, отчаяние, яд и клюки. Месеци, дори години в Маркет Бейзинг нямаше да се говори за нищо друго! Всеки имаше собствено мнение по въпроса — от мистър Джоунс, бакалина, който твърдеше, че „кръвта вода не става“, до мисис Ламфри от пощата, повтаряща до втръсване: „Крушката си има опашка! Помнете ми думите.“

Фактът, че завещанието беше направено на 21 април, придаде допълнителна пикантност на предположенията. Към тях се добави и обстоятелството, че най-близките роднини на Емили Аръндел й бяха гостували точно преди тази дата, по време на Великденските празници. Всичко това доведе до обсъждане и на най-скандалните хипотези, което приятно освежи монотонното ежедневие в Маркет Бейзинг.

Подозираше се, може би не без основание, че една личност знае повече по въпроса, отколкото беше склонна да си признае. Тази личност бе мис Вилхелмина Лосън, компаньонката на мис Аръндел. Мис Лосън обаче твърдеше, че за нея нещата са точно толкова неясни, колкото и за всички останали. Заяви, че и тя е била смаяна, когато завещанието е било прочетено.

Разбира се, много хора не й вярваха. Въпреки всичко, независимо дали мис Лосън беше в неведение, както твърдеше самата тя, само един човек знаеше истината. И този човек беше мъртвата. Емили Аръндел нямаше навика да споделя мислите си с околните. Дори на адвоката си не бе споменала нищо за мотивите, продиктували решението й. Смяташе, че е достатъчно да изяви твърдо желанията си.

Тази нейна сдържаност бе основна черта на характера й. Във всяко отношение тя бе типичен представител на поколението си. Притежаваше както предимствата, така и недостатъците му. Беше деспотична и често се държеше надменно, но в същото време се показваше като изключително сърдечен човек. Имаше остър език, но проявяваше добронамереност. Тормозеше безжалостно компаньонките си, но беше много щедра към тях. Към семейството се отнасяше с голямо чувство за отговорност.

В петъка преди Великден Емили Аръндел стоеше в хола на Литългрийн Хаус и даваше нареждания на мис Лосън.

Като момиче Емили Аръндел е била красива, а сега бе запазена възрастна дама, изглеждаше добре, с изправен гръб и енергични движения. Но леко жълтеникавата й кожа предупреждаваше, че не може безнаказано да си позволява обилна храна.

— Е, Мини, къде ги настани всичките? — попита тя.

— Ами, помислих си… Надявам се, че постъпих правилно… Доктор Таниос и съпругата му в дъбовата стая. Тереза в синята, а мистър Чарлз — в бившата детска стая…

— Тереза може да се настани в бившата детска стая — прекъсна я мис Аръндел, — а Чарлз да отиде в синята.

— О, да… Съжалявам… Сметнах, че бившата детска стая е доста по-неудобна…

— Съвсем подходяща е за Тереза.

Когато мис Аръндел беше млада, жените стояха на втори план. Мъжете бяха важните членове на обществото.

— Съжалявам, че милите малки дечица няма да дойдат — измърмори мис Лосън прочувствено.

Обичаше децата, но не умееше да се справя с тях.

— Четиримата са ни съвсем достатъчни — каза мис Аръндел. — Във всеки случай Бела ужасно глези децата си. Никога не изпълняват това, което им се казва.

— Мисис Таниос е много предана майка — тихичко отговори Мини Лосън.

— Бела е добра жена — важно изрази одобрението си мис Аръндел.

— Сигурно понякога й е много трудно да живее в такъв чуждоземен град като Смирна — въздъхна мис Лосън.

— Каквото си е постлала, на него ще лежи — отвърна Емили Аръндел и след като произнесе присъдата си в типичен викториански стил, продължи: — Сега отивам в селото, за да направя поръчките за почивните дни.

— О, мис Аръндел, нека аз да го сторя. Искам да кажа…

— Глупости. Предпочитам да отида лично. Роджърс има нужда от здрава ръка. Ти, Мини, не си достатъчно твърда. Боб! Боб! Къде е това куче?

По стълбите изтопурка рунтав териер. Завъртя се около господарката си и се разлая от удоволствие и радостно очакване.

Двамата излязоха през входната врата и тръгнаха по късата алея към портата.

Мис Лосън остана на прага, загледана след тях с доста глуповата усмивка на лицето. Зад нея един глас каза с кисел тон:

— Тези калъфки за възглавници, които ми дадохте, мис, не са комплект.

— Какво? Колко глупаво от моя страна…

Мини Лосън се върна отново към домакинските си задължения.

Емили Аръндел, придружена от Боб, вървеше царствено по главната улица на Маркет Бейзинг.

Обиколката й бе наистина царствена. Във всеки магазин, в който влизаше, собственикът се втурваше да я обслужи.

Тя бе мис Аръндел от Литългрийн Хаус. Тя бе „една от най-старите ни клиентки“. Тя бе „от старата школа. В днешно време няма много като нея“.

— Добро утро, мис. За мен е удоволствие да направя нещо за вас… Не е крехко? Ами, съжалявам. И на мен така ми се стори… Да, разбира се, мис Аръндел. Щом вие го казвате, значи е така… Не, не бих си и помислил да ви изпратя „Кентърбъри“, мис Аръндел… Да, лично ще се погрижа, мис Аръндел.

Боб и Спот, кучето на месаря, се въртяха бавно в кръг с наострени уши и тихо ръмжаха. Спот бе силно куче, чиято порода едва ли можеше да се определи. Знаеше, че не бива да се бие с кучетата на клиентите, но си позволяваше да им намекне на каква кайма би ги направил, ако му се отдаде възможност. Боб, куче с дух, му отговори подобаващо.

— Боб! — извика го рязко господарката му и те продължиха нататък.

В магазина за зеленчуци се състоя среща на две благочестиви личности. Възрастна дама със сферична форма, но със същата изявена царственост, каза:

— Добро утро, Емили.

— Добро утро, Каролайн.

— Да не би да очакваш младите си роднини? — попита Каролайн Пибоди.

— Да, всичките. Тереза, Чарлз и Бела.

— Значи Бела е тук, така ли? А съпругът й?

— Да, и той.

Отговорът й бе лаконичен, но подчертаваше нещо, което беше известно и на двете дами.

Бела Бигс, племенницата на Емили Аръндел, се бе омъжила за грък. А членовете на семейство Аръндел, за които се знаеше, че са „от добър произход“, просто не се женеха за гърци.

С дискретно успокояващ тон (защото, разбира се, за такова нещо не се говори открито) мис Пибоди заяви:

— Съпругът на Бела е много умен и има очарователни обноски!

— Обноските му наистина са приятни — съгласи се мис Аръндел.

На излизане от магазина мис Пибоди попита:

— Вярно ли е, че Тереза се е сгодила за младия Доналдсън?

— В днешно време постъпките на младите хора са толкова непредвидими — повдигна рамене мис Аръндел. — Боя се, че ще бъде доста дълъг годеж, ако изобщо нещо се получи. Той няма пари.

— Но Тереза има — възрази мис Пибоди.

— Не е редно един мъж да живее от парите на жена си — рязко отбеляза мис Аръндел.

Мис Пибоди се засмя гърлено.

— Изглежда, в днешно време хората нямат нищо против да е така. Ние двете сме старомодни, Емили. Не разбирам обаче какво намира тя в него. С какво е по-добър от другите превзети младежи?

— Мисля, че е способен лекар.

— С това пенсне и с резкия си говор! По мое време бихме го нарекли „бедния сухар“!

Мис Пибоди замълча известно време, унесена в спомените за елегантните млади мъже с големи бакенбарди от годините на своята младост… После въздъхна и добави:

— Ако младият Чарлз пристигне, изпрати го да ме види.

— Разбира се. Ще му кажа.

Двете дами се разделиха.

Познаваха се повече от петдесет години. Мис Пибоди знаеше за непристойни епизоди от живота на генерал Аръндел, бащата на Емили. Знаеше какъв шок беше за сестрите му сватбата на Томас Аръндел. Имаше ясна представа за някои проблеми, свързани с по-младото поколение.

Но дамите никога не разменяха нито дума по тези въпроси. И двете държаха на достойнството на семейството, на семейната солидарност и на пълната дискретност в семейните дела.

Мис Аръндел пое към дома си, а Боб подтичваше невъзмутимо след нея. Пред себе си Емили Аръндел признаваше нещо, което никога не би признала пред друго човешко същество — неудовлетворението си от по-младото поколение в семейството.

Например Тереза. Нямаше никакъв контрол върху нея, откакто тя получи наследството си на двайсет и една годишна възраст. Оттогава момичето се сдоби с лоша слава. Снимката й често се появяваше във вестниците. Числеше се към едно младо, бляскаво и модно общество в Лондон, което организираше разюздани тържества, като от време на време участниците се озоваваха в полицията. Според Емили подобна известност не подхождаше за член на семейство Аръндел. Всъщност тя съвсем не одобряваше начина на живот на Тереза. Що се отнася до годежа на момичето, чувствата й бяха противоречиви. От една страна, не смяташе, че парвенюто доктор Доналдсън е достатъчно добър за една Аръндел. От друга страна, с тревога осъзнаваше, че Тереза е най-неподходящата жена за провинциален лекар.

Въздъхна, а мислите й се насочиха към Бела. В нея не бе открила никакъв недостатък. Бе добра жена — предана съпруга и майка, а поведението й можеше да служи за пример. Но бе ужасно скучна! И все пак и на нея не гледаше с пълно одобрение, защото се бе омъжила за чужденец. И то за грък. За съзнанието на мис Аръндел, обременена с предразсъдъци, грък означаваше нещо почти толкова лошо, колкото аржентинец или турчин. Всъщност доктор Таниос имаше очарователни обноски и се смяташе, че е много способен в професията си. Тези достойнства обаче още повече настройваха възрастната дама срещу него. По тези причини й бе трудно да се привърже към двете им деца. Приличаха на баща си и в тях наистина нямаше нищо английско. А после Чарлз… Да, Чарлз…

Нямаше смисъл да си затваря очите пред фактите. Беше чаровник, но на него не можеше да се разчита…

Емили Аръндел въздъхна. Изведнъж се почувства уморена, стара и потисната…

Помисли си, че няма да живее дълго…

Мисълта й се върна към завещанието, което бе направила преди няколко години.

Оставяше малки суми за слугите, за благотворителност, а основната част от значителното си състояние бе разделила по равно между тримата си живи роднини…

Все още й се струваше, че бе постъпила правилно и справедливо. Мина й мисълта дали няма някакъв начин делът на Бела да бъде защитен така, че съпругът и да не може да го използва… Ще трябва да се посъветва с мистър Първис.

Зави и влезе през портата на Литългрийн Хаус.

Чарлз и Тереза Аръндел дойдоха с кола, а семейство Таниос — с влак.

Братът и сестрата пристигнаха първи. Чарлз беше строен и красив. С типичния си леко закачлив маниер той възкликна:

— Здравей, лельо Емили! Как си, момичето ми? Изглеждаш чудесно! — и я целуна.

Тереза доближи с безразличие младото си лице до сбръчканата буза на леля си.

— Как си, лельо Емили?

„Видът на Тереза е доста лош“ — помисли си лелята. Под тежкия грим лицето й бе изпито, а под очите й имаше сенки.

Пиха чай в дневната. Бела Таниос носеше модерна шапка, поставена неправилно, така че косата сякаш всеки момент щеше да се разпилее. Беше се втренчила в братовчедката си Тереза с трогателен стремеж да запомни как е облечена. Бедната Бела бе пристрастена към хубавите дрехи, но съдбата я бе лишила от вкус. Дрехите на Тереза бяха скъпи, малко странни, а тя самата имаше великолепна фигура.

Когато пристигна в Англия от Смирна, Бела положи големи усилия да постигне елегантността на Тереза, което й струваше доста скъпо.

Доктор Таниос, едър брадат веселяк, разговаряше с мис Аръндел. Гласът му бе плътен и топъл. Привлекателен глас, който очароваше слушателя, дори против волята му. Въпреки че не желаеше, мис Аръндел също бе очарована.

Мис Лосън не я свърташе на едно място. Ходеше напред-назад, подаваше подносите и се суетеше над масичката за чай. Чарлз, който имаше съвършени обноски, на няколко пъти стана, за да й помогне, но тя не му благодари.

Когато след чая групичката излезе навън, за да се поразходи в градината, Чарлз прошепна на сестра си:

— Лосън не ме обича. Странно, нали?

— Много странно — отвърна Тереза закачливо. — Значи има един човек, който може да устои на фаталното ти обаяние.

— Добре, че е само Лосън… — ухили се той.

Мис Лосън вървеше до мисис Таниос и я разпитваше за децата. Мрачното лице на Бела Таниос просветна леко и тя забрави да наблюдава Тереза. Заразказва усърдно и оживено за Мери, която бе казала нещо толкова странно на кораба…

Намираше Мини Лосън за чудесен слушател. В този момент, упътен от прислугата, в градината влезе един рус млад мъж със сериозно лице и пенсне. Изглеждаше доста смутен. Мис Аръндел го поздрави учтиво.

— Здравей, Рекс! — възкликна Тереза и го хвана под ръка.

Двамата се отдалечиха.

Чарлз направи физиономия. Отдели се от групата, за да размени няколко думи с градинаря, негов стар приятел.

Когато мис Аръндел се върна в къщата, Чарлз си играеше с Боб. Кучето стоеше в горния край на стълбите. Бе захапало топката си, а опашката му леко се поклащаше.

— Хайде, старче — подкани го Чарлз.

Боб легна, пусна топката и започна бавно да я побутва към стълбите. Когато най-сетне тя се изтърколи, той скочи въодушевено на крака. Топката бавно подскачаше по стъпалата. Чарлз я хвана и му я хвърли обратно нагоре. Боб я улови с уста. Изпълнението се повтори.

— Любимото му забавление — отбеляза Чарлз.

Емили Аръндел се усмихна и отговори:

— Може да продължи с часове.

Тя влезе в дневната и Чарлз я последва. Боб излая разочаровано.

Чарлз погледна през прозореца и отбеляза:

— Погледни Тереза и нейния младеж. Странна двойка са!

— Мислиш ли, че Тереза гледа сериозно на тази връзка?

— О, тя е луда по него! — каза Чарлз убедено. — Странен избор, но е така. Всичко идва, струва ми се, от това, че той гледа на нея като на научен обект, а не като на жива жена. А то е новост за Тереза. Жалко, че е толкова беден. Тереза има доста скъп вкус.

— Не се съмнявам, че може да промени начина си на живот. Ако пожелае! — отбеляза мис Аръндел сухо. — В крайна сметка тя си има лични доходи.

— А! О, да, да, разбира се — Чарлз я погледна почти виновно.

Вечерта, когато всички се бяха събрали в дневната в очакване на вечерята, по стълбите се чу глъчка и ругатни. Чарлз влезе при тях, а лицето му беше силно зачервено.

— Съжалявам, лельо Емили, закъснях ли? Заради твоето куче едва не се пребих. Беше си оставило топката горе на стълбите.

— Ах ти, нехайно малко кученце! — извика мис Лосън и се надвеси към Боб.

Боб я погледна презрително и извърна глава.

— Зная — каза мис Аръндел. — Много е опасно. Мини, вземи топката и я прибери.

Мис Лосън бързо излезе.

На масата доктор Таниос говореше почти през цялото време. Разказваше забавни истории от живота си в Смирна.

Гостите си легнаха рано. Мис Лосън взе преждата, очилата и една голяма кадифена чанта и придружи мис Емили в спалнята й, като бъбреше весело.

— Доктор Таниос наистина е много забавен. Толкова е приятен за компания! Не че ми допада такъв начин на живот… Предполагам, че човек трябва да си топли вода… И може би да си пие козе мляко… А то има толкова неприятен вкус…

— Не говори глупости, Мини — отсече мис Аръндел. — Поръча ли на Елън да ме събуди в шест и половина?

— О, да, мис Аръндел. Напомних й да не носи чай, но не мислите ли, че би било по-разумно… Знаете ли, викарият от Саутбридж, много добросъвестен човек, ми каза, че не е нужно непременно да не сте закусвали, преди да отидете…

— Досега никога не съм се хранила преди ранната служба и не смятам тепърва да си променям навиците — сряза я отново мис Аръндел. — Но ти можеш да постъпиш както желаеш.

— О, не… Нямах предвид… Сигурна съм…

Мис Лосън изглеждаше объркана и разстроена.

— Свали каишката на Боб — нареди й мис Аръндел.

„Робинята“ се втурна да изпълни заповедта й.

Но все пак, стараейки се да й угоди, компаньонката каза:

— Каква приятна вечер! Всички изглеждаха толкова доволни, че са тук.

— Хъм — изсумтя Емили Аръндел. — Тук са само заради това, което очакват да получат.

— О, скъпа мис Аръндел…

— Добрата ми Мини. Може да съм всичко друго, но не и глупава! Чудя се само кой от тях първи ще отвори дума по този въпрос.

Вече не хранеше никакво съмнение. Двете с мис Лосън се върнаха от сутрешната служба малко след девет часа. Доктор Таниос и съпругата му бяха в столовата, но от другите двама Аръндел нямаше и следа. След закуската, когато останалите излязоха, мис Аръндел се зае да запише някои сметки в малка тетрадка.

Около десет часа Чарлз влезе в стаята.

— Съжалявам, че закъснях, лельо Емили. Но Тереза ме бие. Още не си е отворила очите.

— В десет и половина масата ще бъде прибрана — предупреди мис Аръндел. — Зная, че в днешно време не е модерно да се съобразяваш с прислугата, но в моята къща редът е такъв.

— Добре. Един наистина консервативен дом!

Чарлз си взе от бъбречетата и седна до нея.

Както винаги усмивката му бе много пленителна.

Емили Аръндел скоро се улови, че и тя му се усмихва снизходително. Насърчен от този признак на добронамереност, Чарлз се престраши и каза:

— Виж, лельо Емили, съжалявам, че трябва да те обезпокоя, но съм изпаднал в затруднено положение. Би ли могла да ми помогнеш? Стотина лири ще ми стигнат.

Изразът на лицето на леля му не бе никак окуражителен. Тя се намръщи.

Емили Аръндел не се страхуваше да говори това, което мисли. И тя го направи.

Мис Лосън, която минаваше забързано през вестибюла, едва не се сблъска с Чарлз, когато той излезе от столовата. Изгледа го с любопитство. Влезе в столовата и завари мис Аръндел да седи с изправен гръб и зачервено лице.