Агата Кристи
Безмълвният свидетел (25)

Двайсет и пета глава
Отпускам се и размишлявам

„Не — помислих си аз, докато бързах след Поаро, — няма никакво съмнение. Мис Аръндел е била убита и Тереза Аръндел го знае. Но тя ли бе извършила престъплението или имаше друго обяснение?“

Страхуваше се. Но за себе си ли или за някой друг? Възможно ли е този някой да е спокойният и педантичен млад лекар с кротки, сдържани обноски?

Дали старата дама е починала от някакво рядко заболяване, причинено по изкуствен път?

До определен момент всичко съвпадаше. Амбициите на Доналдсън, надеждите му, че Тереза ще наследи пари от леля си, дори и фактът, че е бил на вечеря, когато се е случил инцидентът. Би било много лесно да остави отворен някой прозорец и да се върне посред нощ, за да опъне смъртоносното въженце през стълбите. Но в такъв случай, кога е могъл да забие пирона?

Не, сигурно Тереза го е извършила. Тереза, неговата годеница и съучастничка. Всичко си идваше на място, ако двамата са действали заедно. Тогава вероятно тя е поставила въженцето. Първото престъпление, неуспешното, е било нейно дело. Второто престъпление, успешното, е било сътворено от учения Доналдсън. Да, всичко съвпадаше.

Въпреки че имаше някои неясни моменти. Защо Тереза изтърси онези неща за възможността да се причини чернодробно заболяване на хора? Каза го, сякаш не осъзнава истината… Но тогава… Усетих, че мислите ми все повече се объркват. Ето защо прекъснах разсъжденията си и попитах:

— Къде отиваме, Поаро?

— В апартамента ми. Възможно е да заварим мисис Таниос там.

Мислите ми се насочиха в друга посока. Мисис Таниос! Още една мистерия. Ако Доналдсън и Тереза са виновните, къде е мястото на мисис Таниос и усмихнатия й съпруг? Какво искаше да каже тази жена на Поаро и защо докторът се опитва да я възпре?

— Поаро — унило продължих аз, — чувствам се доста объркан. Не са замесени всички, нали?

— Убийство от синдикат? Семеен синдикат? Не, този път — не. Носи почерка на един ум, само на един. Психологически е съвсем ясно.

— Искате да кажете, че или Тереза, или Доналдсън са го извършили, но не и двамата заедно? Тогава възможно ли е той да я е накарал да забие пирона по някаква съвсем безобидна причина?

— Скъпи приятелю, от момента, в който чух разказа на мис Лосън, аз осъзнах, че съществуват три възможности. (1) Мис Лосън казва истината. (2) Мис Лосън е измислила всичко поради някаква причина. (3) Мис Лосън всъщност вярва в това, което ни разказа, но идентифицира личността по брошката, а както вече ви посочих, една брошка лесно може да бъде отнета от собственика й.

— Да, но Тереза е убедена, че никой не е вземал брошката й.

— И е съвсем права. Аз пренебрегнах един дребен, но изключително важен факт.

— Твърде нетипично за вас, Поаро — отбелязах тържествено аз.

— N’est ce pas^[1]? Но човек понякога прави пропуски.

— Възрастта си казва думата.

— Възрастта няма нищо общо — отбеляза студено Поаро.

— Е, и какъв е този особено важен факт? — попитах аз вече пред входа на сградата, в която живееше Поаро.

— Ще ви покажа.

Качихме се до апартамента.

Джордж ни отвори вратата. В отговор на нетърпеливия въпрос на Поаро той поклати глава и отвърна:

— Не, сър. Мисис Таниос не е идвала, нито се е обаждала по телефона.

Поаро влезе в дневната. Разхожда се напред-назад няколко минути, после вдигна слушалката и се свърза с хотел „Дърам“.

— Да… да, моля. А, доктор Таниос, обажда се Еркюл Поаро. Съпругата ви върна ли се? О, не е. Мили Боже… Казвате, че си е взела багажа… И децата… Нямате никаква представа къде е отишла… Да, съвсем… О, чудесно… Ако професионалните ми умения могат да ви бъдат полезни? Имам известен опит в подобни ситуации… Тези неща могат да се извършат много дискретно… Не, разбира се, че не… Да, така е… Естествено, естествено. Ще се съобразя с желанието ви.

Поаро затвори телефона и се замисли.

— Той не знае къде е тя — проговори най-сетне Поаро. — Струва ми се, че беше искрен. Тревогата в гласа му бе неподправена. Не иска да се обърне към полицията. Разбирам го. Да, разбирам го. Но не иска и моята помощ. А това може би не е толкова разбираемо… Ще му се да я открие, но отказва да го направя аз… Не, той съвсем определено не желае аз да я намеря… Изглежда вярва, че ще успее да се справи сам. Мисли, че тя не може дълго да се крие, защото разполага със съвсем малко пари. А и децата са с нея. Струва ми се, че скоро ще я открие. Но, Хейстингс, ние ще бъдем по-бързи от него. Смятам, че е важно да избързаме.

— Вярвате ли, че тя е малко откачена? — попитах аз.

— Смятам, че е изключително изнервена и превъзбудена.

— Но не толкова, че да я приемат в отделение за душевноболни?

— Убеден съм, че не е за там.

— Знаете ли, Поаро, май не разбирам какво става.

— Ще ме извините за думите, Хейстингс, но вие изобщо нищо не разбирате.

— Изглежда има… ъъъ… твърде много странични неща.

— Естествено, че има странични неща. Първата задача на един логичен ум е да отдели главното от второстепенното.

— Кажете ми, Поаро, хрумвало ли ви е някога, че заподозрените са осем, а не седем?

— Обмислям тази възможност — отговори сухо Поаро — от момента, в който Тереза Аръндел спомена, че за последен път се е видяла с доктор Доналдсън на вечерята в Литългрийн Хаус на 14 април.

— Не виждам… — започнах аз, но спрях.

— Какво не виждате?

— Ами, ако Доналдсън е планирал да премахне старата мис Аръндел, използвайки научните си познания, тоест като я зарази, не виждам защо е трябвало да прибягва до такова примитивно средство като въженцето пред стълбите?

— En verite^[2], Хейстингс, има моменти, в които губя търпение с вас. Единият начин е строго научен и изисква специални познания. Така е, нали?

— Да.

— А другият е съвсем прост и обикновен, както се казва в рекламите „все едно, че мама го е правила“. Нали така?

— Да.

— Тогава мислете, Хейстингс, мислете. Отпуснете се в стола, затворете очи и използвайте малките сиви клетки.

Подчиних се, тоест облегнах се назад на стола, затворих си очите и се опитах да изпълня последната част от наставленията на Поаро. В резултат обаче нещата не ми станаха по-ясни.

Отворих си очите и открих, че Поаро ме гледа с вниманието, с което една медицинска сестра наблюдава малкия си пациент.

— Eh bien?

Направих отчаян опит да подражавам на поведението на Поаро.

— Е, струва ми се, че човекът, който е нагласил простия капан на стълбите, не е същият, който втория път е планирал умелото убийството.

— Точно така.

— И се съмнявам, че един ум, който е свикнал със сложния научен подход, би измислил нещо толкова детинско като тази злополука. Твърде рисковано е.

— Много разумни разсъждения.

Окуражен, аз продължих:

— Следователно единственото логично обяснение е следното — двата опита са дело на различни хора. Трябва да разследваме опити за убийство, направени от две отделни личности.

— Не ви ли се струва, че е прекалено очебийно? Вие самият веднъж казахте, че при всяко убийство има нещо очебийно.

— Да, вярно е. Трябва да го призная.

— Тогава?

— Кои според вас са извършителите?

— Доналдсън и Тереза Аръндел. Участието на лекаря в успешния опит за убийство е безспорно. От друга страна, ние знаем, че Тереза Аръндел е отговорна за първия опит. Струва ми се, че е възможно двамата да са действали независимо един от друг.

— Много обичате да казвате „ние знаем“, Хейстингс. Уверявам ви, въпреки че вие го знаете, аз лично не зная, че Тереза е замесена.

— Но разказът на мис Лосън?

— Разказът на мис Лосън е просто разказ и толкова.

— Но тя каза…

— Тя каза… тя каза… Винаги сте готов да приемете за чиста монета онова, което чувате от хората. Сега слушайте, mon cher, нали преди време ви споменах, че нещо в разказа на мис Лосън ме смути?

— Да, спомням си, но не успяхте да си обясните какво.

— Е, сега си го обясних. След малко ще ви покажа онова, което аз, идиотът, трябваше веднага да забележа.

Той отиде до бюрото, отвори едно чекмедже и извади някакво картонче. Изряза с ножица нещо, като ми направи знак да не гледам.

— Търпение, Хейстингс, след минута ще направим експеримента.

Послушно извърнах очи.

След минута-две Поаро доволно възкликна. Прибра ножиците, изхвърли изрезките от картончето в кошчето и дойде при мен.

— Не гледайте. Обърнете си главата, докато го закача на ревера на сакото ви.

Търпеливо го изчаках. Поаро приключи заниманието си, след което ме завъртя и ме поведе към спалнята си.

— Сега, Хейстингс, погледнете се в огледалото. Закачил съм ви една модерна брошка с вашите инициали. Само дето не е от неръждаема стомана или с хромово покритие, нито пък от злато или от платина, а от прост картон.

Погледнах се в огледалото и се усмихнах. Поаро е необикновено сръчен. На ревера ми висеше чудесна имитация на брошката на Тереза Аръндел — кръгче, изрязано от картон, с инициалите ми А. Х.

— Eh bien — каза Поаро, — доволен ли сте? Закачих ви една много забавна брошка с вашите инициали.

— Красива изработка — съгласих се аз.

— Вярно е, че не блести и не отразява светлината, но все пак трябва да признаете, че брошката се вижда ясно отдалече.

— Без съмнение.

— Така. Съмненията не са силната ви страна. Доверчивостта ви е по-присъща. А сега, Хейстингс, бъдете така добър да си свалите сакото.

Учудих се, но го свалих. Поаро също си свали сакото и облече моето, като леко се извърна настрани.

— Сега погледнете как брошката с вашите инициали изглежда на мен.

Обърнах се и неразбиращо се втренчих в него. После осъзнах какво има предвид.

— Какъв глупак съм! Разбира се! На брошката има Х. А., а не А. Х.

Поаро ми се усмихна, върна ми сакото и си облече своето.

— Точно така. Вече разбрахте какво ми се стори не наред в разказа на мис Лосън. Тя твърдеше, че ясно е видяла инициалите на Тереза върху брошката, която е носила. Но ги е видяла в огледалото. Така че, ако въобще е видяла инициали, те са били обърнати.

— Е, може би е така, но тя сигурно се е сетила, че са обърнати — възразих аз.

— Mon cher, не го ли забелязахте едва сега? Пред огледалото възкликнахте ли: „Ха! Поаро, нещо бъркате. Инициалите са Х. А., а не А. Х.“ Не, не го направихте. А все пак, бих отбелязал, че вие сте доста по-интелигентен от мис Лосън. Само не ми казвайте, че една объркана жена, събудила се току-що и все още сънена, може да разбере, че А. Т. всъщност е Т. А. Не, това съвсем не отговаря на интелекта на мис Лосън.

— Тя беше убедена, че е била Тереза — припомних му аз.

— Доближавате се до истината, приятелю. Спомнете си, когато й намекнах, че в действителност не е могла да види лицето на този, който е бил на стълбите, тя какво направи?

— Веднага се сети за брошката на Тереза и забрави простия факт, че я е видяла в огледалото, което прави твърдението невярно.

Телефонът остро иззвъня. Поаро се спусна към него.

— Да? Да… естествено. Да, съвсем удобно е. Мисля, че следобед. Да, в два часа става — той затвори телефона и се върна усмихнат при мен.

— Доктор Доналдсън настоява да поговорим. Ще дойде тук утре следобед в два. Напредваме, mon ami, напредваме.