Агата Кристи
Безмълвният свидетел (21)

Двайсет и първа глава
Аптекарят, медицинската сестра и лекарят

Металната кутия с препарата за унищожаване на плевели даде нова насока на мислите ми. Беше първото определено подозрително обстоятелство, с което се сблъсках. Интересът на Чарлз към препарата, очевидната изненада на градинаря, че кутията е почти празна. Като че ли всичко сочеше в една посока.

Както обикновено, когато аз бях развълнуван, на Поаро не му се говореше.

— Хейстингс, дори някой да е взел от препарата, няма доказателства, че е бил Чарлз.

— Но той е говорил за него с градинаря надълго и широко!

— Не би било много разумно, ако е възнамерявал да си вземе малко. — Замълча, после продължи: — Коя отрова първа изниква в съзнанието ви, ако ви накарат бързо да назовете някоя?

— Предполагам, арсен.

— Да. Сега разбирате ли защо Чарлз направи тази пауза пред думата стрихнин, когато днес разговаряхме с него?

— Искате да кажете…?

— Че се канеше да изрече „арсен в супата“, но спря.

— Аха! И защо спря?

— Точно така. Защо? Трябва да отбележа, Хейстингс, че отговорът на въпроса „защо“ ме накара да разгледам градината и да потърся някой препарат против плевели, който съдържа арсен.

— И го намерихте!

— И го намерих.

Поклатих глава и продължих:

— Започва да става лошо за младия Чарлз. Вие двамата с Елън доста добре си поговорихте за боледуването на старата дама. Симптомите типични ли са за отравяне с арсен?

Поаро си потърка носа.

— Трудно е да се каже. Имала е стомашни болки, повръщала е.

— Ето! Това е!

— Хм, не съм много сигурен.

— На каква отрова ви прилича?

— Eh bien, приятелю, не прилича толкова на отрова, колкото на заболяване на черния дроб, което причинява смърт.

— О, Поаро — извиках аз. — Не е възможно да е било естествена смърт! Сигурно е убийство!

— Oh, la, la, ние с вас май си разменихме местата!

Той рязко спря и влезе в една аптека. След дълго обсъждане на стомашните му проблеми, Поаро си купи малка кутийка с бонбончета за добро храносмилане. Когато му опаковаха покупката и той се канеше да напусне аптеката, вниманието му бе привлечено от красивата кутийка на капсулите за черен дроб на доктор Лъфбъро.

— Да, сър, много добро лекарство — обясни му аптекарят, мъж на средна възраст, на когото явно му се приказваше. — Много са ефикасни.

— Спомням си, че мис Аръндел ги пиеше. Мис Емили Аръндел.

— Наистина, сър. Мис Аръндел от Литългрийн Хаус. Фина възрастна дама, от старата школа. Обслужвал съм я.

— Вземаше ли много лекарства, които се отпускат без рецепта?

— Не, сър. Не толкова, колкото други стари дами, които познавам. Мис Лосън, компаньонката й, тази, която наследи всичките й пари…

Поаро кимна и аптекарят продължи:

— Тя беше от онези, които вземат много и различни неща. Хапчета, бонбонки, таблетки против лошо храносмилане, разни сиропи за стомаха, за кръвта. Много й беше забавно сред шишенцата — усмихна се той печално. — Де да имаше повече като нея. В днешно време хората не обичат да вземат толкова лекарства, колкото преди. Все пак продаваме доста козметични препарати и с тях компенсираме загубите.

— Мис Аръндел редовно ли купуваше капсулите за черен дроб на доктор Лъфбъро?

— Да, мисля, че започна да ги купува три месеца преди смъртта си.

— Нейният роднина, доктор Таниос, дойде тук един ден, за да му приготвите някаква смес, нали?

— Да, разбира се, джентълменът от Гърция, който се ожени за племенницата на мис Аръндел. Да, беше много интересна смес. Не ми беше позната.

Мъжът го каза така, като че ли ставаше дума за рядък ботанически вид.

— Хубаво е, когато човек научи нещо ново, сър. Спомням си, че беше много интересна комбинация от лекарства. Разбира се, джентълменът е лекар. Много симпатичен, с приятни обноски.

— Съпругата му купува ли нещо от вас?

— Чакайте да си помисля. Не, не си спомням. О, да, веднъж дойде за приспивателно, струва ми се, че беше хлорал. Рецептата беше за двойна доза. Винаги ни е трудно със сънотворните. Виждате ли, повечето лекари не ги предписват в големи количества.

— От кого беше рецептата?

— Струва ми се от съпруга й. О, разбира се, всичко беше съвсем наред, но, знаете ли, в днешно време трябва да се внимава. Може би не сте запознат с този факт, но ако един лекар направи грешка в някоя рецепта и ние я изпълним добросъвестно, а впоследствие се случи нещо лошо, обвиняват нас, а не лекаря.

— Изглежда доста несправедливо!

— Признавам, че е неприятно. Е, аз не мога да се оплача. Да чукна на дърво, но досега не съм имал неприятности — и той силно почука с кокалчетата на пръстите си по гишето.

Поаро реши да си купи една опаковка от капсулите за черен дроб на доктор Лъфбъро.

— Благодаря, сър. От коя опаковка? С 25, 50 или 100 капсули?

— Предполагам, че ще е по-добре да взема от големите, но все пак…

— Вземете с 50 капсули, сър. От нея купуваше мис Аръндел. Осем шилинга и шест пенса.

Поаро се съгласи, плати и си получи лекарството.

После излязохме от аптеката.

— Значи мисис Таниос е купувала приспивателно! — възкликнах аз, когато се озовахме на улицата. — Една свръхдоза от него би убила всеки, нали?

— Много лесно.

— Мислите ли, че старата мис Аръндел…

Спомних си думите на мис Лосън: „Смея да кажа, че тя би убила всеки, ако той й нареди.“

— Хлоралът е наркотично и сънотворно вещество — поклати глава Поаро. — Използва се за облекчаване на болките и като приспивателно. Към него се привиква.

— Мислите ли, че мисис Таниос е привикнала към него?

— Не, не мисля — отвърна той озадачено. — Но е любопитно. Сещам се за едно обяснение. Но то би означавало… — Поаро спря и си погледна часовника. — Хайде, елате да видим дали ще открием медицинската сестра Каръдърс, която се е грижила за мис Аръндел по време на последното й боледуване.

Сестра Каръдърс се оказа разумна жена на средна възраст.

Този път Поаро се представи в нова роля и се сдоби с още един измислен роднина. Имаше възрастна майка, за която много искаше да намери симпатична медицинска сестра.

— Вие разбирате… Ще бъда напълно откровен с вас. Майка ми е труден човек. Имали сме няколко чудесни медицински сестри, млади и компетентни, но фактът, че бяха млади не беше в тяхна полза. Майка ми не понася млади жени. Обижда ги, държи се грубо и нервно с тях, не признава съвременната хигиена и отворените прозорци. Много е трудно — той въздъхна печално.

— Зная — каза съчувствено сестра Каръдърс. — Понякога е доста уморително. Човек трябва да бъде изключително тактичен. Няма смисъл да се разстройва пациентът. По-добре е да му се отстъпва, докъдето е възможно. А щом усети, че не се опитвате да му налагате разни неща, се успокоява и се превръща в кротко агънце.

— А, виждам, че ще бъдете идеалната сестра за майка ми. Разбирате психиката на старите дами.

— Случвало ми се е да работя за такива дами — засмя се сестра Каръдърс. — С търпение и чувство за хумор може да се постигне много.

— Така е. Струва ми се, че сте се грижили за мис Аръндел. Тя едва ли е била лесен пациент.

— О, не зная. Беше с твърд характер, но съвсем не мисля, че беше трудна. Разбира се, аз не работих дълго време при нея. Почина на четвъртия ден.

— Вчера разговарях с племенницата й, мис Тереза Аръндел.

— Наистина ли? Колко странно! Винаги съм казвала, че светът е малък!

— Предполагам, че я познавате?

— Да, разбира се. Тя дойде в имението след смъртта на леля си и присъства на погребението. Виждала съм я и преди, когато я посещаваше. Много красиво момиче.

— Да, така е, но е прекалено слаба. Определено е прекалено слаба.

Сестра Каръдърс, която беше доста закръглена, леко се изпъчи.

— Да, така е. Човек не бива да бъде твърде слаб.

— Бедното момиче — продължи Поаро. — Мъчно ми е за нея. Entre nous^[1] — и той се надвеси поверително напред, — завещанието на леля й бе голям удар за нея.

— Сигурно е така — съгласи се сестра Каръдърс. — Зная, че стана повод за много приказки.

— Не мога да си представя какво е накарало мис Аръндел да лиши от наследство роднините си. Изглежда толкова странно.

— Много е странно. Съгласна съм с вас. Хората казват, че сигурно зад всичко това се крие нещо.

— Имате ли някаква представа каква може да е причината? Старата мис Аръндел споменавала ли ви е нещо?

— Не, пред мен не.

— А пред другиго?

— Ами, струва ми се, че е споменала нещо на мис Лосън, защото я чух да казва: „Да, скъпа, но, виждате ли, то е при адвоката ви.“ А мис Аръндел й отговори: „Сигурна съм, че е в чекмеджето долу.“ Мис Лосън продължи: „Не, изпратихте го на мистър Първис. Не помните ли?“ После пациентката ми получи криза и започна да повръща. Мис Лосън излезе от стаята, а аз се погрижих за болната. Но често се чудя дали не си говореха за завещанието.

— Изглежда твърде вероятно.

— Ако е така — продължи сестра Каръдърс, — предполагам, че мис Аръндел е била разтревожена и може би е искала да го промени. Но след кризата беше толкова зле, бедната, че не можеше да мисли.

— Мис Лосън помагаше ли ви да се грижите за нея? — попита Поаро.

— О, Боже, от нея нямаше никаква полза! Прекалено много се суетеше. Само дразнеше пациентката ми.

— В такъв случай вие сама ли се справяхте с всичко? C’est formidable ca^[2].

— Прислужничката… как се казваше… Елън ми помагаше. Много добра жена. Беше свикнала с болестите и грижите около старата дама. Двете добре се сработихме. Всъщност доктор Грейнджър искаше да прати една сестра за петък през нощта, но мис Аръндел почина, преди тя да дойде.

— Може би мис Лосън е помагала при приготвянето на храната на болната?

— Не, тя не правеше нищо. Нямаше какво толкова да се приготвя. Аз й давах бульона и брендито, глюкозата и всичко останало. Мис Лосън само се мотаеше из къщата, плачеше и пречеше на останалите.

В тона на сестрата се долови язвителност.

— Разбирам — усмихна се Поаро, — че нямате много високо мнение за уменията на мис Лосън.

— Според мен компаньонките обикновено са такива. Виждате ли, те не са обучени да правят каквото и да било. Аматьори са. И обикновено са жени, които не могат да вършат нищо друго.

— Мислите ли, че мис Лосън е била силно привързана към мис Аръндел?

— Изглежда, беше. Толкова се разстрои и прие много тежко смъртта на старата дама. Според мен дори по-тежко от роднините — отбеляза сестра Каръдърс и изсумтя.

— В такъв случай — рече поучително Поаро — мис Аръндел е знаела какво прави, като е оставила парите си на компаньонката.

— Беше много умна стара дама — продължи сестрата. — Трябва да кажа, че нямаше нещо, което да не знае или да не разбира!

— Споменаваше ли кучето, Боб?

— Странно е, че питате! Много често го споменаваше, докато бълнуваше. Нещо за топката му и за падането, което беше преживяла. Боб е добро куче. Много обичам кучетата. Бедният, беше толкова нещастен, когато тя почина. Нали са чудесни? Съвсем като хората.

След репликата за човечността на кучетата ние се разделихме.

— Ето една личност, която не храни никакви подозрения — отбеляза Поаро, след като си тръгнахме.

Звучеше малко обезкуражен.

Вечеряхме в ресторанта „При Джордж“. Поаро доста мърмореше, особено за супата.

— А е толкова лесно, Хейстингс, да се приготви хубава супа. Le pot au feu^[3]…

С известна трудност успях да възпра словото му за храната.

След вечеря ни очакваше изненада.

Седяхме сами във фоайето. Докато се хранехме, в ресторанта имаше още един мъж, който приличаше на търговски пътник, но той излезе преди нас. Аз току-що бях започнал да прелиствам страниците на някакъв стар вестник, когато чух да се споменава името на Поаро.

Гласът идваше отвън.

— Къде е той? Тук? Добре, ще го намеря.

Вратата се отвори със замах и в помещението нахълта доктор Грейнджър. Лицето му бе зачервено, а веждите — високо повдигнати. Той спря, за да затвори вратата, после решително тръгна към нас.

— А! Ето ви и вас! Мосю Еркюл Поаро, защо, по дяволите, дойдохте при мен и ме обсипахте с куп лъжи?

— Една от топките на жонгльора? — измърморих язвително аз.

Поаро изрече с най-благия си глас:

— Скъпи ми докторе, позволете да ви обясня…

— Да ви позволя? Да ви позволя? По дяволите, ще ви принудя да ми обясните! Вие сте детектив. Ето какъв сте! Един шпиониращ, слухтящ детектив! Да дойдете при мен и да ми наговорите всичките тези лъжи, че ще пишете биографията на стария генерал Аръндел! Какъв идиот съм! Да се хвана на такива глупави измислици.

— Кой ви съобщи за моята самоличност? — попита Поаро.

— Кой ми съобщи ли? Мис Пибоди. Тя ви е разпознала!

— Да, мис Пибоди — замислено изрече Поаро. — Мислех си, че по-скоро…

Доктор Грейнджър го прекъсна ядосано.

— Хайде сега, сър, чакам обясненията ви!

— Естествено. Обяснението ми е много просто. Опит за убийство.

— Какво? За какво става дума?

— Мис Аръндел е претърпяла злополука, нали? — отговори спокойно Поаро. — Паднала е по стълбите, малко преди да умре.

— Да, и какво от това? Тя се спъна в проклетата топка на кучето.

— Не, докторе, не се е спънала — поклати глава Поаро. — Някой е вързал въженце напряко на стълбите в горния им край, за да я спъне.

Доктор Грейнджър се втренчи в него.

— Но защо не ми е казала? — изненада се той. — И дума не ми е споменала.

— Може би е разбираемо, ако предположим, че член от семейството й е сложил въженцето.

— Хм… разбирам — Грейнджър стрелна с очи Поаро и се отпусна на един стол. — А как така вие се намесихте в тази работа?

— Мис Аръндел ми писа, като изрично наблягаше на дискретността. За съжаление писмото е било пуснато много късно.

Поаро продължи, като му разказа някои внимателно подбрани подробности, както и за пирона, който откри в перваза.

Докторът го слушаше с мрачно изражение на лицето. Гневът му бе изчезнал.

— Разбирате, че положението ми беше трудно — завърши Поаро. — Виждате ли, бях нает от една покойница. Но въпреки всичко прецених, че задълженията ми не отпадат.

Доктор Грейнджър замислено смръщи вежди.

— И нямате никаква представа кой е вързал въженцето горе на стълбите? — попита той.

— Нямам доказателства срещу този, който го е направил. Но този факт не означава, че нямам представа.

— Отвратителна история — отбеляза мрачно Грейнджър.

— Да. Сега нали разбирате, че когато започнах, не знаех какво да очаквам.

— Тоест?

— Според всички, мис Аръндел е починала от естествена смърт, но човек може ли да бъде сигурен? Вече е имало едно посегателство върху живота й. Как да повярвам, че не е имало и второ? При това успешно!

Грейнджър кимна замислено.

— Докторе, моля ви, не се ядосвайте на въпроса, който ще ви задам. Вие, предполагам, сте сигурен, че мис Аръндел е починала от естествена смърт? Днес попаднах на някои доказателства…

Той разказа за разговора, който проведе със стария Ангъс, за интереса на Чарлз Аръндел към препарата против плевели и накрая за изненадата на стария градинар, когато откри, че металната кутия е почти празна.

Грейнджър го слушаше с изключително внимание. Когато Поаро свърши, той каза:

— Напълно ви разбирам. Много от случаите на отравяне с арсен се диагностицират като остър гастроентерит и се подписват смъртни актове с такова заключение, особено когато не съществуват будещи подозрение обстоятелства. Нещо повече, откриването на отравяне с арсен е трудно, защото протича по различни начини. Може да е в остра форма, да засегне нервната система или да се прояви като хронично заболяване. Понякога се придружава с повръщане и болки в стомаха, но тези симптоми могат и да отсъстват. В други случаи е възможно човек внезапно да падне на земята и да умре, да се парализира или да бъде като упоен. Симптомите са изключително разнообразни.

— Eh bien, преценявайки тези факти, какво е мнението ви?

Доктор Грейнджър помълча малко, после бавно отговори:

— Имайки предвид всичко, без каквото и да било колебание заявявам, че в случая с мис Аръндел не съществуват никакви симптоми за отравяне с арсен. Убеден съм, че тя почина от атрофия на черния дроб. Както знаете, аз се грижех за нея дълги години. И преди е имала кризи, подобни на тази, от която почина. Това е мнението ми, мосю Поаро. Ето защо да не повдигаме повече въпроса.

Някак си неуместно и като се извини, Поаро извади опаковката с капсулите за черен дроб, които си купи от аптеката.

— Струва ми се, че мис Аръндел е вземала от тези? — попита той. — Предполагам, че не са й навредили?

— Капсулите ли? Ни най-малко. Съдържат алое, подофилин, и са съвсем безобидни — отвърна Грейнджър. — Тя обичаше да пробва разни лекарства. Аз нямах нищо против.

Той стана.

— Вие какви лекарства й бяхте предписали? — попита Поаро.

— Едни немного силни хапчета за черния й дроб, които трябваше да взема след ядене — обясни той и очите му заблестяха. — Можеше да изгълта цяла опаковка, без да й стане нещо. Аз не тровя пациентите си, мосю Поаро.

После ни се усмихна, ръкува се с двама ни и си тръгна.

Поаро отвори опаковката, която бе купил от аптеката. Лекарството представляваше прозрачни капсули, пълни почти догоре с тъмнокафяв прах.

— Приличат на лекарството против морска болест, което веднъж пих — отбелязах аз.

Поаро отвори една капсула, разгледа съдържанието й и го опита с език. Намръщи се.

— Е — казах аз, като се облегнах на стола си и се прозях, — всичко изглежда съвсем безобидно. И специалитетът на доктор Лъфбъро, и хапчетата на доктор Грейнджър. А доктор Грейнджър съвсем категорично отхвърли версията за арсена. Убеден ли сте най-сетне, упорити ми Поаро?

— Вярно е, че съм твърдоглав — вие, англичаните, струва ми се, така казвате. Да, аз определено съм с твърда глава — отговори замислено приятелят ми.

— И въпреки че аптекарят, сестрата и докторът са срещу вас, все още ли смятате, че мис Аръндел е била убита?

— Вярвам, че е така — тихо отговори Поаро. — Дори нещо повече. Сигурен съм, Хейстингс.

— Струва ми се, че има само един начин да го докажете — продължих аз. — Ексхумация.

Поаро кимна.

— Това ли ще е следващата стъпка?

— Приятелю, трябва да внимавам.

— Защо?

— Защото — и той сниши глас — се страхувам да не се случи нова трагедия.

— Искате да кажете…

— Боя се, Хейстингс, боя се. Да спрем дотук.