Лорън Донър
Рот (2)

Глава 1

— Наистина ли ще ядеш това нещо? — Лорън изкриви устни, докато се взираше ужасено в чинията на приятелката си. — С това червено по зеленото, изглежда сякаш някой е клал салатата.

Приятелката й Аманда се засмя.

— Това е последната мода в диетите. Изглежда отвратително, но се предполага, че ще сваля 10 килограма за месец, ако го ям всеки ден.

Лорън пъхна кичур руса коса зад ухото си.

— Ще загубя толкова, ако само се опитам да сдъвча това нещо. Просто не бих го яла. — Тя въздъхна. — Знам всичко за диетите и мисля, че съм ги пробвала всичките. Повярвай ми, това няма да ти свърши работа. Единственият начин, по който аз мога да сваля няколко килограма, е като се наливам с вода и правя упражнения, докато не мога да си поема въздух.

— Ти трябва да свалиш около 10–12 килограма — нацупи се Аманда. — Аз трябва да сваля два пъти повече. Тази салата от спанак с лют сос би трябвало да свърши работа. Искам отново да имам фигура.

— И двете вече я имаме. — Лорън й намигна. — Кръгът е фигура. Виж, омръзна ми да съм нещастна, защото задникът ми не влиза в същите дънки, които носех, когато бях на 14, и защото имам паласки. Обичам да ям и отказвам да гладувам. Гадно е да си гладен през цялото време. Тези диети само ме правят нещастна, гладна и депресирана. — Тя посочи бургера в чинията си и го побутна към приятелката си. — Хапни си! Знаеш, че наистина го искаш. Изяж едно картофче. Подкрепи се и се спаси от страданието. Ще се насладиш на моята храна много повече, отколкото на твоята.

— Никой не ме е канил на среща от два месеца, Лорън. Цели два месеца! Ти имаш големи цици, дълга коса и красиви сини очи, които са само в твоя полза. А и си ниска. Сладка си за мъжете дори с излишни килограми.

— Да. Мъжете просто разбиват вратата ми. — Тя изсумтя. — Сигурно не съм си вкъщи, когато го правят. А когато се върна от работа, те вече са си отишли. Трябва да са и опитни дърводелци, защото са невероятни при поправянето на всички щети, които са причинили.

— Миналата седмица един те попита дали ще излезеш с него. Беше сладък.

— Сладък? Приличаше ми на кукла с тази къдрава червена коса и една вежда.

— Поне някой те кани — въздъхна Аманда. — Аз харесвам мъжете, които приличат на кукли. Би могла да си го вземеш у дома и да го задържиш. Обзалагам се, че обича да се гушка.

Лорън поклати глава с отвращение.

— Представи си да го правиш с някой, който ти прилича на герой от детско филмче. Как ли пък не! Не исках да го водя вкъщи или да го задържам. Освен това беше доста странен. Има някакви смахнати отношения с майка си. Обади ми се пет пъти, за да ми каже, че синът й е прекрасен човек, с който трябва да излизам. Страхувах се, че ще ме поканят на вечеря в някоя отдалечена къща на хълм, зад зловещ мотел.

— Забавно! — Аманда се поколеба, преди да пъхне един пържен картоф в устата си. — Все пак беше сладък във филма. Жалко, че беше убиец с нож. Искам да кажа, кое е по-добре? Наръгай голото момиче под душа или се опитай да я оправиш? — Тя извъртя очи. — Каква загуба!

— Тревожа се за теб — каза Лорън, като се усмихна, за да смекчи думите си.

Смях проблесна в кафявите очи.

— Не бих имала нищо против един психопат, ако ще ме наръга по секси начин с една определена част от тялото си.

— Ти си болна! — засмя се Лорън. — Ти…

Телефонът й иззвъня. Тя простена и посегна към чантата си под стола. Един поглед към името на обаждащия се я накара да потръпне.

— Тук е Лорън. Какво става, Мел?

Лорън се вслуша в думите на шефката си и затвори очи.

— Тази вечер? Не може ли някой друг… — тя замълча. — Но аз съм по средата на вечерята с моя приятелка. Не мога да… — тя рязко млъкна и стисна зъби. — Но не можеш ли да отидеш ти, защото… — започваше да се ядосва. — Добре. Хубаво. Ще отида. Добре. Чао. — Лорън затвори, прибра телефона обратно в чантата и се изправи. Погледна приятелката си със съжаление. — Трябва да тръгвам.

— Ти сериозно ли? — Усмивката на Аманда се стопи. — Сега? Какво искаше твоята шефка-кучка?

Лорън остави десет долара на масата и взе палтото си от облегалката на стола.

— Изглежда един от колегите има спешен случай. Трябва да покажа сграда в района на Индустриалния парк веднага. Някаква голяма риба е там и иска да я види тази вечер. Каза ми, че е толкова важно, че ще бъда уволнена, ако не отида. Тя не можела да се срещне с него, защото имала други планове. Предполагам, че моите нямат значение. Господи, мразя тази вещица!

— По дяволите! Ами, тръгвай тогава. Може би ще го продадеш и ще можем да предприемем пътешествие до някое хубаво местенце, за твоя сметка. Винаги съм искала да отида в Ямайка.

— Да. С моя късмет сигурно е някой отегчен човек, който няма какво да прави в петък вечер и е решил да ми губи времето. Ще ти се обадя утре. Остава ли уговорката за филма?

— Да. Успех! Дано го продадеш! — Аманда изяде още едно картофче.

— Умница. — Лорън й помаха и се отправи към колата си.

* * *

Лорън погледна към навигацията за пети път през последните 10 минути и изруга, като се оглеждаше из празните улици. Имаше лошо предчувствие за показването на имот толкова късно. Индустриалният парк изглеждаше практически безлюден, тъй като повечето сгради бяха затворени през нощта или бяха просто складове. Тя беше сама жена, отиваща да се срещне с непознат мъж на непознато място през нощта. Зави, когато механичният глас й каза да го направи.

В далечния край на паркинга бе паркирана скъпа, червена, спортна кола и Лорън спря до нея. Тя се поколеба, преди да слезе. Всяка частица от здравия й разум й казваше да бяга. Крещеше й „лоша идея“, но тя щеше да загуби работата си, ако не замъкнеше задника си вътре и не покажеше обекта. Пръстите й стиснаха ключовете и палецът й удари бутона за заключване.

Сградата беше огромна, едноетажна, подобна на десетките други в района, а старата табела гласеше, че е била някаква транспортна компания, която не й бе позната. Високите й токчета тракаха силно по паважа, докато приближаваше двойните врати. Катинарът лежеше на земята, отворен. Тя прехапа устни.

Само брокерите имаха комбинацията, за да ги отворят, но някой очевидно я беше дал на господин Хърбърт. Това я накара да намрази колегата си още повече. Кретенът, който трябваше да покаже собствеността, очевидно бе предал доверието на продавача. Това беше забранено. Те използваха една и съща комбинация във всички имоти, които представяха, включително домове, в които все още живееха хора. Ако господин Хърбърт беше някакъв перверзник или крадец, сега имаше достъп до много имоти. Тя тихо се закле да си поговори за това с шефката си.

Вратите бяха отключени, когато Лорън опита да влезе, и едната тихо се отвори. Вече не беше тайна къде е отишъл потенциалният клиент. Не я беше изчакал да дойде, за да обиколи, а вече бе влязъл в склада. Тя пристъпи вътре, огледа празната приемна и прочисти гърлото си.

— Ехо? — извика Лорън и погледна към тъмния коридор. — Господин Хърбърт?

Младата жена пристъпи към тъмнината и се огледа за ключа на лампата. Светлините от паркинга не стигаха толкова навътре в сградата. За нея беше облекчение да го намери и да може да види помещението. Господин Хърбърт не беше там, но двойните врати към коридора, който най-вероятно водеше към офисите, бяха широко отворени.

— Господин Хърбърт? — Изкрещя по-силно името.

Никакъв отговор.

— По дяволите! Това не ми харесва — прошепна.

Беше против същността й да се среща с непознат в празна сграда. Тя не беше глупава. Господин Хърбърт можеше да е изнасилвач или убиец. Работата й бе да се среща с клиенти и да ги развежда из празни имоти. Но комисионната за тази продажба…

Тази перспектива я тласна по-близо до тъмния коридор, за да потърси друг ключ за осветление. Лампите в коридора примигнаха и останаха включени, когато го намери. Погледът й се плъзна по дължината му и по отворените офиси от двете страни до края му, който, ако се съди по масивните двойни врати, беше при складовата част на сградата. Къде, по дяволите, беше този човек?

— Господин Хърбърт?

Младата жена закрачи с ужас по коридора. Тя се спираше до всяка врата и бързо претърсваше с поглед тъмната вътрешност на офисите. Чувството, че нещо не е наред, само се засили. Би подвила опашка и би си тръгнала, ако не се нуждаеше отчаяно от тази продажба.

Лорън стигна края на коридора, без да намери купувача. Тя искаше да си отиде у дома, не искаше да бъде тук, а и вътрешният й глас продължаваше да настоява да се върне в колата. Светлините не бяха включени, което я караше да се замисли защо купувачът би се разхождал в тъмното. Кой би постъпил така? Не е ли първичен инстинкт да включиш осветлението? По никакъв начин не желаеше да обикаля из зловещата сграда.

Загледа се в масивните метални двойни врати и сърдечният й ритъм се ускори. Наемът й трябваше да се плати, колата й беше на лизинг, а имаше по-малко от две хиляди долара в сметката си. Щеше да има големи неприятности, ако не изкара пари в следващите няколко седмици. Да бъде бездомна не беше част от целите й, когато завърши училище. Купувачът трябваше да е някъде тук — той беше отключил вратите, а и спортната кола най-вероятно му принадлежеше.

Ами ако се е спънал? Може би е ранен, а светлините да са се изключили, ако са с таймер. Лорън погледна нагоре и осъзна, че ще откачи, ако изведнъж лампите изгаснат и тя остане на тъмно.

— Ето какво се случва, когато гледаш прекалено много филми на ужасите. — Тя посегна към дръжката на едната врата и забеляза, че ръката й трепери. — Ще се почувстваш отвратително, ако човекът е получил инфаркт и сега лежи някъде умиращ, докато ти тук се държиш като страхливка.

Насърчителният разговор помогна.

Лорън изправи рамене и хвана студената метална дръжка. Лесно я превъртя и бутна силно. Вратата се отвори, за да разкрие абсолютна тъмнина и по-студен въздух. Тръпка премина по гръбнака й щом спря там.

— Господин Хърбърт? — Сниши гласа си до шепот. — Отговорете ми! По-добре да сте получил сърдечен удар или нещо друго, което би обяснило защо ме плашите до смърт с мълчанието си. Бог знае, че съвсем скоро аз ще получа инфаркт.

Погледът й попадна на ключа за осветлението в склада и тя бързо тръгна към него. Щеше да огледа набързо дали клиентът е там и после да изчезне от тук.

Почти бе стигнала до него, когато се озова в пълна тъмнина и вратата се затръшна шумно зад гърба й. Тя ахна и замръзна на място. Очите й се разшириха, но не можеше да види нищо. Кожата й настръхна и Лорън се надяваше да не получи инфаркт наистина.

Спокойно! Насила си пое въздух. Вероятно вратите са с автомат за затваряне. Включи осветлението. По дяволите Аманда и нейните приказки за серийни убийци.

С трескави движения намери стената, прокара пръсти по гладката повърхност и най-накрая докосна ключовете. Натисна ги и се помоли да работят. Стресна я тихо жужене, но в помещението стана светло, след като лампите примигнаха няколко пъти и останаха включени. О, благодаря ти, Господи!

Тя обърна глава и огледа огромния склад. Сигурно имаше поне 15 метра от бетонния под до металните греди на тавана. Предишният собственик бе оставил големи метални контейнери, които скриваха голяма част от гледката, но тя можеше да види задната стена и да прецени, че помещението е поне 180 метра дълго и 150 метра широко. Лорън се намръщи към четирите големи ръждясали купчини отпадъци — транспортни контейнери като онези, които бе виждала да напускат пристанището върху товарни кораби.

Защо собственикът не ги е махнал? Това ще се отрази отрицателно на продажбата. Тя наистина не беше запозната с имота. Беше към списъка на Брент Торт. За кратко се почуди какъв ли е бил спешният случай на Брент, за да зареже господин Хърбърт. Ако потенциалният купувач попиташе за тези контейнери, тя нямаше отговор.

Дали собственикът ще ги махне при продажба, или сградата се продава заедно с тях, с тези огромни неща?

Мамка му! Лорън стисна чантата си, готова да се обади на шефката си и да я попита, ако не намереше неуловимия купувач.

— Господин Хърбърт! — изкрещя с всички сили.

Движението я накара да ахне. Мъжът, който пристъпи иззад контейнера, беше облечен изцяло в черно. Сърцето на Лорън заблъска, а тя се скова. Страхът не пропълзя по гръбнака й — изстреля се със светкавична бързина от петите към мозъка й.

Дрехите му не съответстваха на спортната кола, паркирана отвън. И определено не изглеждаше като господин Хърбърт. Беше едър мъж и й напомняше за нещо средно между нинджа, заради черното му облекло, и войник, заради обемистата бронежилетка. Черната материя покриваше изцяло мъжа, с изключение на загорелия врат и главата му. Възкъсата, остра като иглички черна коса също оставяше впечатление, че е военен, но тъмните слънчеви очила не пасваха на вида му. Лорън изобщо не можеше да види очите му.

Докато тя стоеше вцепенена, той бавно тръгна към нея, скъсявайки дистанцията. Това й даде време да огледа непознатия в детайли. Имаше широки рамене и блузата му се опъваше върху големи, добре оформени бицепси. Страхът й се увеличи. Всичко в него крещеше „бивш затворник“. Имаше един съсед с подобни ръце, който й бе казал, че вдигането на тежести е било единственото, с което да убива скуката, докато е лежал девет години за въоръжен грабеж.

Лорън преглътна трудно. Съседът й изкарваше ангелите, но този беше десет пъти по-страшен. Сведе поглед към черните му ботуши и открито се зазяпа в тях, тъй като краката й все още отказваха да помръднат. Определено военни. Братовчед й беше морски пехотинец и го беше видяла да си лъска ботушите преди няколко месеца, докато беше на гости при леля си. Страховитите масивни ботуши бяха почти същите, като онези, които беше видяла.

Който и да беше този мъж, Лорън бе готова да се обзаложи, че не е господин Хърбърт. Знаеше го със сигурност, но се надяваше да греши. Най-накрая младата жена отстъпи назад и почти се препъна. Тя потисна писъка на ужас. Погледът й се спря на двата пистолета в кобура на бедрата му. Гледка, която й бе убегнала, докато мозъкът й не започна да функционира по-добре.

Меко скимтене излезе през разтворените й устни. Мъжът носеше панталони с джобове от външната страна на бедрата му. Той имаше не само пистолети, но и завързан за бедрото нож. Ужасеният й поглед попадна на покритите му с ръкавици ръце. Те бяха разтворени отстрани на тялото му и й напомняха за опитните стрелци от старите уестърни, които във всеки един момент бяха готови да извадят оръжието и да натиснат спусъка.

— Вие ли сте господин Хърбърт? — Мразеше потрепването, което чу в гласа си.

Мъжът спря и леко наклони глава. Стисна устни в тънка линия, което можеше да бъде знак за гняв или объркване. Лорън си пожела той да не носеше очила, за да може да види очите му. Костната му структура беше ясно изразена — силни скули, пълни устни и мъжествена, квадратна брадичка. Тя отстъпи още една крачка, когато мълчанието между тях се проточи.

С периферното си зрение долови някакво движение и обърна глава в тази посока. Друг мъж излезе иззад втория контейнер. Той беше рус, висок, огромен и облечен точно като първия. Лорън не забеляза останалото от външния му вид. Всичко, което можа да види освен основното, беше голямото оръжие, което държеше в ръцете си. Изглеждаше като ужасно голям пистолет.

О, мили боже!

Лорън почти откачи. Напълно изгубила самообладание, тя се обърна и побягна към вратата с такава скорост, че се блъсна в нея и едва не падна по задник. Отчаяно стисна дръжката и се опита със сила да отвори вратата, но тя не помръдна.

— Не! — Изрита заключената врата толкова силно, че нарани пръстите си, но не беше склонна да се предаде. Двамата ужасяващи мъже бяха зад нея. — Отвори се! Мамка ти, отвори се! — изкрещя, но нямаше ефект.

Когато се отказа, сърцето й препускаше лудо и Лорън се задъхваше. Вратите не й позволяваха да излезе и тя беше в капан. Пръстите й освободиха дръжката и младата жена бавно се обърна с лице към двамата мъже, които вероятно бяха психари, преследващи брокери.

Мъжете останаха на местата си и тя се загледа в облечените в черно фигури. Русият също носеше тъмни очила. Той свали оръжието към пода и вече не се целеше в нея. Това беше единственото положително нещо, което тя успя да намери в дадената ситуация.

Лорън си спомни за чантата, която висеше на рамото й. В абсолютен ужас погледът й се стрелна между двамата мъже, преди трескаво да затърси друга врата. Не видя такава. Ръката й се плъзна надолу към чантата и напипа ключовете за колата й, прибрани там и тогава мозъкът й започна да работи.

Бутонът за алармата. Имам такъв! Палецът й напипа квадратното бутонче и го натисна. В далечината, макар и приглушено, алармата на колата й започна да пищи на чести интервали. Тя преглътна задавено. Може би щеше да привлече вниманието на… никого. Районът около сградата е пуст. Мамка му! Ръката й се придвижи към джоба на чантата и мобилния й.

— Изключи го! — нареди единият от мъжете с необичайно дълбок глас. — Веднага!

Лорън зяпна към русия, който бе проговорил. Държеше оръжието до бедрото си, но лесно можеше да го насочи отново към нея. Тя не погледна към лицето му, тъй като цялото й внимание бе съсредоточено в пистолета. Ще ме застреля ли? Изнасилвачи ли са? Или още по-лошо? О, Господи! — изкрещя умът й. Ако е още по-лошо, то тогава съм в истинска беда.

Алармата на колата й внезапно млъкна и шок премина през Лорън. Тя не беше помръднала палеца си, за да я изключи. Някой друг трябва да го е направил, което означаваше, че има още от тях. Облегна се на вратата, натисна с цялата си тежест и се помоли тя да се отвори. Ужасно много й се искаше да избяга.

— Къде е той? — попита русият.

— Кой? — едва успя да изрече, понеже сърцето й сякаш бе заседнало в гърлото.

Русият премести пистолета, хвана го с една ръка и бавно пристъпи напред. Погледът й се вдигна към лицето му. Не можа да пропусне намръщеното му изражение, както и факта, че идваше към нея.

— Стой далеч от мен! — Гласът на Лорън стана по-силен, по-висок. — Спри веднага! Не знам кой си, но искам да си отида.

Блондинът продължи да върви. Сърцето на Лорън болезнено ускори ритъма си. Изпита желание да крещи, но от отворената й уста не излезе нищо.

— Къде е той? — Русият мъж спря на крачка от нея.

Лорън забеляза, че беше поне с тридесетина сантиметра по-висок от нея и това я накара да се почувства дребна. Може би беше висок около два метра. Раменете му бяха широки и мускулести ръце издуваха черната му блуза. Погледът й не можеше да проникне зад черните очила и да види очите му. Това я изнервяше и правеше блондина още по-страшен противник.

Фокусира се върху лицето му, забелязвайки високите скули и квадратната челюст. Предположи, че има изобилие от тестостерон, толкова бяха мъжествени чертите му. Гласът му й навяваше асоциации за чакъл — дълбок, груб и решителен. Погледът й се насочи към пистолета в дясната му ръка и не можа да се откъсне от плашещото нещо. Бе готова да направи всичко, което й кажеха, само за да оцелее от този кошмар.

— Кой? Господин Хърбът? Не знам. И аз го търсех, — успя да прошепне. Надяваше се, че я е чул. — Моля ви! Искам да си вървя!

Мълчанието се проточи и най-накрая тя откъсна поглед от пистолета и го вдигна към лицето му. Устните му бяха извити надолу и в крайчетата им се бяха образували бръчки. За първи път тя забеляза странния му нос. Не беше точно плосък, но имаше сплескан вид, като че ли бе понесъл твърде много удари в лицето.

— Известен е с името Брент Торт. Къде, по дяволите, е той? Няма да бъда повече любезен.

Изненадана, Лорън знаеше, че устата й е зейнала.

— Търсите Брент?

Тя погледна към русия и към другия страшен мъж. Не харесваше Брент, но тези мъже бяха въоръжени и опасни. Колегата й беше устат, сексистки кретен. Той считаше, че може да се държи оскърбително с всички жени, като правеше пошли коментари по техен адрес. Но Лорън внезапно реши, че той може би има и проблеми с хазарта. Дали тези двамата не бяха биячи за някой нелегален букмейкър? Кръвта се отдръпна от лицето й. Или може би Брент се занимаваше с наркотици? Той караше наистина хубава кола и се фукаше с всички жени, които беше изчукал. Всяка жена, която съзнателно е спала с него, трябва да е получила заплащане за това. Брент имаше приятна външност, но в неговия случай красотата си оставаше само външна.

Това обясняваше защо Лорън беше затворена в един склад с бандити. Очаквали са Брент. Тя огледа плашещия мъж пред себе си. Лесно можеше да си го представи като бияч за някой от най-лошите престъпници. О, дяволите да го вземат! Появих се вместо Брент. Страхът й намаля, но не много. Ще трябва да ме пуснат, надяваше се тя, сега след като разберат, че в капана им се е хванал някой друг.

— Изникнал е някакъв спешен случай. Шефката ми ми се обади да покажа имота вместо Брент. — Тя се гордееше, че гласът й звучи нормално. — Сега може ли да си вървя? Очевидно не сте заинтересовани да купите сградата, нали?

Блондинът стисна твърдо устни. Ръката му бавно се вдигна към ухото му, за да го докосне.

— Кажи го отново! Не го чух. Има смущения заради метала тук.

Тъмнокосият мъж се придвижи напред и Лорън се притисна още по-силно във вратата. Целият й ужас се върна и тя се фокусира в непознатия. Мъжете почти можеха да бъдат близнаци с тези фигури. И двамата се извисяваха над нея, мускулести и с широки рамене. Не можеше да види очите му през тъмните стъкла, но усещаше, че и той я гледа. Младата жена не се опита да срещне погледа му, тъй като беше безсмислено. Сведе очи към бетонния под и започна да се моли. Моля те, нека ме пуснат! Моля те, Господи!

— Лорън Хендерсън.

Погледът на Лорън рязко се вдигна към тъмнокосия, който беше казал името й. Той се обърна към другия и сви рамене.

— Слушалката ми беше добре. Нейното име е Лорън Хендерсън. Тя работи за същата компания като мишената ни.

Русият обърна глава и Лорън се взря в тъмните му очила. Тя преглътна отново и кимна.

— Работя с Брент, но не го познавам добре.

Фактът, че наричаха Брент мишена, не предвещаваше нищо добро за нея или за колегата й. Коленете й трепереха почти толкова силно, колкото ръцете й. Мишена означаваше, че те вероятно бяха наемни убийци. Исусе! В какво, по дяволите, бе замесен Брент?

— Тя му е гадже. — Тъмнокосият имаше също дълбок глас, но не й напомняше за чакъл.

— Не се срещам с това влечуго. Кълна се! Не се срещам с никого. — Трябваше да ги убеди или можеха да решат да наранят нея вместо Брент. — Дори не го харесвам. Той е задник.

Два чифта слънчеви очила се насочиха към нея и тя почувства, че я наблюдават. Младата жена бързо схвана, че не й вярват, след като и двамата се намръщиха. Секундите се нижеха мъчително бавно.

— Нека бъдем разумни, става ли? — Пое си въздух тя. — Погледнете ме! Познавате ли Брент? Той си пада по кльощави, високи жени. Аз не съм такава. Той ходи постоянно по барове, а аз дори не пия.

Тя знаеше, че бърбори, но не й пукаше. Не искаше да й счупят краката, като предупреждение към гадже, каквото нямаше.

— Дори не го харесвам. Той е груб и не се разбираме. Миналата седмица дойде на работа и показваше на телефона си снимки на голи женски дупета. Каза някои злобни неща, когато му отвърнах, че не ми е приятно. Аз не го харесвам и той не ме харесва. Не съм — тя почти крещеше вече — негово гадже или негова приятелка! Аз съм просто една идиотка, която вдигна мобилния си, когато шефката й звънна, и всъщност дойдох тук, за да покажа този имот. — Тя млъкна.

— Те спят заедно. — Беше тъмнокосият. — Познаваме Бил. — Устните му се извиха в усмивка и белите му зъби блеснаха.

Блондинът кимна.

— Да, познаваме го.

— Не спя с него. — Лорън беше шокирана. — Ехо? Чухте ли ме? Аз не съм неговият тип и той абсолютно не е моят! — Отне й няколко секунди, за да осъзнае, че бяха нарекли Брент с друго име, но вероятно имаха няколко мишени. Било е неволно. Тя нямаше да им посочи грешката. — Имам стандарти.

— Типът на Бил има гърди, а ти имаш такива. — Русият звучеше развеселен.

— Не съм спала с никого от дълго време. Повярвайте ми! — Запелтечи бързо Лорън. — Не бих спала с този кретен. Той е мъжка курва и абсолютно прасе. Не се срещам с никого от почти година. Наистина! Не харесвам Брент, Бил или както там му е името.

Усмивката на тъмнокосия се стопи.

— Почти година, а? Сега вече знам, че лъжеш.

Тя поклати глава.

— Това е истината. Не бих го докоснала и с петметрова пръчка и не се харесваме. Дори не си говорим, освен ако не е за да спорим. Не знам какво искате от него и не ме интересува. Може ли сега да си вървя? Моля ви! Ако мислите, че ще го предупредя или нещо такова, няма. Кълна се! Можете да го вземете. Вземете го, моля ви! Той е кретен, който заслужава да му счупят краката, или каквото трябва да направите, за да си вземете парите. Понякога и аз искам да можех да го нараня. Моля ви, може ли да си вървя?

Русият прехапа устните си.

— Кои мислиш, че сме?

Сърцето й препускаше, докато се взираше нагоре към тъмните слънчеви очила.

— Събирачи на дългове?

Другият се засмя.

— Мислиш, че сме… — засмя се още по-силно и се обърна към русия. — Тя мисли, че сме наемни биячи, като в онези филми, които гледахме.

Русият се усмихна.

— Не бих имал нищо против да строша костите на Бил. Той ни дължи много.

Тъмнокосият кимна.

— Бих го направил безплатно.

Лорън натисна по-силно вратата зад гърба си, но тя не поддаде.

— Моля ви, може ли да си вървя? Всички сме съгласни, че Брент е боклук. Мислете за мен като за мажоретка. Давай отбор, набий го! Дай му ю-м-р-у-к.

Два чифта очила се устремиха към нея и усмивките им изчезнаха. Тъмнокосият помръдна.

— Не! — Той посегна към Лорън. — Ти идваш с нас.

Тя видя облечената в ръкавица ръка да посяга към нея и се спусна напред. Блъсна русият, изненадвайки го с атаката си, и бутна с всички сили. Мъжът залитна назад и Лорън се втурна към контейнерите. Щом стигна зад единия, изрита обувките си и се наведе да ги вземе. Изправи се тъкмо когато русият почти се блъсна в нея, появявайки се иззад ъгъла.

Страхът я накара да затича отново и почти се сблъска с тъмнокосия, който идваше от другата страна на контейнера. Телата им бяха на няколко сантиметра да се докоснат. Тя изпищя от ужас.

Инстинктивно Лорън хвърли едната от обувките си в лицето на мъжа. Това й даде възможност да се промуши под ръцете му, когато той ги вдигна, за да защити лицето си. Тя изтича към задната част на склада, като стискаше в една ръка ключовете си, а в другата — втората обувка.

— Оставете ме на мира! — изкрещя.

Когато съгледа задната врата, се затича по-бързо. В нея се зароди надежда, че може и да се измъкне жива от склада, но зад гърба си чу тежко дишане. Един от тях много бързо я настигаше. Отново изпищя ужасена и пренебрегна студения бетон, който нараняваше босите й крака.

Не забави темпото, знаеше, че това е лукс, който не може да си позволи, и хвърли предметите от ръцете си. Надяваше се, че гангстерите ще се препънат в тях. С отворени напред длани се блъсна силно във вратата, като се надяваше, че бравата ще поддаде, ако я удари със силата на цялото си тяло. Болката експлодира в гърдите й и отстрани на лицето й, когато това не стана. Внезапно изпита симпатия към буболечките, които се удряха в предните стъкла на автомобилите, тъй като имаше чувството, че току-що е преживяла сблъсъка на летящ обект, удрящ се в твърда повърхност.

Две големи ръце я хванаха над лактите и тя успя да си поеме достатъчно въздух, за да изпищи. Все още стискаше дръжката, натисна я с цялата сила на ужаса си, но вратата не помръдна и Лорън отново се намери в капан. Извъртя се и опита да се измъкне от ръцете на мъжа. Той отказа да я пусне и младата жена погледна нагоре, за да открие, че я държеше тъмнокосият. Отчаяно вдигна крак, опитвайки се да го ритне в пищяла.

— Престани! — изръмжа той. Страховитият звук я накара да откачи още повече.

Лорън ритна отново, но не улучи. Мъжът се движеше бързо и избегна крака й с лекота. Все пак тя бръсна панталоните му с пръстите си. Той изсъска проклятие, преди да завърти Лорън към вратата и да я притисне до стената с достатъчно сила, за да изкара въздуха от дробовете й.

Едната му ръка пусна нейната и стисна в юмрук кока на тила й. После пусна и другата й ръка, за да я държи притисната здраво към стената. Тя се бореше, но той беше твърде силен.

— Спри — заповяда й, — преди да си пострадала! Не искам да те нараня.

Лорън спря да се бори, когато й стана ясно, че всяко движение й причинява болка. Усещаше гърдите си смазани и беше наистина неприятно. Сълзи замъглиха очите й от болката в главата, там, където мъжът опъваше косата й. Тя затвори клепачи и опита да успокои накъсаното си дишане. Захватът в косата й се отпусна, докато вече не беше болезнен, но тя все още не можеше да обърне глава.

— Къде е Брент?

— Не знам. Непрекъснато ви го повтарям. Аз само работя с него.

Тъмнокосият мъж въздъхна.

— Лъжеш!

— Не лъжа!

— Току-що каза, че не си излизала на среща от година. Това беше лъжа.

Тя искаше да го погледне, но не можеше да обърне глава, без да оскубе косата си.

— Това не беше лъжа. Не съм имала връзка от толкова време.

— Просто правиш секс с мъже? Колко пъти си позволявала на Бил да те докосне?

— Имаш предвид Брент? Никога не съм спала с него! Не правя такива неща. Казвам ви истината. Можете да се обадите на шефката ми. Тя може да знае къде е Брент. Ще ви дам номера й. Името й е…

— Спри! — нареди той и я прекъсна. — Очевидно няма да го предадеш лесно. Ще те накараме да промениш решението си.

Вратата до тях се отвори. В Лорън се надигна надежда, че помощта е дошла, но един поглед към новодошлия накара страха й да се увеличи още повече. Гологлавият мъж беше облечен точно като другите, с които спореше. Той задържа вратата отворена и се намръщи, срещна погледа й и леденостудените му сини очи се присвиха.

Той не носеше слънчеви очила, но тя изведнъж си пожела да имаше такива. Никога преди не беше виждала подобни очи. Формата им беше странна и те бяха смразяващи, без емоции. Тръпка премина по гръбнака й. Погледът му като че ли ставаше все по-студен, оставяйки я разтреперана, докато не вдигна очи към огромния гангстер зад нея. Това разруши магията и тя погледна в лицето му. То също беше странно, но тя нямаше време да го разгледа подробно и да установи какво не беше наред.

— Трябва да тръгваме. Ескортът ни е нервен и заплашва, че ще се обади тук-там. Опаковайте я и да тръгваме.

Младата жена отново затвори очи. Да ме опаковат? Като да ме убият и да увият тялото ми в килим? Тя искаше да пищи, може би да плаче, но със сигурност не и да умре. Ръката на гърба й се сви в юмрук и улови здраво ризата й. Използва това като начин да я издърпа от вратата и да я принуди да върви. Продължаваше да я държи и за косата, причинявайки й силна болка, и тя осъзна, че нямаше как да избяга от похитителя си.

— Мини през вратата и не се бори с мен! Не бих искал да те нараня, но ще го направя, ако не следваш заповедите. Ще вървиш сама или ще трябва да те ударя, за да те зашеметя и да те изнеса оттук.

Те я отвеждаха някъде и тя не можеше да избяга. Гангстерът, който я държеше, беше огромен, истинска планина от мускули. Тя можеше да се пребори да освободи ризата си, но захватът върху кока й беше абсолютно гениален.

— Моля ви! — Лорън нямаше против да се моли.

— Мълчи! — Той сниши гласа си и се наведе, за да приближи устните си до ухото й. — Няма да ти се случи нищо лошо, ако ни съдействаш. Имаш думата ми!

Думата на наемен убиец. Да бе! Много утешително! Едва успя да не изсумти, страхувайки се, че той може да издърпа косата й само за забавление. Непознатият нямаше да я пусне, независимо какво кажеше.

Задният паркинг беше по-тъмен от предния. Там имаше по-малко лампи, на по-голямо разстояние една от друга, но не беше трудно да се различи големият черен бус без отличителни знаци, паркиран на три метра от вратата. Страничната врата беше отворена. Заведоха я до нея и най-накрая освободиха косата й.

— Влизай!

Без да има друг избор, Лорън се качи в буса, а мъжът продължи да я държи, докато не я заведе отзад. Не можеше да види много без помощта на вътрешната светлина, но не опита да избяга. Той стоеше твърде близо и ръката му все още държеше здраво ризата й. Тя тупна по задник, когато похитителят й реши, че е доволен от местоположението й.

Предната врата откъм страната на пътника се отвори. Лорън погледна натам и забеляза тъмната глава на шофьор с черна шапка. Плешивият се качи на пасажерското място. Той се обърна и погледна към двамата мъже със слънчевите очила.

— Затваряйте вратата и да тръгваме. Той е изпратил някого на негово място, но ще получим отговорите от нея.

Не знам нищо! Но Лорън си премълча. Те очевидно нямаше да й повярват. В момента наистина мразеше Брент.

— Ще изпратим екип в апартамента му — въздъхна русият. — Това е всичко, което можем да направим. Вероятно някой го е предупредил, но не е бил сигурен, щом е изпратил нея.

Тъмнокосият, който все още я държеше, каза:

— Или е това, или е искал да се отървем от нея вместо него. — Той замълча. — Жено, ти не си бременна, нали?

Шокирана, Лорън се обърна. Тя не можеше да го види, след като вратите бяха затворени, но знаеше къде е.

— Не! Продължавам да ви повтарям, че никога не съм спала с Брент, искам да кажа Бил, или както там искате да го наричам. Никога!

— Да се връщаме — изръмжа тъмнокосият. — Ще я накараме да говори, щом се върнем в щаба. — Той млъкна. — Кажете на Брас, че тя е единствената ни следа.

Страх и ужас изпълниха Лорън.