Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minoan Crete, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Девета глава
Критяните и бикът

Минойският акробат на бикоборската арена, скачачът върху бикове, е почти невероятна фигура. Най-невероятна е тя за онези, които най-добре познават бика, защото няма съвременен гаучо или матадор, който би дръзнал да направи това, което е изобразен, че прави Минойският скачач върху бикове, а мнозина твърдят, че то е нещо невъзможно. Но ние трябва да му вярваме: свидетелствата са твърде красноречиви, за да бъде другояче.

Той или тя — може би е по-добре да пишем „той-тя“, защото няма по двуполова фигура от тази — трябва да е бил изумително явление. В своя роман за легендата на Тезей — „Царят трябва да умре“, Мери Рено описва скачача върху бикове като популярна и боготворена от тълпата фигура, съответстваща на съвременния естраден певец или телевизионна звезда, но дори още по-театрална. И това тълкуване безспорно е оправдано. По-близка би била аналогията със състезателите на колесници в императорския Рим — тези звезди на хиподрума, наречени „милиарии“, защото били спечелили най-малко хиляда надбягвания, които притежавали баснословни богатства, чиито физиономии били познати на всички и чиито скандални похождения всички порицавали. Следователно можем да си представим как скачачът върху бикове се разхожда самоуверено из дворците или между белите къщи по улиците на Кносос, чакащ и очакващ да бъде разпознат. Както блестящият кавалерийски офицер носи шпорите си, въпреки че би се движил по-удобно без тях, така сигурно акробатът върху бикове е носел своите гети на глезените. Препаската му е безукорно чиста, ярко оцветена или бродирана; гривните му са скъпи, косата — къдрава, лицето — дори вън от театралната арена — гримирано.

Въпреки това той трябва да е смел човек, а ако не е мъж — дори още по-смела жена, защото независимо от епохата не е естествено за нежния пол, за пола, който ражда деца, да се занимава с такива неща.

Първо, скачачът трябва да хване своя бик. Или ако майсторството му е предназначено за арената, бикът ще трябва да бъде хванат от някой друг, който е не по-малко ловък. В част от сцената с бика върху втория пръстен на ритона от Агия Триада е изобразен мъж, който не прескача спокойно бика, а очевидно е изпаднал в затруднение, би казал човек, в опасност за живота си. Има и един живописен фрагмент върху кристал, на който се виждат развяващи се човешки къдрици и едно въже над бика. Изглежда твърде вероятно, че и двете тези сцени се отнасят до хващане на бик, а не до самата арена. И както бе казано по-горе, те толкова много приличат на сцената върху една от прочутите чаши от Вафио, щото сигурно няма да сгрешим, ако приемем, че макар и намерени на микенски терен, тези чаши изобразяват нещо случило се на Крит; пък и те във всяко отношение са критски по форма и по стил на изработката.

Сцените върху тези чаши заслужават да бъдат разгледани подробно. Доколко те представят последователност от действия или само едно мигновение във времето, е трудно да се каже; но очевидно изображенията върху двете чаши, взети в тяхната съвкупност, отразяват цялата процедура по хващането на бика и могат да бъдат разтълкувани със задоволителна сигурност.

На първата чаша е изобразен вързан бик. С основание можем да приемем, че това е питомен бик, докаран, за да придаде правдоподобност на сцената. Изобразен е и друг бик, който напрегнато върви подир някаква следа или подир нещо, което вижда, или подир едното и другото. След това е изобразена любовна сцена между две животни. Но кравата, както се смята, е примамка, нагласена несъмнено както нашите крави от пантомимата и умело подготвена. Сега бикът — същият онзи див бик, който видяхме как се приближава — бива надхитрен. И той има точно такъв вид, на надхитрен.

Върху втората чаша виждаме бика уловен в мрежа. Но той е могъщ звяр и няма никакво желание да бъде хванат. Вдясно от сцената с мрежата го виждаме как мята задните си крака; отляво е представена още по-страшна сцена. Тук двама мъже, или мъж и момиче, рискуват живота си и влагат всичката си ловкост, за да хванат бика. Фигурата, която смятат за момиче, буквално се е увила около рогата на бика, за да избегне гибелта.

Толкова за ловитбата. Най-после, след като бикът е бил подготвен по начин неизвестен за нас, след като скачачите са се готвили интензивно по начин, който можем само да си представим, голямата игра и церемония могат вече да бъдат показани пред публика. Спомняме си за печата, на който е изобразен един не толкова зрелищен скок, нещо като странично премятане, но освен това ние разполагаме с една бронзова статуетка и с една фреска в естествена големина, както и с различни други печати, показващи един по-драматичен скок, който сигурно е представлявал връхната точка на спектакъла.

Фреската, представяща скок над бика (стр. 136 — 137), е открита в един малък двор в Източното крило или частните покои на кносоския дворец; тя е част от дълъг фриз с височина 80 см и датира от около 1500 г. пр.н.е. Тъй като две от фигурите са изписани бели, те представляват момичета, а мургавата фигура е мъж. Дали те всички заедно участвуват в една-единствена сцена в определен момент или в поредица от последователни епизоди, пак не е ясно. Но явно е, че главната цел на скока е изпълнителят да се провре между рогата на устремения напред бик и с помощта на самото животно, ако той има щастие или е ловък скачач, да прелети над шията на бика и да се озове на гърба му, откъдето да отскочи отново и да бъде поет от помощника си. В някои изображения личи, че скачачът пада върху гърба на бика с ръцете напред, а в някои — с краката; на един печат като че ли е показано премятане презглава заднешком. Всички тези скокове можем да си представим като неимоверно опасни.

lovitba_bik.jpgЛовитба на бик, рисувана върху кристална плочка (по допълнена рисунка в книгата на Еванс „Дворецът на Минос“)

За мястото, където са ставали игрите, няма ясни указания. В Кносос предполагат, че това е бил равният терен между реката и частните покои.

Както споменахме по-рано, един автор[1] се обявява в полза на самия голям централен двор. Доводът му е, че стълбовете на предполагаемия олтар, светилище или храм в т.нар. „храмова“ миниатюрна фреска (оттук и името ѝ) са подобни на останките от стълбове, открити при западната фасада на кносоския двор; той добавя, че централните дворове в Кносос, Фестос и Малия така очебийно си приличат, щото навеждат на предположението, че преднамерено са строени по определена формула, така както се прави игрище за тенис. Трябва да добавим, че няма никакво указание какво именно наблюдават тълпата и придворните дами (или какво последните пропускат да наблюдават) в „храмовата фреска“. Всъщност и самата дума „бикоборска арена“ е измислена от археолозите и преводачите.

Но тя поне е много разумно измислена. Игрите с бикове трябва да са представлявали такова драматично зрелище, а и се срещат така често в минойското изкуство, че е немислимо те да не са ставали пред голямо човешко множество.

Вярно е също така, че всички хора в древността са обичали да се събират на тълпи и че обратното е съвсем модерна черта, и то може би неестествена. Това би могло да се изрази още по-силно и по-красноречиво. Всички хора от новокаменната и бронзовата епоха — а ние намекнахме, че миролюбивите минойци въпреки своята изтънченост са били по-близо до неолита, отколкото някои други, — всички примитивни народи са обичали да участвуват в церемонии, обичали са да се чувствуват задружни и сплотени под егидата на своя бог. Съществуването на игри с бикове — независимо от това, че те са били именно игри с бикове, а не друг вид игра — не свидетелствува за изнежено и лениво население, държано в покорство с помощта на някакъв вариант на „хляб и зрелища“. Много по-вероятно е то да свидетелствува за население сплотено и религиозно.

Ала колко опасно може да ни подведе думата „религиозен“, особено ако сме наследници на някаква пуританска традиция. Да бъдеш религиозен не е означавало, разбира се, да се пазиш от веселото настроение — наистина можем да приемем, че минойците са си позволявали доста много веселие и понякога са забравяли за религията. Всички спортове в древния свят, поне в егейския свят, са свързани с някаква религиозна церемония; всъщност самите те са церемония в чест на бога, в чест на мъртвите. Същото дори с още по-голямо основание може да се каже и за танца; а минойците са влезли в легендата като прочути танцьори. Оставяйки за миг настрана бика и игрите с бикове, ние ще сторим добре да разгледаме танца като проява на минойския характер и институции. Няма по-добро средство от танца, за да се породи чувство на веселост, на възбуда… и екстаз. Ритъмът е по-могъщ от всички царе и пълководци, музиката — от всякакви укази и от бронзовия Талос, който броди по полята. Минойците имали лира и флейта, и систра, с чиято помощ тактували — вижте отново саркофага от Агия Триада и „Вазата на жътварите“. Еванс смята, че крайречните низини източно от кносоския дворец може да са били голяма танцувална площадка наред с по-официалния „театрален район“; той казва, че често се застоявал да послуша съвременния пастир, завръщащ се дома с козите си и спрял се там, за да посвири на кавал:

Тези тайнствени ноти не могат да не събудят едно по-далечно ехо в ушите на човека, който слуша, а вълшебното място извиква видения за празничните сцени, разигравали се някога на равната площ долу — затворена оттатък от ромолящия поток, — където вековните маслинови дървета все още протягат клони. В ранно лято сред слънчевите петна между дърветата там прехвърчат и се носят пеперуди с лястовичи опашки — шафран, напръскан със синьо като дрехите на танцьорките във фреската, — сякаш те наистина са „малките души“ на тия игриви дами.

Всичко това не означава, че минойците са били просто народ, влюбен в удоволствията и нищо повече. Тази „игрива дама“ с развети къдри може би е завършила танца си в такъв екстаз, че накрая е паднала в несвяст. То по-скоро означава, че минойците са гледали сериозно на забавленията си — или пък, ако тези думи извикват в съзнанието ни представата за английска флегматичност и навъсеност дори при най-разюздани поводи, нека по-добре кажем, че те са били приветливи в своята сериозност.

Особено важно от социологическа гледна точка при танците и игрите с бикове е това, че първите винаги се изобразяват с изпълнителки жени, а в игрите с бикове участвуват наравно жени и мъже. Тук няма нищо подобно на цар Давид, танцуващ пред ковчега със закона.

Всъщност няма нищо, което въобще да напомня за цар Давид. Къде във всичките тези печати, фигури и фрески можем да видим цар Минос? „Принцът“ сред полето с лилии със своята корона от паунови пера е фигурата, която най-много прилича на царска, но „принц“ сме го кръстили ние, а не минойците, и наистина той е навярно участник заедно с други младежи в шествие, несъмнено благородник, но не непременно от царска кръв, и положително не е царят. Това, че никъде не се вижда изобразен цар, не означава, разбира се, че той не е съществувал; той може да е бил твърде свят, за да бъде изобразяван. Всъщност важно за нас е не онова, което не виждаме, а това, което срещаме на всяка крачка. Жените биват изобразявани навсякъде, следователно жените трябва да са играли голяма роля в древния Крит.

Можем ли да отидем дотам, че да наречем минойската обществена форма матриархат? За това няма достатъчно свидетелства и не бива да забравяме, че най-документираният факт относно минойците е фактът, че те са имали цар, наречен Минос. Ала той може, както в Египет, да е получил царската си титла по женска линия, ще рече, от женитбата си с принцеса. Възможно е дори в далечното минало на него да са гледали като на нещо не много повече от ритуален оплодител на царицата-майка и той да се е оттеглял в пещерата на Дикта не за духовно възраждане, а за да се принесе в жертва и отстъпи място на наследника си. Такива неща може да са ставали в далечното минало на който и да било средиземноморски народ. Важното в случая е, че, както личи по всичко, древните критяни са боготворели някаква богиня-майка и че това е било, така да се каже, доста старомоден култ — или поне неговото толкова ревностно изповядане. В началото мъжете трябва да са гледали на жените с благоговейно страхопочитание просто защото те са вършели чудото на възсъздаването на рода. Но постепенно, къде по-рано, къде по-късно, мъжете с по-голямата си сила и енергия взели инициативата по всички линии, освен в онази област, където не могли да съперничат, та дори изоставили женските божества заради мъжките. Минойците, това поне можем да кажем, са били доста мудни в изоставянето на благоговейния си култ към жената.

Какво въздействие е имало неоспоримото значение на жените и задържалото се евентуално по-дълго господство на жените в Крит, не е много лесно да се каже: в повечето случаи свидетелствата са от негативно естество. Това, че съществуват толкова малко указания за любов към военната мощ и слава, би могло спокойно да се обясни с нежността на жените или пък, което е почти едно и също, способността на островитяните да живеят в мир е дала на жените възможност да проявят осезаемо нежността си. Изглежда вероятно, че господството на жените е довело до строги норми в поведението на мъжете. Но пък повечето народи от бронзовата епоха и всички първобитни народи са имали строги норми за полов морал — а между впрочем и доста сурови наказания, когато обичаят и традицията се оказвали недостатъчни да предотвратят греха. Че минойците са обичали децата и затова охотно са ги изобразявали, можем да заключим от две художествени произведения, които са стигнали до нас: фигурката на бебе, играещо си с увлечение на земята, и фрагментът от фреска, изобразяваща три по-големи деца, които правят същото. Но пък повечето примитивни народи се отнасят нежно към малките си деца. Това, което всъщност излиза от думите ни, е, че минойците не са били разглезени.

Участието на момичета в игрите с бикове е, разбира се, пълно противоречие с представата ни за женската нежност. То може да е било преживелица от времето на женското господство, съчетана с нещо като noblesse oblige. Някои коментатори твърдят, че съзирали семейна прилика в чертите на изобразените жрици, включително и на тези от Агия Триада: ако Ариадна е била „свещената“ и царската дъщеря е била жрица, тогава може би жените от царското семейство задължително са се обучавали да вършат важните и символични, а също така и неприятни неща — от играта със змии до играта с бикове.

И така, върнахме се към бика и към игрите с бикове. Думата „играя“ е, разбира се, неуместна, ако не и направо обидна: по-добре е да се каже „проявявам силата си“. Можем да бъдем сигурни, че скокът върху бика е имал дълбок символичен и религиозен смисъл.

Какви са били тази символика и този смисъл, пак не е лесно да си представим, въпреки че е важно да се опитаме да го разберем. Разполагаме с някои податки, които могат да ни помогнат. И те ни довеждат до някои сериозни — и печални — неща.

Минойците не боготворели бика. Бикът по-скоро е бил най-значимата форма на жертвоприношение в чест на земята-майка, значима, защото била най-внушителната в очите на дарителя и, както се надявал той, най-приемливата в очите на получателя. Че бикът внушава респект на човека, можем лесно да разберем: неговите размери, сила и потентност биха респектирали всеки. Не толкова очевидна е връзката между бик и земя.

При по-късните си разкопки Артър Еванс се натъкнал на една малка къща в Кносос, разрушена от огромни блокове, паднали от около 6 метра височина. Нещо повече, в приземието на една друга къща наблизо, също разрушена от земетресение и пълна с трошляк, били намерени черепите на два големи бика, „като рогата на единия имаха обиколка в основата си над 30 см“. Еванс си направил извод: „Методичното запълване на сградата и окончателното ѝ изоставяне като човешко обиталище било предшествувано от тържествено изкупително жертвоприношение в чест на подземните сили.“ А действието на тия сили самият той на два пъти изпитал на собствен гръб. Първият път работниците му довършвали разчистването на същата тази къща, когато всички усетили „кратък, рязък трус, достатъчно силен да събори един от хората ми заднешком на земята и придружен от дълбок, ромонещ тътен“. Другият път той преживял същото, когато четял в леглото си във вила Ариадна, тоест къщата, която построил за себе си на терена. Той решил да изчака преминаването на труса, без да напуска сградата, която му се струвала достатъчно здрава. „Но тя скърцаше и стенеше, и се люлееше от една страна на друга, сякаш всеки миг щеше да рухне. Дребните предмети хвърчаха наоколо, а една кофа, пълна с вода, се разплиска почти до дъно… От земята се надигаше глух тътен като сподавения рев на разярен бик.“

Това ли е било връзката между бика и земята-майка? Така мислел Артър Еванс. Той си спомнил, че за гърците Посейдон е не само бог на морето, но и причинителят на земетресенията, и че у Омир има един стих: „На бикове се радва Земетръсецът.“ И така, тук се е криела една от най-пакостните сили на земята-богиня — ревящият и тресящ земята бик, който тя държала под земята и от време на време пускала на воля. Затова и минойците ѝ принасяли в жертва живи бикове. Затова те премервали сили и ум с бика, затова може би на своите „очистителни места“, които се намирали винаги под земята, те извършвали изкупителни обреди, обреди толкова важни, че понякога ги извършвал самият цар.

Идеите понякога се разрастват от това, което ги подхранва, и се превръщат в натрапчиви идеи. Така може би през последните дни на разцвет минойците са били обсебени от мисълта за бика. Може би те са се кълнели в него, дръзко или нехайно, според характера на заклеващия се. Може би скачачът върху бикове, макар да е бил просто красив идол за придворните дами, е представлявал нещо като св. Георги в очите на обикновените хора. Може би дори думата „бик“ е звучала в минойските уши така, както в нашите звучи думата „бомба“.

Бележки

[1] James Waiter Graham, „The Palaces of Crete“ (Критските дворци), Princeton, N. J., 1962.