Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minoan Crete, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Осма глава
Мисловният свят на хората

Изкуството в древния свят е големият издайник. То започва да говори, след като хората вече са мислили, чувствали и вярвали. То може да говори с недомлъвки, иносказателно, енигматично, но информацията е налице, стига изследвачът да може да запълни празнотите, да открие тенденцията, да разбере намека.

Нека вземем фреските по стените на варовиковия саркофаг, намерен в една камерна гробница близо до двореца в Агия Триада. Той датира от около 1400 г. пр.н.е. — зловеща дата впрочем, защото смъртта вече е витаела във въздуха. Както винаги, фреските са изпълнени с действие. Но те са изпълнени и със символика. Изобразени са погребални обреди.

Саркофагът е як, масивен сандък с дебели крака; дължината му възлиза на около 137 см. Като имаме следователно пред вид широките декоративни бордюри, плоскостта на всяка от дългите страни има размери около 90 на 26, респ. 31 см, а късите страни са приблизително 30 х 30 см. Във всяка от тези не много големи плоскости художникът е съумял да вмести много неща; той е рисувал със сиена, жълтеникавокафява и зеленикавосиня боя.

Най-напред ще опишем колкото се може по-обективно какво е изобразено. Да вземем първо малко по-тясното и по-добре запазено пано. То е разделено на три сцени. Отляво жена без покривало на главата, носеща нещо като пола от овча кожа, налива течност от голяма ваза в съд, който можем спокойно да наречем съд за смесване на течности. Този съд стои повдигнат нависоко между две колони, на чийто връх се вижда удвоената емблема на двойната секира, а върху секирите са кацнали две птици. Друга жена зад първата носи още две вази или ведра, следвана от мъж, който свири на голяма лира. Жената е с коафюра, напомняща коафюрата на мъжа от фреската „Младият принц“. Сега фонът става зеленикавосин и сцената се променя. Трима млади мъже, също облечени в поли от овча кожа, носят дарове: две телета в естествена големина, по всяка вероятност живи, и нещо, което може да се определи като модел на лодка. Накрая, отново на бял фон, стои мъж, много изправен и неподвижен, облечен изцяло в наметало от овча кожа, което обгръща и ръцете му. Зад него се вижда предмет, който изглежда да е собственият му саркофаг, а пред него има стъпала и едно дърво.

Да видим сега другата страна. Тук има четири сцени или поне четири различни фона. Вляво, където липсва голям фрагмент, пет чифта нозе подсказват за две двойки жени, които следват сама жена. Жената начело като че ли е същата коронована фигура, която видяхме от другата страна. Тя пристъпва тържествено, протегнала ръце напред. След това идва безспорно изображение на жертвоприношение. Един бик, привързан към олтар, като че ли печално наблюдава как собствената му жива кръв изтича в един съд под него. До съда търпеливо чакат две кози. Зад тях мъж свири на двойна флейта. По-нататък една жена с пола, протегнала по същия начин ръцете си напред както жената с короната, е опряла длани на един олтар. Отзад се вижда същият стълб с двойната секира, а над олтара — кана и блюдо с плодове. Накрая се вижда нещо като уголемено подобие на олтара. По горния му бордюр се редуват стилизирани изображения на бикови рога, познати на археолога под името рогове на посвещението, а над олтара расте друго дърво.

Изображенията върху късите страни на саркофага имат нещо общо и нещо различно. И на двете по две бледолики фигури се возят на колесница. Но на едното колесницата се тегли от обикновен кон, а на другото — от митични същества, грифони с разкошни криле, а в същото време лице с лице срещу хората стои някаква странна и зловеща птица.

Тълкуването не е лесно: човек може да тълкува изображенията едва ли не както си пожелае — и в това, разбира се, е опасността. Не може дори да се каже доколко сцените са свързани помежду си, ако въобще между тях има някаква връзка. Но тук могат да ни помогнат други останки с култов характер, както и общите ни познания за начина на мислене през бронзовата епоха; ние ще приведем онова обяснение, което изглежда най-логично и е общоприето. Това ще ни даде възможност да разгледаме в по-общ аспект минойските вярвания.

Най-вероятното обяснение на сцените върху саркофага като цяло е просто. Изобразен е човек — фигурата в наметалото без ръкави, — който гледа собственото си погребение. Тук има, първо, възлияние в чест на богинята на земята. То би могло да е възлияние с вино, може и да е с кръв, а може и да е със смес от двете; смесителният съд може да има дупка на дъното, така че течността да се просмуква в земята. Виждаме поднасяне на дарове — пак на божеството или божествата, или на самия покойник, за да има с какво да се подкрепя в отвъдния свят. Виждаме жертвоприношение, преди всичко на бик, и принасяне на вино и на плодове на земята в светилище. Колкото до изображенията върху двете къси страни — въпреки че минойците имали обичай да изобразяват жените бледолики, а мъжете — мургави, — все пак по-общоприето е мъртъвците да се представят бледи. Така че сцената с грифоните може да изобразява покойника отлитащ към небето, а птицата може да е зъл дух, който се опитва да му попречи. Другото пано може би има оптимистичния облик, присъщ на египетските гробници, където умрелият бива изобразяван как се наслаждава на небесния вариант на онези занимания, които най-много е обичал на земята — да лови риба в реката или да управлява колесницата си: след като пристигне на небето, Миноецът се връща към по-скромния начин на транспорт — двуколката и кобилата си.

Колкото повече размишляваме обаче, толкова по-живо заработва фантазията ни — въпреки че сам по себе си саркофагът е твърде човешки и твърде красноречив документ. По-интересни за нас са всъщност различните религиозни символи в картините, за чийто смисъл черпим сведения от други източници. Разбира се, саркофагът по самото си естество ни говори преди всичко за погребалните обреди; но той има и по-широко религиозно значение.

Ето например дърветата и стълба, който носи двуострата секира, с птиците, кацнали на върха.

За самите секири е достатъчно да се каже, че в древния Крит е нямало церемония, царска или религиозна, която да мине без тях: те са символ на могъщество и знак, носещ щастие. Но защо са поставени на стълбове? Може би е достатъчен отговор, ако наречем стълбовете чисто и просто подставки на секирите. Но стълбовете сами по себе си се срещат доста често в Кносос и другаде, било като изображения или в действителност. Срещат се в подземията на дворците и вилите, а най-интересното е, че това не са непременно стълбове, които подпират нещо: те са срязани, преди още да са стигнали до тавана. Изображението на привидно лишения от функция, но очевидно твърде символичен стълб дори се е прехвърлило в Микена, където то съставлява централният мотив на надгробния камък над знаменитата лъвска порта. Трябва да е имало някакъв култ към стълба.

Стълбът изглежда доста странен и прозаичен предмет, за да бъде боготворен или най-малкото, ако думата е твърде силна, да бъде почитан като нещо символично и изпълнено с особен смисъл. Възможни са две обяснения; и двете ни позволяват да надникнем в мисловния свят на минойците. Допустимо е и трето, твърде общо и твърде широко обяснение, а именно че големите изправени камъни винаги и навсякъде са правели впечатление на първобитния ум. Те съвсем не бива да се свързват непременно с фалически представи; големият камък сам по себе си внушава респект, особено ако някой си е направил труда да го изправи. Миноецът от бронзовата епоха, по общо признание, не е бил първобитен човек; но той може да е имал причина да запази тази своя привързаност и в собствената си по-изтънчена епоха. Първото от двете по-конкретни обяснения ни отвежда към пещерите — както вече споменахме, има една прочута пещера в планината Ида, а друга — до пристанището на Кносос, наречена Ейлития. Ще отбележим две особености във връзка с тези пещери. Те са видели зората на критската неолитна религия, защото в тях са намерени големи количества оброчни дарове. Второ, в тях има естествени стълбове — сталагмити и сталактити. На трепкащата светлина на факлите тези блестящи природни стълбове изглеждат до немай-къде внушителни. А именно внушителното явление, което приковава погледа и кара сърцето да затупти или кожата да настръхне, се превръща в религиозен символ: с други думи, то има мана, получава сила свише. Другото обяснение свързва стълбовете с дърветата, за които има много указания, че са били високо тачени от критяните. Идеалното дърво може да бъде сведено до опростената форма на стълб, досущ както действителното дърво бивало оголвано от клоните си, обръщано наопаки и се превръщало в действителна колона в двореца.

Но защо да се почита дървото? Може би въпросът не се нуждае от отговор. Малко други неща в природата са по-внушителни от голямото дърво; освен това то в различна форма ражда плодове, обичани от човека и животните. Древните хора по цял свят са боготворели дървото; в своя монументален труд за атавистичните вярвания „Златният клон“ сър Джеймс Фрейзър запълва две трети от колона на предметния показалец по този въпрос. Що се отнася до самия Крит, вече посочихме пръстена-печат, който свидетелствува за наличието на такъв култ на острова, както и миниатюрната фреска, изобразяваща танцьори, танцуващи в горичка. Още веднъж тази представа прекосява морето, за да се появи в микенска Гърция във формата на т.нар. пръстен на Нестор, намерен в Пилос. Този пръстен в някои отношения издава критски произход и стил; тук виждаме много символи, а едно дърво с клоните си обрамчва целия сюжет.

Хора, които почитат дърветата и извършват обредните си церемонии сред дървета, и чийто храм е всъщност малка горичка, по всяка вероятност ще са хора сравнително либерални и чистосърдечни в религията си, не потискани или премного респектирани от жреци, тъй като поне жрецът би се стремил да си построи истински храм, за да изтъкне собствената си значимост. Древният Крит наистина е характерен с това, че не е оставил никакви храмове, нито големи култови статуи, нито монументални, мрачно взиращи се фигури на някое божество.

Вместо това той ни е оставил нещо малко — миниатюрното подобие на жена. През новокаменната епоха ние срещаме прямото и грубо изображение на жена с голям корем и пищни гърди; в по-сетнешни времена жената вече е повелител на символичните ѝ придружители-животни — змията, лъва, бика, гълъба. Тя е великата богиня на природата и плодородието, великата майка-земя. Ето една проста и цялостна представа. Нека цитираме отново Маринатос:

На Крит, този уединен остров с мирна култура и сплотено население, първичното божество не е имало много образи. Там е нямало нужда от бог на войната, нямало и няколко самостоятелни области или народи, които да създават свои собствени божества, нямало е, доколкото можем да разберем, оживена религиозна митология, изискваща множество богове. Това, което хората са притежавали на острова, това, което са обичали или от което са се страхували, това са били техните земи и стада, за които молели плодородие, техните гори и планини, където ловували, морето, което ги изпълвало със страхопочитание, и земетресенията от дълбините, от които те с право се страхували. При това положение е било съвсем естествено те да почитат идеята за божеството в образа на богиня на природата, на ловджийка, господарка на животните, богиня на морето, богиня на земните недра и т.н.

С други думи, минойците почитали една-единствена богиня, но в много аспекти или превъплъщения.

Преди да разгледаме тези аспекти, трябва да изясним нещо. Както казват понякога, всъщност са съществували само две ранни религии — култът към земята и култът към слънцето. А култът към земята, както се смята, е едновременно и по-първична, и по-тъмна религия. Той води началото си от първите земеделци, които, изоставяйки ловуването като стопанска форма, стават по-тясно зависими от земята, а също и по-близки с нея. Те виждат, че в природата всяка година настъпват смърт и обновяване, виждат също, че смъртта и кръвта могат почти в буквален смисъл да вдъхнат нов живот на земята и на нейните плодове. Така е възникнал онзи голям комплекс от вярвания в човешките жертвоприношения и във въздействието на жертвоприношенията, особено в жертвоприношението на знатни хора — „Царят трябва да умре!“ Ала тази тъмна страна на култа към земята — и тъкмо това е важното тук — е твърде слабо засвидетелствана при минойците. При тях няма никакви данни за човешки жертвоприношения, които наистина невинаги лесно се идентифицират, но пък често са достатъчно очевидни, когато се открие скелет до някой основен камък. В митологията се споменава за осемгодишен цикъл на царете на Крит и на Гърция. Но според преданието цар Минос не е умрял; вместо това той отивал за известно време на върха на планината Ида и там — подобно на Мойсей със скрижалите на закона — се появявал из свещената пещера, освежен от общението с божеството.

На един минойски печат е показана самата богиня, тържествуваща на планински връх. Това е един от случаите, когато тя е придружена от двойка лъвове, зверове, в чието общество не бихме очаквали да я видим, и затова те може би са от чуждоземен произход. Обстоятелството, че на друг минойски печат е изобразена мъжка фигура също с лъвове, по-скоро потвърждава това предположение: той е „господар на зверовете“, досущ както шумерският герой Гилгамеш е дословно изобразен как извива опашката на лъв. Много по-характерна представа за Крит е като че ли „богинята с гълъбите“ — и тя наистина се среща много често в изображения.

Да се гледа на птицата като на знамение е нещо естествено, тоест естествено за човек, който във всичко търси знамения, а такива несъмнено са били всички хора от бронзовата епоха: та птиците излитат така ненадейно и никой не е в състояние да предугади движението им. Птицата като въплъщение на духа е също една естествена представа — ако не за друго, то поне за това, че птиците излитат нагоре. Ето защо в древния Крит птицата — а в изображенията тя прилича на гълъб — често се явява като придружител на богинята. Тя дори изглежда да е нещо повече, нещо като форма на проявление на богинята, своего рода „богоявление“. Във въображението на минойците птицата каца — и благославя с присъствието си. Така в сцената от Агия Триада тя каца на стълбовидното изображение на двойната секира — и, така да се каже, превръща двойната благословия в тройна. Когато светът е бил още млад, божеството е било по-лесно видимо за човека, и това очевидно се отнася не на последно място и за Крит. Нека цитираме още веднъж човека, който така добре познава любимия си остров — Спиридон Маринатос:

pechat_boginya_vrah.jpgПечат с изображение на минойска богиня на планински връх

В топъл край като Крит, където темпераментът и въображението на обитателите се намират под силното влияние на религията и където природните явления стимулират емоциите, хората са склонни към екстаз и видения. И днес още местните хора вярват, че съзират човешки или животински фигури в мрака на пещерите, в сенките и във варовиковите образувания. Чудно ведрият въздух през пролетта и есента поражда миражи, брегът и полята като че ли се носят във въздуха. Странни отражения над критските долини… хвърлят човекоподобни сенки върху небето. Това е било време, когато боговете са се явявали по-често на хората, както съобщава и Омир. Някои действия като молитвата, танцът и жертвоприношенията трябвало да накарат божеството да се яви и дори да слезе на земята. При това предполагаме, че божеството на минойците е живеело не само под земята, в пещерите, в горите и на планините, а се издигало и на небето.

Нека добавим, че никой, който се опитва да разбере мислите и въображението на хората от далечното минало, не бива да очаква логика и последователност.

Змията като спътник на богинята е напълно земно същество. Тази асоциация може да не се налага веднага на днешния човек, особено на онези, които са виждали змии само в ярко осветените клетки на зоологическите градини. Но змията действително пълзи съвсем плътно до земята и при внезапните си, безшумни появявания и изчезвания тя като че ли излиза от земята и се връща отново в нея — някои видове наистина живеят в дупки в почвата. У змията има нещо от ненадейното и тайнственото, което е необходимо, за да може едно явление да порази първобитния човек и той да му припише сили, дадени от бога. Оттук и богинята със змиите около нея или — тъй като са възможни и двете тълкования — жрицата, подражаваща на богинята и обладаваща подобна сила.

Характерното за почтителното отношение на миноеца към змията е това, че то изглежда да е било преди всичко частно, лично отношение. Влечугото не само се явява като близко същество на богинята, символизиращо нейните хтонически или земни сили, но — тъкмо поради тази символика — то самото е сила, която трябва да се поощрява или умилостивява. Богатият във вилата си, беднякът в колибата си, всеки, изглежда, е имал дупка, от която е излизала любимата му, гледана от него змия, както и блюдо с приношение до дупката — също обичай, който е известен в други краища и в други, по-близки до нас времена. Минойците обаче, водени от доброто си сърце и от наблюдателността си, съчетани със санитарното им умение, като че ли са отишли една крачка по-напред. Като забелязалите змията обича да се крие в канализационните тръби, древните критяни започнали да правят глинени тръби, в които техните змии могли да живеят — че такова е било предназначението на тръбите, е доказано от откриването на модели, представящи змии, които припълзяват в подобни убежища. Тази идея, стигнала до Кипър и по-късно до филистимляните, някак странно се е свързала с култа към гълъба, тъй като при един подобен модел тръбата е приспособена да служи и за гълъбарник — с гълъби, накацали върху прът, или с надничаща от дупката богиня-гълъбица. Във всичко това трябва да е имало нещо повече от символика, тъй като змията се е считала за закрилник на жилището, нещо, което е било твърде възможно от практическа гледна точка, още повече че тя изтребва паразитите. Все пак почитта към змията трябва да е била някакво двойствено чувство на любов и омраза, защото дори предшественикът на човека, маймуната, не може да търпи змията. Ако жриците на богинята-майка са оставяли змиите да пълзят по тях, то множеството, дори не твърде чувствителното множество от бронзовата епоха, трябва да е наблюдавало това с леко погнусено удивление…

Ако гълъбите са били приятели на човека — а те сигурно са били, тия толкова предани и обичливи същества, то не бива да забравяме и птицата от крайното пано на саркофага в Агия Триада, която далеч не изглежда дружелюбна. Трябва да се приеме, че минойците са си имали свои демони — та кой древен народ ги е нямал? Най-недвусмисленото изображение на демони виждаме в една фреска от Микена, ще рече, поръчана от грък, но без съмнение изпълнена от миноец. Тук демоните, изглежда, вършат полезна работа, както е било понякога и в Египет; и както е обичайно, те имат животински глави. Не толкова обичайно и може би признак за малко лековато отношение към въпроса е, че в този случай те имат глави на магарета. Съществуват обаче други примери за минойски тераморфизъм, за изобретяване на странни зверове, за поставяне на животински глави върху хора, които, трябва да признаем, не са чак толкова невинни по своя смисъл, както ще видим това в десета глава.

Доброто, близко и утешително божество на древния свят е обикновено троица — светото семейство от майка, баща и син. В Крит почти няма признаци за подобно нещо. Там се срещат обаче изображения на една фигура, която впоследствие е била наречена богът-момче. Известно ни е също така и по-сетнешното твърдение на гърците, че най-големият от боговете им, Зевс, се е родил в една пещера на Крит и дори, че е умрял пак в пещера. Дали минойците някога са познавали бог на име Зевс, е невъзможно да се каже. Но вероятно има известно основание за това предание; и е твърде показателно, че гръцкият Зевс е бил син на земята-майка.

Тук отново трябва да се позовем на плочките с линеар Б — ние обещахме, че ще се върнем на тях. В Кносос са открити редица плочки, в които се изброяват месечните приношения — най-често на дървено масло — за боговете от различни светилища. Сведението за тези приношения е само по себе си интересно, тъй като свидетелствува за нещо като централно ръководена религия, въпреки че е нямало храмове и само малко на брой жреци. Но още по-интересни са имената на получателите, макар някои от транслитерациите да са малко съмнителни. Така например срещаме Жрицата на ветровете и всички богове, също така Посейдон и Земетръсеца. Едно записване, както изглежда, се отнася за пещерата Ейлития, друго — за „Зевс от Дикта“. Не бива да забравяме обаче, че тези плочки с линеар Б са писани от писари, говорещи гръцки; и това, което за писаря е било Зевс, навярно не е било Зевс за обикновения миноец. Така или иначе изглежда вероятно, че на Крит е имало едно мъжко божество и много богове. Това твърдение не противоречи на казаното по-горе. Защото нито една религия през бронзовата епоха не е строго монотеистична и въпреки че, както изглежда, всяко светилище е имало свой бог или богиня, това са били навярно само местни варианти и бледи сенки на централното божество. Гърците са тези, които са умножили броя на боговете си, като са им придали не местна значимост, а специфични атрибути. А към атрибутите понякога се причислявали древните символични спътници: Афродита имала гълъб, а посетителите на атинския Акропол все още могат да видят криптата, където са държали свещената змия на Атина. Но целият този въпрос за връзката между минойската и по-сетнешната гръцка религия е доста сложен и човек твърде лесно може да загуби нишката в лабиринтите на митологията и сравнителната теология. Ще се задоволим да отбележим, че централната критска земя-майка не е детронирана. Напротив, тя е имала поддръжници — въпреки че понякога поддръжниците са склонни към узурпаторство.

Досега не сме разгледали един символ от саркофага в Агия Триада — т.нар. рогове на посвещението. Фактът, че са наречени така, предполага, че тяхното предназначение и смисъл са известни. Еванс ги нарича просто свещени рогове; Маринатос пък отбелязва само, че макар да са най-известните минойски символи, те не са най-понятните, и че единственото, което може да се каже, е, че представляват самия бог или — по-често — обозначават светостта на дадено място. Понякога те приличат на някаква доста натруфена декорация върху парапета на постройка, така както късните викторианци употребявали сложно орнаментирани керемиди-капаци — но дори да е така, щом като можете да използвате един свещен символ за украса и, така да се каже, да си издействувате мимоходом една безплатна благословия, вие не губите нищо от това.

Човек наистина се изкушава да приеме, че тези минойци, които в толкова много отношения правят впечатление на весели, изтънчени и дори безсърдечни, понякога са гледали малко лековато на религията си. Но трябва да бъдем предпазливи с подобни предположения: да не се намираш под опеката на жреци, да не бъдеш обсебен от култа към мъртвите или от страха от демони, не означава още, че не си религиозен. В древния Крит е имало в изобилие оброчни дарове, олтари и светилища; в Малия е намерен голям кръгъл камък, набразден по периферията, за приемане на обредни дарове и известен на гърците под названието „Кернос“; саркофагът от Агия Триада, който е толкова наситен със символика, все пак свидетелствува за голяма загриженост за душите на умрелите. Нито пък можем да допуснем, че не е имало жреци. Дароносителите, изобразени на саркофага, не са непременно жреци, но те носят специалната пола от овча кожа.

Можем да бъдем доста сигурни в съществуването на един жрец, а именно самият цар Минос, защото няма владетел през бронзовата епоха, който да не е бил и върховен представител на бога. За да приключим тази глава, в която се опитваме да разберем световъзприемането на лекосърдечни, но в основата си религиозни хора, нека се върнем към тройната зала в Кносос, за която бе казано доста малко при описанието на двореца. Това е внушително, макар и неголямо помещение и при откриването му неговите фрески са се оказали по-запазени откъдето и да било другаде. Те изобразяват баснословни грифони — лъвове с птичи глави, които срещаме и върху саркофага от Агия Триада; че те имат някакво религиозно значение, изглежда очевидно, но какво е то, не можем да кажем. По-лесно разбираема и по-интересна е една друга особеност: пред трона водят широки стъпала към така наречената от Артър Еванс очистителна площадка или място за обредно измиване. Убеждението, че такова е било нейното предназначение — а тези вкопани в земята площадки, често съоръжени с канал, се срещат и на други места, — се подкрепя в този случай от наличието на една делва за дървено масло.

Обстоятелството, че тази делва е намерена прекатурена, може би има друго, по-зловещо значение, към което ще се върнем отново.