Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minoan Crete, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Шеста глава
Властта на двойната секира

„Лабрис“ или Двойната секира е вездесъщият символ на минойците. Тя станала символ на микенците и дори някакво нейно подобие си проправило път чак до Стоунхендж в Англия, за да озадачава, но и радва британските археолози и за да демонстрира универсалния характер на цивилизацията на бронзовата епоха. В Крит обаче „лабрис“ е бил нещо повече от вездесъщ символ, а именно царски символ; или по-скоро той бил използуван повсеместно тъкмо защото го използувал и монархът — несъмнено като знак, който вдъхвал чувство на значимост или на благополучие, или на щастие, или на заимствана сила на оня, който го употребявал, и на оня, който го съзерцавал. Такова значение по-късно придобиват кръстът за християнина и свастиката за много езически племена.

Би било несъмнено погрешно да си представяме двойната секира като някакъв символ на жестоко упражнявана тирания, на кръвожадност. По първичното си предназначение секирата не е оръжие, а оръдие на труда. Тя е по същество оръдие на хората от новокаменната епоха, които станали първите земеделци. Те се нуждаели от два инструмента — от мотиката, предшественик на ралото, и от още по-първично необходимата им секира, за да разчистват храсталаци и гори, та да могат да използуват мотиката и ралото. Първите им оръдия били от кремък, който при употреба се изглаждал; после неолитните хора се научили да полират камъните преди употреба, така че полираният камък и особено полираната секира са станали, така да се каже, тяхна емблема в очите на днешния археолог, и с основание. Секирата едва ли е могла да не се превърне в символ на могъщество за хората от новокаменната епоха; и когато се появил бронзът, това могъщество просто пораснало, а нуждата от секирата за първичното ѝ земеделско предназначение си останала.

Вярно е, че секирата била използувана и като бойна секира. Но както мечът е станал символ на правосъдието, така дори бойната секира може да има като символ някакъв невойнствен смисъл. Несъмнено ние бихме могли да научим много нещо за владетелите от символите, които те са използувани. В боздугана трудно може да се вложи някаква символика, която да не е свързана с кръвожадност и насилие. Можем да си представим бруса, който е кралската емблема в саксонския кенотаф (празна гробница — б.пр.) в Сътън Ху, като оръдие за точене било на мечове, или на сърпове; гегата и цепът за ръчно вършеене на фараона недвусмислено символизират благодетелния монарх на един земеделски народ, водач на стадото и в същото време вършач на зърното. Какво символизира тогава двойната секира? Безспорно власт и могъщество. Тя не е символ на кръвожадност, но пък ѝ липсва и деловото дружелюбие и готовност за помощ, характерни за египетските символи. Впрочем какво преимущество има двуострата секира пред единичната е трудно да се разбере; в реалния живот не можем да си представим каквото и да било предимство, а удвояването е чисто и просто символично: двойната секира е два пъти по-мощна, така както, да речем, двуглавият орел е два пъти по-свиреп от едноглавия.

Когато поискаме да узнаем каква всъщност е била властта на династията на Минос и как е била упражнявана тя, установяваме, че сведенията ни са доста несигурни. Нека извлечем каквото можем от тях — но не и повече, отколкото трябва. Бедата е, че минойците, както изглежда, не само са нямали кой знае каква история — и то едва към края на своята цивилизация, — но и са имали слабо развито историческо чувство. Може би едното върви с другото; щастието и политическото съзнание — което е, бихме казали, историческо съзнание в сегашно време — невинаги се съгласуват. А и самите владетели, както изглежда, невинаги са проявявали историческо съзнание или поне желанието да внушат на бъдещите поколения историческо съзнание за себе си, което е горе-долу същото и при това твърде човешко желание. В това отношение египетските владетели, както и персийците по-късно, са тяхна противоположност:

Името ми е Озимандиас, цар на царете:

вижте делата ми, о могъщи, и треперете!

Ала на Крит няма царски укази, няма царски паметници, няма царски ликове — доколкото ни е известно, няма никакво изображение на отделни „първенци“. Можем да направим поне един извод от тази липса, за която като изследвани трябва да съжаляваме. В сравнение със своите съвременници и наследници владетелите на минойския народ са били забележително скромни хора.

А може би ни е позволено да направим още един извод. Повечето самохвалци не са много уверени в себе си, те „твърде много се бият в гърдите“ — Озимандиас, наричан още Рамзес II, се бие в гърдите пред лицето на цял Египет. Оттук следва пък че минойските владетели са били самоуверени хора.

Те по всяка вероятност са управлявали вещо, защото разполагаме със свидетелствата за благоденствие и богатство, които са извадени на бял свят от археолозите, и със свидетелството на легендите и на прозвището „блажен“, с което островът е останал в историята. По-трудно, но и по-интересно е да се установи къде точно са стояли владетелите върху онази стълбица, която започва от бащинското покровителство и през бюрокрацията стига до тиранията. Преди да посочим какви материални данни съществуват, за да се отговори на този въпрос, струва си да се отбележат две неща. Едното се отнася до легендарния бронзов великан Талос, за две от чиито дейности пропуснахме да споменем. Понякога той бродел по морето и мятал запалени главни по вражески и пиратски кораби, а когато бродел по земята, имал обичай мирно да показва бронзовите таблички на закона, за да ги видят всички критяни. Другата бележка се отнася до същите тези закони, създаването на конте съставлява една от най-светлите страни в славата на цар Минос. От законите няма голяма полза, ако не са предвидени ефикасни санкции за тяхното прилагане. И тук ние се връщаме отново към онова, което казахме във втора глава за манталитета на бронзовата епоха. Санкцията, от която се нуждае и която уважава човекът на бронзовата епоха, както и неолитният човек преди него, е санкция религиозна и свръхестествена, санкция на обичая и запрещението, опираща се на неодобрението на боговете — неодобрение, което несъмнено придобива действена, осезаема сила в облечени с власт човешки ръце, но по същество все пак е божествено. Така Мойсей се изкачил на планината, така шумерският цар е изобразен как получава плочките на закона от бога, а на Крит същите тези плочки биват показвани на хората от едно свръхестествено същество. Ако един древен народ е сплотен в мир, еднороден по състав и има обща традиция зад себе си, ако не го терзаят сътресенията на войни и нашествия — ако той има щастието да се радва на всичко това, то не е нужна тежка ръка, за да наложи съблюдаването на закона. Санкциите са толкова по-ефективни, колкото са по-нематериални, а от наказания, макар и несъмнено сурови, рядко се оказва нужда. Всички данни говорят, че минойците са живеели в такава щастлива страна.

Че минойската власт е била напълно недемократична, това можем, разбира се, да приемем като безспорно. Че тя е била крайно патриархална и феодална, е твърде вероятно. Една находка в Кносос, в средноминойския пласт под северозападния ъгъл на централния двор, свидетелствува, и то в ранен период, за една своего рода патриархална или поне централно действаща власт, занимаваща се с такива важни въпроси като външните отношения или търговията. Тази находка е диоритовата статуя на египтянин, която фактически посочва и името му, навярно „Ползвател“. „Този паметник — казва Пендълбъри[1] — е изключителен поради това, че е единственият египетски предмет, намерен в егейския район, който сигурно е свързан с някаква личност. Вазите може да са търговска стока, скарабеите може да са сувенири, но един личен, неутилитарен паметник като този може да свидетелства само за присъствието на самия човек. Възможно е «Ползателят» да е бил египетският посланик при двора на Минос или пък пратеник на някой храм, дошъл да купува дървен материал… И в двата случая статуята без съмнение е била посветена в някое от дворцовите светилища, защото където и да отидел, египтянинът навсякъде отдавал вежливо почит на местния бог.“ Между впрочем обстоятелството, че египтянинът несъмнено е принадлежал към ранния период на XII династия, се е оказало твърде полезно за сравнителна датировка на минойското царство.

statuya_egiptyanin.jpgДиоритова статуя на египтянин в Кносос, гледана отзад и отстрани

Вероятно свидетелство за наличието на феодални отношения[2] в древния Крит е разпространението на богати извънградски вили. Това е всичко, което можем да кажем за историята на Крит през бронзовата епоха, история, за която знаем толкова малко и за която може би има да се каже доста малко. След една дълга и цветуща новокаменна епоха и с окончателното установяване на бронзовата, към 1900 г. пр.н.е. настъпил голям подем в строителството. Минойците станали изкусни градостроители, а също и строители на дворци. Това е т.нар. епоха на старите дворци. След това, към 1700 г. земетресение опустошило страната. Хората обладавали достатъчно жизненост, а и властта била достатъчно укрепнала и устойчива, за да настъпи един век по-късно всеобщо възстановяване и нов изблик на строителство.

И сега издигнали наново не само дворците, но започнали да строят големи и малки къщи. Появява се извънградската вила; тя често е толкова хубава, че може да мине за малък дворец, а с такова значение, че да предизвика застрояването на малък град около нея. Често подобна вила и нейният град се издигали близо до брега на морето, търсейки изгодите на външната търговия, а градът бил доволен, че имал за единствена защита простото присъствие на вилата.

„Господар“ е безспорно подходящата дума тук. Собственикът на вилата може да е бил и богат търговец; но за разлика от човека на викторианската епоха аристократът на древния свят не презирал търговията, отчасти може би защото търговията била рисковано и често опасно занимание; все едно дали човек плавал със собствени кораби или не, то било обкръжено с романтично обаяние, което подхождало на аристокрацията. На вече споменатия археологически обект при Гурния се намират такива вили; други са открити в Палекастро, на източния край на острова, в Тилисос на десетина мили западно от Кносос и в Ниру Хани, около десет мили на изток. По-неотдавна, през 1958 г., професор Дора Леви разкопа голямата къща на късноминойски чифлик при Гортина в равнината Месара. Със своите облицовани с алабастър приемни стаи, изписани с фрески зали, добре обзаведени кухни и добре запасени изби тези сгради често са малки дворци. Тук трябва да е живяла аристокрацията, която помагала при управлението на страната, местните земевладелци и „номархи“, подобни на онези, които помагали при управлението на египетското Старо царство; разликата е в това, че на Крит няма никакви признаци те някога да са се разбунтували и да са взели властта в свои ръце, както са сторили в Египет, за да предизвикат хаоса на тамошния благовидно наречен „първи преходен“ период.

Вилата в Ниру Хани се оказа така претъпкана с култови предмети, включително четиридесет олтарни триножника, щото се предполага, че това е било жилището на някой висш жрец, нещо като критски дворец Ламбет[3]. Но може би тази аналогия навежда на погрешни представи, защото в древния свят религията не е била така отделена от останалия живот. Ако Ариадна е била „свещената“ и при това царска дъщеря, то върховният жрец по всяка вероятност се е намирал близо до царя. С други думи, тук, в Ниру Хани, намираме още едно свидетелство, че вилите са били жилища на аристократите, които са управлявали страната. Р. У. Хъчисън предлага друго и твърде остроумно обяснение на големия склад от ритуални предмети, а именно че тази вила, разположена край малко пристанище, е била „център за разпространение на минойското евангелие сред езичниците в другите краища на Изтока“, например микенците.

Какво е представлявало това „евангелие“, ще се постараем да разберем по-късно. Но каквото и да е представлявало то или каквато и да е била причината за такова изключително натрупване на култови предмети, можем да бъдем сигурни не толкова в това, че е имало някаква минойска разновидност на търговията, вървяща по стъпките на Библията, а че жреческият инвентар не бива да се отделя от административния и че независимо от това, дали собственикът на тази вила е съответствал по сан на мисионера или епископа, той вероятно е бил също така и царски сатрап, наместник на владетеля. Наистина няма никакви данни, че минойците са живеели в егалитарно общество — а има доста признаци за обратното, — и ако „покорните редици“ на жилищата на работния народ в съвременната им цивилизация в долината на Инд са указание, какво е представлявало егалитарното общество през бронзовата епоха, то минойците са щастливи, че не са живели в такова общество.

Както е посочил Х. Дж. Уелс в своя „Очерк на историята“ — това несъмнено са направили и други, но не така сбито и ясно като него, — човекът, който е искал да владее над огромни земи, да бъде цар на царете според тогавашната международна терминология, е трябвало да се грижи за своите съобщителни връзки, комуникации. А тук думата се употребява в най-широкия ѝ смисъл, като включва материални комуникации и нематериални, физически и психически — пътищата и писмеността. Двете вървят заедно. Човек, който може да напише заповед до подчинено нему лице на друго място и може да накара да изпратят тази заповед до местопредназначението ѝ, прави нещо твърде могъщо, едва ли не вълшебно. Той разширява обсега на личността си и на властта си, разпростира егидата си. Писмеността и пътищата пораждат ново, а за него и безкрайно по-благоприятно положение.

kola_palekastro.jpgМодел на кола, намерен в Палекастро

Минойците имали и пътища, и писменост. Но те далеч не били съвършени.

В Палекастро е намерен модел на кола, а в Кносос — модел на стол-носилка или портшез; често изображенията и моделите са единственото свидетелство за днешния археолог и той може само да се надява, че художникът е бил точен и добросъвестен, и да благодари на съдбата, че изобразителното начало в изкуството бе отречено едва през собствената му епоха. Моделът на кола датира от около 1900 г. пр.н.е. и е много примитивен, каквито са били вероятно всички коли по онова време. Модел от подобен тип, но отнасян към малко по-ранен период, е намерен в Сирия, и тъй като тогава Крит навярно вече е търгувал с прочутото древно пристанище Библос, тук може би имаме пример за това, че по време на отвъдморските си пътешествия минойците са били повече ученици, отколкото учители. Но урокът, който са научили в случая, наистина не е кой знае колко труден. Колелата са плътни и, както може да се предположи, са се въртели заедно с оста, а и няма никакво устройство, с помощта на което предната ос да се завърта наляво или надясно. Колата била теглена от вол, който теглел и ралото — и на Крит все още тегли ралото; ясно е, че това е чисто и просто селска кола, която селянинът използувал в собственото си, стопанство.

Столът-носилка очевидно е бил носен от хора и това между другото може да се приведе като ново доказателство за неегалитарния характер на обществото. И двата модела подсказват, съответно в отрицателен и положителен смисъл, че пътищата в минойския Крит са били повечето обикновени пътеки през планините и в най-добрия случай — тесни каменни ивици и че движението по тях съвсем не е ставало на колела. Действително пътят, който води в Кносос, е повдигната каменна алея, широка само няколко стъпки. Следователно за пренасяне на благородника и на знатната дама, или на царския пратеник са използувани единствено паланкина, а за пренасяне на стоки — товарни животни. Товарно животно е бил или човекът, носещ товара си на прътове, закрепени на раменете, или пък търпеливото магаре с издути от двете страни кошове, които надвисвали над ниските парапети на малкото мостове, пресичащи малобройните и неплавателни реки на Крит. Ако това ни се вижда изненадващо първобитно за такова богато и изтънчено общество като минойското, нека си припомним, че такива са били по същество пътищата и транспортните средства в повечето страни на Европа от времето на римляните до края на 18 век. Дългите широки шосета са необходими само на огромните империи, държани в подчинение със силата на оръжието и на маршируващите нозе на войниците. Водач на товарен керван трябва да е било обичайно занятие за миноеца; и през голяма част от годината, когато той вървял под лъчите на слънцето, през благоуханните долини или шумолящите маслинови горички, или между редиците от кедрови дървета, това трябва да е било приятно занятие.

stol_nosilka.jpgМодел на стол-носилка от „светилището на гълъбите“ в Кносос

Историята на еволюцията на писмеността в Крит е сложна история и откритието, за какво главно са използвали минойците своето писмо, е донякъде изненадващо, а и разочароващо. Също така сложна и не по-малко изненадваща по резултатите си е историята на усилията да се дешифрират писмената; тази история обаче е извън обсега на настоящата книга и ние ще я засегнем само накратко.

Но да кажем все пак нещо за нея. Отначало нещата като че ли потръгнали добре. След като забелязал йероглифите върху каменните печати, Еванс рано бил възнаграден с откриването на глинени плочки в Кносос, запазени по една щастлива — т.е. щастлива за него — случайност, а именно поради пожар. Скоро след това във Фестос открили дебел глинен диск с диаметър 16 сантиметра, покрит от двете страни с твърде характерно образно писмо. Рано даденото обещание обаче не се изпълнило. Въпреки че отделил много време за проучвания и категоризиране на различните видове писменост, като публикувал съответни описания (и между другото въвлякъл Оксфордското издателство в големи разходи по набора), Еванс не успял да отиде много по-далеч от разчитането на минойските цифри. Дискът от Фестос пък не само не се поддавал на дешифровка, но и се оказал нещо като лъжлива следа; повечето хора днес смятат, че той е внесен от Сирия или Мала Азия; в случай че някой невинен търговец или моряк го е донесъл у дома като куриоз, той би останал изумен, ако можеше да научи какви главоблъскания е причинил.

plochka_narmer.jpgЕгипетска плочка на Нармер

Дискът от Фестос свидетелства поне за академичен интерес от страна на минойците към писмеността и може би за известна широта на вкусовете. Защото той е намерен непосредствено до една плочка с безспорно минойско писмо и може тепърва да се окаже нова проява на стремежа на островитяните към грамотност. Ако това е така, минойците несъмнено са заимствали някои поразително неминойски знаци, например знака, приличащ на къща върху кокили или колове (който би могъл да бъде ликийски), или фигурата на жена, облечена съвършено различно от „Парижанката“.

Навярно на читателя са добре известни основните, начала в развитието на писмеността, а също и обстоятелството, че тези начала се проявяват със забележително постоянство в еволюцията на всички писмености. Все пак може би е уместно да ги изложим накратко.

В началото е чистото изображение. Ако искате да говорите за кон, ще нарисувате кон — после два коня, три коня, пет коня и накрая може би един кон с пет черти до него. Ако говорите за човек, ще нарисувате човек. Ако той пътешества, ще го изобразите именно така или — използувайки своето рода стенография, чрез която „пиктограмата“ се превръща в „идеограма“ — ще нарисувате до човека два крака, които означават не „крака“, а „ходя“. Ако искате да представите конкретен човек, тогава до него ще нарисувате особените му белези или, така да се каже, титлата му, както върху знаменитата египетска плочка на Нармер, където в образа на нещастника, когото като че ли налагат с пръчка, е представен не друг, а господарят на долните земи, изобилствуващи с езера и риба, защото до него са показани риболовно копие и басейн. После идва следващата стъпка. Щом можете да изобразите господаря на водите и рибата — за да си послужим с един съвсем произволен и типичен английски пример, — вие можете да портретувате, да кажем, лорд Атли (Attlee), като нарисувате шапка (липсата на придихателното „h“ и тук, и там няма значение) и ливада.[4] В случая вие сте си послужили с каламбур или картинен ребус. Можете да разширите приложението на метода: нарисувайте цифрата 100 (сто) и няколко човешки, лица, и ще получите „столица“, което иначе много мъчно се рисува. По същия начин можете да изобразите не само имена и глаголи, но и всяка друга част на речта, стига тя или срички от нея да съответстват по изговор на нещо или неща, които могат да се рисуват и разпознават. С това вие правите необходимата крачка, за да превърнете изображенията на предмети или идеи в образи на звукове. След като сте установили този принцип, можете дори да го разширите малко, стига някоя определена условност да е известна както на пишещия, така и на четящия. Единственото, което още ви е нужно, е да покажете с помощта на някакъв „определителен знак“ дали вашето изображение представлява материален предмет или идея, или звук.

freska_maymuna.jpgФреска „Синята маймуна“ от Къщата на фреските в Кносос
megaron_tsaritsa_knosos.jpgМегаронът на царицата в Кносос. Реконструкцията е дело на Артър Еванс и е репродуцирана в книгата му „Дворецът на Минос“
freska_berach_shafran.jpgФреска „Берачът на шафран“; фигурата в тази реставрирана фреска е представена като човек, но сега се смята, че би трябвало да бъде маймуна
minoyska_vaza_barbiton.jpgМинойска ваза в стил „Барбитон“
sad_aghia_triada.jpgСъд в развит натуралистичен стил от Агия Триада
izyashtna_keramika.jpgКерамика, пълна с изящество и фантазия. Горе: съдове от късния период с натуралистична флорална украса. В средата: средноминойска керамика в стил „Камарес“. Долу: съд от ранната епоха, напомнящ може би на днешния читател птицата тукан
ukraska_treva_vaza.jpgНатуралистична украса от треви върху минойска ваза
dvoyna_kana.jpgДвойна кана, образец на минойската „трикова“ украса
riton_aghia_triada.jpgРитон от Агия Триада
sad_kamares_festos.jpgСъд с лейка в стил „Камарес“ от стария дворец във Фестос
boginya_zmii_2.jpgЕдна от двете фаянсови фигурки на богинята със змиите, намерени в кносоския дворец
krava_tele.jpgФаянсова фигура на крава, ближеща телето си, от кносоския дворец
starshel_malia.jpgЗлатен пандантив от Малия — „два стършела, държащи медена пита“
prasten_pechat_zheni.jpgЗлатен пръстен-печат с изображения на жени, гледащи овощни дървета
pechat_skok_bik.jpgПечат с изображение на страничен скок върху бик

Така са се развили ранните писмености, включително египетските йероглифи и вавилонският клинопис, без изключение на критското писмо. Голямото неудобство в случая е, разбира се, че образите се рисуват бавно, а неизбежна последица от това е, че изображенията стават все по-опростени и стилизирани, и то повече при клинописа, за който се употребява клинообразен стилус върху глина, а по-малко при египетските йероглифи, които се рисуват с четка и мастило върху хартия. В това отношение минойските писмена приличат повече на египетските йероглифи, отколкото на клинописните знаци.

Въпреки това минойската писменост става все по-стилизирана, а също така по-квалифицирана и по-сложна; именно тази еволюция е проследил Артър Еванс, като е разграничил два типа йероглифи и два типа „линеарно“ писмо.[5]

За нас имат значение двата типа линеарно писмо „А“ и „Б“, тъй като йероглифите явно са доста примитивни и не са се използвали много. От всички типове е дешифриран само линеар Б.

Сега стигаме до онова изненадващо откритие, което не толкова объркало сметките на археолозите, колкото обърнало с главата надолу всички дотогавашни представи и порядъчно ги разтърсило. Освен това то е направило по-трудна преценката, какво влияние е имало притежанието на писменост върху живота на минойците. Така или иначе ние трябва да се занимаем с него.

Покойният Майкъл Вентрис е човекът, който разчете линеар Б. Той имал помощници, преди всичко Джон Чадуик от университета в Кеймбридж; имал и предшественици, поне някои от които също са му помогнали. Но победата е негова. Резултатите щели да дойдат по-скоро, ако Вентрис не се съпротивлявал упорито срещу извода, който му се налагал и който той и неговите съвременници считали не толкова за изненадващ, колкото за почти неправдоподобен.

В своята работа Вентрис имал много малко опорни точки. Нямало паметник, равностоен на Розетския камък, в който линеар Б да е показан успоредно с някой позната писменост. Не съществувала и най-бегла представа за минойския език. Имало само такива оскъдни нишки от рода на тази, че имена на селища като Кносос биха се срещали по-често, че някоя често повтаряща се група от знаци би могла да означава съюза „и“, че би могло да се очаква да се видят вариращи окончания на думите, които да сочат род, падеж и число на съществителните или лице и време на глаголите. Работата на Вентрис била и неизбежно трябвало да бъде безкрайно упорита и прецизна.

Тези окончания на думите, или флексии, се оказали поразително сходни с гръцките. Нещо повече, гръцкият език като че ли прилягал на знаците и като че ли се появявали гръцки имена. Всъщност това било голямата изненада: линеар Б е наистина писан във вариант на архаичния гръцки език. Малцина експерти днес оспорват това положение. То станало още по-правдоподобно (след като невероятното било вече веднъж прието), когато открили плочки с почти съвсем същата писменост линеар Б в двореца в Пилос на Пелопонес и в самата Микена. Действително в Гърция са открити повече паметници с линеар Б, отколкото на Крит, а досега Кносос е единственият обект, където е намерено това писмо. Периодът на неговата употреба в Кносос се простира, изглежда, в границите между 1450 и 1400 г. пр.н.е. Така че поне в Кносос или, по-скоро, в двореца на Кносос през този период трябва да се е говорело на гръцки език.

По-далечните следствия от това откритие — заедно със споровете по въпроса, какво всъщност трябва да се смята за следствия — ще бъдат разгледани по-късно. Нека сега се върнем към основното положение, че минойците са притежавали писменост, и да видим какво влияние е могло да окаже то върху техния начин на живот. Има още една трудност или, по-скоро, изкушение, от което трябва да се пазим. Трябва да бъдем предпазливи, когато черпим сведения за минойския живот и нрави от пилоските или микенските плочки с линеар Б, които са не само по-многобройни, но и по-богати по съдържание. Микенците са се учили от минойците, като най-малкото са възприели от тях начина да се обличат; а към края минойците сигурно са се учили от микенците. Но двата народа, нека винаги помним това, са били народи твърде различни.

freska_mikenci_minoyci.jpg „Микенците се учили от минойците“ — фрагмент от фреска, намерена в Тиринт, 13 век пр.н.е.

Остават все пак следните факти, които до известна степен неутрализират значението на гръцкото проникване. Писмото е чисто минойско изобретение, създадено безспорно под общото влияние на Средния изток и на Египет. Линеар Б е просто разширена форма на линеар А, тъй като има много общи знаци с него. На острова употребата на един тип писменост не е разграничена отчетливо по време от употребата на друг тип: линеар Б се среща единствено в Кносос, а линеар А, изглежда, е изобретение и специалитет на областта на Фестос, докато в Малия като че ли са предпочитали старомодните йероглифи и може би са ги употребявали в съзнателно архаичен дух, както вавилонците употребявали шумерския клинопис за религиозни текстове и както ние понякога кокетираме със средновековни шрифтове.

Другият важен факт относно писменостите е печален. Линеар Б — и още повече другите типове писмо, както би могло да се предполага — не е много удобна и целесъобразна форма на писменост. Това е начин на писане второразреден, тромав и служещ си с налучквания. Много средни съгласни се изпускат, както и крайните „с“, „н“ и „р“, а също и „и“ в дифтонгите. Това значи, че някои къси думи могат да се четат по петнадесет различни начина. Несъмнено отчасти по тази причина, а и поради други, за които можем да правим догадки, употребата на писмото е била крайно ограничена. Не е намерено и едва ли някога ще бъде намерено нещо от рода на епоса за Гилгамеш или на историята за Потопа, нито царски укази или дори самохвални царски декларации за могъщество, нито пък възхвали на боговете, заклинания или дори магически проклятия. Употребата на тази писменост, на това половинчато, неизразително, куцукащо, скрибуцащо писмо се е свеждала до онова, за което то — с помощта на няколко доста уместни аритметични знака — всъщност единствено е било пригодно, а именно: описи, ведомости, разписки и сметки. Това не е оръдие на поета и историка, а изключително на бюрократа.

Бюрократът е бил феодален бюрократ и дори тези сметководни документи често са твърде човешки по съдържание. Това са служебни, канцеларски регистри на онзи административен център плюс земеделско имение, като какъвто ние описахме минойския дворец; в тях често се говори за работници и роби, за стада и впрягове волове за оран, за крави, назовани по име, и за раздаване на наметала и туники. Разбира се, споменават се и складове и стоки, като се почне от бронзови триножници и котли и се стигне до жито, ечемик и маслини. Тук е богатството на едно царство в един свят, който още не е изнамерил парите; царете от тази епоха, както по всичко личи, са имали твърде ясно съзнание за това богатство и са се гордеели с него. И все пак учудващо е, че минойците и микенците са постигнали такава детайлна ефективност при неговото отчитане: като наричаме тяхната форма на управление феодална бюрокрация, ние би трябвало, изглежда, да наблегнем много повече на втората дума, отколкото това ни се е струвало допустимо досега.

znaci_linear_a_b.jpgЗнаци върху плочка с линеар А, напомнящи знаците на линеар Б

Нека разгледаме няколко от кнососките плочки и техните преводи, за да видим какви сведения можем да получим за минойската „икономика“, която ги е извикала на живот и която заслужава много повече това претенциозно название, отколкото ни се струваше вероятно.

Записванията обикновено посочват името на заинтересованото лице и някакъв знак, указващ дали нещо му се дава или се получава като данък от него. Ако е данък, може да фигурира името на обложения градили село. След това идва въпросният обект, количеството или броят, който се получава или дава, понякога с пояснителна бележка, като например „толкова и толкова не достига“. Предметът винаги се обозначава с пиктограма, а не с фонетично писмо, и е интересно да се види как тези пиктограми варират според това, доколко те са стилизирани и опростени. Особен интерес представлява числителната система. Тя е десетичната, ще рече, естествената, която изхожда от броя на пръстите на човешката ръка или крак, тоест системата, възприета от гърците и римляните. В едно отношение обаче минойците са изпреварили своите приемници. Те не са изнамерили нулевия знак, нито пък отделни знаци за числата от 1 до 9. Но те са употребявали редове (или позиции). Това ще рече, че макар по обичайния примитивен начин да са повтаряли даден знак толкова пъти, колкото е необходимо, за да се означи дадено число (например четири къси отвесни чертици за цифрата 4), те имали различни редове (или позиции) за дробите, десетиците, стотиците и т.н. и поставяли всеки вид последователно отляво.

Например цифрата хиляда двеста тридесети четири се пише:

cifra_1234.jpg

По този способ човек може да събира и изважда върху хартия — което не може да прави с гръцките и римските цифри. Що се отнася до дробните числа, идентифицирани са цели дванадесет знака, макар да не се знае какво означават всички те. Половина и четвърт се обозначават като кука от верига, съответно обърната нагоре или надолу, а три четвърти — с комбинация от двете, както и следва да бъде.

Едно предупреждение. Примерите от кнососките плочки, които привеждаме по-долу, са взети от книгата на Вентрис и Чадуик „Документи на микенски гръцки език“ (Documents in Mycenaean Greek, Cambridge University Press, 1956) и е съвсем понятно, че тук не сме поместили подробните бележки, коментари и уговорки, които двамата специалисти са добавили към своите записвания. Всичко, което можем да кажем тук, е, че преводите се различават по степента на достоверност.

Първо, да вземем хората. Ето нещо, което разширява доста много границите на понятието „сметки“. Но поземлената собственост и броят на работниците засягат централната администрация не по-малко от складовете и стоките; а сред кнососките плочки, намерени пръснати из почти целия дворец и очевидно представляващи само малка част от онова, което е съществувало някога, има и такива, които съдържат елементи на една своето рода „Книга на страшния съд“[6] и на преброителен опис. Знаците са следните:

mazh_zhena.jpg

Може би жената носи дълга дреха.

Ето две типични записвания:

В Лазунтос: две дойки, едно момиче, едно момче.

В-до: девет робини на А-но-зо;

една да-, една та-; две възрастни жени на обучение; седем по-големи момичета, две по-малки момичета, две по-големи момчета, две по-малки момчета.

„Да“ и „та“, изглежда, са съкращения — на какво, навярно никога няма да узнаем.

Ето и вписки за работници, „по силата на“, както би се изразил съвременният интендант:

Във Фараи: надници за 18 мъже и 8 момчета; зърно на месец 1170 литра ечемик.

Всичко мъже от Амнисос: девет; дажбите да се вземат оттам.

Амнисос е пристанището на Кносос. При първото записване е интересно да се отбележи, че ако мъжете и момчетата са смятат за равни и ако месецът се брои по тридесет дни, ще се получи дневна дажба един и половина литра — така или иначе повече от достатъчно по отношение на въглехидратите. (Разбира се, за да стигнат до понятието литър, преводачите е трябвало да правят изчисления, които подлежат на корекции. Най-малката минойска мярка е чашата — а сравнението с други известни древни стандарти ни дава представа за вероятната вместимост на една чаша.)

В малко от кнососките плочки се споменават професията или занаятът на хората, въпреки че подобни данни се срещат много по-често в Пилос.

На едно място обаче е посочен един дърводелец, а в списъка на личния състав в кносоския дворец намираме следното:

… двама придружители заради данъци; Ки-та-не-то от Су-ри-мо заради налози… жрец в Е-ра, овчар заради налози; Копреус, придружител, от Ексос.

Ки-та-не-то е собствено име — или, по-точно, приблизителен сричков еквивалент на собствено име. Званието „придружител“ заслужава внимание и често се среща в Пилос. Вероятно е то да означава, било в религиозната или във военната сфера, адютант или помощник — навярно по-важна личност, отколкото днес тази дума означава за нас. В най-дългата плочка от Кносос са изброени шестдесет и седем души по име. Някои от имената звучат гръцки, а малък подбор от останалите се четат: па-ме-си-жо, ми-жа-ра-ро, си-жа-пу-ро, пи-жа-си-ро, пи-жа-се-ме. Както при картагенците хиляда години по-късно, където всеки втори човек като че ли се е наричал Анибал или Аздрубал, тези имена ни карат да мислим, че не е имало голям избор от съчетания за образуване на имена: може би подобно на днешните уелсци минойците са си служели с прозвища като Джоунс Хлебаря. По аналогия с географските названия тези от личните имена, които окончават на „о“, би следвало да се произнасят „ос“.

Да преминем сега към добитъка. Ето някои от знаците:

dobitak.jpg

Човек е склонен да предположи, че най-слабо стилизираните фигури отговарят на най-малко употребяваните знаци и следователно се отнасят за най-редките животни, и обратното; оттук следва, че овцете и козите са най-разпространените животни, а конят и сърната — най-редките; и това горе-долу се съгласува в другите данни. Може би е странно, че няма отделни знаци за вола и бика, защото разликата сигурно е имала значение за минойците. Записванията започват с име на човек, вероятно на пастира, а понякога назовават и „събирача“, тоест събирача на данъци. Сборовете обикновено възлизат на числа, кратни на десет, и навярно означават данъчната сума, която невинаги бива достигната.

Тези сборове са понякога доста големи; действително общият сбор овни в една серия плочки достига изненадващата цифра 25 051! Ето няколко типични записвания:

Овни 202, овце 750, козли 125, женски кози 240, шопари 21,

свине (женски) 60, бикове 2, крави 10

В Кудония: 50 работни вола

Показателно е съотношението на бройките, а така също и обстоятелството, че Кудония се е намирала в западната, най-слабо заселена част на острова, но все пак е попадала под административната власт на Кносос.

В една група плочки са дадени дори имената на двойки впрягове волове. Дж. Чадуик ги е превел „грубо“ така: Черньо (Ксутос) и Шарко, Червенушко и Белоножко, Белчо и Ревльо. Тук наистина долавяме човешката нотка. Не можем да допуснем, че фактическите селяни-собственици са говорели гръцки, и това сигурно са опитите на някой старателен писар да преведе на гръцки действителните критски имена, които никога няма да узнаем.

Тук е репродуцирана една проста табличка за коне и магарета и тъй като я репродуцираме, ще се спрем малко по-подробно на нея. Тя гласи:

Първи ред: И-куо кон 5; кон 4 по-ро; КОНЧЕ (цифрата е отчупена)

Втори ред: О-но МАГАРЕ 3 по-ро; МАГАРЕНЦЕ 2; МАГАРЕ 4

Думите в курсив са силабично писмо, а думите с главни букви — пиктограми; цифрите са означени с отвесни черти. Окончателният превод, след като се вземат под внимание писмената и фактът, че в пиктограмите се забелязват малки, но важни различия (напр. при последната има две резки на шията, обикновен знак за мъжки пол), гласи:

Коне: пет кобили, четири (възрастни) коня, х кончета

Магарета: три женски магарета, две магаренца, четири мъжки магарета

Тази плочка, открита от Еванс в коридора на северния вход, под мястото, където сега се намират стълбовете на пропилона и главата на нападащия бик, е една от малкото кнососки плочки, в които се говори за коне. Тя сигурно не е затруднила много писаря-сметководител, който я е издълбал със стилуса си преди тридесет и четири века. Старателното очертаване на животинските глави все пак му е отнело малко време.

Знаците за най-важните хранителни продукти са:

znaci_hrani.jpg

Подправките заемат важно място в общата картина — и ако уподобим знака за подправки на пиперница, той става напълно разбираем. В Кносос се споменават кипарисово и кориандрово семе, а в Пилос намираме още сусам, кимион, копър и някои други, които не могат да се идентифицират. По-интересни са записванията относно земята, която ражда храните, например за лозята и насажденията, и понякога за нейните собственици. И тук обаче Кносос ни предлага разочароващо оскъдни сведения в сравнение с Пилос. Има записвания, които е възможно да се отнасят за имение и за общинно ползвани или общински земи. Пилос ни дава картина на ясно изразени феодални отношения.

Тъкани и дрехи, домашни вещи и мебели, всичко фигурира в инвентарните описи. Знакът за тъкан по всяка вероятност представлява стан, но знакът за вълна е по-трудно разбираем; той е взет от линеар А и може да е претърпял по-голяма стилизация. Изброяват се ленени и вълнени дрехи, споменават се и багрилни вещества, включително любимият на древността пурпур. Има тъкани с „чисти краища“ и „мръсни краища“, които ни навеждат на мисълта за крайречни перални, макар и не непременно под надзора на царската дъщеря. Срещаме наметала, „подходящи за даряване на гости“, и други „от по-добро качество“ за „придружители“; възможно е дворцовите служители да са имали право на периодично раздавано формено облекло, както чиновниците в съвременния им Угарит на сирийския бряг.

Що се отнася до домашните принадлежности, те са многобройни и разнообразни, и се изобразяват нагледно: най-често се срещат съдове за течности от различен вид. Репродуцираната тук счупена плочка напомня викторианска спалня, и може би не без основание: Кносос и Уиндзор отпреди сто години може да са си приличали поне по армията от слуги, разнасящи кани и легени. Две други вписки отговарят повече на представата ни за дворцов разкош и романтика: „Два ритона във форма на глава на бик с позлатени(?) рога“ и „три сребърни чаши… със златен ръб“. Това са подходящи предмети за всяка царска съкровищница от бронзовата епоха, а такива са впрочем и споменатите бронзови котли-триножници. Нищо, разбира се, не се споменава за желязо, но се говори за олово, използувано навярно като заместител на калая, който заедно с медта е необходима съставка на бронзовата сплав.

plochka_predmeti.jpgПлочка с линеар Б с изображения на домашни предмети

Такова е било предназначението на минойската писменост. Като имаме пред вид нейните несъвършенства и неточности, освен в случаите, когато са прибягвали до чисти пиктограми, едва ли ще бъде открито някое друго нейно по-литературно приложение. Тази писменост предполага наличието не наистина на армия, но все пак на порядъчен брой писари. Тя също предполага наличието на едно друго доста мрачно заведение за младите, което трябва да се е срещало вече по-често в другите краища на Средиземноморието, а именно жреческото училище. За пръв път интелигентното момче — за негово щастие или нещастие, според това, как мислим — бива отделено от своите връстници и докато те се скитат на воля или се упражняват в мъжествени спортове, или пък в най-лошия случай рецитират племенните балади, него го затварят и го карат да преписва до безкрайност йероглифи. Можем да бъдем почти сигурни, че членовете на царското семейство, благородниците и земевладелците на минойския Крит не са се учели да пишат, но пък не можем да си позволим и най-малко презрение към тях за това, че са били „неграмотни“. За тях просто не си е струвало труда да бъдат нещо друго. Все едно е да искаме някой руски княз или австрийски ерцхерцог от 19 век да почувства нужда да придобие квалификация на банков чиновник.

Има два други вида записвания върху кнососките плочки, които се срещат рядко, но са важни, и то може би важни тъкмо защото са редки. Едното се отнася до колесници и коне. Другото — до приношения в чест на боговете. По-нататък ще се спрем и на едното, и на другото.

Бележки

[1] „Archaeology of Crete“, 1939, с. 143.

[2] Както е посочено и в предговора към книгата, не може да се приеме схващането, което авторът изразява тук и на други места в изложението, че социалните отношения през периода на разцвет на критската държава и общество са били „феодални“. Общественият строй на Крит през разглеждания период е робовладелски. — Б.ред.

[3] Резиденцията на Кентърбърийския архиепископ в Англия. — Б.пр.

[4] Attlee: (h)at — шапка; lee или ley — ливада. — Б.пр.

[5] То се нарича „линеарно“ не защото се пише по права линия, а защото се изпълнява с помощта на няколко стилизирани черти, за разлика от рисувания образ.

[6] Англ. „Doomsday Book“ или „Domesday Book“ — регистър на всички земи в Англия, посочващ техните размери, стойност, собственост и обременяващи ги задължения, изготвен по заповед на Вилхелм Завоевателя през 1086 г. Наречен от народа „Книга на Страшния съд“ заради безпрекословния му авторитет. — Б.пр.