Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minoan Crete, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Десета глава
Последният период на разцвет

Всички неща се променят, както е казал най-древният от гръцките философи. Никой не може да се окъпе два пъти в същия поток, защото водата тече. Никой, нито дори критяните, не може да се къпе вечно в топлите, слънчеви води на благоденствието. Защото времето тече; а идва време, когато боговете или варварите по границите или и едните, и другите се изпълват със завист.

Ето един народ, закрилян от морето, богат със стада и с плодове на благодатна земя, забогатял и от търговия, жизнен и ярък, нестесняван в изкуството си, обичащ удобствата, но религиозен и почитащ своя бог. Неговата цивилизация трябвало да угасне и да потъне в забрава. Преди да стане това, тя претърпяла промяна: в очите на съвременника нейните последни петдесет години на разцвет може да са били най-блестящите, но ние, които гледаме от разстояние, долавяме по-скоро привкус на презрялост и упадък. В продължение на близо 500 години, от около 1900 до 1450 г. пр.н.е., тоест за петнадесет или повече поколения минойците като народ на бронзовата епоха се радвали на безпроменливо и сравнително мирно съществуване. После — ако датите ни са верни — настъпила голяма промяна, а след нея, преди още да изтече един човешки живот, дошла катастрофата.

Каква е причината за тази катастрофа? Какъв е нейният обхват? Каква връзка са имали с нея петдесетте години на нов живот и нрави след 1450 г.? Това са въпроси, които се нуждаят от отговор — и на които може да се отговори само условно.

Два факта бият на очи. Първият е, че именно през тези петдесет години властта в Кносос е водила своите сметки и архиви в една ранна форма на гръцкия език, точно същата, която са използвали и микенците. Вторият е, че минойците са се страхували от земетресения и са страдали от земетресения. Двата факта имат връзка помежду си.

Първо, за микенците. По едно време се смяташе, че само минойците са влияели върху микенците. Сега знаем, че това влияние е било взаимно. Или по-скоро влиянията са се редували: минойците се появили първи на егейската сцена и първи упражнили влияние върху дошлите по-късно и по-слабо цивилизовани микенци; след това ролите постепенно се разменили. А и думата „влияние“ може в случая да е евфемизъм.

Кои са тези микенци? Досега ние се въздържахме да ги въведем в критската панорама; казахме само, че са си служели с писмеността линеар Б, същата, която употребявали и в Кносос, но че би било рисковано да се описва животът на минойците въз основа на данните от микенските плочки. И това е логично, защото микенците са били народ твърде различен от минойците. Но сега положението е по-друго, защото искаме да видим какво е представлявал Крит през годините на микенската окупация или — ако тази дума не е употребена на място — под микенско влияние или династическа хегемония.

Микенците са първите гърци, дошли в Гърция. Те принадлежали към онези индоевропейски народи, повечето русокоси, едри и яздещи коне, които се придвижвали от степните земи северно от Черно и Каспийско море. Те също така проникнали и в Мала Азия и Индия, и там, където стъпил кракът им, ходът на историята се променил. Те трябва да са били много властни хора.

Те именно са въвели коня като домашно животно в Източното Средиземноморие.

Този факт сам по себе си има немалко значение. Конят е чудно същество: не много умно, както казват, но способно да промени хората, които го използуват. Хората го впрягат в колесница. Чуват го как цвили — „той рече сред звука на тръбите: Ха, ха; и помириса отдалеч битката, гърма и военачалниците, и виковете“. Хората, които го използуват, стават „конни“ хора, различни от останалите.

figura_kinzhal.jpgГлинена фигурка с кинжал от Сития в Източен Крит

С въвеждането на линеар Б Минойският свят за пръв път заговаря за колесници и коне. Той става част от служещия си с колесници свят на бронзовата епоха, а това е милитаристичен свят. Така както една златна колесница бе намерена разглобена и складирана в гробницата на Тутанкамон, хилава издънка на династия от фараони-воини, така и в кнососките плочки се говори за; „Една конска колесница, боядисана тъмночервена, разглобена“ и „Три конски колесници без колела, инкрустирани със слонова кост, напълно сглобени, снабдени с юзди и набузници, украсени с юздечки от слонова кост и рог“. Те са богати, скъпи и разкошни, тия колесници, чакат в хранилището на царя или пък ги изкарват навън и ги стъкмяват; неспокойните, пръхтящи коне биват доведени от двете страни на теглича на колесницата, която може би ще бъде управлявана от голямата военна фигура — „придружителя“ на царя, — а дребните критяни зяпат в почуда как едрият северняк-коняр се мъчи да ги овладее — и може би се кискат скритом, когато това не му се удава…

С това изказваме предположението, че критяните и критските владетели са станали войнствени едва след като в Кносос дошли микенците.

До известна степен това значи да се опростяват нещата, но само до известна степен. Разполагаме например със свидетелството за носене на ками, което ни дават оброчните дарове, сред които това оръжие заема видно място. Но наречете камата нож и поне половината от аргумента ви ще отпадне; съвсем естествено е хората, които имат бронз, да носят със себе си някакво режещо оръдие. По-конкретни указания ни дава друга стеатитова ваза от Агия Триада, наречена „чаша на принца“. Тук виждаме дългокос, самоуверен на вид и твърде накитен млад човек, който като че ли дава заповеди на един „офицер“, обнажил меч на рамо и застанал пред трима „войника“, от които обаче е запазен само един, и то от него се вижда само главата му, защото тялото е покрито с нещо като щит или плащ. Ето наистина една военна сцена и тя датира от периода между 1550 и 1500 г. пр.н.е. Някои обаче съзират в позите и чертите на фигурите играещи деца; сцената безспорно прави такова впечатление. Но дори да е така, децата няма да играят на войници, ако никога не са виждали войници.

Близкото до ума обяснение е несъмнено това, че няма владетел от бронзовата епоха без телохранители, без малка армия, и че дори той да разполага с такива, неговата страна все пак би могла да бъде миролюбива страна. Намерени са наистина останки от бронзови копия и те не всички датират от периода, когато е бил в употреба линеар Б. Не бива да забравяме също така, че Кносос владеел моретата, пък и трябвало да ги владее, за да има мир у дома си. Вече отбелязахме, че няма основание да допуснем съществуването на голяма и постоянно действаща флота. Но моряците са били налице и понякога се е налагало те да употребят оръжието си. Има разлика от небето до земята, дали просто поддържате мир в страната си или сте станали войнстваща, империалистическа държава.

Съществуват данни, оскъдни данни, че към края с минойските владетели се е случило именно това — че са се превърнали във войнствени империалисти. Възможно е те да са били принудени да станат такива, както е бил принуден и Рим, само че не толкова охотно, както може да се предположи, като имаме пред вид доста различния характер на двата народа. Както римляните са знаели твърде добре от собствен опит, отвън винаги има завистливи „варвари“; а окупацията на някои земи може да се окаже — или поне да изглежда — необходима за защита на търговията.

Току-що казаното се подкрепя от легендата, та дори от античните историци — Херодот и Тукидид от Гърция и Диодор Сицилийски от Рим: всички говорят за Крит като за някогашна сила в Средиземноморието! В легендата за цар Минос се разказва между другото, че, преследвайки Дедал, който си навлякъл гнева му, той стигнал до Сицилия и основал там град „Миноа“, преди да бъде убит чрез предателство. Въпросният гняв на цар Минос ни отвежда към други по-ранни негови завоевателни експедиции. Дедал, както си спомняме, научил Ариадна какво да направи, за да може Тезей да надвие Минотавъра и да избяга заедно с нея; Тезей бил един от четиринадесетте младежи и девойки, изпратени от Гърция като жертвена дан. А данъкът бил наложен след една наказателна експедиция, която Минос предприел, за да отмъсти за убийството на сина си на гръцка земя: и Мегара, и Атина почувствували силата на оръжието му. Интересно е да се отбележи, че в Атина той нямал пълен успех, та трябвало да призове на помощ Зевс и онзи бич, който винаги се смята за пратен от боговете — чумата. В Сицилия той дори направо претърпял неуспех, защото там намерил края си; Херодот говори и за някаква несполучлива петгодишна обсада след смъртта му.

И така стигаме до земетресенията. Сеизмолозите смятат, че в миналото Гърция може би е била сполетявана средно от три сериозни труса на столетие. Към 1700 г. пр.н.е. дворецът в Кносос бил разрушен и след известно време построен наново още по-разкошен. Известно е, че по някое време към средата на второто хилядолетие пр.н.е. цикладският остров Тера (днешният Санторин) станал жертва на катастрофално вулканично изригване, което трябва да е причинило огромни вълни и навярно последващи земетресения в околния район, който безспорно включва и Крит. За съжаление датата на това бедствие в Тера не може да се определи с точност. Смята се, че то е станало около 1500 г. пр.н.е.

Ето следователно една вероятност. Минойският Крит сам се отслабил. Земетресенията и усилията да се възстанови всичко в още по-грандиозен вид след земетресението, съчетани с амбицията или необходимостта, които подтиквали неговите владетели да търсят отвъдморски завоевания, го отслабили или поне го направили уязвим. Микенците като възхождаща сила се възползували от тази слабост, но на първо време не със сила. Около 1450 г. с помощта на неизвестно какви средства за натиск една микенска династия установила господството си над минойския Крит. Или може би тази микенска династия установила господство над Кносос, а който владеел Кносос, владеел по всяка вероятност и целия остров Крит.

Микенските аристократи били добри ученици, а понякога дори компетентни владетели. Благоденствието на Крит продължило и, както вече казахме, дори може би нараснало. Сметководното писмо било подобрено и приспособено към гръцкия език. Продължил и дворцовият живот, като получил само по-войнствен облик, онова самочувствие, което дават конят и колесницата, а красивите дами може би са се стараели да бъдат още по красиви заради напетите мъже на колесниците. Без съмнение селската маса не е почувствувала почти никаква разлика: може би селяните получавали, общо взето, по-добри цени за вълната, смокините и маслините си, но съпроводени и с по-арогантно отношение от страна на купувачите-аристократи.

И тогава, след тези някакви си петдесет години на гръцка династическа намеса, през или около 1400 г. пр.н.е. — с толеранс от няколко години тази дата не се оспорва — някакво реално, но не съвсем непоправимо физическо бедствие сполетяло Кносос, Фестос и Малия, както и много други по-малки дворци и големи вили.

И тук най-после се връщаме към легендата за Тезей и Ариадна, за която споменахме мимоходом.

Да я разкажем накратко. Тезей, победоносният и обичащ приключенията син на атинския цар Егей, решил да заеме мястото на един от седмината момци и седемте девойки, които били изпращани всяка година (някои казват, всеки девет години) като жертвена дан на цар Минос. Пристигнал в пристанището на Кносос, Тезей първо демонстрирал мъжеството си и благоволението на бог Посейдон към него, като извадил от морето златния пръстен, хвърлен високомерно там от цар Минос, а отгоре на това и една корона, подарена му от съпругата на Посейдон. Ариадна, дъщерята на царя, тутакси се влюбила в него. Предопределената участ на Тезей и на тринадесетимата му другари била да бъдат хвърлени на страшния Минотавър с глава на бик — рожба на неестествения съюз между майка му и един бик, — който живеел в бърлогата си в центъра на лабиринта. Ариадна обаче намислила друго. Тя подарила на възлюбения си вълшебен меч и вълшебна кутия с кълбо, от което пред него се размотавал конец, за да го отведе първо при Минотавъра, а после да го изведе благополучно из лабиринта. Тезей извършил героичния си подвиг и напуснал острова не само със спасените си от гибел другари, но и с Ариадна. На път за дома обаче той оставил Ариадна на остров Наксос, където тя скоро станала жена на бог Дионис. При пристигането си в Атина Тезей забравил да опъне бялото платно, което било уговореният сигнал в случай на успех, и баща му отчаян се хвърлил във водите на Егейско море, като по този начин му дал името си и своевременно освободил престола за сина си. По-късно Тезей, след като станал владетел на Атина, се оженил за по-малката сестра на Ариадна — Федра.

Две неща трябва да се избягват, когато боравим с легенди. Първото е да правим твърде голям капитал от тях, второто — да не им вярваме нито дума: нужен е среден път. Ето една история, която е стигнала до гърците през много векове, като е наслоявала върху себе си приказни акценти и е отразявала вкусовете и запомнените страхове на ония, които са я разказвали. Гърците, които дошли в минойския Крит — както ще видим, те дошли там за втори път, — трябва да са останали неимоверно поразени от двореца-лабиринт. Не по-малко впечатление им е направил сигурно критският бик и критският култ към бика. Може би те са били внезапно, едва ли не травматично потресени от вида на някой, който е носел обредна маска или коафюра с образа на бик. Освен това те очевидно са разказвали за някаква гръцка победа — набег, нападение, дори нахлуване, но във всеки случай уронващо престижа на великия Минос. В епизода с Тезей, който предоставя Ариадна на любовта на бог Дионис, те несъмнено си спомняли за обречената на светост царска дъщеря. Последвалата женитба на Тезей с Федра може би също е възпоминание за някаква династическа спогодба с кнососките владетели, за каквато вече ние изказахме предположение. Колкото до предопределената участ на седмината момци и седемте девойки, съблазнително е тълкуването, че те са били предназначени за бикоборската арена. Ако това се окаже вярно, то наистина би свидетелствало за печален упадък и разложение сред минойците, щом като нито техният елит от noblesse oblige, нито дори природно смелите не са желаели вече да се заемат с тази опасна, но героична задача, или поне са били недостатъчно на брой. Но това безспорно е една възможност. Друга възможност е, че наистина е съществувала кутийка с кълбо, тоест кутия, от която се е размотавал конец; такава бе открита в една разрушена от земетресение къща в Кносос и полу на шега наречена от разкопвачите на Еванс „кутията на Ариадна“. Романтичните натури могат да го тълкуват както си искат; може би е вярно поне това, че хората наистина са се губели в заплетените ходници на Къщата на двойната секира…

Как можем да съгласуваме всичко това с археологическите факти и хипотези и така да се доберем до вероятната истина за живота на последните няколко поколения минойци? Това очевидно не е лесно. Ще набележим три възможни тълкования. Едно от тях ще вземе пред вид критиките и упреците на професор Л. Р. Палмър, които през последните години вдигнаха толкова голям шум.

Първото възможно тълкуване е, че подвигът на Тезей представлява проникване или инфилтрация на микенските гърци към 1450 г. пр.н.е. Това би означавало, че тази операция не е протекла съвсем мирно, въпреки че с последвалата женитба на Тезей и Федра то ни дава елемента на династическата спогодба. Според тази хипотеза разрушаването на двореца през 1400 г. пр.н.е. е резултат не от чуждо нашествие, а от природно бедствие или дори от бунт на местните минойци срещу техните микенски управници.

Втората възможност е, че разрушаването на Кносос и на другите дворци през 1400 г. пр.н.е. наистина е резултат от нахлуването на гърците, предвождани от Тезей. В такъв случай обаче трябва да допуснем, че гърци са воювали срещу гърци, тъй като в продължение на петдесет години Кносос си е служил с гръцкото писмо линеар Б. В защита на тази теория може да се каже, че тя съвсем не е толкова неправдоподобна. Гърците никога не са се славели с единството си. И е съвсем допустимо микенските благородници, които не обичали нищо повече от военните приключения и които според Омир считали за твърде почетно прозвището „градорушители“, да са се биели помежду си.

Според третата хипотеза разрушаването на минойските дворци през 1400 г. пр.н.е. също е дело на Тезей, но вече се изключва възможността той да се е бил срещу други гърци, дошли на острова преди него. Според тази теория трябва, разбира се, да приемем, че възприетата понастоящем датировка на намерените в Кносос плочки с линеар Б е погрешна. Точно това е предположението, което поддържа професор Палмър. Не е тук мястото да привеждаме неговите доводи, а всеки опит да се изложат те накратко едва ли ще ги представи в достатъчно убедителна светлина. Най-силната точка на аргумента му е, че е невероятно почти идентичните писмености линеар Б в Кносос и в Пилос да датират съответно от 1450 — 1400 г. в Кносос и от около 1250 г. пр.н.е. в Пилос. Датирането на писмените паметници от Пилос не може да се оспорва сериозно; затова, гласи доводът, датировката на кнососките плочки трябва да е погрешна и в действителност би трябвало да бъде доста близка до пилоската.

Този спор относно вярното датиране на кнососките плочки с линеар Б продължава. Професор Палмър обвинява сър Артър Еванс в небрежност и неточност. Почти всички останали горещо защищават Еванс. Категоричен отговор не може да се даде, преди да бъде открит допълнителен фактически материал; идеалното би било да се намерят още плочки с линеар Б в Крит, и то при обстоятелства, които биха позволили те да бъдат датирани. Сега-засега обстоятелствата са такива, че в голямото си мнозинство мненията са срещу Палмър. Това, че между датировката на двете групи плочки, от Пилос и от Кносос, има разлика от 150 или повече години, звучи действително необикновено, но въпреки това изглежда да е факт. Неотдавна откритите в гръцка Тива (според съобщението на Illustrated London News от 5 декември 1964 г.) плочки с линеар Б, датиращи от междинен период, са потвърждение на този странен факт — и отслабват тезата на Палмър.

Връщаме се към живота на минойците. Би било наистина много жалко, ако погълнати от проблема, който те поставят пред нас, ние забравим, че в хода на това развитие те са си направили, с една дума, живота ад.[1]

Затова нека погледнем на въпроса по човешки и не премного научно. Тези, които разкриха развалините на Кносос, се натъкнаха на следи от хаос и ужас; там бяха намерени опушени от дим камъни, а димът, който ги е опушил, е дошъл от юг — посоката, от която духа вятърът напролет. И така вероятно в един пролетен ден, през последните години на така наречения от нас петнадесети век пр.н.е. Кносос рухнал — може би под мечовете на микенски авантюристи, под яростта и по-примитивните оръжия на въстаналите селяни или под страшния напор на ревящия подземен бик. Ето често цитираното, но не и остаряло описание на Дж. Д. С. Пендълбъри:

Финалната сцена се разиграва в най-драматичното помещение, което някога са разкопавали археолози — тройната зала. Тя бе намерена в пълен безпорядък. В един ъгъл лежеше катурната голяма делва за дървено масло, обредни съдове са били използувани в момента, когато настъпила катастрофата. Изглежда като че ли царят е бил повикан набързо тук, за да извърши твърде късно вече някакъв обред с надеждата да спаси народа си. Тезей и Минотавърът! Смеем ли да допуснем, че той е носел маската на бика?

Все едно дали тогава Тезей е бил там или не, много възможно е да се е състояла някаква церемония за умилостивяване с маски на бикове, когато огънят и ужасът плъзнали по коридорите на огромния, разпрострял се нашироко дворец в Кносос.

Бележки

[1] На интересуващия се читател препоръчваме второто и преработено издание на труда на Палмър „Mycenaeans and Minoans“ (Микенци и минойци), Лондон, 1965 г., една подробно аргументирана книга. Този спор между специалистите естествено би объркал обикновения читател. Но можем да кажем поне следното: ако се окаже, че професор Палмър е прав, нашата преценка за влиянието на микенците върху минойците ще трябва да бъде ревизирана и ще трябва да признаем, че минойците са се радвали на по-продължителен период на несмущаван разцвет. Но няма да бъде необходимо да ревизираме нашето схващане за характера на този разцвет.