Кристин Римър
Предизвикателството (9)

Глава осма

— По радиото съобщиха, че вероятността да вали, е четиридесет процента.

— Адам, не бъди такъв песимист! Няма никакви облаци.

— В пустинята обикновено бурята се появява внезапно.

— Не сме в пустинята, не забелязваш ли?

— Да, в полупустинна област сме. И тук ураганите връхлитат изведнъж.

— Добре, когато започне да вали ще влезем в колата.

— Забеляза ли колко време пътувахме по този ужасен път? Ако завали, голяма е вероятността да се връщаме през тресавища. Колата ми не е пригодна за това.

— Не искам повече да слушам за времето, моля те!

— Само не казвай после, че не съм те предупредил.

— Обещавам.

— И в цялата тази история няма никаква логика.

— Така ли, Адам?

— Наистина ли очакваш да повярвам, че някой ще се срещне тук с теб?

— Каквото искаш вярвай, но аз очаквам… послание.

Адам, който седеше върху спалния чувал до огъня, измърмори нещо и замълча. Лорна, която лежеше недалеч от него върху спалния чувал, завита с одеялото от колата, си отдъхна за малко и сложи ръце под главата си. Загледа се в звездите, които блещукаха на тъмното небе.

Мястото, където се бяха разположили, беше срещу една голяма скала, близо до страничен път, някъде на северозапад от Албъркуерк. Огънят гореше слабо и нежно осветяваше лицето й. И двамата съсредоточено бяха вперили очи в пламъците.

— Не биваше да палим огън тук! — рече Адам.

— Не видяхме жива душа наоколо. Не се нуждаем от разрешение.

— Лорна, в края на двайсети век сме. Необходимо е разрешение за палене на огън. Къде ще намерим още дърва?

— Оттатък пътя, малко по-назад, забелязах отсечено дърво.

— Нали няма да ме караш да се връщам за едно дърво?

— Ще ми е приятно да ти помогна.

Откриха дървото и отново стъкнаха огъня.

— Слава богу, че дървото е сухо — избоботи Адам, когато пламъкът лумна.

Когато се здрачи и позахладня, изядоха сандвичите, които бяха купили и пиха чай от термоса.

— За какво послание все повтаряш? — прекъсна Адам размислите на Лорна.

Тя се премести, за да не я убиват няколко остри камъчета.

— Не е ли чудесно тук?

— Питам те, дали очакваме някого? — настоя Адам.

— Очакваме… неочакваното — изрече Лорна.

Адам, който се бе поизлегнал, седна и прегърна колене.

— Хайде, не е толкова зле — искрено се изненада на усмивката и съгласието му, че не е толкова лошо. — Начинът, по който кимаш с глава, ми напомня за Астрид. — Тя каза това, преди да проумее, че споменаването на името на майка му ще го накара отново да се затвори в себе си. — Имате нещо много общо в израза на лицето, така че и без да ми беше казал името си, щях да открия връзката между вас.

— Но в момента, в който ти казах името, ти знаеше кой съм.

— Да.

— Защото Астрид беше говорила за мен, нали?

— Да.

— Предполагам какво ви е разказвала там в групата.

— Адам, не мога да ти кажа. Онова, което си говорим в групата, е много лично, иначе никой няма да е откровен.

— Разбирам.

Лорна се загледа в далечината, където блещукаха светлините на Албъркуерк. Когато извърна глава към Адам, той се бе загледал в огъня и се усмихваше.

— Когато бях на десет години, Астрид ме заведе за първи път на излет.

— Къде? — меко попита тя, доволна от промяната в настроението му.

— Близо до Лос Анжелис в гората „Лос Падре“. Беше по времето, когато хипарският й период приключваше.

Лорна се изненада. Трудно си представяше дамата, която познаваше, някога да е била хипи. Адам замълча за малко и Лорна попита:

— И как беше на първия ти излет?

— Кошмарно.

— О, Адам! Не вярвам да е било толкова лошо.

— Не ми ли вярваш? Наистина ли искаш да ти разкажа? — Той я изгледа продължително.

— Да, и то в подробности.

— Защо?

— Харесвам ви и двамата — майка ти и теб, и по принцип се интересувам от хората, които ми допадат.

Той я погледна колебливо, впери очи в огъня и започна да разказва:

— Спомням си как пътувахме към планината. Когато слънцето залезе на запад и се здрачи Астрид паркира край шосето, подаде ми одеяло и се наметна с друго. — Адам направи кисела гримаса. — Бе ги взела от одеялата ни. Аз бях с маратонки и джинси, а мама по къса рокля, черни чорапогащи и обувки на висок ток. Разбираш ли, решението да отидем на излет беше спонтанно, както всичко, което тя правеше в живота си? — Адам разрови огъна и продължи разказа си: — Както ти казах, бе вече тъмно, когато тя пое напред през храстите и камънаците. Следвах я. Повече от час вървеше на високите токове, роклята и чорапогащника й се скъсаха, но тя не обръщаше внимание. През целия път пееше някаква песен на Боб Дилън. Когато спря и хвърли одеялото си върху каменистата земя, бях й страшно ядосан.

— Затова, че те е мъкнала неизвестно къде?

— Да, затова. И за хиляди други неща. Затова, че бе по-различна от майките на другите момчета, че никога яденето не беше готово навреме, че се влюбваше всеки ден в различни мъже, че бе непрекъснато превъзбудена и не можех никога да си почина, защото очаквах какво още ще се случи? Къде ще ме повлече, какво ли ще каже и ще ме изложи пред приятелите ми? Не че имах много приятели. Винаги бяхме в движение, винаги отивахме някъде, където очаквахме, че ще бъде по-различно от предишното място, а то не беше. — Той спря за малко и се загледа в лицето на Лорна. — Както и да е. Когато тя положи одеялата на земята, бях обезумял.

— И какво се случи?

— Тя ме погледна и разбра. Каза, че толкова искала да бъде добра майка, но за съжаление, е такава, каквато е. Все гони вятъра и търси нещо, което не намира.

— Значи си я разбрал? — тихо попита Лорна.

— Не съвсем. Бях й много ядосан. Но с годините разбрах, че тя винаги е правила най-доброто, според възможностите си, разбира се. Не й е било леко, особено в онези години, сама да отгледа детето си. Но аз бях отговорност, от която тя никога не направи опит да се отърве. — Адам сдържано се усмихна. — Докато порасна и стъпя на крака, каквото и да й се случеше, винаги бях до нея. Но сега ми се изплъзва. От шестнайсетгодишна възраст имах право да оставам сам вкъщи. Когато навърших осемнайсет, заживях сам с нейното разрешение.

— Това означава, че въпреки всичко тя е била добра майка — заключи Лорна.

— Въпросът е, че аз никога не забравих, какво ми каза тя тогава по време на излета. Преди месец, когато обяви, че ще се омъжи за Максуел, ми показа пръстен и се усмихна по онзи загадъчен начин, напомняйки ми за онова време. Не може да не ти е говорила за него? — Лорна кимна. — Сподели, че най-после е намерила идеалния мъж. И беше сигурна в това. След години, преминали в търсене, тя беше намерила човека, с който щеше да е щастлива до края на живота си. А сега го изостави. Ето затова не мога да я разбера.

Лорна погледна Адам. Опасната нежност, която я обхващаше от време на време, се появи отново. Нежност, примесена с копнеж да му открие истината. Ако той знаеше, че Астрид прави всичко това, за да се убеди в правотата на решението си, щеше да е спокоен. Ако знаеше и истината за Лорна, щеше да я остави на сутринта в града и да се върне към своя уреден живот. Тя стана и се наметна с одеялото.

— Предполагам, че всичко тук ти напомня онзи излет, когато си се чувствал толкова объркан. На колко години си, Адам?

— На трийсет и шест — отговори той и присви очи подозрително. — Какво имаш предвид?

— През първите шестнайсет години изцяло си бил под влиянието на Астрид. Следващите двайсет години си живял самостоятелно. Сам си организирал и подреждал живота си.

— Е, не бих казал. Никога не можеш да подредиш живота си така, както искаш.

— Но в повечето случаи го направляваш.

— Не ми харесва посоката на този разговор.

— Защото се досещаш за моето заключение, нали?

— Тогава не го казвай. — Той я погледна сурово със зелените си очи.

— Равновесието, Адам — повтори Лорна, чувствайки, че отново е успяла да съхрани тайната. Животът е преди всичко равновесие. И ти непрекъснато го контролираш.

— Никой не може дълго да контролира напълно живота си.

— Може, ако веднъж си се опарил, или го е превърнал в пепелище. — Лорна говореше по-скоро за своя живот.

Но Адам не знаеше това и с тази забележка почувства, че тя докосва нещо много дълбоко в него. Животът му не бе пепелище, Адам бе уверен в това. Животът му наистина бе организиран и балансиран.

Но поради някаква абсурдна причина в съзнанието му се появи килера му вкъщи с редиците излъскани обувки, подредени по цвят и предназначение — деловите и официални обувки отпред, а всекидневните отзад. Видя редиците с костюми, сгънатите и подредени ризи и пуловери, жената, с която се срещаше напоследък, му бе казала: „Ти си прекалено порядъчен. Чудесен любовник си и съжалявам, че те губя. Но никога не си открит докрай, винаги част от теб остава скрита. Ще се радвам, ако някой успее да отключи душата ти, аз не успях“.

Адам прекъсна нерадостните си мисли.

Лорна седеше сгушена в одеялото до огъня, прегърнала колене, така че той виждаше само немирното й лице, върховете на белите ботуши и бляскавата й коса. Представи си как ръцете му галят копринените кичури. Съзнанието му се насочи към предишната вечер и споменът за нежните й малки гърди. Желанието му да я притежава, надделяваше над цялата му резервираност и сдържаност. Искаше я от момента, когато я срещна.

„Проклета да е — помисли си той. Защо, за Бога, при всичките тези красиви и порядъчни жени, сладострастница като нея го караше да губи самоконтрол?“

Лорна го погледна, учудена какво става в главата му. Погледът му беше изпълнен с желание и ярост. Спомените от предишната вечер завладяха и нея. Ръцете му, галещи косата й, устните му върху нейните, силното му красиво тяло…

Той я желаеше силно. Само сдържаността и умението му да се контролира го бяха възпрели. Можеше да я притежава, когато пожелае, призна си тя. Но когато той реши да го направи, къде ли ще е тя? Може би трябваше да му е благодарна за сдържаността?

Адам свали ботушите и се пъхна в спалния чувал.

— Приемам разговорът за приключен — каза Лорна, стараейки се да звучи нежно.

— Да — потвърди Адам. — Може би ще си щастлива, ако наистина заспя. Тогава ще получиш посланието и няма да имаш проблеми с мен.

Лорна реши, че няма смисъл да отговаря и също се пъхна в чувала. След няколко минути почувства цялото неудобство на спането на открито, с хилядите камъчета отдолу. В далечината чу някакъв лай — диво куче или койот. Заспа неусетно.

В нощта проехтя далечен тътен. Лорна сънуваше препускащ вожд на апахите, размахващ томахавка.

— Лорна, хайде ставай! Събуди се! Трябва да се скрием. — Някой я буташе и викаше.

Лорна измърмори и се зави отново, намествайки се по-удобно.

— Лорна, ставай! Всеки момент ще завали.

Лорна се обърна и отвори очи. Адам се беше надвесил над нея.

— Идва буря.

Тя окончателно се разбуди. Беше тъмно като в рог. Звездите се бяха скрили зад буреносните облаци, които се кълбяха със скоростта на експресен влак и закриваха луната. Светкавица проблесна някъде на североизток, последвана от гръм, който й напомни съня. Лорна се опита да се разсъни. След това потръпна с крехките си рамене, впечатлена от цялото това природно великолепие.

— О, Адам, не е ли чудесно?!

— Бързо! — нареди Адам. Той беше грабнал под мишница навития спален чувал и бързаше към колата. — Имаме само няколко минути, за да се скрием от дъжда.

Лорна започна да си обува ботушите, но според Адам не действаше достатъчно бързо. Той се върна обратно и извика:

— Ставай!

Тя се подчини и той със светкавична бързина нави чувала й и го занесе до колата, докато тя си обличаше якето.

— Адам, малко дъжд няма да ни разтопи — извика Лорна, изваждайки косата си изпод яката на якето и взирайки се в небето.

В този момент небето сякаш се разцепи и рукна пороен дъжд. Лорна не можеше да повярва. Като че ли пожарникар беше насочил струя вода срещу нея. Беше толкова смутена от неочаквано силния дъжд, че известно време не реагира и се остави да я намокри до кости.

Адам я хвана за раменете и я побутна към колата. Когато стигнаха, бързо отвори вратата и я бутна вътре. Мина от другата страна и зае мястото зад волана.

Водата се стичаше от нея и измокри седалката. Лорна се загледа в предното стъкло, наблюдавайки плющенето на дъжда, и разцепващите тъмата светкавици.

Адам запали мотора и пусна парното. Свали си ботушите, джинсите и ризата. Остана по чорапи, които по чудо бяха останали сухи, и по бельо. Лорна се изуми от умението му да се съблече в толкова малко пространство и отново се възхити на силното тяло. Той й нареди да направи същото. Бе успял предвидливо да вземе част от нещата от багажника. Навлече нови сини джинси и риза. Джинсите закопча, но не бързаше да направи същото с ризата. Облегна се назад и се обърна към Лорна. Тя се бе свила до вратата, за да му стори място. Гледаше втренчено широките му гърди, които се показваха изпод ризата и усети как вълна на възбуда премина през тялото й. Зъбите й тракаха.

— Казах да се съблечеш! — нареди й отново той, надигайки се на седалката. — Взех един от твоите куфари от багажника. Надявам се, че има нещо топло в него.

Зъбите й продължаваха да тракат. Тя погледна назад и се загледа в дрехите, които той изваждаше — предимно копринено и дантелено бельо. Беше годежното й бельо.

— Какво е това? — попита той разочарован. — Пълен куфар с бельо?

— Това е нощница — поправи го Лорна и стисна здраво зъби.

— Отказвам се от коментар — поклати глава той.

— Какво толкова има да коментираш! — Тя погледна назад. — На дъното има фланелки.

Адам разрови и намери една.

— Можеш да се увиеш в одеялото. — Лорна оцени неговата предвидливост да го хвърли в колата навреме.

— Все още си в мокрите дрехи, затова трепериш като лист. Събличай се бързо!

Лорна първо свали якето, а след това ризата си. Остана по дантелен сутиен, когато Адам й нареди с пресипнал глас:

— Остави го. Не е мокър. — И й подаде фланелката. — Сега подай краката си един по един.

Лорна беше премръзнала и изпълняваше всичко. Той събу ботушите й и ги хвърли отзад.

— Краката ти са вкочанени. След малко ще се оправиш. Сваляй панталоните!

Тя изпълняваше покорно нарежданията, но не така умело, както се бе справил той. Останала без мокрите дрехи и затоплена от парното в колата, усети, че зъбите й престанаха да тракат. Леко се изкиска, когато Адам я зави с одеялото.

— Не виждам нищо смешно.

— Помислих колко лесно се съблече ти в тясното пространство.

— И какво е смешното? — Златистите му вежди трепнаха. Бяха все още мокри, както и косата му. От него миришеше чудесно, на опушено дърво, на дъжд и на мъж.

— Веждите ти са разрошени. — Посегна тя и леко ги приглади.

Адам затаи дъх. Лорна погали гладко избръснатото му лице. Ръката й се насочи към мъха на гърдите. Кожата му беше гладка и топла. Спомни си предната вечер.

— Косата ти все още е мокра. — Гласът й трепереше, а тя продължаваше да го гали. Не знаеше как стана, не точно това бе желала.

Адам хвана ръката й. Задържа я със сподавена въздишка, но не се опита да я притегли към себе си. Владееше се. Пусна я бавно и се облегна назад.

Лорна усети, че и двамата бяха затаили дъх в очакване. Чуваше се само шумът от дъжда.

— Дай си крака — рече Адам.

— Адам, аз… — Не можа да продължи. Имаше хиляди начини да му каже, че го желае, че не е тази, за която я мисли, че истинската Лорна е страхлива. Бе готова да го попита би ли я… Ако знаеше коя е всъщност, би ли я харесал.

Той прекъсна мислите й, които тя така и не набра смелост да изкаже на глас.

— Нека да ти разтрия крака. Трябва да се стоплиш Лорна. Дори и да спре дъждът, нощем е. През деня е по-лесно. Изморих се да шофирам нощем.

Лорна се поколеба, но се плъзна по седалката и премести босия си крак върху бедрата му. Почувства топлината на силните му бедра изпод джинсите.

— Топъл си — без кокетство произнесе тя.

— Как го правиш? — засмя се Адам. Започна здраво да разтрива крака й, възобновявайки кръвообращението.

— Какво? — Тя се замисли колко е хубаво, когато той започна да разтрива пръстите й. Миналата вечер тя му бе направила масаж. Тази вечер беше негов ред.

— Понякога имам чувство, че не си ти, че е някой друг.

Лорна се размърда и издърпа крака си. Адам го задържа и продължи внимателно да разтрива.

— Не съм аз ли, а кой? — осмели се да попита.

— Някой, който е много плах.

Лорна се втренчи в него и се поколеба дали да му разкрие истината. Но ако го направеше, всичко щеше да свърши. Ръката му продължаваше да глади крака й, и тя се чувстваше чудесно. Времето, с кое го разполагаше, беше малко. Изминалите дни бяха незабравими, оставаше й още малко да бъде жената, която в действителност не бе, и нямаше да бъде в истинския живот. Цената за това, за съжаление, беше да продължи играта. Ако признае истината, всичко щеше да свърши, преди да е започнало. Тя погледна през прозореца.

— Ти беше прав.

Адам я измери с подигравателен поглед, разтривайки петата й. Но замълча и също погледна през прозореца.

Тя почувства как той изпъна рамене, като че ли решен да не следва повече странните й напътствия.

Бурята вече отминаваше. Облаците се оттеглиха към града и луната отново се показа в цялото си великолепие.

— По-добре ли си? — попита Адам и пусна крака й.

Лорна зави босите си крака с одеялото и кимна. Попита какво ще правят по-нататък. Адам изгаси мотора и й предложи да спусне седалката и да поспи малко.

Тя натисна копчето отстрани и седалката се наклони хоризонтално. Беше доволна, че той направи същото.

Лежа известно време, мъчейки се да наблюдава стичащата се по предното стъкло вода, звездите и очертанията на планините в далечината.

— Лорна… — наруши мълчанието Адам пръв.

— Какво има?

— Какво стана с посланието?

Тя се обърна и се загледа в извивката на устните му.

— Все още е нощ. Да почакаме до утре сутрин.

— Нека ти кажа какво мисля за това.

— Говори!

— Всичко, което се случи дотук, бе, за да ме заблудиш.

— И как мислиш? Получи ли се?

— Убеден съм, че когато стигнем в Албъркуерк ще позвъниш по телефона за следващите инструкции.

Лорна извърна глава и не отговори. Загледа се отново в стъклото. Адам възприе мълчанието й като съгласие.

— Лорна, искам да ми кажеш нещо! — додаде той нежно.

— Не мога, Адам.

— Позволи ми да довърша. Снощи мислех дълго за това, което ми разказа. Сигурно си права, може би нещо ми липсва в живота, може би няма да ми навреди, да поживея с някой за известно време. — Лорна застина, не вярвайки на ушите си. — Но трябва да се разберем за три неща — продължи той и се обърна към нея.

— Добре. — Това беше единственото, което Лорна успя да произнесе, стараейки се гласът й да прозвучи равнодушно. Но той издаваше надежда и удивление. Още пет дни щяха да пътуват из страната. Адам и тя.

— Първо! — Гласът му прозвуча сурово. Очите му я пронизаха, търсейки истината. — Искам да зная, има ли нещо незаконно в групата, в която участвате с майка ми? Нещо като укриване на данъци, някаква измама, опиати или нещо подобно. Имам нужда от истината, Лорна, каквато и да е тя. Ако лъжеш, няма да мога да разбера какво криеш, но ще усетя, че не си искрена.

За първи път Лорна го изгледа право в очите, без смущение.

— Кълна се, Адам, няма нищо незаконно!

Той въздъхна успокоен и Лорна се зарадва.

— Разбрах, че си откровена. Дори и да имаше нещо лошо, бих желал да не си въвлечена в него.

Лорна направи усилие да потисне раздразнението си.

— Адам, вече ти казах.

— Добре. Два дни се въртим в омагьосан кръг. Нека забравим за малко. До края на пътешествието или ваканцията, както желаеш го наречи, няма да се връщаме на тази тема. Съгласна ли си?

— Разбира се. — Лорна се опита да си представи невероятната седмица, която им предстоеше.

— Второ! Искам да се разбираме. Ти ще ми казваш накъде да карам, а аз ще изпълнявам, без да коментирам. Ще направя опит да се държа по-ведро. Но при едно условие! Третото! Да не бъдем любовници.

Лорна почувства червенината, която я заля. Добре че беше тъмно.

— С други думи, искаш да ми кажеш да престана да те прелъстявам.

— Криеш много неща от мен, Лорна. Не се чувствам добре, когато се любя с жена, която не познавам. Мисля, че ме разбираш. Няма да е честно към теб.

— Добре! — прошепна тя. Все пак му бе благодарна, защото знаеше, че физическата интимност между тях бе опасно нещо. Но непокорната Лорна се зачуди, колко ли дълго ще трае неговата резервираност през следващите дни.

— Добре! — каза накрая. — Мисля, че разбирам.

— Никакъв секс! — повтори Адам.

— Никакъв секс, чух вече! — промърмори тя. — Но ти трябва добре да си отпочинеш, ако смяташ да шофираш.

— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

— Необходимо е да поспиш.

— Какво си намислила? — погледна я той предпазливо.

— Запали мотора и повдигни седалките.

Тя отхвърли одеялото върху облегалката. Взе дрехите си и започна да ги прехвърля отпред.

— Лорна, попитах те нещо. — Тя сложи своя куфар на мястото, на което бе седяла до преди малко. Нареди му да оправи седалката си.

— Лорна, току-що се разбрахме…

— Спри, за бога! Няма да те прелъстявам. Искам само малко да поспиш.

— Как?

— Ще спим заедно.

— Какво пак си намислила? — изгледа я той, като че ли тя наистина започваше да го прелъстява.

— Адам, миналата нощ успя да заспиш до мен. Мисля, че и сега ще го направиш. Хареса ти, нали?

Той заклати глава, гледайки я укорително.

— О, Адам! Престани да мислиш, че всичко, в което няма логика, е подозрително. Миналата нощ ти хареса да заспиш с мен? Не мисли! Бъди само благодарен, че и тази нощ ще можеш. — Той кимна и Лорна усети, че владее положението. — Оправи седалките и лягай до мен.

Той направи каквото му нареди в пълно мълчание. След петнадесет минути тя чу равномерното му дишане. Не й даваше покой мисълта, че той не желае да станат любовници.

Може би е за добро, убеждаваше се истинската Лорна. Но непокорната Лорна не се примиряваше. Поне ще е неин за двайсет и четири часа, успокои се наум Лорна, слагайки ръка върху гърдите му.

 

 

Пристигнаха в Албъркуерк следобед на следващия ден. Лорна не се възпротиви, когато Адам избра един луксозен хотел и се регистрираха там. Наеха апартамент с две спални и хол. Той я остави да си вземе вана с ягодов аромат и соли, докато отиде да провери странното чукане, което се беше появило в колата, докато пътуваха към цивилизацията.

Използва момента и се обади на своя приятел — детектива.

— Съжалявам Адам, но не открих нищо нередно! — обяви Мани. — Дамата си плаща редовно данъците, има книжарница, две сестри, три племеннички и един племенник. Родителите й са средни американски граждани. Членува заедно с майка ти в една група от жени, които заедно обсъждат проблемите си. Единственото по-пикантно нещо е, че тази Лорна е избягала от годеника си в Палм Спрингс. Служителите в книжарницата я очакват да се върне след около една седмица или нещо подобно.

— Мани, вече разбрах, че за тази жена женитбата не е въпрос от първостепенна важност — каза Адам. Говорейки, той се опита да направи връзката — куфара със сватбеното бельо, бледото, негримирано лице от фотографията на шофьорската книжка, признанието й, когато бяха спрели в Аризона, че е книжен плъх.

— Може би имаш работа с шарлатанка — предположи Мани.

— Едва ли! — каза Адам, мислейки за умението на Астрид да гримира и оформя прически. — Убеден съм, че намерих нещо истинско. Намислил съм нещо и ще го направя.

Адам се върна малко преди пет часа. Лорна беше вече облечена за разходка из града. Адам я изгледа и каза, че изглежда чудесно, успокои я, че с колата всичко е наред и се скри в банята. Старателно се изми и избръсна. Когато излезе, беше усмихнат, сякаш я питаше — а сега накъде? Лорна разбра, че той ще се придържа към споразумението им, без да й опонира.

Тръгнаха към стария град, който беше в испански стил, и бе в центъра на съвременния, процъфтяващ Албъркуерк. Адам покорно приемаше всичко, така че разгледаха църквата „Сан Фелипе“, галериите и магазините около стария градски площад. Когато се свечери, вечеряха в едно мексиканско ресторантче.

— Изморен ли си? — попита Лорна, когато излязоха от ресторанта.

— Не, защо? — засмя се той.

— Не зная, като че ли витаеш някъде.

— Мисля си… — Взе ръката и без притеснение. Удоволствието, което тя чувстваше при всяко негово докосване, я обхвана и Лорна вплете пръсти в неговите.

— Искаш ли да потанцуваме някъде?

Но тя не желаеше. Мечтаеше да останат сами, въпреки че съзнаваше, че това отново е предизвикателство на съдбата.

— Не, никакви танци тази вечер.

— Тогава да се връщаме в хотела.

Тя кимна. Изминаха обратния път до колата, без да пускат ръцете си. Улиците до хотела бяха ярко осветени. Размениха си няколко думи, докато Адам паркираше, после в асансьора и в апартамента.

Барчето в хола на апартамента бе заредено с бутилка марково шампанско, вероятно подарък от хотела, което се изстудяваше в купа, пълна с лед върху шкафа с мраморен плот.

Адам й предложи чаша и Лорна прие, наблюдавайки как той изважда тапата и налива искрящата течност в две кристални чаши.

Когато й подаваше чашата, тя си спомни за Астрид преди три вечери, която вдигна тост за новата Лорна Смит.

— За теб, Лорна Смит! — каза Адам и думите му прозвучаха като продължение на тоста на Астрид „Която и да си…“.

Тя се усмихна меко, без сарказъм. Доплака й се. Изпи до дъно чашата си на един дъх и я остави.

— Мисля да си лягам.

— Сама?

Лорна се изкашля лекичко.

— Имам предвид… — Тя си пое дъх, опитвайки се да спре да мрънка като ученичка. — Ти нае този апартамент с двете спални, не помниш ли?

Той направи жест с ръка, като че ли това е било моментно решение, отклонило го от нещо.

— Знаеш, че не мога да спя сам. Утре ще шофирам цял ден. Трябва добре да си почина. В интерес на сигурността е.

Направи крачка към нея. Тя погледна разкопчаната яка на ризата му, силния врат и загорялата кожа. Мислеше си колко е мека и прекрасна при допир.

— Ще ти помагам при шофирането — чу се да казва.

— Но аз обичам да шофирам. — Красивата му чувствена уста помръдна леко раздразнено.

Лорна усети, че също прави крачка напред и се сепна.

— Отивам да спя, Адам! — каза решително.

— Приятни сънища, Лорна — засмя се той.

Но Лорна не можа да заспи. Лежеше и мислеше за всичко, което се бе случило досега. Адам се държеше някак странно, след като се бе върнал от проверката на колата. Беше нежен и сладък, невероятно благосклонен, следвайки непринудено всяка нейна приумица. Като че ли вече му харесваше. Лорна не допускаше, че той се преструва. Въпреки че в стаята беше топло, тя потрепери. Нещо се беше променило в техните отношения, без тя да разбере кога и как се бе случило. Чувстваше се несигурна, макар до преди малко да мислеше, че контролира положението. Адам се бе променил за един следобед. Беше някак различен. Може би бе променил плановете си, вероятно бе решил истински да си почине — нещо, което тя се бе стремяла да му внуши. А сега се чудеше защо е толкова нервна.

Изправи се и седна в леглото. Нервно започна да оправя копринената пижама, която се беше усукала около кръста й.

Запали лампата. Светлината огря стаята. Стените бяха облепени с бледожълти тапети. Дървените мебели бяха в цвят махагон. Леглата бяха покрити с копринени завивки в бледи тонове. Върху полираната масичка, която стоеше до вратата на балкона, беше поставена кристална ваза със свежи цветя. Вратата бе полуотворена и лекият бриз отвън раздвижваше завесите. Цялата обстановка й действаше успокояващо, но Лорна не можеше да се отпусне. Загаси светлината, решавайки, че предпочита меката улична светлина, която се прокрадваше през завесите. Лежеше в тъмнината и мислеше. Неочаквано вратата на другата стая се отвори и тя затаи дъх какво ще последва. Преглътна.

— Адам?

— Промених намеренията си — каза той. Лицето му беше в сянка, силните му ръце и рамене се очертаваха на фона на светлината, идваща отвън. Беше с пижамата, която бе купил предния ден.

— Относно какво? — Гласът й бе нисък и някак чужд.

— Относно нашето споразумение. — Той се насочи към нея с боси крака по килима.

— Нима?! — промърмори тя. Не знаеше какво да мисли. Прибра краката си под завивките и му направи място да седне на края на леглото. Беше в очакване той да започне да й задава въпроси, да изяснява коя е тя, къде е Астрид и какво ще последва оттук нататък. Опря глава о таблата на леглото и се загледа в тавана. Беше решила да му разкаже всичко. Но Адам мълчеше. И тогава той посегна към нея. Тя почувства пръстите му по шията си. Въздъхна и обърна глава, за да го вижда. Той я погледна в очите и започна да разкопчава пижамата й. Тогава тя разбра за коя част от споразумението говори той.

Нямаше да направи нищо, за да развали този магически миг. Истината скоро щеше да излезе наяве. Но не сега, не тази нощ.

— Ще се любим ли, Адам? — чу се да пита, когато той разкопча и последното й копче.

— Да.