Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Temporary temptress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Кристин Римър

Заглавие: Предизвикателството

Преводач: Станислав Пенев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Арлекин България

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0378-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6219

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Адам излезе от колата, без да промълви дума и я поведе към стаята им. Лорна седна на стола до своето легло и започна да му разказва за всичко от самото начало. За унизителното бягство на Джефри, за промяната, която си бе наложила с помощта на Астрид, за нелепата целувка на червенокосия Теди от хотела и за всичко останало. Бе се забравила от лъжи.

Адам седеше до малката масичка и я слушаше. Лорна не бе в състояние да издържа на погледа му, докато разплита една след друга лъжите. Загледа се в акварела над леглото. Беше зимен пейзаж с оголели дървета, извисени към оловносивото небе и бяла кошута, пиеща вода от полузамръзнало поточе.

Картината бе уловила един чудесен миг, помисли си тя. За скромен мотел в Хенриета, Оклахома, бе изненадващо добра. Въпреки че продължи да се взира в пейзажа, Лорна осъзна, че всъщност не я харесва. Кошутата бе толкова самотна на фона на заспалата природа. Подобно на Лорна, която мечтаеше за топлината на пролетта, освободила се от сковалите я като мраз лъжи.

Когато свърши разказа си, тя се насили и погледна към Адам.

— Това ли е всичко?

Тя кимна.

Светлината от лампиона на масата, осветяваше косата му, но очите му бяха в сянка и тя не можеше да прочете мислите му. Усети, че безсмислено стиска някакво шалче и го пусна в куфара до нея.

— Предстои ни среща с майка ми, утре, така ли?

— Да, утре на обяд пред централната поща в Хот Спрингс.

— Добре!

— Това е самата истина. Зная, че след всичко това не ми вярваш, но… — Погледна го открито в очите и сведе поглед към празните си, отпуснати безпомощно, ръце.

— Напротив! Вярвам ти! — поясни той.

— Така ли? — колебливо попита тя. Знаеше, че той няма да й прости измамите.

— Когато се опитвам да събера всичко в едно, нещата съвпадат.

— Нима? — възкликна Лорна подозрително.

Смущаваше я фактът, че той не реагира така, както тя очакваше. Не показа да е ядосан. Според нея това означаваше, че той приема равнодушно превъплъщението й в дивата Лорна Смит, докато в действителност я смята за изоставено сиво мишле, което продава книги на дребно.

— Учудва ме равнодушието ти — рече тя.

Адам се закашля.

— То е само привидно. Не само ти трябва да се изповядваш. Аз също. Разбрах някои неща за теб от документите ти в хотела в Уинслоу и веднага се обадих на един познат детектив. Поръчах му да ми направи справка за теб. Обадих се отново, когато проверявах колата в Албъркуерк и той ме информира за всичко.

Нежелани спомени нахлуха в съзнанието й. Представи си стаята в Албъркуерк и себе си лежаща на кревата, молеща Адам да я целуне още веднъж. Припомни си еротичното очарование на ласките им тогава, както и през останалите вечери.

— Ти си знаел?! — едва промълви тя. Магическият сън, в който бе чувствена сирена, се бе разтопил в суровата реалност. — Това означава, че преди Албъркуерк ти вече си знаел всичко за мен? Коя съм, откъде съм… И ме остави да си въобразявам, че не можеш да устоиш на моя чар.

— Лорна… — Тя срещна милите му, нежни, изпълнени с внимание, очи. Разбира се, че той не й се сърдеше. Той я съжаляваше. И през цялото време вероятно е било така. — Беше толкова хубаво! Разбрах, че няма нищо нередно около вашата женска група. Убедих се, че мога да продължавам играта.

— Дори и да правиш любов с мен?!

— Моите претенции бяха не по-малко измамни от твоите.

Лорна трябваше да приеме неговото обяснение. В крайна сметка той не се представяше за някой друг.

Нещо повече, тя беше тази, която настойчиво се стремеше към промяна. За него всичко бе добре дошло. Той просто бе следвал обстоятелствата и бе поддържал фантазиите й.

— Лорна, ти наистина желаеше да се любим! — произнесе той в отговор на нейните мисли. — Когато разбрах коя си, не видях причина да се отказвам от теб.

Лорна стана, отиде до прозореца и се загледа в осветения плувен басейн навън.

— Сега разбирам. Било е нещо като внимание, като реверанс — промълви съкрушено тя. — Внимание към жена, която изгаря от страст и желание.

— Не беше точно така.

Чу стъпките му и го усети зад гърба си. Обърна се и протегна ръце да го възпре. Той спря и вдигна длани в знак на помирение.

— Добре. Няма да те докосвам. Но не мога да допусна да мислиш, че съм правил любов с теб просто ей така, за да се възползвам. Аз те желаех, Лорна! Исках да се любим.

През цялото време тя се бе надявала той да се влюби в нея. Причината бяха всичките онези безумни неща, които й бе шепнал в мигове на откровение. Толкова прекрасни нощи, цяла седмица, обвита в магия. Вероятно сега й казваше истината. Никой не можеше да се преструва на толкова нежен. Но какво ли разбираше Лорна от мъжете и способността им да преживяват любовта? В живота си не бе имала много връзки и смяташе, че не разбира достатъчно другия пол.

Например Джефри, за когото бе убедена, че е идеалният мъж за нея. Като че ли и той я приемаше така. И след като не бе успяла да задържи този срамежлив скромен счетоводител, какво я караше да мисли, че може да притежава Адам? Той беше красив, интелигентен, изискан. Всичко, за което една жена можеше да мечтае. Лорна винаги бе мечтала за такъв мъж, но сега, когато го бе срещнала, разбираше, че не може да го притежава. Мечтите бяха едно, реалността друго и тя трябваше да я приеме. Нямаше никакъв смисъл да разискват повече нещата. Утре по обяд всичко щеше да приключи.

— Много съм изморена, Адам. А и утре ще пътуваме рано сутрин — промълви тя.

Той я погледна с умиление.

— Разбирам. Ще се върнем на това по-късно, когато се срещнем с Астрид и ще доизясним всичко.

— Няма повече какво да ти кажа.

— По-късно ще говорим! — настоя той кротко. — Бе доста непочтено да ровя из документите ти. Прости ми!

— И двамата сгрешихме! — отвърна бързо тя. — Хайде да забравим всичко засега, съгласен ли си?

— Добре, засега.

Последва една от онези напрегнати минути на мълчание, когато той я гледаше така разбиращо, че й се прииска да завие от болка. Накрая колебливо заяви, че отива да си измие зъбите.

— Добра идея, да се опитаме да поспим тогава. — Но Адам продължаваше да стои, преградил пътя към банята, като че ли очакваше от нея да направи нещо.

— Извини ме, но…

— О, извинявай! — Отдръпна се той като невнимателен минувач, препречил пътя й.

Лорна се скри в банята. Изми си старателно зъбите, а след това лицето. Страхуваше се да се погледне в огледалото, без маската на грима. Беше като в старите приказки за феи, помисли тя. В полунощ Пепеляшка отново се бе превърнала в малкото дрипаво момиче.

Тя бързо излезе от банята и си легна, обърна се и се зави през глава. Чу как той излиза от банята и се помоли да не последва коментар относно промяната в уговорката им за спане. Чу как босите му крака се отправят към нейното легло.

— Както си се завила, разбирам, че искаш да ми покажеш нещо.

Лорна се престори на заспала. Но не издържа и го погледна. Тя лежеше в някаква емоционална агония, докато той стоеше и чакаше отговор.

— Наистина съм много изморена.

— Предпочиташ ли да спиш сама?

— Да! — взривоопасната думичка разцепи тишината. За момент Лорна си помисли, че Адам ще изкрещи нещо, но той само сви рамене и промълви с безизразен глас:

— Добре — обърна се тя и го чу как легна на другото легло.

Потеглиха в седем сутринта. Петте часа път до Хот Спрингс й се сториха безкрайни. В затвореното пространство на колата, усещайки емоционална пропаст помежду им, Лорна и Адам се прикриваха зад болезнена взаимна вежливост.

Скоро преминаха от хълмистите зелени поля на Оклахома в гъстите гори на Арканзас. Лорна забеляза колко бе красиво. Адам се съгласи. Изгледът наистина беше чудесен.

Напуснаха шосето за Риселвиле, поемайки към Хот Спрингс, курорт с множество минерални извори и огромен парк. От главното шосе поеха към Парк Авеню, преминаха покрай музея на Тусо, насочвайки се към центъра.

Стигнаха до централния минерален извор, където от век насам се отбиваха пътници да пият от минералната вода, извираща дълбоко от недрата на земята.

— Астрид ми е разказвала, че баба ми е работила като масажистка в една от баните — обясни Адам.

— Така ли? — учуди се Лорна. — Колко интересно!

Наближиха пощата. Лорна веднага съзря Астрид до мерцедеса, облечена в светлозелена дреха. Черната й коса блестеше на слънцето.

Тя забеляза колата на Адам и им помаха. Бе прегърнала през кръста висок възрастен мъж.

— Това ли е той? — попита Лорна.

— Да — отговори Адам. — Максуел Холандър. Явно, че са се разбрали без моя помощ. — Погледна към Лорна кисело и добави: — Стана така, както ти каза.

Лорна го погледна с надеждата да долови любовта и копнежа, които изпитваше към него. Чистото й лице, излъчваше искреност и невинност. Косата й бе прибрана назад, не бе сложила никакъв грим.

— Лорна! — обърна се меко към нея той.

Тя знаеше, че като възпитан човек, той ще се държи внимателно. Премести поглед от любимото лице и загледа през прозореца.

— Там има свободно място за паркиране.

Адам спря колата. Лорна изскочи бързо. Астрид се устреми към тях, смеейки се и дърпайки Максуел Холандър със себе си. Когато се изправиха една срещу друга, Астрид застина за минутка като красива екзотична птица. Блесналите й очи се преместиха от сина й към Лорна и обратно.

— Добре! — провлече тя със силно изразен арканзаски акцент. — Всички най-накрая сме тук. — Тя се обърна с усмивка към Максуел. — Всички сме заедно, както искахме да бъде.

Максуел Холандър я погледна победоносно. Астрид се засмя и прегърна Лорна през раменете. Тя усети екзотичния й парфюм.

— Какво става? — дрезгаво промърмори Астрид в ухото й. — Май се покайваш. Много си тъжна!

Лорна си изчерви и се отдръпна.

— Извини ме! — направи се тя, че не разбира за какво й говори Астрид. Как смееше да мисли, че се самонаказва?

— Забрави. — Гласът на Астрид беше мек. Тя подаде ключовете от мерцедеса на Лорна. Обърна се към сина си и го прегърна. — Скъпи, изглеждаш превъзходно! — възкликна тя и го пусна. — Всички сме отпочинали и загорели.

— Благодаря ти, мамо! — добродушно отговори Адам.

— Мисля, че трябва да си поговорим насаме — предложи Астрид и го хвана за ръката. — Хайде да се поразходим. Максуел, бъди така добър и прави компания на Лорна. — Максуел погледна приятелски младата жена.

— С удоволствие!

Астрид и Адам тръгнаха по централната улица. Лорна правеше опити да разговаря любезно с годеника на Астрид, докато чакаха да се върнат. С периферното си зрение наблюдаваше колата си. Една мисъл се бе загнездила в съзнанието й. Искаше да избяга. Имаше нужда да остане сама.

Но не можеше да се измъкне така. Нямаше да е справедливо спрямо Адам след всичко, което бяха преживяли заедно, колкото и илюзорно да бе. Трябваше да му каже сбогом. Иначе щеше да бъде позорно бягство. А Лорна Смит не бе такъв човек. Като че ли някой й нашепваше, че най-верният избор би бил да му признае чувствата си. Да извика високо, че го обича. Лорна потрепери при тази мисъл. Не бе ли се правила достатъчно дълго на глупачка, демонстрирайки, че е жена, която никога не е била и няма да бъде.

— Добре ли си? Изглеждаш доста бледа! — рече Максуел Холандър.

Лорна му се усмихна пряко сили.

— Тръгнахме много рано — отвърна уморено тя. — Не съм се наспала, затова.

В това време Адам и Астрид се върнаха.

— Бързо приключихте — отбеляза Макс.

— Нямаше какво толкова да приказваме. Разбрахме се всеки оттук нататък сам да живее живота си.

— Майка ти ще бъде нещастна, лишена от вниманието и грижите на единствения си син — каза Максуел.

— Това му казах и аз — потвърди Астрид. — Хайде да обядваме. В хотела, където сме отседнали, има едно добро ресторантче.

Лорна не можеше повече да издържа. Трябваше колкото се може по-скоро да се махне оттук.

— Аз трябва да тръгвам.

Настъпи неловко мълчание.

— Какво? — учудено се извърна Астрид.

— Връщам се в Лос Анжелис. — Гласът на Лорна прозвуча неубедително дори в собствените й уши. — Пътят дотам е много дълъг.

Адам я наблюдаваше с леденостудени зелени очи.

— Ти ни напускаш? Просто така?

Астрид направи опит да смекчи ситуацията и да бъде тактична.

— Ще ви оставим за няколко минути.

— Не! — отряза Адам. — Ако Лорна желае да тръгва, няма защо да я спираме. Вече си научих урока — никога не се меси в живота на другите.