Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Temporary temptress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Кристин Римър

Заглавие: Предизвикателството

Преводач: Станислав Пенев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Арлекин България

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0378-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6219

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Докато пътуваше, Лорна се мъчеше да не мисли за нищо и съсредоточено наблюдаваше пътя пред себе си. С едното око следеше и страничното огледало. Направи опит да се освободи от негативните си емоции. Нямаше друг избор, защото беше убедена, че много скоро спомените ще вземат надмощие над мислите й и много ще я заболи. Ала усилията й се оказаха напразни. Не можеше да забрави случилото се. Спомените сякаш се хилеха в лицето й. Припомни си как Адам бе измърморил нещо, докато преместваше багажа й от своята кола в нейната и накрая рязко затвори капака.

— Това е! Взе си всичко! — Гласът му ехтеше в съзнанието й.

Да, бе си взела всичко, освен сърцето, което оставаше завинаги при него. Гърлото й се сви. Опита се да отхвърли мъчителните мисли, замижа и се застави да мисли само за шофирането.

Панорамата покрай нея се менеше непрекъснато. От хълмовете на Арканзас отново премина през полетата на Оклахома и оттам към потъналия в зеленина Тексас. Тя почти не забелязваше промяната в пейзажа отвън, защото шофираше с висока скорост.

Някъде към полунощ усети голяма умора. Очите й пареха, ръцете й се бяха вкочанили от стискането на волана. Ако продължаваше да пътува, излагаше себе си и останалите пътници на риск.

Скоро наближи град Амарило и спря. Отседна в първия срещнат мотел. Веднага си легна. Въртя се около час, забила поглед в тавана, сякаш леглото бе най-ужасното нещо за нея. През изминалата седмица тя се бе чувствала като отдавна омъжена жена, която никога не бе спала отделно от мъжа си.

Не можеше да се отпусне, без да усеща Адам до себе си. Липсваше й топлината му, дишането му, силното му тяло. Адам Гантри наистина бе откраднал сърцето й, подарявайки й безсънието си. Преди да се съмне, Лорна продължи пътуването. Но не стигна много далече. Когато слънцето изгря, тя премина покрай струпаните кадилаци, които бяха видели на идване. Внезапно всичко, което не искаше да си спомня, изплува в съзнанието й с болезнена яснота. Видя ги двамата, тя и Адам, пътуващи. Чу смеха си, докато го убеждаваше да спрат до полуизгнилите коли. Почувства отново прегръдката му, устните му, поемащи дъха й. Господи, какво бяха направили? Нещо диво, нещо безумно, което нямаше да се повтори.

Очите на Лорна се замъглиха от мъка. Не можеше да спре сълзите. Трудно виждаше пътя. Заплака на глас. Отнякъде неочаквано изскочи полицейска патрулна кола и Лорна спря.

Избърса сълзите, издуха носа си, и когато жената полицай излезе от колата и дойде при нея, тя веднага свали стъклото на прозореца.

— Моля, шофьорската ви книжка — строго произнесе полицайката.

Лорна покорно подаде документите. Жената внимателно изчете всичко и й ги върна. Тогава свали тъмните си очила и Лорна видя сините й като небето на Тексас очи.

— Има ли някакъв проблем?

— Малко емоционално неблагополучие — отговори Лорна.

За няколко минути сините очи я изучаваха проницателно. Накрая полицайката каза:

— Сега по-добре ли сте?

— Да, всичко е наред — усмихна се нервно Лорна.

— Потегляйте тогава. Не може да спирате на платното задълго, освен при авария.

— Потеглям веднага след вас — изрече Лорна, поглеждайки за последен път купчината стари луксозни коли.

— Вие първо трябва да потеглите — инструктира я полицайката.

— Добре.

Жената проследи погледа на Лорна и се усмихна.

— Има нещо в тези коли, нали? По десет пъти на ден преминавам покрай тях и винаги се усещам, че се усмихвам.

— Защото сме в Америка — каза Лорна, спомняйки си с нежност за Адам.

— По-точно в Тексас — рече полицайката. — Хайде, изкарайте вашата кола на пътя, където й е мястото.

Лорна изпълни нареждането и вече по пътя за Лос Анжелис осъзна, че в колата бе много тихо. Пусна радиото и прехвърли няколко станции, докато намери подходяща музика. Запя високо и усили радиото докрай. Пя чак до Албъркуерк, където стигна рано следобед.

Зареди колата и използва тоалетната на бензиностанцията, за да се освежи.

— Хей! Горе главата! — подвикна тя в огледалото, когато съзря посърналото си лице.

Реши да пренощува в Албъркуерк. И, разбира се, избра същия хотел. Дори същия апартамент.

— Това е апартамент с две спални — обясни й администраторът.

— Зная това, но ми е любим — отговори Лорна с усмивка.

— Добре, както желаете.

— Имам приятни спомени — добави Лорна, получавайки ключа.

Първо отиде да поплува в басейна. След това влезе в сауната и парната баня. Пожела масаж и с наслада се отпусна под умелите ръце на масажиста. Накрая си взе душ, оправи си косата и си сложи лек грим. Облече розова лятна рокля, с бюстие и жакет. Последното завъртане пред огледалото й доказа, че вече изглежда добре. Красивата жена, която се усмихваше закачливо в огледалото, беше едновременно новата Лорна и сериозното сиво мишле, което толкова обичаше книгите и своята книжарница.

„Във всяка една от нас се е стаила сирена, бе казала Астрид. Въпрос на умение е да я накараш да се прояви.“

— И когато се прояви, вярвай, че е истинска — добави Лорна пред огледалото. Бе проумяла, че въпросът не е да повярва на Астрид. Главното бе да вярва в себе си.

Лорна почувства, че е огладняла. Замисли се дали да не си поръча храна в стаята, но предпочете да слезе в ресторанта сред хората, да слуша смеха и веселото им бърборене.

Настани се на бара и си поръча един коктейл преди вечерята. Коктейлът бе пенест и жълт на цвят, с много плодове. Лорна отпиваше бавно и наблюдаваше мъжа на съседната маса. От смущение той изпусна вилицата си. Дали да си поръча второ питие? В този миг изведнъж забеляза познат висок мъж да се насочва към нея. Лорна набързо допи остатъка от коктейла си, надявайки се, че алкохолът ще успокои ударите на сърцето й.

Но когато Адам застана пред нея, тя реши, че това е най-чудесният ден, който бе преживявала.

Адам изглеждаше чудесно. Вратовръзката му беше леко изкривена настрана, ризата малко измачкана, а очите позачервени от безсъние. Но въпреки това изглеждаше добре.

— Майка ми ме обяви за глупак — заяви той. Погледът му я прониза и Лорна почувства как кожата й настръхва. Припомни си удоволствието, което изпитваше от ненаситността за ласки на Адам Гантри.

— Астрид винаги има право — каза Лорна и добави: — Вероятно и за мен е споменала някои неща.

— Едно-две. Но ще й разреша да ти ги каже, когато се срещнете във вашата група.

Лорна взе миниатюрното сомбреро от чашата си и го завъртя между пръстите си.

— Как успя да разбереш къде съм?

— Интуиция. По същия начин Макс е намерил майка ми.

Лорна спря да си играе с шапката.

— Искаш да кажеш, че е отишъл в Хот Спрингс, воден от интуицията си?

Адам кимна.

— Той знаеше, че тя е родена там и притежава все още старата семейна къща до езерото Ошита. Останала е от майка й. Там я намерил.

— Звучи чудесно! — промълви Лорна и продължи да си играе със сомбрерото, чудейки се каква мистерия е любовта.

— И ти искаш да ми кажеш, че по интуиция ме намери тук?

— Да. — Адам се огледа и забеляза келнера, който чакаше какво ще си поръчват още. — Хайде да отидем в стаята ти.

Лорна се замисли.

— Ако тръгна с теб…

— Никакво „ако“!

— Мисля, че ти обяви, че няма да се бъркаш повече в живота на другите.

— Да. С изключение на твоя. Имам намерение да го правя, докато…

— Докато?

— Докато го подредя. Какво, не искаш ли да бъдем заедно?

Тя захласнато гледаше прекрасното му лице.

— Няма значение. Забравих вече… — Това бе самата истина. Защото единственото, което бе важно за нея, бе, че Адам е тук, в Албъркуерк, и отново е с нея. Светът бе чудесен!

Известно време те продължиха да се гледат.

Неочаквано келнерът й прошепна с типичния източен акцент:

— Идете с него. Толкова го иска. Може да вечеряте по всяко време.

Въпреки че не бе си поръчала нищо, освен питието, от благодарност Лорна му остави доста тлъст бакшиш.

Навън яркото слънце все още печеше, надвиснало над Рио Гранде. Стъклената врата бе открехната и тънката завеса леко трептеше на ранния вечерен бриз.

— Трябва да поговорим — каза Адам.

— Добре. — Лорна свали жакета си и го остави на стола.

За момент Адам, като че ли забрави какво иска да й каже, втренчил очи в лъскавата кожа на раменете й. Изведнъж си припомни.

— Има хиляди неща, които трябва да изясним. Няма смисъл да бързаме.

— Прав си — отговори Лорна и събу обувките си.

— Проблемът е, че не очаквах така тежко да приемеш факта, че знаех коя си. След като размислих, разбрах какво се е случило. След като си била изоставена от твоя годеник, мисълта, че никой мъж няма да те приеме такава, каквато си, е обсебила съзнанието ти.

— Да, така е — каза Лорна.

— Но си сгрешила — додаде Адам. — Аз те пожелах още повече, когато разбрах истинската ти същност.

— Наистина ли?

— Да. Жената, която срещнах в началото, бе предизвикателно красива. Но мишлето, както ти се наричаш, бе това, което предизвика моята нежност. И този скрит копнеж в очите ти… Правих любов с теб, защото повече не можех да издържам.

— Искаш да кажеш, че успях да те провокирам?

Той кимна утвърдително, с мрачен поглед.

— Моята сдържаност рухна. Когато ти се изповяда в Оклахома, разбрах, че аз трябва да направя същото. Осъзнах грешката си, трябваше да ти кажа навреме. Така нямаше да избягаш от мен. Но реших, че ти е нужно време да размислиш. Тогава в Хот Спрингс, когато обяви, че си тръгваш, не можах веднага да реша дали да не те помоля да останеш.

— Бедният Адам! — нежно прошепна тя.

— Бедният Адам? Само това ли ще ми кажеш?

Тя бързо се изправи и отметна коса. Беше удоволствие да долови затаения му дъх.

— Ще ми помогнеш ли с ципа? — попита тя.

За момент въпросът като че ли увисна във въздуха. Но след миг се чу спускането на ципа. Тя почувства нощния бриз по голото си тяло.

Адам прошепна дрезгаво:

— Изместваме разговора.

— Не съм съгласна. Мисля, че едва сега го започваме.

Пръстите му заиграха с кичурите по врата й.

— Значи го искаш, така ли?

— С цялото си сърце! Целуни ме, Адам! — И тя усети кадифеното докосване на устните му по тила си. — Харесва ми, когато правиш така.

Той я прихвана през кръста и я обърна, като прошепна в ухото й:

— Много си лоша!

Тя му помогна да свали дрехата й до кръста, след това постави ръце на сутиена си отзад.

— Пак ми е необходима твоята помощ.

— На вашите услуги, госпожице! — каза той с прочувствен глас. — Ваш роб до гроб!

Тя се завъртя, смеейки се от щастие.

— Означава ли, че не можеш да се контролираш?

— Да, луд съм по вас! — високопарно произнесе той и се разсмя. Бързо я грабна в прегръдките си и смъкна изцяло роклята й и бельото. Изгледа я от глава до пети с пламнал поглед, докато тя не го хвана за вратовръзката и не я измъкна през главата му, захвърляйки я на пода. След това разкопча измачканата риза и я свали от раменете му, възхищавайки се на силните му мускулести гърди.

— Ти се прекрасен, Адам! — въздъхна тя и отстъпи назад, за да му се полюбува. — Тренировките си казват думата.

Но той бе по-директен във възхищението и нетърпението си:

— Ела тук!

Лорна въздъхна, когато той я притегли към себе си, прегърна я и притисна към възбуденото си тяло. Когато я целуна, тя му отвърна без колебание и се отдаде изцяло на еротичния танц на езиците им. Целуваха се страстно, докато тя не го освободи от останалите му дрехи. За секунда стояха голи и се гледаха, изправени един срещу друг в полутъмната стая.

— Никакви тайни повече, Лорна, нали? — задъхано промълви Адам, гледайки я право в очите.

Тя го изгледа с достойнство, горда в голотата си, освободена и окрилена от желанието в очите му.

— Никакви, Адам! Вече знаеш всичко.

Той я притисна към себе си. Тя изстена, когато се свлякоха върху мекия килим на крачка от леглото.

Целуваше тялото й като обезумял. И тя му отвръщаше със същото. В стаята се чуваха само чувствени стонове на взаимна страст на двама влюбени.

Лорна се покачи върху него, както обичаше да прави, и се приготви да изпита познатото удоволствие. Но той я спря с поглед и обхвана кръста й със силните си ръце.

— Кажи го! — настоя той с глас, изпълнен с копнеж. Тя го искаше, тялото й само се стремеше към него. Но ръцете му все още я държаха. — Кажи го, Лорна! Назови го с думи. Сега! Преди да…

Тя се усмихна с любов и бавно произнесе:

— Обичам те, Адам!

— И аз те обичам, Лорна!

Те го повтаряха, докато телата им се сливаха в танца на удоволствието. Взаимната им страст се извиси до най-висш порив. Продължиха да се любят. Бяха ненаситни като всички влюбени. Думите бяха излишни за двамата, намерили свободата в прегръдките си.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита я Адам по-късно.

— О, толкова го искам! — отговори щастливо Лорна и погали гърдите му.

— Да не би да ме заблуждаваш? — Той надигна глава от килима и я погледна.

Тя го целуна по брадичката и отговори:

— Сигурна съм, скъпи. Ще се омъжа за теб.

Тя се отпусна върху гърдите му и с удоволствие се заслуша в ритъма на сърцето му.

— Мисля, че трябва да се обадиш на Максуел в Арканзас и да му съобщиш, че за малко ще се откъснеш от работата.

— За седмица-две, може би — кимна Адам. — Но Макс обеща да се върне, така че разполагам с време.

Той издърпа жълтата покривка от леглото и зави и двамата. Възглавницата падна заедно с покривката и Лорна я подложи под главите им.

— Какво ще кажеш за Палм Спрингс? — попита Адам и я прегърна. — Можем да прекараме медения си месец там.

Лорна поклати глава.

— Вече бяхме там.

— Тогава?

— Искам да видя големите езера, да срещна ескимос и алигатор във Флорида. След това мисля да посетим Европа, Китай, Австралия…

— Господи! Спри се на една страна! — засмя се той.

— Прав си. — Тя го целуна по врата. — Няма значение къде ще отидем. Щом сме двамата, ще бъде прекрасно. — Почувства колко е трогнат и развълнуван. — Господи, Адам, какво ти става?

— Усещам нещо чудесно, нещо диво да витае във въздуха…

Край