Кристин Римър
Предизвикателството (4)

Глава трета

Лорна намери плик върху арматурното табло на колата. На него бе надраскано: „Лорна, ключът е в чантата ти!“.

— Значи никога не си чувала за Астрид, а? — чу тя обвинителния глас на Адам.

Отвори чантата и извади връзка ключове.

— Никога не съм казвала такова нещо.

— Къде е тя?

— Не зная. Взела е колата ми. Искам да видя какво има в плика. — Тя разгледа връзката ключове. Имаше два нови. Нейният липсваше. Астрид май беше споменала нещо предната вечер?

Адам я изчака търпеливо. Лорна отключи вратата на колата, взе плика и го отвори. Намери лист, ухаещ на парфюма на Астрид. На него пишеше:

Лорна,

Ако си спомняш, ти спомена, че си готова да си смениш колата. Истината, скъпа, е, че малкото грим и новата прическа не са достатъчни за цялостна промяна. Необходимо ти е приключение. Трябва да бъде неочаквано и ти сама трябва да организираш нещата. Когато се убедя, че си поела верния курс, ще ти върна колата. Бъди готова за всичко, което ти предстои.

Имам да уредя някои неща в моя личен живот и ми е нужна сигурна кола. Твоята е подходяща за това.

Моят кадилак загрява бавно, но все ще стигнеш до Прескот, Аризона. Аз отивам там. Надявам се да видя една стара моя любов. Тази вечер бъди около Бъки О’Нийл в десет часа.

Твоя Астрид!

Лорна внимателно сгъна листа, постави го обратно в плика и го прибра в чантата си.

— Е, какво ще кажеш?

Лорна мълчеше.

— Скъпа ли е колата?

— Тя бе моята гордост и радост. Мерцедес 450 Ес Ел.

— Нова? — Тя кимна. — Предполагам, че ще потърсиш полицията. — Лорна мислеше.

— Лорна, добре ли си?

— Да, добре съм — промърмори тя. Наведе се и се взря в циментовия под. В локвата под колата видя отражението си, новата си прическа. Лицето й бе в сянка. Като моята същност, помисли тя, и като намеренията на Астрид. Всичко бе много странно. Дали да се довери на Астрид?

В такъв случай трябваше да се прости със скъпата си кола, поне за известно време. Имаше нужда да вярва, че както колата, така и бъдещето й, бяха в надеждни ръце. Дано да беше така, защото иначе би означавало, че една шейсетгодишна жена бе отмъкнала нейния мерцедес и пътуваше Бог знае закъде. Преди двайсет и четири часа нямаше да се двоуми. Предишната Лорна щеше да се обади веднага в полицията.

— Знаеш ли какво? — изрече тя, едновременно на сянката си и на мъжа до нея.

— Какво?

— Колата беше бежова.

Адам я обхвана през раменете и я обърна така, че да вижда очите й.

— Лорна, виждам, че си разтревожена. Ако казваш истината, то ти току-що загуби една много скъпа кола. Надявам се да ме разбереш. Имам основания да смятам, че Астрид е манипулирана от някакви тайнствени особи, които нямат добри намерения.

Лорна почти не чу какво й говори Адам. Долната й устна трепереше и тя бе готова да се разплаче.

— О, бедни ми, Адам! Ти нищо не разбираш. Колата беше бежова… — Тя отметна глава назад.

В този миг я връхлетя странно чувство на възбуда и очакване. Беше готова да последва Астрид. Очертаваше се нещо неочаквано любопитно. Вече бе взела решение.

Адам я изгледа строго. Лорна изпита симпатия към него. Той искрено се тревожеше за Астрид. За момент поиска да му каже истината. Но не намери сили и попита уклончиво:

— Ако беше в моето положение, щеше ли да се обадиш в полицията?

— Може би.

— Но ти не искаш да го направя, нали?

— Да откраднеш кола е голямо престъпление — промърмори той, повече на себе си, отколкото на Лорна. — Тя трябва да си понесе последствията.

— Адам… — Лорна докосна ръката му.

Той се извърна и в леко наклонената му глава, в зелените му, пълни с тъга, очи, тя позна Астрид. Не биваше да го остави да се тревожи повече.

— Няма смисъл да звъня в полицията. Все едно че аз и Астрид сме си разменили колите. Това е всичко.

Той я погледна още по-строго.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

Строгостта изчезна от лицето му.

— Но преди малко ти каза…

— Бях малко изненадана, това е всичко. Тя спомена нещо за размяна на колите. Имам предвид, че говорихме, но не се бяхме уточнили. — Лорна се притесни как ли му звучи нелепото й обяснение. Тя едва ли би повярвала, ако някой й го кажеше.

Адам също не повярва.

— Коя си ти? Каква роля играеш в живота на моята майка? — Гласът му прозвуча обвинително.

Лорна разбра, че повече не може да си позволи да заема отбранителна позиция в този разговор, защото не бе виновна. Адам Гантри бе този, който трябваше да й отговори на няколко въпроса.

— О, така значи! Астрид е твоя майка!

— През цялото време го знаеше — продължи той, без да си поеме дъх. — Защо просто не го потвърди?

— Чаках да видя, какво смяташ да правиш. Длъжна съм да се погрижа за Астрид. Зачитам желанията й. Логично е да предположа, че след като не ти е казала къде отива, не желае да давам информация на когото и да било.

Думите й бяха логични. Адам помисли и реши да премине на друга тема.

— А ти, Лорна Смит, откъде познаваш майка ми?

От наблизо спрелия микробус слезе някакво семейство — мъж, жена и три деца. Лорна ги изчака да отминат и рече:

— Членуваме в една женска група. И тя ми е нещо, като незаконородена сестра. Длъжни сме да си помагаме.

— Знаех си аз!

— Дали сме клетва да си помагаме в трудни моменти. Един вид сътрудничество. Срещаме се почти всяка седмица.

— В такъв случай, кой и за какво помага на другия?

Тя преглътна сарказъма му и направи всичко възможно да отговори спокойно.

— Астрид дойде в Палм Спрингс да ми помогне… да изляза от една трудна ситуация, в която наскоро изпаднах. — Тя безмълвно посочи с пръст гърдите си. Трябваше да му каже истината. Бе изоставена и лекуваше нараненото си сърце. Но все още не бе успяла да се справи. Адам нямаше и представа какво бе преживяла. Една обикновена и незабележима жена, мечтаеща за ласки и внимание, изгубила илюзиите си.

— Ти си прекрасно момиче, Лорна — бе й казал нейният годеник, — но аз просто съм влюбен в друга. Не мога да си представя, че ще прекарам остатъка от живота си с жена, която държи кутиите й за подправки да са подредени по азбучен ред. Твоята изрядност и педантичност биха ме съсипали.

Но в очите на Адам Гантри тя съвсем не изглеждаше такава. Дори бе много далеч от тази представа. За него тя явно бе една вълнуваща сладострастница, която бе готова да прелъсти всеки мъж, който се изпречи на пътя й. Беше чудесно да изглеждаш прелъстителна в очите на един мъж, дори това да ти струва почтеността. Не, не биваше да го лъже. Би било наистина непочтено. Докато Лорна размишляваше, Адам продължи да я атакува с въпроси:

— Къде е Астрид сега?

— Не зная. Снощи дойде в стаята ми, говорихме, а сутринта, когато се събудих, си беше отишла.

— Но къде?

— Нищо не ми каза.

Отново не му каза истината. В писмото беше написано, но Лорна все още не можеше да му го покаже. Така би предала Астрид и доверието й в нея.

— Нека да видя писмо — помоли я Адам, сякаш прочел мислите й.

— Писмото е адресирано до мен, много е лично — поклати тя глава.

Но Адам хвана ръката й и настоя. Направи крачка към нея, без съмнение готов да приложи сила. Ядът измести колебанието й и тя отстъпи към колата. Този човек нямаше право да иска да чете нейното писмо.

— Сега чудесно си те представям в съдебната зала, използващ всяка ситуация, за да притиснеш обвиняемия.

Адам посегна към чантата й, но тя я скри зад гърба си и той изруга. Тя застана твърдо пред него, посочи с пръст гърдите му и попита:

— Кажи ми защо я преследваш?

Адам хвана ръката й. Докосването му я смути. Познатият глад в очите му отново се появи. Беше по-скоро желание за нежност. Но той добре се владееше.

— Каква е тази ваша група?

Ръката му пареше. Топлината се разля по рамото й.

— Няма нищо мистериозно. Десетина жени, които се срещаме веднъж в седмицата. Споделяме чувствата си, преживяванията, разочарованията, и доброто, и лошото в живота. Изслушваме се, говорим и се опитваме да си помагаме — обясняваше Лорна с глас, наподобяващ мъркането на котка.

— Това ли е всичко?

Адам се двоумеше. Част от съзнанието му не й вярваше, но другата бе изцяло под нейно влияние. Леко докосна китката й. Лорна потръпна. Стана й приятно, въздъхна и облиза долната си устна.

— Да, Адам. Това е всичко.

Той се опита да овладее нервността си.

— Би било хубаво, ако можех да повярвам поне на една твоя дума.

Лорна гореше. Вълнението от допира му се предаде на цялото й тяло. Джефри, бившият й годеник, никога не я бе вълнувал така. Тя се притесняваше, но не можеше да възпре възбудата, която близостта на Адам предизвикваше у нея.

— Едва ли ще ми повярваш, но се съобразявам с желанията на Астрид. Тя ще те намери, когато е необходимо.

— Лорна, и двамата знаем, че тогава може да е много късно. — Адам бе готов да я прелъсти с поглед, ако можеше.

— Късно за какво? — Тя се разтрепери от собствената си готовност. Сега, веднага, в гаража! Нямаше значение, че минават хора. Лорна не бе на себе си.

— Знаеш за какво — изрече Адам, сякаш имаше предвид това, за което и двамата си мислеха. — По-добре ми кажи да не те целувам. Кажи го веднага, иначе…

— Първо ме целуни, а след това ще мисля дали е трябвало да ти разреша.

— Толкова си лоша! — продължи той с глас, пълен с ирония и желание. — Прекарах живота си да отбягвам жени като теб и като майка ми. Вие никога не мислите за последствията.

— Хм… Май че е така. Много мило, че ми го казваш! — „Ха! Отбягвал жени като мен…“ Устните му излъчваха покана. — Целуни ме и пак ме отбягвай. Обещавам, че няма да те преследвам!

Той я целуна задъхано и промълви:

— Жени като теб никога не изпълняват обещанията си.

— Грешиш! Аз винаги изпълнявам обещанията си.

— Не, ти си лъжкиня.

— Как смееш…

Той нежно заглуши протеста й с нова целувка. Тя се опита да се измъкне от ръцете му, но в този момент Адам Гантри сякаш загуби контрол над себе си и впи жестоко устни в нейните. Лорна потръпна от удоволствие. Адам я прихвана през кръста и я притисна към себе си. Захапа долната й устна, и я накара да разтвори леко устата си. Езикът му проникна навътре. Лорна се засмя през целувката и го прегърна през врата.

— Не мислех да го правя — оправда се след малко той.

— Зная, и аз, но ми е приятно — промълви Лорна.

Адам издаде нисък, пълен с желание, стон и устните му отново жадно се впиха в нейните. Той продължи да я целува страстно и Лорна, като обезумяла, се притискаше към него, чувствайки се красива и желана. Чак отметна глава назад и се остави изцяло в ръцете му.

И двамата едновременно чуха шум и извърнаха глави. Задаваха се трима мъже. Лорна погледна Адам в очите и забеляза смущението му, примесено с пламък на предизвикателството, който бе запалила у него. Мъжете бързо отминаха и Адам отново я притисна към себе си.

Когато стъпките заглъхнаха, Лорна усети, че трепетът и вълнението са преминали. Вълнуващата първа целувка бе свършила, но топлината от силните му ръце я караше да желае той да не я пуска никога. Копнееше да бъде задържана, обичана…

Но Адам я пусна и леко се отмести. Понамръщи се, когато тя продължи да крие чантата си зад гърба, така че той да не може да вземе писмото.

За един миг Лорна се взря в лицето му, което все още бе зачервено. Реши, че е изморен, въпреки умението му да се владее. Искаше й се постоянно да докосва това лице, да му се довери. Тя се замисли. Нямаше какво да му каже. Почти не го познаваше. А и той не знаеше истината за нея, новото й лице бе една лъжа — от начало до край. По-скоро някаква фантазия. А в това едва ли имаше нещо лошо.

— Дай ми писмото! — настоя Адам.

Лорна въздъхна и срещна погледа му.

— Кажи ми защо я преследваш?

— Добре, въпреки че вероятно ти вече знаеш. Ще започна отначало, а след това ще ми дадеш да прочета писмото.

— Моля, малка поправка! Аз ще реша дали да ти дам да прочетеш писмото.

— Астрид избяга от най-свестния мъж, който някога е познавала — Максуел Холандър. Съдружници сме в юридическата кантора. Двамата бяха щастливи, обичаха се. А сега Макс се е затворил в стаята и не иска да вижда никой, дори приятелите си. Няма представа къде е отишла. На бележката, която му бе оставила пишеше, че нейната незаконородена сестра е в беда и има нужда от нея. Също, че трябва да види и една стара своя любов, преди да се омъжи.

— Значи, ти ме откри чрез бележката?

— Да. Беше написала, че си в Палм Спрингс.

— И ти обиколи всичките?

— Да, хотел след хотел, докато намеря, в кой се е регистрирала. Когато попаднах на теб, бях сигурен, че знаеш нещо. Това е всичко. Е, прав ли съм?

— А какво стана със старата й любов? — Лорна мислеше за писмото в чантата. Астрид и в него споменаваше за някаква стара любов, но в Прескот.

— Пристигнах в три часа през нощта и потърсих първо старата й любов. Той не знаеше нищо. Жена му разказа, че снощи Астрид се отбила в магазина им и пред всички го разцелувала. След това си тръгнала.

Лорна се замисли.

— Целунала го. Но защо?

— Затова се опитвам да я намеря. Моля те, дай ми писмото сега!

Лорна седна върху колата и кръстоса безсрамно крака. Адам я изгледа разочаровано. Не одобряваше подобно поведение и жени, които разголват бедра върху нечия кола.

— Този Макс, да не би да я заплашва или нещо подобно?

— Не, разбира се. Не е от този тип мъже, а и не е в състояние да го направи.

Лорна подпря назад ръце върху капака.

— Тогава не се меси. Астрид има право сама да решава какво да предприеме.

Адам вече губеше търпение.

— Тя е моя майка! Аз ги запознах. Бизнесът й върви, фризьорският салон, който откри с парите на Макс, преуспява. Не бива да го загуби. Това е нейното бъдеще и сигурност.

Лорна се почуди на твърдостта в гласа му.

— Не се тревожи. Ако нещата й наистина вървят добре, така ще е и занапред.

— Лорна, трябва да разбереш, че няма да позволя тя да загуби всичко — изговори Адам ясно и отчетливо. — Без значение сте ти и вашата групичка! Каквито и трикове да приложите, няма да успеете! — Лорна не разбираше за какво говори той. Адам продължи със студен глас: — Добре играеш ролята на невинна. А групичката ви е доста… подозрителна. Вероятно е основана на принципа на религиозните секти, в които майка ми неведнъж е била въвличана. Като онази в Орегон, където я бяха заставили да ходи боса през януари и всичко приключи с хроничен бронхит. И, разбира се, без цент в банковата сметка. Или като онази асоциация в Санта Моника, на която прехвърли пет хиляди долара, преди да научи, че няма кого да спасява. Или онзи негодник, който я убеждаваше, че е неин духовен баща, и който напусна къщата заедно с колекцията й от пластики и компактдискове. Да продължавам ли? Примерите са безброй.

Лорна искрено го съжали.

— Въпреки че с Астрид са постъпвали по този начин, тя не се чувства ощетена. Трябва да си напълно спокоен. Майка ти е изключителна жена. Никога не съжалява, за каквото и да било. Каквото и да прави, прави го за добро. Остави я да живее така, както й харесва.

Адам хвана хладнокръвно ръката на Лорна и я дръпна в колата.

— Лесно ти е да разсъждаваш така, особено ако си следващото й откритие.

Лорна изумено погледна и попита:

— Мислиш, че искам да се добера до парите й?

— Ти или вашата странна група. Може би затова искаш да й попречиш да се омъжи за Макс и да е щастлива.

— Престани и ме изслушай! Смяташ, че нашата група е сборище от мошеници, че искам да проваля сватбата на майка ти, за да взема фризьорския й салон или нещо подобно?

— Да, цялото ти поведение е странно. Дай ми писмото! — Той посегна към чантата й.

Но Лорна се отдръпна. Ако Астрид искаше да го види, щеше да му каже къде отива.

— Бях много търпелив досега, Лорна. Дори ти казах защо я търся. Сега е твой ред. Кажи истината!

— Не мога. Няма да е честно. Астрид е нещо много специално за мен. — Лорна внимателно подбираше думите си. — Сигурна съм, че ако тя иска да те види, ще го направи. — Преметна чантата си през рамо и понечи да тръгне.

Но Адам нямаше намерение да я остави да се измъкне с писмото. Двамата се гледаха в очите един дълъг миг и той посегна към чантата. Лорна се дръпна, но се подхлъзна и падна в локвата до колата.

— Ти, ти… Чантата е моя! Дай ми я! — през сълзи извика тя.

Адам заяви, че първо ще прочете какво пише в писмото и започна да отваря плика.

Лорна изхлипа с изкривено от болка лице. Адам я погледна, хвърли чантата върху колата и се наведе да види къде я боли. Тя понечи да му даде писмото най-накрая, но се почувства като подла лицемерка. Предаността й към Астрид отново надделя.

— Не се движи. Ще стане по-лошо — изрече загрижено Адам и се наведе над нея, като продължаваше да стиска неразпечатаното писмо. Лорна продължи да охка. — Не се страхувай. Вероятно е леко изкълчено. След малко болката ще премине и всичко ще е наред.

Тя простена и погали лицето му, като че ли с това щеше да облекчи болката си. Адам премигна и в този момент тя грабна писмото от ръката му. Той я гледа един миг, не вярвайки на очите си. Лорна напъха бързо писмото в устата си и го сдъвка.

— Ах, ти, малка вещице! — Веждите му се свиха гневно. — Бях готов да ти предложа помощта си, но виждам, че нямаш нужда.

— Адам, налага се!

Той взе чантата от колата и й я подаде.

— Лорна, кажи ми къде отиде Астрид!

— Не мога!

— Вероятно сега ще отпратиш с колата при нея. — Тя направи неопределен знак с глава. — Мога да те обвиня в кражба и да те задържат.

— Стига, Адам! Ще кажа, че сме ги разменили. Когато намерят Астрид, ще разберат, че съм казала истината.

— Може би. Но така ще им кажеш къде е тя.

— Няма да кажа нищо, бъди сигурен. Аз съм в безсрочен отпуск и ако се наложи, ще го прекарам в затвора.

— Това не е изход, Лорна — поклати глава той и я изгледа невярващо.

— След целувката преди малко, много ми се иска да си прав — промълви тя и той й се усмихна.

— Прав съм, Лорна. Разчитай на мен.

— Не, Адам. Научих се да разчитам единствено на себе си. Аз наистина съм една сладострастница, която живее за мига. Свободата е всичко за мен.

— Има много други неща в живота, Лорна Смит. Ако държиш, единствено на необвързаността, ще изпуснеш най-хубавото.

— И какво по-точно, Адам Гантри?

— Ангажираността, верността, рамото на човека до теб… Някой, при който да се сгушиш нощем.

— Ти! — Тя постави пръст върху устните му. — Спри! Обожавам да ме съблазняват!

Устните му потрепнаха от докосването, но преди да реагира, тя се мушна в колата и хлопна вратата. Трябваше да намери пътя за Прескот, Аризона, и да се свърже с Бъки О’Нийл, трескаво мислеше Лорна. Трябваше да вземе багажа си и да освободи апартамента в хотела.

Адам почука на стъклото. Искаше да й каже, че може да си спести неприятностите, ако му се довери. Лорна погледна красивия, добре облечен мъж, който се взираше в нея с очакване. „Докато той стигне до колата си, аз ще бъда вече далеч“ — помисли си тя и натисна педала на газта.

 

 

Един час по-късно Лорна шофираше по магистралата към Прескот. Пътуването дотам според картата щеше да й отнеме около пет часа. Ако се движеше нормално, към шест часа щеше да пристигне и да се обади на мистериозния Бъки.

Лорна си спомни, че не бе включила климатичната инсталация. Но и така й бе добре със свалено странично стъкло. Дори си затананика някаква кънтри мелодия, заедно с певеца по радиото. Горещият пустинен вятър развяваше косите й.

Когато пресече границата с Аризона и пое по шосе номер шейсет, забеляза червен крайслер, който я следваше на известно разстояние. Намали скоростта, другата кола също. Когато форсира автомобила, онзи също го направи. Ясно! Отчаяна, тя се облегна на прозореца и сигнализира към крайслера. Адам се изравни с нея и се показа на прозореца.

— Видях думата Прескот, Аризона, в писмото, което изяде!

Лорна натисна газта и профуча покрай него. Увеличи радиото докрай и запя с пълен глас, явно не желаейки да си признае, че се радва на появата му.