Кристин Римър
Предизвикателството (8)

Глава седма

— Какво става? — попита Астрид в слушалката.

— Адам идва! Открил ме е.

— Оставям те. Ще се видим в Хот Спрингс пред пощата в центъра, в събота, точно в полунощ.

Адам застана срещу Лорна и я измери с хладен поглед. Взе слушалката от ръката й и затвори телефона. Огледа се къде е седнала. Тя кимна към кафето си и тръгна към масата.

Адам си поръча сок, яйца, препечени филийки, бекон и царевичен хляб за двамата.

— Бях щастлив, преди да дойда тук. Но когато те видях на телефона… Говори ли вече с Астрид? — попита той и отпи от сока.

Лорна кимна утвърдително.

— Не беше заспал, нали?

— Събудих се при хлопването на вратата. Облякох се набързо и те последвах. Няколко пъти минах покрай кафенето, но беше затворено.

— Разхождах се, докато отворят.

Той я наблюдаваше, отпивайки безшумно от чашата си. Лорна се досещаше, че той се опитва да разбере, какво ще стане по-нататък и къде е местонахождението на Астрид.

Сервираха им закуската. Лорна беше доста изгладняла. Докато ядяха си разменяха остри погледи.

Адам бе пропуснал да си сложи вратовръзката. Горното копче на ризата му бе откопчано, яката обърната, а косата рошава. Лорна реши, че така изглежда направо чудесно, сравнявайки вида му с този от предишния ден, когато бе излъскан и гладко сресан.

— Защо ме гледаш така?

— Забравил си си вратовръзката.

— Бързах много.

— По-често трябва да ти се случва. Видът ти е като разхвърляно легло. Толкова си сексапилен.

— Дръж се прилично.

— Адам, нещата се промениха. Ако искаш, ела с мен.

— Променили са се? Как? Кой?

— Това няма значение. — Вярваше, че самата тя ги е променила. Но колкото повече мислеше върху обясненията на Астрид, толкова повече те придобиваха ново значение. Адам Гантри трябваше да си почине и Лорна Смит бе призована да му помогне. През предстоящите шест дни тя можеше да направи чудеса.

— Лорна, налудничаво е да препускаме от град на град! Ще ми обясниш ли къде трябва да отида този път?

Тя помълча известно време.

— На нещо като почивка с мен.

— Кажи ми истината!

— Мога да ти кажа само, че ще е за една седмица.

— Седмица?! — изуми се той, сякаш ставаше въпрос за един живот. — Не мога да отделя толкова време. Имам клиенти, които зависят от мен, неотложни ангажименти…

— Тъкмо Макс ще спре да хленчи и ще поработи, докато се върнеш.

— Максуел Холандър не хленчи. Макар да е направо съсипан.

— Ако има работа, ще забрави за проблемите.

— Какво знаеш ти за чувствата на Макс или за моите професионални задължения?

Тя лапна последното парче бекон и каза:

— Съгласна съм, всичко зависи от теб. Не мога да ти нареждам.

— И все пак, къде е Астрид?

— Адам, нямам и представа!

Това бе самата истината, поне до събота.

Той приглади разрошената си коса и въздъхна:

— Лорна, много съм изморен.

— Зная, щом не можеш да спиш. Но поне малко успя да дремнеш с мен, признай си. Ако не бях навила часовника да звъни, щеше да поспиш още.

— Нямам предвид това.

— А какво?

— Уморен съм от безкрайните ви лъжи. Две смахнати жени ме разиграват из цялата страна! — Адам се изправи и удари по масата с юмрук: — Край! Аз бях дотук, Лорна!

Сервитьорката и приятелят й се вцепениха. Адам се опомни, седна и бутна чашата настрана.

— Приключих със закуската.

Лорна поиска да го докосне, но нещо я възпря. Вероятно това би било последното нещо, което би желал в този миг. Той се надигна и остави пари на масата.

— Къде отиваш?

— В мотела.

Адам се приближи до телефона и се обади на Мани Джип в дома му. Бяха завършили заедно средното училище. Вече бе ползвал услугите на детективската му агенция. Съобщи му данните на Лорна, които беше успял да прочете в бизнес картата й.

— Спешно е. Ще ти се обадя утре.

Мани обеща да направи каквото може.

Лорна седеше до малката масичка, изучавайки картата, когато Адам се върна в мотела.

— Къде отиваме сега?

Гласът му не й прозвуча весело, но тя бе мечтала да го чуе, колкото се може по-скоро. Въздъхна. Нямаше намерение да се сдържа повече, стана и го прегърна.

— О, Адам! Ще прекараме чудесно! Ще видиш!

И той я прегърна импулсивно, но само за секунда. Бързо свали ръцете си от кръста й, обърна я, и я погледна.

— Държиш се така, като че ли сме тръгнали на почивка — подозрително изрече той.

— Но то си е точно така! — изчурулика тя.

Той измърмори нещо и се отдалечи. Взе вратовръзката си и отиде до огледалото да си я завърже.

— Трябва да купя някои неща. Ризата и костюмът ми са мръсни.

— Добре изглеждаш — нежно отбеляза тя.

— Какво каза? — Той решеше косата си.

— Е, казах, че и така си си добре, но ако искаш да си купиш нещо, нямам нищо против.

— По обяд ще бъдем ли все още в Ню Мексико.

Лорна започна бързо да пресмята. Разстоянието беше доста голямо, ако пътуваха по магистралата.

— Плановете се промениха, довечера трябва да сме в Албъркуерк.

— Плановете винаги се променят — процеди той. — Добре, ще се обадя в кантората от колата. Да тръгваме!

Докато напуснат Уинслоу, Адам шофира безмълвно. Опитите й да завърже разговор не се увенчаха с успех. Лорна реши, че няма да издържи да мълчат през целия път. Той трябваше да се отпусне и да се забавлява, поне така бяха решили с Астрид.

След час и половина бяха в Холбрук. Спряха пред една мандра. Лорна купи сладолед с много крем и ядки и го занесе в колата.

— Какво е това? — Адам изгледа сладоледите така, като че ли щеше да го отрови с тях.

— Специални са.

Той не пожела да го опита и отново запали колата.

— Моля те, опитай — отново му предложи Лорна и сложи неговия сладолед отпред на арматурното табло, ближейки своя сладолед. С удоволствие отбеляза, че Адам се е отказал да мълчи. Погледа я как яде и й напомни, че закъсняват. Лорна продължаваше старателно да облизва сладоледа, като го гледаше право в очите.

— Адам, в живота трябва да има равновесие.

— Какво означава за теб равновесието?

— Ами обогатявам представата си всеки ден. Ял ли си някога такъв сладолед?

— Не съм и не желая! — отвърна той неубедително.

— Жалко за теб. Лишаваш се от едно удоволствие.

— Не искам да ям сладолед.

Тя се облиза и отговори:

— Както искаш.

— Но той се топи!

— Тогава го изяж.

Той се предаде и заблиза сладоледа.

— Време е да се замисляш за действията си, Лорна — каза след малко.

— Хайде, Адам! Престани да се заяждаш. Астрид каза, че физически си доста издръжлив.

— Това си е нейно мнение.

— Какво правиш?!

Той я погледна, взе останалия сладолед и го изхвърли през прозореца.

— Там му е мястото — погледна я той, извади носна кърпичка и посегна да изтрие шоколада по устните й.

О, Господи! Беше готова да го разцелува. Бедният Адам! Ще помисли, че е ненаситна. През тази необикновена седмица трябваше да е разкрепостена и страстна.

Адам късно разбра, че не е трябвало да я прегръща, докато бърше сладоледа от устните й. Тя му благодари, очаквайки да я пусне. Но той продължаваше да я държи.

— Адам…

— Няма да те целуна — каза той, ясно изговаряйки всяка дума.

— Каза го вече.

— Ще сме заедно около седмица.

— Да.

— Но ще стоим на разстояние един от друг.

— Добре и никакви сладоледи повече — усмихна се тя.

— Не става въпрос за сладоледа.

— Добре, а сега ме пусни.

— И престани да ме предизвикваш! Не искам да се възползвам от ситуацията. — Гласът му прозвуча по-меко. — Оставам с впечатлението, че досега само са се възползвали от теб в живота.

— Не бързай толкова със заключенията.

— Като че ли лекуваш стари рани. — Гласът му стана нежен. — Усетих, че някой те е наранил, и то много лошо. Но не може така да се живее, непрекъснато препускайки насам-натам.

Тя се съгласи, без да спори.

Адам прибра кичура коса, паднал на лицето й, и Лорна замря. Същото беше направил и предната вечер.

— Толкова красива и толкова объркана — звучеше още по-нежно. — Искам да ти помогна, Лорна. Позволи ми да го сторя.

Лорна закопня за ласките му. Беше така приятно и вълнуващо.

— Адам, мисля, че… — Гласът й затрепери. Не знаеше какво да каже.

— Не са ли те галили като дете?

Тя поклати глава.

— Баща ми е застрахователен агент, а майка ми учителка. Имам две сестри. Аз съм средната. И двете са по-хубави от мен.

— Две сестри? Наистина ли?

— Да. Живеехме в Лонг Бийч, Калифорния.

— Да, да… — Гласът му я усъмни. Като че ли той сравняваше вече известни му данни. — Продължавай!

— Родителите ми все още живеят там. Завърших „Калифорнийския Държавен Университет“ — книгознание. Собственик съм на книжарница в Уестууд.

Очите му я погледнаха въпросително.

— Книжарница в Уестууд?

— Да. Какво още искаш да знаеш?

— Разкажи ми за вашата група?

— Вече ти казах! Събираме се всяка седмица, само жени сме, споделяме проблемите си.

— Как попадна там?

— Чрез съобщение в неделния Лос Анжелиски вестник. Чувствах, че нещо ми липсва в живота, това, което не съм имала с мама и сестрите ми. Майка ми е много сдържана жена. Не съм близка и със сестрите си. Иначе те са много открити — чудесни са! Но аз винаги съм била за тях книжен плъх. Не ми вярваш, нали? Мислеше, че щеше да ми отива повече да съм дъщеря на съдържателка на публичен дом или дори проститутка.

— Мога ли да ти вярвам?

Тя рязко се дръпна.

— Това е истината! — изрече тя и впери очи в червената дървена ограда, покрай която минаваха.

— Трудно ми е да се ориентирам, толкова лъжи ми наговори.

— В края на пътуването ще разбереш всичко.

— Все пак нямам основания да ти вярвам.

Лорна сви рамене.

— Ако искаш вярвай, но ела с мен.

— Не разбирам логиката ти.

— Престани с тази логика, остави се на чувствата. Защо все мълчиш и се мръщиш, докато шофираш? Отпусни се и се забавлявай!

— Не се мръщя. Значи продължаваме да пътешестваме из страната?

— Точно така.

Адам замълча и зави по магистралата. Лорна пусна радиото и потърси приятна музика. Намери само кънтри, но и тя бе за предпочитане пред тишината.

След двайсетина минути стигнаха до някакъв парк. Лорна загаси радиото и обяви, че няма да е зле да разгледат старите дървета. Той безмълвно паркира колата, и я последва с ръце в джобовете. Когато се върнаха в колата, Лорна отново пусна радиото и набеляза следващата точка от маршрута — „Галъп“. Като че ли се съревноваваха. Той продължаваше да мълчи, а тя да остроумничи.

По едно време Лорна възкликна:

— В Галъп можеш да купиш някои от нещата, от които имаш нужда.

Той нищо не отговори. Лорна заприглася на песента по местната радиостанция. Загледа се в големите облаци, в ясното небе и червената пустиня, през която, като че ли щяха да пътуват вечно.

По-късно Адам спря да зареди с бензин. Пристигнаха в Галъп преди два часа. Ядоха чили в малко ресторантче, където сервитьорките бяха облечени с къси бели престилки, а по стените висяха шарени килимчета. Адам се хранеше мълчаливо и й отговаряше само с кимане.

Магазинът, от който той си купи най-необходимите неща, беше обикновен. Лорна остана доволна от избора му. Той се появи от пробната, обут в джинси, ботуши и карирана риза. Бе взел още няколко в различни цветове.

— Не ме гледай така подигравателно! — измърмори той и си избра едно кожено яке. — Ако продължаваме да спираме и да разглеждаме разни индиански резервати, костюмът ми съвсем не е подходящ. — След като плати, Адам обяви, че когато вечерта се установят в някой хотел, ще даде старите си дрехи на химическо чистене. Преди да излязат от магазина тя съгледа щанд за спортни стоки и спални чували.

— Адам, видях нещо, което ще ни потрябва.

Той проследи погледа й и извика:

— Не! В никакъв случай!

— Но, Адам… Винаги съм мечтала да спя на открито.

— Каза, че тази вечер ще бъдем в Албъркуерк. Там има достатъчно хотели.

— Да, казах, но знае ли човек…

— Така значи! Ти прави каквото искаш, но аз ще си потърся приличен хотел, за да поспя в истинско легло.

— Знаеш, че почти не спиш. Има ли значение къде ще бодърстваш — в хотел или под звездите?!

— В този щат има гърмящи змии — продължи да настоява той. — А нощите са студени. Змиите търсят топли и закътани места. Като спалните чували, например.

— Откъде знаеш?

— От Астрид. Като малък ме влачеше къде ли не. Но отдавна е преминала фазата „Назад към природата“. Спяхме под звездите. — Той иронично наблегна: — Достатъчно често, за да го помня цял живот.

— Чудесно! Значи имаш опит и няма да имаме проблеми.

— Лорна, защо непрекъснато спориш с мен?

— Много искам да спим на открито — обясни му тя сериозно.

— Защо?

— Защото през нощта ще получа поредното послание.

Той отново я попита къде е срещата им с Астрид.

— Знаеш, че не мога да ти кажа. — И тя самата не знаеше точно. — Моля те, пази багажа!

— Лорна…

— Ей сега се връщам!