Кристин Римър
Предизвикателството (3)

Глава втора

Ресторантът беше един от най-хубавите, които бе виждала. По стените бяха окачени картини на Джорджия О’Кийфи. Цветя украсяваха салона, боядисан в тюркоазносиньо и златисто.

Като изискан мъж, Адам си поръча яйца, доматен сок, препечени филийки, палачинки и пъпеш. Обясни, че не е ял от вчера в отговор на изумения й поглед.

Лорна си поръча кафе, яйца на очи и пъпеш.

— Няма да е лошо, ако си поръчаш препечени филийки. Зърнените храни са в основата на всяка балансирана диета.

Тя въздъхна леко. Не само е изискан, но е и експерт по диетичното хранене. Предишната Лорна щеше да благоговее пред него.

— Следя теглото си.

— Защо? — попита той и отпи от доматения сок. — Мисля, че все още нямаш проблеми с теглото си, но…

— Господи, звучи ми като комплимент!

Той повдигна вежди.

— Толкова си хубава! Знаеш това, а вероятно и други мъже, които те познават, са го забелязали. Може би искаш непрекъснато да ти го повтаря някой…

Тя се усмихна малко кисело.

— Не съм сигурна, че…

Ала той измърмори нещо неясно и Лорна се зачуди какво ли я бе накарало да приеме да закусва с него.

— Как се казваш? — сети се тя да го попита.

— Адам Гантри.

Добре, че не държеше чаша кафе. Със сигурност щеше да я разсипе при споменаването на името. „Значи този изискан мъж беше син на Астрид?!“ Припомни си как Астрид седеше с кръстосани крака, облегната на стола в библиотеката на улица „Джун“, където се събираха всяка седмица.

— Обичам сина си много — бе й доверила Астрид. — Гордея се с него! Той е само на трийсет и шест и е съдружник в юридическа кантора. Добър е, малко е старомоден и е много зает — работи усърдно денем и нощем. Баща му почина, преди да се роди. Загина в Корея. За съжаление, имах нещастието да не се венчаем, преди той да си отиде от този свят. Не съм сигурна, че Адам ми е простил, че съм го родила, преди да се омъжа. Адам е много точен и перфектен. Ще видиш. Не одобрява, че е роден незаконно и не познава баща си.

Адам погледна Лорна обвинително.

— Ти знаеш кой съм!

Лорна възкликна:

— Така ли, откъде да зная?

— Кажете истината, госпожо Смит! Коя сте и какво знаете за Астрид?

— Вие сте несправедлив с мен — изрече тя усмихнато, с тих глас. След това продължи невинно: — Името ви трябва ли да означава нещо за мен?

— А така ли е?

Тя предпочете да помисли един миг.

— Да, има един факт, който съвпада.

— Това ли е всичко? — Тя леко се усмихна. След малко той я попита с подозрение: — И кой е този факт?

Лорна започна пъпеша, доволна, че успя бързо да се овладее, след като бе разбрала кой всъщност е елегантният господин.

— Отива ви името Адам. Това е всичко. Отговаря на невъзмутимия ви вид. Второто малко противоречи на характера ви. Звучи доста ефектно. О, не се притеснявайте! Като ви гледам, се опитвате да прикриете блясъка, който по рождение сте склонен да демонстрирате.

— Това ме успокоява малко — промърмори Адам.

— Сигурна съм, че е така.

— Друго можеш ли да ми кажеш във връзка с моето име.

— Само това, че упражняваш достойна професия. Права ли съм? — Лорна запримигва провокативно. — Адвокат, може би?

Той ненужно оправи връзката си. Бе принуден да признае превъзходството й. Тя го познаваше.

— Престанете с предположенията.

— Изглеждате ми леко притеснен.

— Така ли? Не е вярно. Хайде да сменим темата. Не настоявам да разбера откъде знаете какво работя.

— Това е чудесно! — възкликна Лорна. В този момент й сервираха яйцата. — И за какво друго да говорим? — предизвика го тя. Хапна от яйцата на очи и продължи. — Кажете, слушам ви.

— Добре. Да се върнем на Астрид.

Пак старата песен, помисли си тя и попита, демонстрирайки неведение.

— Коя Астрид?!

Адам намаза внимателно масло върху палачинката си.

— Вие трябва да ми отговорите, госпожо Смит. Най-малкото, сте говорили с нея. Когато споменах името й, разбрах по очите ви, че я познавате. Дори и обиграна жена като вас не може да задържи една тайна прекалено дълго време.

— Да се считам ли за оскърбена след казаното? — попита Лорна внимателно.

— Не, разбира се, освен ако не приемате прямотата за оскърбление.

Лорна едва се сдържа да не хвърли пъпеша в лицето му. Мъжът срещу нея бе бесен. Но какво бе виновна тя за това? Той седеше срещу нея и й говореше, без дори да е убеден в собствената си правота. А тя бе убедена, че лъжата й е невинна и справедлива и измърка съблазнително.

— Хм… И за какъв… тип жена, ме вземате?

Той вдигна поглед от чинията си и огледа добре направената й коса, грима, поставен дискретно, така, както я бе научила Астрид, и се спря на чувствените й устни.

— За прелъстителна, необвързана млада дама. Жена, която не се притеснява, кой ще й плати сметката, защото е уверена, че винаги има някой, който да го направи.

Тя го погледна безизразно.

— Бъдете сигурен, такава съм.

— Наистина ли мога да бъда сигурен?

— Не, и след като не ме познавате.

— Да, разбира се, че не ви познавам, Лорна. Макар добре да познавам жени като вас. — Нефритенозелените му очи потъмняха, а тихият му глас я погали като кадифе. Изведнъж тя почувства, че този изискан, красив и дързък мъж я намира за красива. Но порочна. И… опасна.

Той беше запленен от нея така, както и срамежливия Теди, защото тя излъчваше завладяваща магия. Това я развълнува неимоверно. Сърцето й лудо заби и тя усети кръвта й да бушува. Трескава червенина изби по лицето й.

— Престанете с вашите… — не довърши Адам, сякаш тя бе извършила нещо прекалено осъдително, та той не намираше думи да го окачестви. Адам внимателно изтри устни със салфетката и я остави на масата.

Лорна притихна, сащисана не по-малко от нещастния Теди, който бе предпочел да избяга с асансьора. Какво, за Бога, й ставаше? Един глас в нея й нареждаше да му каже истината, че е обикновена млада жена, че се издържа сама, че си има свой бизнес, че фигурата й е такава, защото спазва диета и прави упражнения по три пъти в седмицата, без да пропуска, разбира се. Че наскоро е преживяла голямо нещастие, че е била изоставена пред олтара от неверния си годеник и че за да се съвземе й трябва нещо силно и ново като изживяване. Това бе истината. И не бе грях, ако я изрече на глас. Но тя мълчеше.

Адам продължаваше да я наблюдава сдържано, едва потушавайки огъня в очите си. Той щеше да угасне, когато разбереше коя е всъщност Лорна Смит и какво общо има с майка му. За нея обаче това едва ли имаше значение, защото нямаше да го види повече. Ако бе разбрала веднага кой е, щеше да оправдае поведението си, скривайки, че познава Астрид. Но ако Астрид не искаше да види сина си, каква приятелка тогава й бе Лорна, след като действа срещу нея?

— Кажи ми какво ти каза тя, моля те! — настоя той, приемайки мълчанието й за слабост. За да печели време, Лорна извади пудриерата си, начерви се и напудри носа си.

— Защо преследваш тази жена? — изрече бавно тя.

— Откъде ти хрумна подобно нещо!

— Да не би… — прекъсна го Лорна, но не можа да се сдържи и просъска: — Намали темпото, следователю! Това да не ти е разпит!

Той се размърда на стола, обмисляйки следващия си въпрос. Светлината от близкия прозорец освети лицето му, подчертавайки силните му изразителни черти.

— Ще отговориш ли поне на един от моите въпроси? — въздъхна Адам, когато напрежението помежду им достигна своята кулминация.

— Преди да ти отговоря, искам да знам защо преследваш тази жена.

— По лични причини.

— Това не ми говори нищо. Направила ли е нещо незаконно?

— Добре, ще…

— Да или не?

— Кой сега звучи като следовател?

— Измъкваш се.

— Добре, не става въпрос за нарушаване на закона.

— Говори по-ясно!

— Не е незаконно, но е неетично. Тя наруши обещанието, което бе дала на човека, когото обича. Сега ще ми разрешиш ли да ти задам аз няколко въпроса?

Лорна се подвоуми. Щеше ли да е нещо, което да я накара да предаде Астрид? Тя й дължеше много за помощта, която й бе оказала след провала на брака й. Когато животът й рухна, тя бе човекът, който й се притече на помощ.

— Не! — Лорна посегна към чантата си. — Престанете с вашите въпроси! — Извади портмонето си и порови в него.

— Какво мислиш, че правиш?

Тя остави няколко банкноти точно в средата на масата.

— Плащам си закуската. Каквото и да сте си помислили за мен, ще ви разочаровам — никой мъж, никога не ми е плащал!

— Е, споменах, че си доста изкусителна, но това не означава, че си…

— Моля те! — прекъсна го Лорна, преди да е изрекъл неприятната дума.

— Прибери си парите и седни. Аз поръчах закуската и аз ще платя.

— Защо не си гледате работата, господин Гантри!

Без да се обръща Лорна тръгна по пътеката и се отправи към асансьорите в главното фоайе. Тъкмо натискаше бутона към гаражите надолу, когато Адам се появи.

— Това са детинщини! Глупаво е. — Тя нервно натисна бутона повторно. — Бъди разумна, моля те!

— Колко пъти да ви повтарям! Нямам какво да ви кажа, така че край! Не се познаваме.

— Лорна!

Вратата на единия от асансьорите се отвори и Лорна се намери лице в лице с Теди, който бе в спортен екип. Вероятно идваше откъм спортната зала. Може би от неочакваната среща той се изчерви като пуяк. Лорна реши да бъде дръзка.

— О, здравей, мили! Как беше?

Теди си пое дъх и я погледна. Лорна проумя, че той взема Адам за ревнивия съпруг.

— Престани, Лорна! — хвана я Адам за лакътя. Тя се дръпна и пристъпи напред, но Теди отстъпи навътре в асансьора. Адам ги последва. Още няколко гости на хотела нахлуха в тясната кабина, включително и дама с френски пудел.

Докато асансьорът потегли Лорна си даде сметка, че е притисната между стената и дамата с пудела. От двете й страни бяха Адам и зачервения до уши Теди.

На третия етаж едно момиче излезе, но мястото й бе заето от две двойки. Дамата с пудела застана между Теди и Лорна и се наложи да се притисне към Адам, който внимателно се сви в ъгъла и й направи място, като дори я прегърна леко.

— Свали си ръцете! — процеди Лорна. Големите топли ръце на Адам я държаха през талията.

— Ти престани да се въртиш! — тихо й заповяда той. — И без това е тясно.

Тя го почувства много близък, така притиснат до нея, преди асансьорът да спре на следващия етаж. Панталоните му нежно галеха свивките на колената й, гърдите му опираха гърба й. Лорна се вторачи в черния нос на пудела.

— Какво има? — Дъхът на Адам парна ухото й, и тя помисли, че той се шегува. — Смяташ ли, че е сразен?

— Кой? — опита се да звучи спокойно Лорна.

— Този, с червената коса — тихо й прошушна Адам.

Асансьорът спря. Една от двойките излезе. Теди, съзрял шанс за спасение, се шмугна покрай дамата с пудела и излезе, преди вратите отново да се затворят.

— Още едно разбито сърце въздъхна Адам.

— Не е нужно повече да ме придържаш за кръста — каза Лорна. — Вече има достатъчно място, на теб това май не ти харесва, а?

Адам веднага свали ръцете си, а Лорна се приближи към пудела. Асансьорът пропусна нейния етаж.

— Между другото, къде отиваме? — попита Адам.

— За теб не зная. Аз отивам до колата си.

— Къде е тя? На покрива ли?

— Не, разбира се! Опитвах се да се измъкна от теб.

Асансьорът спря на най-горния етаж. Спускането до гаражите им се стори безкрайно. И двамата мълчаха.

Когато асансьорът спря, Лорна го погледна втренчено и попита:

— Нали нямаш намерение цял ден да ме преследваш?

— Ще те преследвам дотогава, докато не ми кажеш това, което искам да знам.

В този миг Лорна усети чара, искрящ в гласа му, и се предаде. Този Адам беше доста привлекателен мъж.

Тя се огледа за колата си, и почувства как стомахът й се свива. Надяваше се очите й да не я мамят. Но и сърцето ускори ритъм. На мястото на нейния хубав мерцедес се мъдреше колата на Астрид — стар, розов кадилак.